Решение № 5498 от 28.8.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 5436/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С решение № 4206/20.03.2023 г., постановено по гр.дело № 53455/2022 г. на СРС, Г.О., 125 състав, е отхвърлен предявения от Н. С. В., с ЕГН: •••••••••• и адрес: гр.София, ж.к.“•••••••• против Р. К. В., с ЕГН: •••••••••• и адрес: гр.София, ул.“••••••••, иск с правно основание чл.422 ГПК във връзка с чл.535 ТЗ за установяване на вземане по заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК по гр.дело № 42809/2022 г., поправена с разпореждане № 76553/22.8.2022 г. от СРС, 125- ти състав за сумата 18000, 00 лева /осемнадесет хиляди лева/, представляваща главница за остатък от дължима сума по запис на заповед от 22.02.2018 г. С решението на съда е осъден Р. К. В., с ЕГН: •••••••••• и адрес: гр.София, ул.“••••••••, да заплати на Н. С. В., с ЕГН: •••••••••• и адрес: гр.София, ж.к.“••••••••, на основание чл.534, ал.1 ТЗ сумата 18000 лева, с която ответникът Р. К. В. се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца Н. С. В., поради изгубването на правата на В. по записа на заповед от 22.2.2018 г., поради изтекла давност; заедно със законната лихва от предявяване на иска - 3.10.2022 г. до плащането, както и сторените разноски - сумата от 360 лева държавна такса по гр.дело № 42809/2022 г. и сумата 360 лева държавна такса по гр.дело № 53455/2022 г. Посочено е, че сумата е платима по банкова сметка: BG•••••••• С решението на съда е определено на основание чл.38, ал.2 ЗАдв, възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство на Н. С. В. с ЕГН: •••••••••• по гр.дело.№ 42809/2022 г. от 780 лева и по гр.дело № 53455/2022 г. от 2020 лева. С решението на съда е осъден, на основание чл.78, ал.1 ГПК, Р. К. В. с ЕГН: •••••••••• и адрес: гр.София, ул.“•••••••• да заплати на адвокат Н. В. П. от САК, с личен номер 1000581510 с адрес на кантората: град София, пл.••••••••, офис 16 сумата от 780 лева - възнаграждение за осъществено безплатно представителство на заявителя В. по гр.дело № 42809/2022 г. и сумата 2020 лева възнаграждение за осъществено безплатно представителство на ищеца В. по гр.дело № 53455/2022 г. Срещу решението на СРС, 125 с-в е постъпила въззивна жалба от Р. К. В., подадена чрез пълномощника адв. Н. Д., с искане същото да бъде отменено, в частта, с която е уважен предявения осъдителен иск с правно основание чл.534, ал.1 от ТЗ. Твърди се, че решението в обжалваната част е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на процесуалните правила и на материалноправните разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски по делото. Въззиваемата страна- ищец Н. С. В., чрез пълномощника си адв.Е. К. оспорва жалбата, като неоснователна, по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение -потвърдено в обжалваната от ответника част, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените по делото разноски. СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима. Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства. Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество. Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни процесуалноправни норми на закона. Решението е и правилно в обжалваната от ответника част, като постановено при спазване на съдопроизводствените правила и материалния закон, и при обоснованост на правните изводи за основателност на предявения осъдителен иск с правно основнаие чл.534, ал.1 от ТЗ за заплащане на сумата от 18000 лв. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното: Принципната допустимост в производството по иска, предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК, да се приема за съвместно разглеждане друг иск на ищеца - чл.210, ал.1 ГПК, ако са налице общите процесуални условия за съвместно разглеждане на исковете, е призната с Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В съобразителната част на решението е прието за допустимо в производството по чл.422, ал.1 ГПК да се въвежда и друго основание за възникване на вземането, различно от основанието за издаване на заповедта за изпълнение, но не чрез способа на чл.214 ГПК за изменение на установителния иск по чл.422, ал.1 ГПК, а чрез предявяване на осъдителен