Решение № 1338 от 17.6.2026 г. на Административен съд - Кърджали по дело № 234/2026 г.

Производството е по реда на чл. 145 – чл. 178 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 172, ал. 5 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП). Образувано е по жалба от Т. Б. А. от [населено място], чрез адвокат И. Б. против Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № GPAM-2177826/17.04.2026 г., издадена от М. А. М., [длъжност] към сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР-Кърджали, с която на основание чл.171, т.1, б.“и“ от ЗДвП, на жалбоподателя е наложена принудителна административна мярка – временно отнемане на СУМПС на водач, който извърши нарушение, за което се предвижда отнемане на контролни точки при управление на моторно превозно средство със свидетелство за управление на моторно превозно средство, издадено по реда на чл. 161, т. 5, и е установил обичайното си пребиваване в Република България – до подмяната на свидетелството му за управление на моторно превозно средство с българско. Оспорващият твърди, че обжалваната заповед е незаконосъобразна. Счита, че разпоредбата на чл. 171, т. 1,6. „и“ от ЗДвП е приложима само за водачи, които управляват МПС със свидетелство, издадено по реда на чл. 161, т. 5 от ЗДвП, т е. от държава - членка на ЕС, държава - страна по Споразумението за ЕИП или Конфедерация Швейцария. [държава] не попада в тази категория - не е държава по чл. 161, т. 5 от ЗДвП, а свидетелствата й се признават по чл. 161, т. 1 от ЗДвП. Според жалбоподателя, липсва материалноправно основание за прилагане на мярката, поради което заповедта е незаконосъобразна. Ответната страна – [длъжност] към сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР-Кърджали чрез процесуалния си представител главен юрисконсулт Ч., моли съда да потвърди атакуваният административен акт. Счита, че при издаването му са спазени всички материалноправни предпоставки. Нарушенията посочени в ЗППАМ са безспорно установени предвид това, че констатациите в АУАН на база, на който е издадена самата заповед, не са оборени по някакъв начин в настоящото производство. Сочи, че обичайното пребиваване на жалбоподателя също така се доказало безспорно. Предвид това моли съда да потвърди оспорения административен акт. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза на ОД на МВР – Кърджали и в условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Представя като доказателства по делото служебна бележка с peг. №[номер]/[дата] издадена от [длъжност] при ОДМВР – Кърджали, доказваща материалната и териториална компетентност на административния орган, Справка от Информационна система „RegiX“ с Рег.№[номер]/[дата] със заглавие „Национална агенция за приходите, Регистър на заетостта, Справка за актуално състояние на ЕЕТЗ за [ЕГН]“ с дата 01.06.2026 год. и Заповед №8121з-1632/02.12.2021 год. издадена от министъра на вътрешните работи. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, намира за установено от фактическа страна следното: С атакувания в настоящото производство индивидуален административен акт – Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № GPAM-2177826/17.04.2026 г., издадена от М. А. М., [длъжност] към сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР-Кърджали, на основание чл.171, т.1, б.“и“ от ЗДвП, на жалбоподателя е наложена принудителна административна мярка – временно отнемане на СУМПС на водач, който извърши нарушение, за което се предвижда отнемане на контролни точки при управление на моторно превозно средство със свидетелство за управление на моторно превозно средство, издадено по реда на чл. 161, т. 5, и е установил обичайното си пребиваване в Република България – до подмяната на свидетелството му за управление на моторно превозно средство с българско. За да постанови атакуваната заповед, административният орган е приел въз основа на съставен АУАН [серия], № [номер]/[дата], че на 17.04. 2026 г. около [час] в [населено място] на [улица] до [обект] в посока на движение към [обект] управлява товарен автомобил с per. номер [рег. номер], като извършва следните нарушения: по време на движение използва мобилен телефон без устройство позволяващо използването му без участие на ръцете и по време на движение не използва обезопасителен колан с който е оборудван автомобила. Водачът управлява със СУМПС с [номер] издаден от [държава] е извършил нарушение по чл. 137.а, ал. 1 от ЗДвП, а именно ВОДАЧ НА МПС ОТ КАТЕГОРИИ Ml, И2, M3 И N1, N2 И N3, КОГАТО Е В ДВИЖЕНИЕ, НЕ ИЗПОЛЗВА ОБЕЗОПАСИТЕЛЕН КОЛАН, С КОЙТО МПС Е ОБОРУДВАНО и нарушение на чл. 183, ал. 4 т. 6 от ЗДвП, ВОДАЧА НА МОТОРНО ПРЕВОЗНО СРЕДСТВО, КОЙТО ИЗПОЛЗВА МОБИЛЕН ТЕЛЕФОН ПО ВРЕМЕ НА УПРАВЛЕНИЕ НА ПРЕВОЗНО 10 СРЕДСТВО, БЕЗ НАЛИЧИЕ НА УСТРОЙСТВО, ПОЗВОЛЯВАЩО ИЗПОЛЗВАНЕТО НА ТЕЛЕФОНА БЕЗ УЧАСТИЕ НА РЪЦЕТЕ МУ. Предвид всичко изложено, с процесната ЗППАМ е приложена принудителна административна мярка на Т. Б. А. с ЕГН/[ЛНЧ] с адрес [населено място], [улица], по чл.171 Т.1 Б. „И“ от ЗДвП - ВРЕМЕННО ОТНЕМАНЕ НА СУМПС НА ВОДАЧ, КОЙТО Е ИЗВЪРШИЛ НАРУШЕНИЕ, ЗА КОЕТО СЕ ПРЕДВИЖДА ОТНЕМАНЕ НА КОНТРОЛНИ ТОЧКИ ПРИ УПРАВЛЕНИЕ НА МПС СЪС СУМПС, ИЗДАДЕНО ПО РЕДА НА ЧЛ. 161, Т. 5 ОТ ЗДВП И Е УСТАНОВИЛ ОБИЧАЙНОТО СИ ПРЕБИВАВАНЕ В РБ, ДО ПОДМЯНА НА СУМПС С БЪЛГАРСКО. В хода на съдебното производство като писмени доказателства са приети всички материали, съдържащи се в представената административната преписка. Представени са и от страна на ответника служебна бележка с peг. №[номер]/[дата] издадена от [длъжност] при ОДМВР – Кърджали, доказваща материалната и териториална компетентност на административния орган, Справка от Информационна система „RegiX“ с Рег.№[номер]/[дата] със заглавие „Национална агенция за приходите, Регистър на заетостта, Справка за актуално състояние на ЕЕТЗ за [ЕГН]“ с дата 01.06.2026 год. и Заповед №8121з-1632/02.12.2021 год. издадена от министъра на вътрешните работи. При така установеното от фактическа страна, съдът достига до следните правни изводи: На основание чл. 168, ал. 1 от АПК, съдът извърши проверка за наличието на претендираните с жалбата основания за отмяна на оспорената заповед и провери служебно законосъобразността на същата на всички останали основания, визирани в чл. 146 от АПК. Жалбата е подадена от лице с надлежна процесуална легитимация, чийто интерес е засегнат от оспорения индивидуален административен акт. Същата е подадена в установения от чл. 149, ал. 1 от АПК преклузивен срок за обжалване и отговаря на изискванията на чл. 150 и чл. 151 от АПК, което обуславя нейната процесуална допустимост. Разгледана по същество е основателна по следните съображения: Предмет на настоящото съдебно производство е индивидуален административен акт - Заповед за прилагане на принудителна административна мярка по реда на чл. 171, т. 1, б. „и“ от ЗДвП. Предвидените в чл. 171, т. 1 от ЗДвП правни последици не представляват административни наказания, а принудителна административна мярка /ПАМ/. По смисъла на чл. 171, ал. 1 от ЗДвП принудителните административни мерки се налагат за осигуряване безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения по този закон, поради което те са от вида на преустановяващите ПАМ. По своето правно естество заповедта за налагане на ПАМ е отежняващ индивидуален административен акт и се регулира от нормите на АПК. Съгласно чл. 172, ал. 1 от ЗДвП, принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1 се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или оправомощени от тях длъжностни лица. Оспорената заповед е издадена от компетентен орган, при условията на делегирана компетентност, изрично посочена в акта – Заповед № 292з-2454/11.09.2025 г. на Директора на ОДМВР-град Кърджали, за времевия диапазон по чл. 172, ал. 1 от ЗДвП. Съгласно разпоредбата на чл. 172, ал. 1 от ЗДвП принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1, 2, 2а, 4, т. 5, б "а", т. 6 се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. От представените по делото заповеди, е видно, че към датата на издаване на обжалваната заповед административният орган е разполагал с необходимите правомощия да постановява актове от оспореният вид. Заповедта е обективирана в изискуемата писмена форма и съдържа необходимите реквизити по чл. 59, ал. 2 от АПК и чл. 172, ал. 1 от ЗДвП. В същата са посочени както правни, така и фактически основания за издаването й. Процесната заповед обаче, съдът намира за незаконосъобразна, като издадена в нарушение на материалния закон. Съобразно разпоредбата на чл. 161, т. 1 от ЗДвП свидетелство за управление на моторно превозно средство, издадено в друга държава, е валидно на територията на Република България за категорията, за която е издадено, в следните случаи: 1. държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата и свидетелството отговаря на изискванията на приложение № 6 към конвенцията; 2. държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Споразумението между страните по Северноатлантическия договор относно статута на техните въоръжени сили при условията на чл. IV, буква "а" от него; 3. свидетелството е придружено от легализиран превод на български език; 4. свидетелството е международно и отговаря на изискванията на приложение № 7 към Конвенцията за движението по пътищата; 5. свидетелството е издадено от държава- членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария. Посочените хипотези от т. 1 до т. 5 от разпоредбата са алтернативни, т. е. наличието на която и да е от тях е основание да бъде призната валидност на издадено свидетелство за управление на МПС на територията на Република България. Нормата на чл. 162, ал. 4 гласи, че чуждестранно национално свидетелство за управление на моторно превозно средство на български гражданин или чужденец, издадено от държава, която не е членка на Европейския съюз, или от друга държава- страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария се заменя с българско свидетелство за управление без полагане на изпит, ако държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата и свидетелството отговаря на изискванията на приложение № 6 към конвенцията. Настоящият състав намира, че не е налице хипотезата на чл. 161, ал. 1, т. 5 от ЗДвП, както е описано в процесната заповед за прилагане на принудителна административна мярка. Съгласно посочената разпоредба, свидетелство за управление на моторно превозно средство, издадено в друга държава, е валидно на територията на Република България за категорията, за която е издадено, когато свидетелството е издадено от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария. Съдът следва да посочи, че [държава] не попада в тази категория - не е държава по чл. 161, т. 5 от ЗДвП, а свидетелствата й се признават по реда на чл. 161, т. 1 от ЗДвП. Това е така, тъй като [държава] не е държава-членка на Европейския съюз, нито е страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария. Следователно, липсва материалноправно основание за прилагане на мярката. Целта на мярката по чл. 171, т. 1, б. „и“ от ЗДвП е да обезпечи отчитането на контролни точки, което се прилага само за СУМПС, издадени от държави по чл. 161, т. 5 от ЗДвП, каквато обаче не е [държава]. Отнемането на чуждестранно СУМПС без законово основание представлява непропорционална намеса в правото на свободно придвижване и труд, несъответстваща на целите на закона. В допълнение съдът следва да посочи, че [държава] е страна по Конвенцията за пътното движение от Виена /1968 г. /. Следователно, издаденото в [държава] и използвано от нарушителя СУМПС се явява валидно такова за територията на Р. България, на основание чл. 161. т. 1 от ЗДвП. Както бе посочено по-горе, разпоредбата на чл. 161, т.5 от ЗДвП, в настоящия случай е неприложима. Действително, чл. 171, т.1, б. „и“ от ЗДвП предвижда, че временно се отнема свидетелството за управление на моторно превозно средство на водач, който извърши нарушение, за което се предвижда отнемане на контролни точки при управление на моторно превозно средство със свидетелство за управление на моторно превозно средство, издадено по реда на чл. 161, т. 5, и е установил обичайното си пребиваване в Република България – до подмяната на свидетелството му за управление на моторно превозно средство с българско. От данните по делото е видно, че Т. А. е извършил нарушения по чл. 137а, ал.1 и чл. 183, ал. 4, т. 6 от ЗДвП, за което се предвижда наказание, с което се отнемат контролни точки. От представените доказателства по делото също е видно, че жалбоподателят е установил обичайното си пребиваване в Република България, но както бе посочено по-горе, неговото СУМПС е издадено от [държава] и не е налице хипотезата на чл. 161, т. 5 от ЗДвП. Предвид изложеното, оспорваният акт е материално незаконосъобразен и противоречи на целите на ЗДвП, поради което следва да бъде отменен. При този изход на спора, ответникът следва да заплати на жалбоподателя и направените по делото разноски общо в размер на 605,11 евро, от които: 5,11 евро за внесената д.т. и 600 евро за договорено и заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие. Предвид фактическата и правна сложност на делото, съдът намира възражението на процесуалния представител на ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение, за неоснователно Така мотивиран, Административен съд - Кърджали