Решение № 3097 от 13.6.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 9808/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК. С решение от 11.03.2022 г., постановено по гр. дело № 38741/2018 г. по описа на Софийския районен съд, 46 състав по искове, предявени от Ю. Д. и П. Д., на основание чл. 146, вр. чл. 143 ЗЗП е прогласена нищожността като неравноправни на клаузите на чл. 3, чл. 5, изр. 1 и изр. 2, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договор за потребителски кредит № HL34084 от 17.03.2008 г., като е отхвърлен искът в частта за прогласяване нищожността като неравноправни на клаузите на чл. 3, ал. 1 и чл. 3, ал. 3 от договора, както и иск с правно основание чл. 26, ал.1, пр.1 ЗЗД за прогласяване нищожността поради противоречие със закона на клаузата на чл. 8, ал. 2 от договора. Със същото решение ответникът „Ю.Б.“ АД е осъден да заплати на ищците сумата от 2 482, 92 лв., представляваща недължимо платени лихви в периода от м. юли 2013 г. до м. март 2016 г. поради нищожност като неравноправни на клаузите на чл. 3, чл. 5, изр. 1 и изр. 2, чл. 6, ал. 3 от договора, ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба – 12.06.2018 г. до окончателното изплащане, като е отхвърлен искът за разликата до пълния предявен размер от 2 500 лв. за периода от м. април 2016 г. до 12.06.2018 г. Срещу решение е постъпила въззивна жалба от ищците Ю. Д. и П. Д. в частта, в която е отхвърлен искът за прогласяване нищожността като неравноправна на клаузите на чл. 3, ал. 1 като неправилно и необосновано, постановено при нарушение на материалния закон. Поддържа се, че процесната клауза е неравноправна тъй като не е индивидуално договорена с потребителя и противоречи на чл. 143, т.3, т.10 и т.12 от ЗЗП и се касае за уговорка във вреда на потребителя, че същата не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на потребителя и банката. Въззивникът заявява, че клаузата противоречи и на разпоредбата на чл. 58, ал.1, т. 2 от ЗКИ, тъй като в нея не е посочено какво съдържа БЛП, както и условията, при които може да бъде променян. Излага се становище, че по този начин на банката се дава възможност да увеличава цената на услуга, без потребителят да има право да се откаже от договора. Предвид изложеното се иска отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на решение, с което да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора. Претендират се разноски. В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва като неоснователна. Излага се становище, че първоинстанционното решение в обжалваната част следва да бъде потвърдено като правилно и обосновано и като съответстващо на константната съдебна практика на ВКС, според която изискването за яснота и разбираемост се счита за спазено по отношение на клаузи, за които при конкретна преценка се установява, че размерът на възнаграждението на банката /лихвата/ е изразена в абсолютна стойност като процент към момента на сключване на договора и посочването на задължението за лихва отнапред не нарушава изискването за добросъвестност и не води до значителни неравновесие между правата и задълженията на банката и потребителя. Поддържа се, между страните е постигнато съгласие относно формиране на лихвата от два компонента – базов лихвен процент и надбавка и същите са известни на потребителя към момента на сключване на договора, поради което за него не е била налице неяснота. Срещу решението е подадена насрещна въззивна жалба от ответника „Ю.Б.“ АД в частта, в която е прогласена нищожността като неравноправни на клаузите на чл. 3, чл. 5, изр. 1 и изр. 2, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договор за потребителски кредит № HL34084 от 17.03.2008 г., както и в частта, в която ответникът е осъден да заплати на ищците сумата от 2 482, 92 лв., представляваща недължимо платени лихви в периода от м. юли 2013 г. до м. март 2016 г. поради нищожност като неравноправни на клаузите на чл. 3, чл. 5, изр. 1 и изр. 2, чл. 6, ал. 3 от договора, ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба – 12.06.2018 г. до окончателното изплащане. В жалбата се излага, че изводът на първоинстанционния съд, че процесните клаузи са неравноправни, тъй като не са индивидуално договорени, е необоснован, като се твърди, че в случая потребителят не е бил лишен от възможността да повлияе върху съдържанието на договора. На следващо място се оспорва изводът на съда, че клаузите противоречат на чл. 143, т.10 и т. 12 ЗЗП, като даващи възможност на банката едностранно да измени договорения между страните лихвения процент. В тази насока се излага становище, че всички изменения са в съответствие с приетата от банката