иск за вземането при условията на евентуалност. В хипотезата на предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск за вземане, за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед /чл.417, т.9 ГПК/, предмет на делото е съществуването на вземането, основано на записа на заповед - т.17 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС. При предявен осъдителен иск за неоснователно обогатяване по чл.534, ал.1 ТЗ предмет на делото е вземането на приносителя на запис на заповед /менителница или чек/ за сумата, с която издателят се е обогатил в негова вреда като последица от изгубване на преките менителнични искове поради давност или неизвършване на необходимите действия за запазване на правата по тях. Положителният изход на спора по иска с правно основание чл.534, ал.1 ТЗ предполага действителен запис на заповед, по отношение на който е изтекла специалната погасителна давност по чл.531, ал.1 ТЗ и/или са пропуснати необходимите действия за пряко упражняване на менителничните права на приносителя. Двата иска подлежат на разглеждане по реда на общия исков процес и са подсъдни на един и същи съд, доколкото страните по тях са идентични, идентичен е и размерът на защитаваните вземания, меродавен за определяне цената на иска - чл.69, ал.1, т.1 ГПК, с оглед родовата подсъдност на делото. Изложеното мотивира настоящия въззивен състав да приеме, че съединяването на иск по чл.534, ал.1 ТЗ с предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск за съществуване на вземане, основано на запис на заповед, не противоречи на общата разпоредба на чл.210 ГПК, уреждаща предпоставките за съединяване на искове по почин на ищеца, и е процесуално допустимо. С оглед на специфичния му предмет, искът по чл.534, ал.1 ТЗ може да бъде съединен с иска по чл.422, ал.1 ГПК само като евентуален, тъй като възникването на вземането за менителнично неоснователно обогатяване и успешното провеждане на иска по чл.534, ал.1 ТЗ е обусловено от изгубване на преките менителнични права на приносителя на записа на заповед и от невъзможността той да реализира вземането си на основание записа на заповед. В насока допустимост искът по чл.534, ал.1 ТЗ да се разглежда в производство, образувано по иск относно вземане по запис на заповед, е и произнасянето в решение № 73/20.07.2009 г. по т.дело № 550/2009 г. на ВКС, І т.о., в което е прието, че няма пречка искът по чл.534, ал.1 ТЗ да бъде съединен при условията на евентуалност с иск по чл.254 ГПК /отм./, с който се отрича вземането по запис на заповед, за който е издаден изпълнителен лист по чл.237, б.”е” ГПК /отм./, поради изтекла погасителна давност. Условието, с което ищецът може и следва да обвърже искането си до съда за разглеждане на иска по чл.534, ал.1 ТЗ, е отхвърляне на предявения като главен иск по чл.422, ал.1 ГПК в резултат на направен извод, че вземането по записа на заповед е погасено по давност и/или че не са извършени необходимите действия от приносителя за запазване на преките менителнични искове. Преди да се е произнесъл за отхвърляне на иска по чл.422, ал.1 ГПК съдът не може да извършва преценка дали е допустим съединеният като евентуален иск по чл.534, ал.1 ТЗ. Преценката за допустимост на евентуалния иск предполага съдът да е пристъпил към неговото разглеждане, а разглеждането на евентуалния иск е обусловено от отхвърляне на главния иск по чл.422, ал.1 ГПК по съображения за преюдициране или прескрибиране на произтичащите от записа на заповед менителнични права на поемателя. Институтът на неоснователното обогатяване в гражданското право включва искове за връщане на получено без основание, на отпаднало основание или неосъществено основание, което предполага, че между страните е имало разменена имуществена престация. В гражданското право не се допуска при възмезден договор да се иска връщане на получената от едната страна имуществена престация, защото насрещната страна е пропуснала да осъществи своето имуществено право в срока на погасителната давност. В менителничното право е допуснато отклонение от принципа на гражданското право, а именно, че изтеклата погасителна давност е пречка да се осъществи принудително имуществената престация. Обратно, специалният иск по чл.534 от ТЗ за неоснователно