Решение № 1631 от 18.3.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 13284/2021 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от Р. М. С. срещу решение № 20166617/02.08.2021г. постановено по гр.д. № 67231/2019г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 167 състав, с което е осъдена да заплати на С. М. С. на основание чл.535 вр. чл.538 ал.1 от ТЗ сумата от 4800, 00 лв., представляваща вземане по запис на заповед, издаден на 03.05.2015г. от наследодателя й – Л.Г.С., ведно със законната лихва върху главницата считано от 21.11.2019г. до окончателното й изплащане и разноските по делото.

В жалбата се твърди, че решението на Софийски районен съд е постановено при допуснати процесуални нарушения, в противоречие с материалния закон и е необосновано. Твърди, че първоинстанционният съд в нарушение на разпоредбата на чл.51 от ЗН не е определили предоставил срок на ответниците като наследници на Л.Г.С. да заявят дали приемат наследството, както и не е изследвал дали след отказ от наследство от наследници от първи ред, са налице наследници от другите редове – втори и трети, с които преживелия съпруг наследява, поради което и неправилно е прието и допуснато и изменение на иска чрез увеличаване петитума на предявения иск само спрямо Р. С.. Излага подробни съображения и цитира практика на ВКС в подкрепа на становището, че първоинстанционният съд е допуснал последващо обективно съединяване на исковете, което е в нарушение на разпоредба на чл.214 ал.1 от ГПК, поради което и решението му е недопустимо най- малко по приетия за разглеждане евентуален иск. По съществото на спора счита, че исковете са неоснователни. Твърди, че представения по делото запис на заповед от 03.05.2015г. страда от пороци, които водят до неговата нищожност, а именно – падежа за плащане не е определен по някой от императивните начини определени в закона, като падеж „м.05.2019г.“ не сочи на конкретна дата и е в противоречие с уредбата на менителничните ефекти - чл.489 ал.1 т.4 вр. ал.2 от ТЗ. Дори и да се приеме, че падежа следва да се замести по смисъла на разпоредбата на чл.536 ал.2 от ТЗ, въззивникът поддържа направеното в отговора на исковата молба възражение за погасяване по давност на вземането по ефекта, предвид датата му на предявяване. Счита, че от събраните по делото доказателства по никакъв начин не се установява наличието на заемно правоотношение между наследодателя на ответника и ищеца. Твърди, че събраните свидетелски показания не следва да бъдат кредитирани, тъй като са противоречиви и неясни и са в противоречие със събраните писмени доказателства.

Моли решението да бъде обезсилено като недопустимо, евентуално – отменено като незаконосъобразно и неправилно и предявените искове се отхвърлят. Претендира разноски.

Въззиваемата страна С. М. С. в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира писмен отговор, в който оспорва наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение. Твърди, че районният съд не е допуснал процесуални нарушения при водене на съдебното производство и същото е изцяло съобразено с процесуалния закон, поради което и решението му не е недопустимо. По същество счита, че правилно въз основа на всички доказателства по делото, съдът е изградил фактическите и правни изводи, които съответстват на материалния закон и съдебната практика. Моли решението да бъде потвърдено и присъдени разноски за въззивното производство.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Относно възраженията за недопустимост на решението поради нарушение на разпоредбата на чл.51 от ЗН и липса на надлежна пасивна легитимация на страните:

На първо място е необходимо да се посочи, че от приетото като доказателство по делото удостоверение за наследници – л.89 от делото на СРС, се установява, че ответника е законен наследник на починалия на 30.01.2017г. Л.Г.С. – преживяла съпруга.