методология за определяне на БЛП. Поддържа се, че е налице изключението по чл. 144 ЗЗП и разпоредбата на чл. 143 ЗЗП не се прилага. По отношение на решението в частта, в която е уважен искът с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД също се излагат оплаквания за неправилност поради неправилност на решението в частта, в която са уважени исковете за прогласяване на нищожността като неравноправни на договорните клаузи. Освен това се поддържа, че по делото не е било доказано реалното заплащане на сумите на банката от страна на ищците в претендирания размер. Въззивникът по насрещната въззивна жалба твърди, че сумите са били внесени от трето лице, поради което ищците не са доказали обедняване в техния патримониум. Предвид всичко изложено се иска отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на исковете. Претендират се разноски. В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на насрещната въззивна жалба от ищците Ю. Д. и П. Д., с който оспорват същата като неоснователна. Излагат становище, че правилно първоинстанционният съд е констатирал противоречие на процесните клаузи с установеното национално и европейско право, поради което правилно е прогласена тяхната нищожност поради неравноправност по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП. Оспорва се тезата на въззивника, че се касае за изключение по чл. 144 от ЗЗП, тъй като не са налице специалните изисквания на правната норма. Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното: Районният съд е бил сезиран от ищците Ю. Д. и П. Д. с положителен установителен иск за прогласяване по отношение на ответника „Ю.Б.“ АД на нищожността като неравноправни на клаузите на договор за потребителски кредит № HL34084 от 17.03.2008 г., както и за осъждане на ответника да заплати сумата от 2 500 лв., от които 2 450 лв., представляваща разлика от предварително договорени месечни анюитетни вноски и заплатени от ищците завишени такива за периода от 17.03.2008 г. до датата на подаване на исковата молба, както и 50 лв., представляваща надплатена такса за управление. При условията на евентуалност сумата се претендира на основание неправилно изчислени от банката лихва за периода от 17.03.2008 г. до датата на подаване на исковата молба. Ищецът твърди, че с ответник са сключили договор за потребителски кредит № HL34084 от 17.03.2008 г., по силата на който ответникът се е задължил да предостави сумата от 46 250 лв., а ищците да я върнат при условията на договора на равни месечни вноски в размер на 385, 42 лв. Ищецът твърди, че договорът за кредит е бил обезпечен с ипотека, учредена в полза на кредитора върху недвижим имот: Апартамент №1, находящ се в гр. Бургас, ж.к. ••••. В исковата молба се поддържа, че лихвата, уговорена в чл. 3, ал. 1 от договора в размер на 7, 5% плюс надбавка от 0, 45 пункта, е била многократно изменяна едностранно от банката, в резултат на което ищците надплатили сума в размер на 2 500 лв. Поддържа се, че клаузите на чл. 3, ал.3, ал. 5, чл. 6, ал. 3, чл. 8, ал. 2 и чл. 12, ал. 1 от договора са неравноправни поради накърняване на договорното равноправие между страните по смисъла на ЗЗП и Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори и не са индивидуално договорени, съгласно чл. 146 ЗЗП. По отношение на клаузата по чл.8, ал. 2 от договора се поддържа, че е изначално нищожна поради противоречие с чл.32, ал. 8 от ЗЗП, вр. § 13, вр. §9т.3 на ПЗР на ЗЗП, които предвиждат, че кредиторът няма правно на обезщетение или неустойка при предсрочно погасяване на кредита, когато същият е погасен след изплащане на 12 месечни вноски. Предвид изложеното се поддържа, че ищците са платили на ответника суми при начална липса на основание и претендират тяхното връщане. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Ю.Б.“ АД, с който се изразява становище за допустимост, но неоснователност на исковете както по основание, така и по размер. Поддържа се, че всички клаузи на процесния договор са индивидуално договорени и че не са налице твърдените от ищеца противоречия с чл. 143, т. 10 и т. 12 от ЗПК. Оспорва се твърдението на ищеца, че лихвеният процент по договора е бил едностранно изменян, като се изтъква, че за целта е постигнато съгласие с допълнително споразумение към договора от 14.03.2016 г. Ответникът релевира възражение за изтекла погасителна давност. Предвид изложеното се иска отхвърляне на предявените искове като неоснователни и недоказани. Претендират се разноски. С уточнение на исковата молба от 05.11.018 г. ищците конкретизират, че договорът е сключен за периода от 240 месеца, считано от датата на откриване на заемната сума по кредита. От представените по делото писмени