обогатяване, принадлежи на приносителите на запис на заповед, или менителница, които менителнични искове са погасени по давност /прескрибирани менителнични ефекти/, или не са извършили необходимите действия за запазване на правата си по тях /преюдицирани менителнични ефекти/, и това право на иск възниква само и единствено от момента на изгубване на исковете по менителницата, записа на заповед, или чека - чл.534, ал.2 от ТЗ. Искът ще бъде основателен само ако приносителят на менителничния ефект търпи вреда поради невъзможността на реализира менителничните си имуществени права. Вредата се изразява в това, че имуществото на приносителя не може да се увеличи с паричната сума по ефекта, а това е така защото вземането по ценната книга е прескрибирано или преюдицирано и не може да се инкасира дължимата сума. Обогатяването за издателя на процесния запис на заповед ще се състои в това, че той не намалява пасивите в имуществото си и то поради факта, че спестява разходи за погасяване на задължението. От горното следва, че искът по чл.534 от ТЗ, макар и да е иск за неоснователно обогатяване, се различава съществено от исковете по чл.55-59 от ЗЗД, и за установяване на основателността му не трябва да се изследва въпроса имало ли е размяна на имуществени блага от единия патримониум в другия, тъй като такава размяна няма, и този извод се налага от специфичността на менителничните правоотношения. На следващо място, в правната теория и съдебна практика се приема, че искът за неоснователното менителнично обогатяване е специален иск и изключва субсидиарния иск по чл.59 ЗЗД. Предпоставките за уважаване на иска са: наличието на действителен менителничен ефект; менителничния иск да е погасен по давност / прескрибиран менителничен ефект/ или не са извършени необходими действия по запазване на правата по тях / преюдицирани менителнични ефекти/; приносителят на менителничния ефект търпи вреда, поради невъзможност да реализира минителничните си имуществени права, поради прескрибиране и преюдициране на менителничния ефект. Вредата се изразява в това, че имуществото на приносителя не може да се увеличи с паричната сума по ефекта, защото вземането по ценната книга не може да бъде събрано от приносителя на ефекта, поради изтекла менителнична давност. Обогатяването на издателя на записа на заповед ще се състои в това, че спестява разходи за погасяване на задължението. В този смисъл е съдебната практика по чл.290 ГПК, обективирана в решение № 42 от 7.04.2009 г. по т.дело № 453/2008 г. на ІІ т.о., решение № 135 от 20.12.2010 г. по т.дело № 13/2010 г. на ВКС, ТК, І т.о. и др. Чрез погасителната давност на кредитора се отнема възможността да иска принудително осъществяване на притежавано материално право. Това става, след като длъжникът упражни правото си да погаси с волеизявление пред съд правото на иск или правото на принудително изпълнение на кредитора поради това, че то не е упражнено в определен от закона срок от време. Бездействието на титуляра на конкретно материално право да го упражни в установен от закона срок, е свързано с погасяване на правото на иск или на принудително изпълнение. Както в гражданското право, така и при менителничното право изтеклата погасителната давност не засяга материалното право, а само упражняването на правото на иск. В процесния случай по делото правилно са установени обстоятелствата, свързани с предпоставките за предявяване на иска по чл.534, ал.1 ТЗ: наличие на действителен менителничен ефект - запис на заповед; прескрибиране на менителничния ефект, поради неупражняване на правата по него от поемателя на записа на заповед в сроковете по чл.531, ал.1 във връзка с чл.537 ТЗ и изследване настъпила ли е вреда за поемателя на записа на заповед, поради погасяване на менителничния иск. Съгласно разпоредбата на чл.534, ал.1 от ТЗ, когато приносителят по запис на заповед изгуби исковете си по него поради давност или пропускане на необходимите действия за запазване на правата по записа, той може да иска от издателя сумата по ценната книга, с която последният се е обогатил в негова вреда. В постоянната и непротиворечива практика на ВКС се приема, че специалният иск по чл.534, ал.1 ТЗ принадлежи на приносителя на запис на заповед или менителница, чийто