Съгласно трайната практика на Върховния касационен съд, споделяна и от настоящия съдебен състав, кредиторът, който претендира, че наследник на негов длъжник отговаря за задълженията на наследодателя си, следва да докаже, че наследникът е приел наследството на длъжника по някой от предвидените в ЗН начини, като разпоредбата на чл.48 от ЗН не установява презумпция за прието наследство /определение № 283 от 21.06.2018 г. по ч. т. д. № 1583/2018 г. на ВКС, ТК, І т. о./, но при предявен иск срещу наследник на починал длъжник, при липса на данни дали наследникът е приел или се е отказал от наследството, съдът следва да даде срок на наследника за заяви приема ли наследството или се отказва от него само по искане на заинтересованата страна по делото /решение № 101 от 08.10.2019 г. по гр. д. № 2260/2018 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., определение № 3464 от 20.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1325/2024 г., I т. о., ТК/. Такова искане въззивникът – ответник не е направила, нито съобразно разпоредбата на чл.154 ал.1 от ГПК е установила наличие на вписан по предвидения в чл. 52 вр. чл. 49 ал. 1 от ЗН ред отказ от наследството на починалото лице. /както са направили останалите двама първоначални ответници и наследници по закон на Л.Г.С. – Г.С. и Л. С./.

На следващо място, ответника само твърди, но не представя доказателства, че починалото лице има наследници от втори и трети ред и които счита, че наследяват заедно с нея. Наличието на наследници от друг ред е положителен факт относно обективни факти и които подлежат на официално удостоверяване, поради което и следва да бъде установен при пълно и главно доказване със съответния официален документ – удостоверение з наследници, като обективно не е възможно представяне на официален документ /удостоверение за наследници/ за липса на други наследници освен тази, вписани в във вече издаденото от общинската администрация и представено по делото.

С оглед горното, не е налице допуснато процесуално нарушение от първоинстанционният съд, водещо до ненадлежна процесуална легитимация на ответника в производството и обуславящо недопустимост на производството.

Не е налице и частична недопустимост на обжалваното решение с оглед твърдението за неправилно допуснато изменение на петитума на предявения иск с оглед разпоредбата на чл.214 ал.1 от ГПК.

Видно от протоколно определение на районния съд в открито съдебно заседание на 18.02.2021г., същия е допуснал в съответствие с разпоредбата на чл.214 ал.1 от ГПК изменение на размера на предявения иск спрямо Р. С. – от първоначално заявения размер от 1600, 00 лв. до сумата от 4800, 00 лв., след което иска се счита предявен за увеличения размер и за който съдът се е произнесъл с обжалваното решение.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви:

С обжалваното първоинстанционно решение, е уважен предявения от С. М. С. срещу Р. М. С. осъдителен иск с правно основание основание чл.535 вр. чл.538 ал.1 от ТЗ сумата от 4800, 00 лв., представляваща вземане по запис на заповед, издаден на 03.05.2015г. от наследодателя й – Л.Г.С., ведно със законната лихва върху главницата считано от 21.11.2019г. до окончателното й изплащане. С решението, предмет на въззивно обжалване първоинстанционният съд не се е произнесъл по евентуалния иск – с правно основание чл.240 ал.1 от ЗЗД, поради което и всички доводи за недопустимостта на същия, следва да се разгледат от въззивната инстанция, при условие, че се установи неоснователност на предявения главен иск и се сбъдне вътрешното процесуално условие за разглеждане на евентуалния иск по същество.