доказателства се установява, че между ищците в качеството им на кредитополучатели и ответника – банка в качеството му на кредитор е бил сключен договор за потребителски кредит № HL34084 от 17.03.2008 г., по силата на който ответникът се е задължил да предостави сумата от 46 250 лв., а ищците да я върнат при условията на договора на равни месечни вноски в размер на 385, 42 лв. В чл.3, ал. 1 от договора се предвижда, че кредитополучателите дължат възнаградителна лихва в размер на сбора на БЛП на „Юробанк И ЕФ ДЖИ България“ АД за жилищни кредити в лева, действащ за съответния период, който към момента на сключване на договора е в размер на 7, 5 % плюс 0, 45 пункта. В клаузата на чл.3, ал. 3 е предвидено, че при просрочие на дължимите погасителни вноски, както и при предсрочна изискуемост на кредита, кредитополучателите дължат лихва в размер на сбора от лихвата за редовна главница, определена по ал. 1 плюс наказателна надбавка от 10 пункта. В чл.3, ал. 5 от договора е предвидено, че действащият БЛП на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените в него стават задължителни за страните незабавно. В чл. 6, ал. 3 е предвидено, че размерът на погасителните вноски, уговорени по ал. 1, се променя автоматично с промяна на БЛП от страна на банката, а в разпоредбата на чл.8, ал. 2 е договорено, че при предсрочно погасяване на кредита кредитополучателят дължи такса в размер на 4% върху размера на погасената главница. Към делото е приложено извлечение от банкова сметка с IBAN ••••, която съвпада със сметката, посочена в чл. 2, ал. 1 договора, предназначена за усвояване и обслужване на кредита по сключения между страните договор, както и вносни бележки за извършени плащания от ищците в периода от 30.06.2009 г. до 13.02.2018 г. Към отговора на исковата молба е приложено допълнително споразумение от 14.03.2016 г., сключен между страните по договора за потребителски креди, към което е приложен актуален погасителен план. Банката – ответник прилага и методология за определяне на БЛП. По делото е изслушана съдебно-счетоводна експертиза, със заключението по която се установява, че за периода от 17.03.2008 г. до 12.06.2018 г. ищците са платили надвзети суми под формата на лихви в размер на 7 439, 24 лв. В заключението е посочено, че в представената от банката методология за определяне на БЛП липсва конкретна формула, по която да се изчисли БЛП за жилищни кредити в лева. Със заключението по ССчЕ е установено, че не са налице надплатени суми за такса за управление. С допълнително заключение по ССчЕ е установено, че към датата на сключване на допълнителното споразумение от 14.04.2016 г. по кредита са просрочени плащания в размер на 2 279, 44 лв., а към 03.05.2019 г. – датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем размерът на непогасените задължения възлизат на 47 130, 58 лв. Извършено е изчисление на дълга при условията на първоначално договорения лихвен процент, без извършено реструктуриране. При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното: Въззивната жалба и насрещната такава са подадени в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, респективно в срока по чл. 263, ал. 2 ГПК от процесуално легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са процесуално допустими. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението а по допустимостта му - в обжалваната част. При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Решението в частта, в която са отхвърлени исковете за прогласяване нищожността като неравноправни на клаузите на чл. 3, ал. 3 от договора и на клаузата на чл. 8, ал. 2 от договора, както и осъдителният иск по чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД в отхвърлителната част за разликата от уважения размер 2 482, 92 лв. до пълния предявен размер от 2 500 лв. за периода от м. април 2016 г. до 12.06.2018 г. не е обжалвано, поради което е влязло в сила. Ето защо съдът дължи произнасяне по същество на спора в рамките на доводите, заявени с въззивните жалби, съгласно нормата на чл. 269, предл. 