менителнични искове са погасени поради изтичане на специалната погасителна давност за предявяване на прекия иск срещу издателя или ефекта е преюдициран поради пропуск да се извършат необходимите действия за запазване на правата по него. Правната последица от погасяване на менителничния иск по давност е прескрибиране на менителничния ефект, а правната последица от неизвършване на необходимите действия за запазване правата по менителничния ефект е неговото преюдициране. От момента на изгубване на исковете по записа на заповед възниква правото на приносителя да предяви специалния менителничен иск за неоснователно обогатяване по чл. 534, ал. 1 ТЗ. От значение за основателността на предявения иск за менителнично неоснователно обогатяване по чл. 534, ал. 1 ТЗ е наличието на редовен от външна страна менителничен ефект, в случая запис на заповед, и приносителят да е изгубил всички останали искове по ценната книга, което се явява абсолютна материална предпоставка за възникване на претендираното вземане. В производството по този иск, за разлика от исковете за неоснователно обогатяване по чл.55 - 59 ЗЗД, не подлежи на изследване степента на обедняване и обогатяване и съотношението между тях. Не се изследва и въпросът имало ли е размяна на имуществени блага от единия патримониум в другия. При тази форма на неоснователно обогатяване вредата се изразява в това, че имуществото на приносителя не може да се увеличи с паричната сума по ефекта, а обогатяването на издателя - че не е изплатил сумата за погасяване на задължението поради пропуск да бъдат извършени необходими действия за запазване на преките менителнични права от ползуващото се лице. В този смисъл са решение № 42/07.04.2009 г. по т.дело № 453/2008 г. по описа на ВКС, ІІ т.о., решение № 135/20.12.2010 г. по т.дело № 13/2010 г. по описа на ВКС, І т. о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК. На следващо място, съдът намира за неоснователни доводите на ответника изложени във въззивната жалба срещу изводите на изводите на първоинстанционния съд относно действителността на процесния запис на заповед, на който ищеца основава претенцията си за менителнично неоснователно обогатяване. Записът на заповед е едностранна, абстрактна правна сделка, при която издателят безусловно обещава на поемателя да заплати определена сума пари. Записът на заповед е ценна книга, материализираща права и доказателство за вземането. Вземането по запис на заповед произтича от абстрактна сделка, на която основанието е извън съдържанието на документа. Съдът приема, че основанието за издаване на запис на заповед не е елемент от съдържанието на волеизявлението за плащане. Документ, който съдържа посочените в разпоредбата на чл.535 от ТЗ реквизити представлява запис на заповед и е годен да породи задължението по него. И обратно- съгласно разпоредбата на чл.536, ал.1 от ТЗ не е "запис на заповед" документ, който не съдържа всички реквизити изрично посочени в чл.535 от ТЗ. Допустимите изключения от правилото на чл.536, ал.1 от ТЗ са посочени изрично и изчерпателно в ал.2-4 на същата законова разпоредба. В случая процесният запис на заповед от 22.02.2018 г. съдържа всички установени в чл.535 ТЗ реквизити, представляващи условие за действителност на ценната книга. Процесният запис на заповед е валиден и е годен да породи посоченото в него задължение. Документът съдържа всички задължителни реквизити съгласно чл.535 от ТЗ- наименование "запис на заповед" в текста на документа и на езика на който същият е написан; падеж /в случая- на определен ден съгласно чл.537 вр. чл.486, ал.1, т.4 от ТЗ/, място на плащане; име на лицето, на което или на заповедта на което трябва да се плати; дата на издаване; подпис на издателя. С оглед факта, че записът на заповед е с падеж на определен ден, не е необходимо същият да е предявен за плащане. Съдът приема, че процесния запис на заповед, на който ищецът основава вземането си е редовен от външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане. Изгубеното право на иск поради изтекла давност по чл.531, ал.1 ТЗ, е юридическият факт, от който за приносителя на записа на заповед възниква право да реализира правата си срещу издателя чрез специалния субсидиарен иск за неоснователно обогатяване