Относно иска с правно основание чл.535 вр. чл.538 ал.1 от ТЗ Прекият менителничен иск принадлежи на легитимирания кредитор срещу издателя по записа на заповед за изпълнение /плащане/ на задължението същия, а в случая срещу неговия наследник. В този случай кредиторът доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или връзка с което е издаден записът на заповед, на изследване подлежи и каузалното правоотношение, като по правилото на чл. 154 ал. 1 ГПК всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респективно несъществуването на вземането по записа на заповед. /т.17 от ТР № 4/2013 г. на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК /. Не са такива възражения и общото оспорване от ответника - напр.липса на каквото и да е каузално отношение с ищеца, във връзка с което е издаден записът на заповед; че записът на заповед е безпаричен, тъй като срещу обещаната с него парична сума ответникът не е получил насрещна престация от ищеца/. Следователно интерес, но не и задължение, от установяване на каузална причина за издаване на записа на заповед, ищецът би имал само с цел преодоляване на защитата на ответника, в случай, че същият твърди и доказва и действителната каузална причина за издаване на менителничния ефект. За посочването на кауза, но недоказването й, ищецът не би могъл да се санкционира с отхвърляне на иска, основан на абстрактната правна сделка, независимо от защитата на длъжника. /в т. см. р на ВКС по т. д. № 1484/2015 г., I т. о., ТК, решение № 248 от 23.01.2015 г. на ВКС по т. дело № 3437/2013 г., І т. о., ТК, решение № 24/20.05.2015 г. на ВКС по т. д. № 2328/2013 г., І т. о., ТК, решение № 17 от 16.02.2015 г. на ВКС по т. д. № 116/2014 г., II т. о., ТК и мн.други/.

С оглед основанието, на което се претендира сумата и изложените от ищеца обстоятелства в исковата молба, а именно – запис на заповед издаден от наследодателя на ответника на 03.05.2015г. и предвид направеното общо оспорване от ответника в отговора на исковата молба, както и наведени възражения само относно действителността на менителничния ефект, ищецът кредитор в настоящото производство следва да установи съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение.

Записът на заповед е формална правна сделка, чиято действителност е обусловена от спазване на установена в закона форма. Формата на записа на заповед е уредена в разпоредбата на чл. 535 ТЗ, предвиждаща обещанието на издателя за плащане да е обективирано в писмен документ, наименован "запис на заповед" и съдържащ изчерпателно изброени реквизити. Нарушаването на изискванията относно формата опорочава записа на заповед до степен на нищожност и го лишава от присъщия му по закон менителничен ефект. В този смисъл чл. 536 ал. 1 ТЗ постановява, че документ, който не съдържа някои от посочените в чл. 535 ТЗ реквизити, не е запис на заповед. От правилото на чл. 536 ал. 1 ТЗ е допуснато изключение само за три от реквизитите на чл. 535 ТЗ - падеж, място на издаване и място на плащане. Тяхната липса не води до нищожност на записа на заповед, ако е възможно да бъдат заместени чрез презумпциите на чл. 536 ал. 2 - ал. 4 ТЗ.

Доколкото е едностранна абстрактна сделка по отношение на записа на заповед са приложими и общите основания за действителността им. В случая още в отговора на исковата молба ответникът е навел основания за нищожност на същия, поради липса на воля от страна на издателя, с твърдението, че същия не е могъл да формира правно валидна воля, поради влошено здравословно състояние. От събраните в хода на въззивното производство доказателства – писмени – амбулаторни листове за преглед на лице и резултати от изследвания и терапии, както и от заключението по СМЕ, преценено по реда на 202 от ГПК и кредитирано от настоящия състав, не се установява наследодателят на ответника да е бил в здравословно състояние, което не му позволявало да формира правно валидна воля, в който случай на основание чл.26 ал.2 от ЗЗД и извършените от него правни изявления да са нищожни, като инциденто отбелязаните оплаквания за деориентация в амбулаторен лист при профилактичен преглед при личен лекар, както и претърпяването на мозъчен инсулт, без описани и доказани медицински последици и диагнози, не разколебават по никакъв начин горния извод.

Предвид посоченото, направеното възражение за нищожност на записа на заповед на основание чл.26 ал.2 от ЗЗД поради липса на действителна воля на издателя е неоснователно.

В настоящият случай спорен между страните е и въпросът дали записът на заповед е редовен с оглед начина на определяне на падежа за плащане. /с оглед разпоредбата на чл.269 изр.2 от ГПК страните не спорят нито относно сумата, предмет на записа на заповед, нито относно автентичността на подписа на издателя, установена и с две заключения по съдебно почеркови експертизи изслушани в хода на първоинстанционното производство/.