2- ро от ГПК. Предявени са обективно и субективно кумулативно съединени искове за прогласяване на нищожността като неравноправни на клаузи от договор за потребителски кредит с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 143, вр. чл. 146 ЗЗП /редакцията към изм. ДВ. бр.64 от 7 Август 2007г./ и осъдителен иск с правно основание по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на надплатени суми в размер на 2 500 лв., от които 2450 лв. разлика над размера на договорените месечни анюитетни вноски и заплатените такива и надплатени такси в размер на 50 лв. При условията на евентуалност се иска връщане на сумата поради неправилно изчисление от страна на банката на дължимата лихва за периода от 17.03.2008 г. до завеждане на исковата молба, ведно със законната лихва, считано от последната дата. Между страните не се спори, че са сключили договор за потребителски кредит № HL34084 от 17.03.2008 г. Предвид обстоятелството, че на ищците е предоставен банков кредит, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, същите имат качеството на потребители по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП. Същевременно банката е търговец по смисъла на § 13, т. 2 ДР на ЗЗП. С оглед на това нормите на ЗЗП /в сила от 10.06.2006 г., в редакцията към изм. ДВ. бр.64 от 7 Август 2007г./ вкл. нормите на чл.143-чл.146 ЗЗП /по арг. от чл.144 от ЗЗП/, регулират спорното правоотношение, както и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.01.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Процесният договор е сключен при действието на Закона за потребителския кредит, от приложното поле на който изрично в чл.3, ал.5, т.1 са изключени договорите за кредит, обезпечени с ипотека върху недвижим имот. Приложение към процесното материално правоотношение не следва да намери и Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители, който е обнародван в ДВ. бр.59 от 29 Юли 2016г., и по изрично правило на §4 не се прилага за договори за кредит за недвижими имоти, сключени с потребители преди датата на влизането му в сила, с изключение на чл. 41от Закона. В редакцията на закона към процесния период разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП предвижда, че неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като примерно са посочени някои неравноправни клаузи. Законодателят е посочил, че клауза, която е индивидуално уговорена, дори и да е неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, то същата не е нищожна. Останалите неравноправни клаузи, обаче, са нищожни съобразно разпоредбата на чл. 146, ал.1 от ЗЗП. Съгласно константната практика на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 77/22.04.2015г. по гр. дело № 4452/2014г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 424/02.12.2015г. по гр. дело № 1899/2015г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 51/04.04.2016г. по т. дело № 504/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 95/13.09.2016г. по т. дело № 240/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 205/07.11.2016г. по т. дело № 154/2016г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 165/02.12.2016г. по т. дело № 1777/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 201/02.03.2017г. по т. д. № 2780/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. и др., критериите за определяне, че една договорна клауза, включително клаузата за едностранно изменение на договорената възнаградителна лихва дали е неравноправна, са следните: 1/ клаузата да не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията – съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя. По дефиниция от чл. 430, ал. 1 вр. ал. 2 ТЗ договорът за банков кредит е възмезден - срещу задължението на банката да отпусне парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок заемополучателят се задължава не само да ползва и да върне заетата сума съобразно уговореното в договора, но и да заплати уговорената с банката лихва по кредита. Лихвата (чл. 430, ал. 2 ТЗ) е своеобразна цена, която заемополучателят дължи на банката като насрещна престация за ползването на предоставените от нея парични средства. Предвид правната природа на лихвата по чл. 430, ал. 2 ТЗ и нейното предназначение, уговарянето в договора за банков кредит на лихва в отнапред известен за заемополучателя (кредитополучателя) размер не нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на заемополучателя. Уговорката за лихва е израз на възмездния характер на договора за банков кредит /в този смисъл решение №92/09.09.19г. по т.д. №2481/17г. на ВКС, ІІ т.о./. Съгласно чл. 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, преценката за неравноправния характер на клаузите не се свързва нито с основния предмет на договора, нито със съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и по отношение на доставените стоки или предоставените услуги, от друга, при условие че тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език, освен ако държавите членки са избрали да не транспонират това изискване. Това правило е транспонирано в българското законодателство в разпоредбата на чл. 145, ал. 2 ЗЗП, следователно е приложимо и по отношение на настоящия договор за кредит. /решението на СЕС по дело C-484/08, Caja de Ahorros y Monte de Piedad de Madrid/.