по чл.534, ал.1 ТЗ. Съгласно чл.534, ал.2 ТЗ, приложима по отношение на исковете за менителнично неоснователно обогатяване е тригодишна погасителна давност, която започва да тече от деня на изгубване на исковете по записа на заповед поради давност или пропускане на необходимите действия за запазване на правата по записа. Доколкото в случая претенцията за менителнично неоснователно обогатяване е предявена срещу издателя на запис на заповед, по отношение на когото не е необходимо предприемането на нарочни действия за запазване на правата по ценната книга, от значение за началото на срока по чл.534, ал. 2 ТЗ е денят на изтичане на давността по отношение на прекия менителничен иск. Съгласно решение № 320/17.06.2010 г. по т.дело № 161/2009 г. по описа на ВКС, II т.о., погасяването на правото на приносителя на запис на заповед на пряк иск по чл.531, ал.1 ТЗ е онзи юридически факт, от който за последния възниква право на специалния субсидиарен иск за неоснователно обогатяване по чл.534, ал.1 ГПК срещу издателя на ефекта до размера на инкорпорираното в същия парично вземане, с което настъпилата в патримониума му вреда, довела до увеличаване имуществото на платеца - издател се съизмерява, като наличието или не на предхождащ го неуспешно проведен пряк менителничен иск, респективно неуспешно принудително изпълнение, е правно ирелевантно. С оглед изложеното, процесният запис на заповед е прескрибиран и преюдициран. На следващо място съдът приема, че по делото е установена и другата предпоставка за уважаване на иска по чл.534, ал.1 ТЗ, а именно - претърпяна от ищеца вреда, изразяваща се в невъзможност да увеличи имуществото си със сумата по ценната книга. Искът по чл.534, ал.1 от ТЗ ще бъде основателен тогава, когато приносителят на менителничния ефект търпи вреда поради невъзможност да реализира менителничните си имуществени права. Вредата е невъзможността да се увеличи имуществото на приносителя със сумата по менителничния ефект поради прескрибирано /погасено по давност/ или преюдицирано /не са извършени необходими действия за запазване правата/ вземане по ценната книга, а обогатяването на ответника се състои в това, че той намалява пасивите в имуществото си и то поради факта, че спестява разходи за погасяване на задължението, поето с ценната книга. При иска по чл.534, ал.1 от ТЗ за разлика от исковете за неоснователно обогатяване по ЗЗД, размяната на имуществени блага от патримониума на страните, е ирелевантна. Такава размяна няма и това се извежда от спецификата на менителничните правоотношения. С оглед на гореизложеното съдът приема, че по делото е установено валидно вземане на ищеца Н. С. В. по отношение на ответника Р. К. В. за неоснователно обогатяване по чл.534, ал.1 от ТЗ за сумата от 18000 лв. При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част. По отношение на разноските за въззивното производство. С оглед изхода на спора на въззивника-ответник не се следват разноски за настоящата инстанция. От друга страна, с оглед на обстоятелството, че процесуалното представителство на ищеца Н. С. В. във въззивното производство е осъществено от адв.Н. П. при условията на чл.38, ал.2 от ЗА, поради което, предвид фактическата и правна сложност на делото и с оглед решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, на същия следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 1900 лв. за въззивното производство. Настоящето решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК. Съдът приема, че с оглед разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК, не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 20000 лв. по търговски дела. В настоящия случай се касае до търговско дело, тъй като вземането, предмет на атакуваното с въззивна жалба от ответника решение на СРС, е за неоснователно обогатяване по чл.534 от ТЗ и произтича от абсолютна търговска сделка по смисъла на чл.286, ал.2 вр. чл.1, ал.1, т.8 ТЗ - запис на заповед, по който давността е изтекла. Цената на предявения осъдителен иск с правно основание чл.534 ТЗ е 18000 лв. или под установения в разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 ГПК минимален праг за достъп до касация за търговски дела. Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,