Възможните начини на определяне на падежа на менителничния ефект са изчерпателно изброени в чл. 486 ал.1 т.1-4 относно менителницата, към който текст нормата на чл. 537 ТЗ препраща и за записа на заповед. Падежът може да бъде: 1). на предявяване; 2). на определен срок след предявяването; 3). на определен срок след издаването; 4). на определен ден. Съгласно чл. 486 ал.2 менителница, издадена с падежи, определени по друг начин или с последователни падежи, е нищожна.

В случая е посочен падеж "05.2019г." като така определения падеж не попада в определените от т.1 до т.3 на чл. 486 ал.1 ТЗ начини за определянето му, а що се отнася до хипотезата на т.4 – на определен ден, съдът намира следното:

Да бъде посочен падеж "на определен ден" не означава непременно посочване на конкретна дата, като това следва от систематичното тълкуване на разпоредбите на чл.486 ал.1 т.4 и чл. 489 от ТЗ като определения ден следва да е ясно и точно посочен, например първия ден на месец май 2019г. или средата на месец май 2019г. или последния ден на месец май 2019г. При такова уговаряне на падежа, макар и без посочване на дата, моментът на изискуемостта е определен с категоричност и яснота.

С оглед правната същност на записа на заповед като абстрактна сделка и претендираните въз основа на него права, обвързваща страните е единствено изрично отразената в него воля на неговия издател и прилагане на принципите на тълкуване по чл.20 от ЗЗД вкл. и чрез събиране на доказателства /както е в настоящият случай – гласни такива/ е недопустимо. По същите аргументи недопустимо е изчисляване на сроковете по чл.72 от ЗЗД /за да се приеме, че това е последния ден на месец май – 31.05.2019г./, доколкото е налице изрична дерогираща разпоредба на чл.489 от ТЗ за начина на тълкуване и прилагане на сроковете.

Неправилно и несъответно на императивния закон е тълкуването на ищеца, че падежа по чл.489 ал.1 т.4 от ТЗ би могъл да е всеки конкретен ден за определен период - т.е. в случая всеки един ден от 1 до 31 май 2019г.

Следователно законът императивно изисква падежът винаги да представлява конкретен ден, който може да бъде определен чрез посочване на дата или чрез определянето му като начало, среда или край на месеца, в който случай съобразно ал.2 на чл. 489 ТЗ датата е съответното първо, петнадесето число на месеца и последния ден в зависимост от броя на дните на месеца.

В настоящия случай падежът нито е определен, нито е определяем, защото определя период, а не конкретен ден.

На основание чл. 486 ал.2 ТЗ процесният запис на заповед е нищожен като издаден с падеж, определен по начин, различен от императивно установения в ал.1 на чл. 486 ТЗ.

Горният извод не е в противоречие с нормата на чл.536 ал.2 от ТЗ.Тази презумпция следва да се тълкува систематично с разпоредбата на чл. 486 ал. 2 от ТЗ, като логическият извод е че установената презумпция не се прилага, когато има изрично посочен падеж в записа на заповед / в този смисъл решение 155 от 07.11.2013 г. по т.д. № 664/2012 г. на I т.о. на ВКС/, т.е. същата е приложима само при „липса“ на изявление за начина на определяне на падежа, а не за съществуващо такова, но в противоречие с разпоредбата на чл.486 ал.1 от ТЗ. Да се възприеме изложената в противна насока теза от ищеца означава да се подмени волята на законодателя, обективирана в нормата на чл. 536 ал. 2 ТЗ и да се приравни невъзможният падеж с липсата на падеж, съответно да се валидира една нищожна менителница, каквато явно не е целта на закона.

Ето защо претендираното от ищеца вземане на основание запис на заповед, не е възникнало и искът е неоснователен.

За пълнота следва да се отбележи, че дори и да се приеме, че записът на заповед е действителен с прилагане на празюмиран падеж по чл.536 ал.2 от ТЗ, то искът отново е неоснователен предвид предявяването му на издателя на 03.05.2015г. с оглед разпоредбата н а чл. 531 ТЗ и изрично направеното още в отговора на исковата молба възражение за погасяване по давност от страна на ответника.

Предвид гореизложеното и поради несъвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, обжалваното решение досежно произсянето по иска с правно основание чл.538 от ТЗ следва да бъде отменено на основание чл.271 ал.1 изр.1 хип.2 от ГПК и постановено друго, с което същия се отхвърли като неоснователен.

При това произнасяне на въззивната инстанция, се сбъдва вътрешно-процесуалното условие за разглеждане на иска, предявен от ищеца при условията на евентуалност – с правно основание чл.240 ал.1 от ЗЗД.

Във връзка с направените възражения за недопустимост на този иск, като приет за разглеждане в нарушение на разпоредбата на чл.214 ал.1 от ГПК, настоящият състав счита следното:

Изменението на иска по смисъла на чл. 214 ГПК се изразява във въвеждането на ново основание или на нов петитум, различни от заявените с исковата молба. Ищецът въвежда ново основание, когато се позовава на други правопораждащи факти, с които обосновава възникването и съществуването на претендираното от него материално право. Ищецът заявява нов петитум, когато вместо или наред с първоначалния петитум отправя до съда ново искане за защита - дали ищецът търси само установяване на съществуването или несъществуването на спорното право, или търси още и осъждане или правна промяна. Едновременното изменение на основанието и петитума е недопустимо, но изменението на иска чрез добавяне на ново евентуално основание при същия петитум е допустимо /решение № 199/26.01.2021г. по гр.д. № 4056/2019г. на IV г.о. на ВКС, решение №57/24.02.2025г. по т.д. № 2440/2022г. на I т.о на ВКС/.

Именно такъв е настоящият случай, при който без да променя вида на търсената защита – осъждане на ответника да заплати определена парична сума, ищецът въвежда по реда на чл.214 ал.1 от ГПК допълнително основание за претендиране на сумата при условията на евентуалност – освен въз основа на менителничен ефект – запис на заповед и въз основа на договор за заем. /допуснатото преди това увеличение на размера на иска, не изпълва състава на изменение на петитума в смисъла водещ до недопустимост на прибавяне на още едно основание, както беше посочено по –горе и в който смисъл –решение № 214/22.01.2018г. по гр.д. № 1213/2017г. на III г.о. на ВКС/.

Фактическият състав, от който възниква правото на заемодателя да получи предадените в заем заместими вещи са: 1. действително правоотношение по сключен договор за заем /неформален, реален, едностранен, възмезден или безвъзмезден /арг. 240 ал. 2 ЗЗД/, и комутативен/ 2. изискуемост на задължението за връщане на предадените заместими вещи в същото количество и качество – уговорен падеж, а при липса на такъв – изтичане на един месец от поканата до заемателя. Горните предпоставки в тяхната кумулативност следва да бъдат доказани при условията на пълно и главно доказване от ищеца.

В настоящият случай е спорно между ищеца и наследодателя на ответника е дали е възникнало действително облигационно правоотношение по договор за заем между ищеца от една страна и наследодателя на ответника, от друга.

Ангажираните от ищцовата страна доказателства за установяване на посочените по – горе предпоставки, обуславящи основателността на исковата му претенция са писмени – записа на заповед от 03.05.2015г. и гласни доказателства. В настоящият случай гласните доказателства са допустими такива, доколкото не попадат в ограниченията по чл.164 ал.1 от ГПК.

Както е прието в съдебната практика „запис на заповед би могъл да има доказателствено значение за съществуването на каузално отношение или на разписка за изпълнение ако недействителността произтича от чл. 535 т. 2 ТЗ, да не се ползва с доказателствена сила за конкретно изявление на страната, посочена за издател – чл. 535, т. 7 ТЗ, или да материализира единствено изявление за плащане - при наличието на друг порок на съдържанието. Извън цитираните хипотези доказването на основанието за поетото обещание за плащане, или за предоставяне на сумата на издателя, следва да се осъществи с други доказателствени средства, извън представения документ. Доказването следва да е пълно и главно“ /реш. № 22/2015 г. по гр. д № 2979/2014 г. ІV г. о и реш. № 24/2013 г. по т. д № 998/2011 г. ТК, решение № 21/15.03.2012 г. по т. д. № 1144/2010 г. на І т. о на ВКС/“ - Определение № 50853 от 18.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1212/2022 г., III г. о., ГК на ВКС. Т.е. дори и в случай, в който е налице разписка с удостоверяване получаването на посочената в нея сума, при липса на изявление за основанието на това предаване и получаване не се презюмира съществуване на заемно правоотношение, а е в тежест на претендиращия връщането на паричната сум да установи томното основание /в т. см. решение № 50080/10.05.2023г. по гр.д. № 2288/2022г. на III г.о., решение № 174/23.07.2010г. по гр.д. № 5002/2008г. на IV г.о. ВКС/.

Записът на заповед от 03.05.2015г. /нищожен като ценна книга, но е частен писмен документ/ се установи по несъмнен начин, че е подписан от издателя му – т.е. наследодателя на ответника. В случая обаче в същия отсъства изявление за предаване и получаване на паричната сума и основанието за това, поради което и той не може да се счита, че се конвертира и има значението на разписка за получаване на заемна сума от издателя.

В настоящият случай, събраните по делото гласни доказателства, преценени по реда на чл.172 от ГПК съдът намира за безпристрастни и обективни. Същите са житейски логични, последователни, представляват преки доказателства относно фактите от предмета на доказване, поради което и настоящият състав ги кредитира. Несъстоятелни са възраженията на ответната стана относно доказателствената стойност на свидетелските показания с твърдения за противоречие между тях. При внимателния протичит на обективираните в протокол от открито съдебно заседание 22.02.2021г. разпити на двамата свидетели – Г.Б. и Т. И., включително и протоколно определение за допускане поправка на протокол от 22.04.2021г. / протокол от открито съдебно заседание на 28.05.2021г./ не се установяват противоречие между показанията на двамата свидетели. Налице е различие в начина, по който свидетелите пресъздават фактите, за които са разпитвани, но същите еднозначно, категорично и безпротиворечиво установяват предаване на сумата от 4800, 00 лв. от ищеца С. С. на Л.С.` като заем на 03.05.2015г. около 9, 00 ч. сутринта пред блок на ул. •••• •• м гр. Монтана с уговорката последния да ги върне до края на месец май 2019г. Следва да се има предвид, че свидетелите са познавали и двете страни и са били в приятелски отношения - свидетеля Г.Б. като фризьор в салон в блока, в който живее С. С., а свидетеля И. – ремонтиращ апартамент в съседство на посочения жилищен блок. И двамат свидетели установяват и близките приятелски отношения между С. и Л., както и че С., като човек с добри доходи често помагал на Л. като му е давал в заем пари, които последния връщал. Относно процесните суми, свидетелите еднозначно посочват, че сумата от 4800, 00 лв. е именно дадената в заем на Л., поради обстоятелството, че заемодателя е броил парите, както и свидетеля Г.Б. преди да бъде предадена на Л.. В случая не е налице разминаване между показанията на свидетелите относно вида на банкнотите, като свидетеля Б. посочва, че били едри и „петдесет“, а свидетеля И. – по 100 лв.Не е противоречие, а неправилно интерпретиране на показанията на свидетелите, твърдението на ответната страна, че свидетеля Б. твърдяла, че през цялото време е била при ищеца и наследодателя на ответника, а свидетеля И. – че извикали Г. да преброи парите. Никъде в показанията си свидетеля Б. не посочва, че през цялото време е стояла и слушала и участвала в разговора на С. и Л.. Напротив – посочва, че чистела фризьорския салон и ги видяла като изхвърляла кофата за боклук пред блока, след което влизала в салона да почисти витрината и отново излязла при тях. Свидетелят И. посочва, че извикали Г. да преброи парите. Липсва противоречие.

Следва да се има предвид освен възможността за различна интерпретация и изразяване на свидетелите, което е нормално и обичайно, включително и различна възможност хронологически да подреждат разказите си, то към датата на разпит на двамата свидетели в съдебно заседание е изминал сравнително дълъг период от време от ситуацията, за която свидетелстват, поради което е напълно нормално малки детайли да бъдат пропускани или изложени не с астрономическа точност и хронология – напр. дали 03.05.2015г. е бил ден неделя или събота, за което точно не си спомня свидетеля И.. Несъмнено обаче свидетеля Б. установява, че това е датата, на която С. е предал в заем процесната сума на Л., тъй като я свързва с деня следващ събитие, което редовно посещава и което е винаги на една и съща дата – 01 и 02.05.

На следващо място, показанията на свидетелите кореспондират и с установеното от заключенията по СПЕ, а именно – че Л.С.` е подписал записа на заповед саморъчно. Свидетелите дори обясняват причината за задраскване на сумата от 4200, 00 лв. и вписване на сумата от 4800, 00 лв., а именно – че първоначално парите, които ищецът подготвил да даде в заем на Л. били 4200, 00 лв., но последния помолил за още 600, 00 лв., които С. се качил да вземе от апартамента си и така му предал общо 4800, 00 лв.

Предвид посоченото, настоящият състав кредитирайки свидетелските показания, счита, че същите установяват както предаването на сумата от 4800, 00 лв. от С. С. да Л.С. на 03.05.2015г., така и основанието за това – заем за нужди на Л.С., включително и определения падеж за връщане на сумата. Горните фактически изводи по никакъв начин не се разколебават от обстоятелството, че Л.С. не е декларирал получените в заем пари в данъчната си декларация, което касае съвсем други правоотношения - административни и административно –наказателни. Несъстоятелно, необосновано и изолирано е твърдението на ответника, че Л.С. не е имал финансови затруднения и нужда от парични средства. Посоченото обстоятелство е опровергано от свидетелските показания, но е логически несъстоятелно, доколкото ответника в хода на производството твърди, че не поддържала близки отношения със съпруга си и дори не знаела кой му е личния лекар /поради което и същата се снабди в хода на въззивното производство със съдебно удостоверение за установяване на този факти/, а в следващия момент – твърди, че същия е бил парично обезпечен.

Относно падежа за изпълнение на задължението за връщане на паричната сума, предадена от ищеца в заем на наследодателя на ответника:

В случая е налице хипотезата на чл.84 ал.1 изр.2 от ЗЗД, доколкото уговорения падеж за връщане на паричната сума – 31.05.2019г. е след като заемателя е починал и в който случай е необходима покана до неговите наследници, каквато несъмнено е исковата молба.

Предвид изложеното, въззивният съдебен състав счита, че ищецът в хода на производството в изпълнение на доказателствената си тежест по чл.154 ал.1 от ГПК установи пълно и главно всички кумулативни предпоставки обуславящи възникналото в неговата правна сфера притезателно право да получи плащане от ответника на сумата от 4800, 00 лв. –невърната главница по договор за заем сключен с наследодателя на ответника на 03.05.2015г., поради което и евентуалния иск като основателен и доказан следва да бъде уважен.

Разноски Доколкото не главния, а евентуалния иск е основателен и на заявеното в него основание въззивният съд установи, че ответника дължи процесната сума на ищеца и постанови осъдителния диспозитив, то не се променя основанието за присъждане на разноски и изхода на делото вкл. и пред въззивната инстанция.

Ето защо, на основание чл.273 вр. чл.78 ал.3 от ГПК на въззиваемата страна следва да се присъдят разноски в размер на 900, 00 лв. – платено адвокатско възнаграждение.

С оглед разпоредбата на чл.280 ал.3 т.1 от ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран, Софийски градски съд