Настояащата въззивна инстанция намира, че клаузата на чл. 3, ал. 1 от процесния договор, с който е постигнато съгласие относно начина на формиране на договорната възнаградителна годишна лихва – променлив лихвен процент, който се формира от сбора на БЛП на банката за жилищни кредити в лева, действащ за съответния период плюс договорна надбавка от 0, 45 пункта представлява част от основния предмет на договора за потребителски кредит и същата е формулирана по ясен и разбирам за потребителя начин. В разгледаната договорна клауза изрично е посочено, че към момента на сключване на договора БЛП на банката за жилищни кредити в лева е 7, 5%. Първоначалният размер на възнаградителната лихва към момента на сключване на договора за кредит е достатъчно ясен – 7, 95%, формиран от БЛП в размер 7, 5%, увеличен с 0, 45 пункта. При неравноправност на клаузите за едностранна промяна на БЛП кредитополучателят – потребител няма да бъде обвързан от променения от банката за съответния период на начисляване на лихвата БЛП, а само от този първоначалнно уговорен размер на лихвата. Следователно решението в тази част е правилно и следва да бъде потвърдено. На следващо място предмет на въззивното обжалване е решението в частта, в която е прогласена нищожността като неравноправни на клаузите на чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3 от договора. Клаузата на чл. 6, ал. 3 от договора се явява автоматична последица от постигнатото между страните съгласие с чл. 3, ал.5, поради което двете разпоредби следва да бъдат разгледани заедно и систематично. Настоящата въззивна инстанция се солидаризира с изводите на първоинстанционния съд, че клаузата на чл. 3, ал. 5 и свързаната с нея клауза на чл. 6, ал. 3 от процесния договор са неравноправни, поради което и на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП са нищожни. Съгласно решение № 95/13.09.2016г. по т. дело № 240/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори. Съобразно правната природа на договора за банков кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя, т. е. да е налице конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва – съществен елемент от съдържанието на този вид банкови сделки. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, както и когато методологията, създадена от банката – кредитор, например с нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. В решение № 165/02.12.2016г. по т. дело № 1777/2015г. на ВКС, ТК, I т. о. е прието, че когато не е указано нито в договора, нито в общите условия как и поради какви причини банката има право да увеличи БЛП, когато липсват критерии, по които банката да увеличава възнаградителната лихва, разпоредбата на чл. 144, ал. 2 ЗЗП не може да бъде приложена. Така и съгласно заключението по съдебно- счетоводната експертиза по настоящото дело в представената от банката методология по определяне на БЛП липсва конкретна формула, по която да се изчисли БЛП за жилищни кредити в лева, която математически да обвърже посочените в методологията показатели. В решение № 205/07.11.2016г. по т. дело № 154/2016г. на ВКС, ТК, I т. о. е направен извод, че уговорената неиндивидуално в договора за кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално съгласувания размер на БЛП, при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност, поради което по отношение на тази клауза изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е неприложимо. В този смисъл е и практиката на Съда на Европейския съюз, обективирана в решения по дело № С-415/11, дело C-226/12, дело С-472/10 и др. Предвид изложеното следва да се приеме, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно и в тази част. По идентични съображения, както е приел и първоинстанционният съд, неравноправна се явява и клаузата на чл. 12, ал. 1 от договора, съгласно който банката може да промени едностранно Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионите, които събира от своите клиенти. Предвид всичко изложено настоящата въззивна инстанция намира, че първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено и в тази обжалвана част. С оглед основателността на исковете за прогласяване нищожността като неравноправни на клаузите на процесния договор, сумите, заплатени вследствие на констатираните от съда неравноправни клаузи се явяват платени при начална липса на основание. Ищците са предявили осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД за връщане на надплатени суми в размер на 2 500 лв., от които 2450 лв. разлика над размера на договорените месечни анюитетни вноски и заплатените такива и надплатени такси в размер на 50 лв. При условията на евентуалност се иска връщане на сумата от общо 2 500 лв. поради неправилно изчисление от страна на банката на дължимата лихва за периода от 17.03.2008 г. до завеждане на исковата молба, ведно със законната лихва, считано от последната дата. Следователно районният съд е бил сезиран с осъдителен главен иск за връщане на платеното при начална липса на основание по чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД в надплатения от ищците размер под формата на месечни вноски и такси и осъдителен евентуален иск по чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД за разликата, платена в резултат на неправилно изчислена лихва от страна на банката за процесния период. Неоснователни в тази връзка са оплакванията, изложени в насрещната въззивна жалба, че по делото не е доказано, че именно ищците са платили на банката всички вноски и че по делото са налице доказателства, установяващи факта на плащане от трети лица. В тази връзка следва да се отбележи, че по делото не е спорно, че банкова сметка с IBAN ••••, открита при банката – ответник, е предназначена за усвояване и обслужване на кредита по сключения между страните договор, видно от чл. 2, ал. 1 от процесния договор. От приложените по делото писмени доказателства – извлечение от банкова сметка с IBAN •••• и с титуляр Ю. Д. по сметката са постъпили плащания на каса и чрез директен превод както от ищците, така и от трети лица. По материята за неоснователното обогатяване, в това число при начална липса на основание, е налице многобройна задължителна практика, вкл. ППВС 1/28.05.79, която разяснява фактическите състави на института /чл.55-чл.59 ЗЗД/. В същата изрично е предвидено кои са елементите на фактическия състав на неоснователното обогатяване в хипотезата на чл.55 ал.1, предл. 1 от ЗЗД. Същият изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание. За наличие на предпоставките на хипотезата на чл.55 ал.1 ЗЗД е ирелевантно дали плащането, довело до обедняване на ищците, е извършено лично от тях или от трето лице, което е упълномощено да извърши плащане от тяхно име и в тяхна полза. /В този смисъл Определение № 430 от 05.06.2018 г. по гр. д. № 45 / 2018 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение./ Видно от изложеното в мотивите на обжалваното първоинстанционно решение, районният съд е приел, че е сезиран с главен и евентуален осъдителен иск и с осъдителен диспозитив се е произнесъл по предявения от ищците евентуален иск за връщане на надплатеното поради неправилно изчисляване на лихвата от банката-ответник. Срещу решението в тази част не е постъпила въззивна жалба от ищците. Настоящата въззивна инстанция констатира, че в диспозитива на обжалваното решение е налице очевидна фактическа грешка по смисъла на чл. 247 ГПК, изразяваща се в пропуск от страна на първоинстанционния съд да се произнесе с изричен отхвърлителен диспозитив по предявения главен иск. Компетентен да се произнесе по констатираната ОФГ е първоинстанционният съд, постановил решението – Софийски районен съд, поради което делото следва да се изпрати на СРС, 46 състав за преценка за наличие на основанията по чл. 247 ГПК и произнасяне с отделен акт, който също подлежи на инстанционен контрол. По разноските: Предвид изхода от спора право на разноски имат и двете страни. Въззивниците по въззивната жалба претендират разноски за внесена държавна такса в размер на 25 лв. и 2500 лв. адвокатско възнаграждение. Насрещната страна своевременно е релевирала възражение за прекомерност на възнаграждението. Като взе предвид обема на осъществената в полза на ищците правна защита и че по делото е проведено само едно открито съдебно заседание, съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/ 2004 за минималните размери на адвокатските възнаграждения /изм. и доп., бр. 68 от 31.07.2020 г./ настоящата инстанция намира, че направеното възражение е основателно и адвокатското възнаграждение, претендирано от въззивниците- ищци, следва да бъде намалено до сумата от 1005 лв., представляваща сбор от възнаграждение по чл. 7, ал.1, т. 7 от наредбата и чл. 7, ал.2, т.2 от същата. Следователно в тежест на въззиваемия следва да се възложат разноските в общ размер на 1 030 лв. Въззивникът по насрещната въззивна жалба претендира разноски в размер на 289, 66 лв., от които 200 лв. юрисконсултско възнаграждение и 89, 66 лв. държавна такса за въззивното обжалване. На основание чл. 78, ал.8 ГПК, вр. чл. 25 от Наредбата за заплащане на правната помощ в тежест на въззивниците следва да се възложат разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. и държавна такса в размер на 89, 66 лв. или същите дължат разноски в общ размер на 89, 66 лв. Воден от горното, съдът: