Решение № 5876 от 30.10.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 11581/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С Решение от 24.02.2020 г., постановено по гр.д.№ 14271/ 2018 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 172 състав, „Х.Х.И.К.Б.“ АД- гр. София /ЕИК ••••/ е осъдено да заплати на М. Н. Н. /ЕГН ••••••••••/ по иск с правно основание чл.200 КТ сумата 2 290.70 лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи от вреди, настъпили от трудова злополука от 18.02.2015 г. за периода 18.02.2015 г.- 1.03.2016 г., ведно със законната лихва от 27.02.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, като искът е отхвърлен за разликата до пълния претендиран размер от 12 771.82 лв. и за периода от 02.03.2016 г. до м.06.2016 г., вкл.; да заплати по искове с правно основание чл.200 КТ сумата 1 052.61 лв., представляваща обезщетение за претърпени вреди за закупуване на медицински изделия- „Анкер винт 3.8 мм“, „Орфит Сплинт“, „Содермикс крем 30 мл“, за получаване на медицински изделия- ударно- вълнова терапия, които вреди са в причинно- следствена връзка с трудова злополука, настъпила на 18.02.2015 г.; да заплати по иск с правно основание чл.86 ЗЗД сумата 814.40 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата от 2 290.70 лв., начислено за периода от 01.03.2015 г. до 27.02.2018 г., като този иск е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 2 822.99 лв.; да заплати по иск с правно основание чл.86 ЗЗД сумата 317.86 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата от 1 052.61 лв. за периода от 28.02.2015 г. до 27.02.2018 г., като този иск е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 318.28 лв. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът „Х.Х.И.К.Б.“ АД е осъден да заплати на адв. Ал. Ж. сумата 281.54 лв.- адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗАдв, а също и на основание чл.78, ал.6 ГПК да заплати по сметка на СРС сумата 196.45 лв.- държавна такса, и сумата 81.52 лв.- разноски за възнаграждение на вещо лице. На основание чл.78, ал.3 вр. ал.8 ГПК ищецът М. Н. Н. е осъден да заплати на ответника „Х.Х.И.К.Б.“ АД сумата 72.82 лв.- разноски за юриск. възнаграждение. С решение от 23.04.2021 г., постановено по реда на чл.250 ГПК, е допълнено решението от 24.02.2020 г. по гр. дело № 14271/ 2018 г. на СРС, 172 състав, като вместо израза: „ОСЪЖДА „Х.Х.И.К.Б.“ АД- гр. София /ЕИК ••••/ да заплати на М. Н. Н. /ЕГН ••••••••••/ по искове с правно основание чл.200 КТ сумата 2 290.70 лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи от вреди, настъпили от трудова злополука от 18.02.2015 г. за периода 18.02.2015 г.- 01.03.2016 г., ведно със законната лихва от 27.02.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, като отхвърля този иск за разликата до пълния претендиран размер от 12 771.82 лв. и за периода от 02.03.2016 г. до м.06.2016 г., вкл.; да заплати по искове с правно основание чл.200 КТ сумата от 1 052.61 лв., представляваща обезщетение за претърпени вреди за закупуване на медицински изделия „Анкер винт 3.8 мм“, „Орфит Сплинт“, „Содермикс крем 30 мл“, за получаване на медицински изделия- ударно- вълнова терапия, които вреди са в причинно- следствена връзка с трудова злополука, настъпила на 18.02.2015 г.; да заплати по искове с правно основание чл.86 ЗЗД сумата 814.40 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата от 2 290.70 лв., начислено за периода от 01.03.2015 г. до 27.02.2018 г., като отхвърля този иск за разликата до пълния предявен размер от 2 822.99 лв.; да заплати по искове с правно основание чл.86 ЗЗД сумата 317.86 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата от 1 052.61 лв. за периода 28.02.2015 г. до 27.02.2018 г., като отхвърля тези искове за разликата до пълния претендиран размер от 318.28 лв.“, съдът е постановил да се чете: „ОСЪЖДА „Х.Х.И.К.Б.“ АД- гр. София /ЕИК ••••/ да заплати на М. Н. Н. /ЕГН ••••••••••/ по искове с правно основание чл.200 КТ сумата 2 290.70 лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи от вреди, настъпили от трудова злополука от 18.02.2015 г. за периода 18.02.2015 г.- 01.03.2016 г., ведно със законната лихва от 27.02.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, като отхвърля този иск за разликата до пълния претендиран размер от 12 771.82 лв. и за периода от 02.03.2016 г. до м.06.2016 г., вкл.; да заплати по искове с правно основание чл.200 КТ сумата 1 052.61 лв., представляваща обезщетение за претърпени вреди за закупуване на медицински изделия- „Анкер винт 3.8 мм“, „Орфит Сплинт“, „Содермикс крем 30 мл“, за получаване на медицински изделия- ударно вълнова терапия, които вреди са в причинно- следствена връзка с трудова злополука, настъпила на 18.02.2015 г., ведно със законната лихва от 27.02.2018 г. до окончателното изплащане на вземането; да заплати по искове с правно основание чл.86 ЗЗД сумата 814.40 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата от 2 290.70 лв., начислено за периода от 01.03.2015 г. до 27.02.2018 г., като отхвърля този иск за разликата до пълния предявен размер от 2 822.99 лв.; да заплати по искове с правно основание чл.86 ЗЗД сумата 317.86 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата от 1 052.61 лв. за периода 28.02.2015 г. до 27.02.2018 г., като отхвърля тези искове за разликата до пълния претендиран размер от 318.28 лв.“. С определение от 15.08.2022 г., постановено по реда на чл.248 ГПК, е оставена без уважение молба на ищеца М. Н. Н. за изменение на Решението от 23.04.2021 г., с което е допълнено Решението от 24.02.2020 г. по гр. дело № 14271/ 2018 г., в частта за разноските. Постъпила е въззивна жалба от М. Н. Н. /ищец по делото/, в която са изложени оплаквания за недопустимост, неправилност и необоснованост на постановеното от СРС на 24.02.2020 г. решение в частта, в която искът му по чл.200 КТ е отхвърлен за горницата над присъдената сума от 2 290.70 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди- пропуснати ползи, настъпили от трудова злополука на 18.02.2015 г., до пълния претендиран размер от 12 771.82 лв. и за периода от 2.03.2016 г. до м.06.2016 г.; и искът му по чл.86 ЗЗД е отхвърлен за горницата над присъдената сума от 814.40 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата, начислено за периода от 01.03.2015 г. до 27.02.2018 г., до пълния предявен размер от 2 822.99 лв.; както и в частта за разноските, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за присъждане на останалата част от претендираните по делото суми- обезщетение по чл.200 КТ за имуществени вреди /пропуснати ползи/ и обезщетение за забава по чл.86 ЗЗД, с присъждане на разноски по делото. Подадена е въззивна жалба от ищеца М. Н. Н. и срещу постановеното на 23.04.2021 г. решение по чл.250 ГПК- с искане да бъде постановена отмяната му като неправилно. Въззиваемата страна „Х.Х.И.К.Б.“ АД- гр. София /ответник по делото/- с променено наименование: „Е.Х.И.“ АД, оспорва жалбата на ищеца срещу постановеното на 24.02.2020 г. решение и моли същото като правилно в обжалваната част да бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното производство. Подадена е и частна жалба срещу определението по чл.248 ГПК от ищеца М. Н. Н., който моли да бъде постановена отмяната му като неправилно. Ответникът по частната жалба- „Х.Х.И.К.Б.“ АД- гр. София, оспорва същата и моли да бъде постановено определение за отхвърлянето й като неоснователна. Предявени са искове с правно основание чл.200 КТ и чл.86 ЗЗД. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното: Въззивните жалби, с които е сезиран настоящият съд, са подадени в срока по чл.259, ал.1 ГПК. Жалбата срещу постановеното на 24.02.2020 г. решение е процесуално допустима, а разгледана по същество е частично основателна. Жалбата срещу постановеното на 23.04.2021 г. решение по чл.250 ГПК е процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане, а въззивното производство в тази част следва да бъде прекратено. Това е така, тъй като за ищеца липсва обжалваем интерес, поради обстоятелството, че с допълнителното решение е уважено акцесорното му искане за присъждането на законна лихва върху присъдената с решението от 24.02.2020 г. сума от 1 052.61 лв., представляваща обезщетение за претърпени вреди от закупуването и получаването на медицински изделия, намиращи се в причинно- следствена връзка с настъпилата на 18.02.2015 г. трудова злополука, считано от датата на подаване на исковата молба- 27.02.2018 г., до окончателното й изплащане. При положение, че произнасянето на съда е в негова полза, ищецът не е процесулноправно легитимиран да обжалва допълнителното решение, поради което и в тази част производството по делото следва да бъде прекратено. По жалбата срещу постановеното на 24.02.2020 г. решение: Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Атакуваното първоинстанционно решение от 24.02.2020 г. е валидно и допустимо- в обжалваната част. Твърденият от въззивника- ищец порок, водещ до постановяването на недопустимо решение в частта по иска, с който се претендира обезщетение за имуществени вреди за периода м.03.2016 г.- м.06.2016 г., в случая не е налице, поради което и липсва задължение за въззивния съд да обезсили същото на посоченото в жалбата основание. Първоинстанционният съд се е произнесъл по съществото на заявената от ищеца претенция за присъждането на обезщетение за имуществени вреди- пропуснати ползи за периода м.03.- м.06.2016 г., „поради невъзможността да си намери работа“, като не се касае за произнасяне по непредявен иск, нито за произнасяне свръх- петитум. По същество постановеното от СРС на 24.02.2020 г. решение е частично неправилно в обжалваната отхвърлителна част и следва да бъде отменено относно признатото от първоинстанционния съд съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, довело до съответно намаляване на присъденото обезщетение по чл.200 КТ. В останалата обжалвана част решението е правилно и следва да бъде потвърдено, като въззивният съд споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за частично отхвърляне на предявените от М. Н. искове по чл.200 КТ и чл.86 ЗЗД за сумите 9 499.39 лв.- главница /обезщетение по чл.200 КТ/, и 1 827.02 лв.- лихви за забава /обезщетение по чл.86 ЗЗД/, като неоснователни и недоказани- чл.272 ГПК. За да бъде ангажирана безвиновната отговорност на работодателя, следва да бъде установено кумулативното наличие на следните елементи от фактическия състав на чл.200 КТ: 1/ наличие на трудово правоотношение между страните по делото; 2/ трудова злополука, претърпяна от работника или служителя през времетраене на трудовото правоотношение; 3/ претърпени от работника вреди /в случая- имуществени/; и 4/ причинна връзка между трудовата злополука и вредата. Правопораждащият фактически състав на задължението за обезвреда по чл.200 КТ не включва субективен елемент- вина на някой от служителите на работодателя за причиненото на съответния работник непозволено увреждане, поради което и такава не се търси. Относно наличието на горепосочените елементи от приложимия фактически състав не е налице спор между страните. Спорни пред въззивния съд са въпросът за размера на дължимото на ищеца М. Н. обезщетение за претърпени вследствие настъпилата на 18.02.2015 г. трудова злополука имуществени вреди /пропуснати ползи/ на основание чл.200 КТ и налице ли са предпоставки за неговото намаляване при условията на чл.201, ал.2 КТ, поради проявена от служителя при настъпване на злополуката груба небрежност. Установява се въз основа на събраните по делото писмени доказателства, че страните са били обвързани от валидно трудово правоотношение, възникнало по силата на сключен на 2.02.2015 г. трудов договор, по който ищецът М. Н. заел длъжността „водач на електрокар“ в ответното дружество „Х.Х.И.К.Б.“ АД- гр. София. Трудовият договор бил сключен като срочен- за 1 година, считано от 2.02.2015 г. до 1.02.2016 г., с уговорен в полза на работодателя срок за изпитване от 6 месеца, и договорено основно трудово възнаграждение на работника от 650 лв. месечно. Това правоотношение е прекратено на основание чл.71 КТ с изявление на работодателя, направено на 20.09.2015 г., считано от 2.10.2015 г., като относно прекратяването на трудовоправната връзка между страните са постановени Решение от 10.09.2016 г. по гр.д.№ 75453/ 2015 г. на СРС, 55 състав, и въззивно Решение от 7.12.2017 г. по гр.д.№ 12769/ 2017 г. на СГС, ГО, ІІ- Б въззивен състав, с които исковете на М. Н. по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ са отхвърлени като неоснователни. Установява се от доказателствата и че на 18.02.2015 г. при транспортиране на детайли, представляващи оси за транспортни куки за трансформатор, с общо тегло от 46 кг, при вдигането им и качването им върху работна маса с височина около 1 метър ищецът Н. претърпял увреждане на здравето, изразяващо се в травматично увреждане на мускулите, сухожилията и други части на двуглавия мускул на лявата ръка, което е прието за трудова злополука с Разпореждане от 09.03.2015 г., издадено от Директора на НОИ, ТП- София- град. Съгласно заключението на изслушаната в първоинстанционното производство съдебно- медицинска експертиза, прието като неоспорено от страните, получените от ищеца в резултат на травматичното събитие увреждания са: „изкълчване главичката на лъчевата кост, частично прекъсване на двуглавия мускул в ляво, скъсване сухожилието на една от главите на залавното място за лъчевата кост- в областта на лакътната става“. След получаване на травмата е извършена оперативна интервенция на 27.02.2015 г., изразяваща се в реинсериране на сухожилието на двуглавия мускул към залавното му място- лъчевата кост в ляво, с помощта на анкър 3.55 мм и поставена шина. След оперативното лечение ищецът бил имобилизиран за период от около 25 дни, след което за период от около 3 месеца носил протеза, която свалял, когато му била провеждана рехабилитация. Възстановителният период на Н.- според вещото лице, продължил около година след увреждането. Не е спорно по делото, а се и установява от събраните доказателства /болнични листа, експертни решения на ТЕЛК и експертни заключения/, че през периода 18.02.2015 г.- 1.03.2016 г. /малко над 1 година/ ищецът е бил в отпуск поради временна неработоспособност, за което според заключението на изслушаната в първоинстанционното производство съдебно- счетоводна експертиза е получил обезщетение за временна неработоспособност в размер на 3 760.07 лв. общо. Освен това е получил и застрахователно обезщетение от ЗЕАД „Булстрад Живот ВИГ“ по сключен на 1.01.2015 г. застрахователен договор „трудова злополука“ в размер на 500 лв., платено на 7.09.2015 г. /писмо на застрахователното дружество до ответника- л.110 от делото на СРС/. В Решение на ТЕЛК- II МБАЛ от 01.03.2016 г. /л.57 от делото на СРС/ е направена констатация, че ищецът е работоспособен, като е издадено предписание до ЛКК да му бъде издаден болничен лист, с който да се оправдае временната му неработоспособност за периода до 01.03.2016 г. Предвид обстоятелството, че органът на медицинската експертиза на работоспособността е констатирал, че към датата на издаване на цитираното експертно решение, а именно към 01.03.2016 г. ищецът е работоспособен, както и с оглед заключението на съдебно- медицинската експертиза, според която възстановителният период от претърпяната от същия трудова злополука е траял около 1 година, релевантният период, за който се установява наличие на причинно- следствена връзка между процесното увреждане и настъпилия вредоносен резултат, обхваща времето от 18.02.2015 г.- датата, на която е настъпила трудовата злополука, до 1.03.2016 г.- датата, на която е издадено експертното решение, в което е направена констатация, че Н. е вече работоспособен. При така установената фактическа обстановка правилно е прието в обжалваното решение, че периодът, за който следва да бъде присъдено на ищеца обезщетение по чл.200 КТ- за пропуснати ползи от невъзможността да полага труд и да получава трудово възнаграждение, е траял от 18.02.2015 г. до 01.03.2016 г. За останалата част от процесния период- от 2.03.2016 г. до м.06.2016 г., не се дължи обезщетение на ищеца, тъй като невъзможността да си намери работа не се намира в причинно- следствена връзка с процесното увреждане. Според събраните доказателства към 2.03.2016 г. той вече е бил работоспособен и неспособността да си намери работа се дължи на обстоятелства, свързани с поведението му при търсенето на работа, а не на последиците от процесното увреждане. На основание чл.200, ал.3 КТ всички имуществени вреди подлежат на обезщетяване, ако се докаже, че са в причинна връзка с увреждането, като това се отнася и за пропуснати доходи, които са имали траен и сигурен характер и е установено, че само заболяването е попречило на ищеца да ги получи /в този смисъл Решение № 335 от 10.01.2012 г. по гр.д.№ 1230/ 2010 г. на ВКС, IV ГО; т.5 и т.6 от Постановление № 4 от 23.XII.1968 г. на Пленума на ВС; Решение № 13 от 28.01.1997 г. по гр.д.№ 4270/ 1996 г. на ВКС, IV ГО/. Относно твърдяната от ищеца „невъзможност да си намери работа“ през процесния период от м.03.2016 г. до м.06.2016 г., „след увреждащото прекратяване на трудовото правоотношение от работодателя по време на болнични поради трудовата злополука“, за което претендира обезщетение за имуществени вреди- пропуснати ползи за същия период, следва да се отбележи, че от една страна отхвърлянето на иска му по чл.344, ал.1, т.1 КТ с влязло в сила съдебно решение опровергава тезата му за незаконо-съобразно прекратяване на трудовоправната връзка от страна на работодателя- ответник, и от друга страна- липсва причинна връзка между настъпилото през м.10.2015 г. прекратяване и съответно- оставане на ищеца без работа и твърдените от същия вреди, настъпили- според фактическите му твърдения, 5 месеца по- късно, а именно през периода м.03.- м.06.2016 г. Правилно е прието от СРС и че като база за определяне на обезщетението по чл.200 КТ следва да бъде взето предвид месечното нетно трудово възнаграждение на ищеца, получено при работодателя- ответник за м.02.2015 г. Доколкото ищецът е успял да отработи при ответника само 13 работни дни /съгласно цитираното експертно заключение/ през периода от 1.02. до 18.02.2015 г., друг способ за определянето на това обезщетение не е възможен. Същевременно в размера на обезщетението следва да бъдат включени основното трудово възнаграждение /според трудовия договор- 650 лв. месечно/ и допълнителните възнаграждения с постоянен характер, каквито са сумата за транспорт от 50 лв. и сумата за храна- 4 лв. на ден, чието изплащане е предвидено в приетите от работодателя Вътрешни правила за работната заплата или в Колективния трудов договор- съгласно т.2 от сключения между страните трудов договор /в този смисъл: Решение № 194 от 18.06.2015 г. по гр.д.№ 6546/ 2014 г. на ВКС, IV ГО, ГК; Решение № 335 от 10.01.2012 г. по гр.д.№ 1230/ 2010 г. на ВКС, IV ГО; Решение № 13 от 28.01.1997 г. по гр.д.№ 4270/ 1996 г. на ВКС, IV ГО/. Правилно на ищеца е присъдено обезщетение с база нетния размер на трудовото възнаграждение, тъй като и в случай, че е бил работоспособен и е получавал трудово възнаграждение, той би получил нетния, а не брутния му размер. Съгласно заключението на съдебно- счетоводната експертиза /първо-начално заключение/, прието като неоспорено от страните, за периода от 01.03.2015 г. до 01.03.2016 г. /1 година/ полученото от ищеца обезщетение за временна неработоспособност възлиза на общо 3 760.07 лв., а трудовото възнаграждение, което би получил, ако е полагал труд при ответника, е в размер на 7 288.51 лв. /нетно възнаграждение/, като разликата между тези две суми възлиза на 3 528.44 лв. Обезщетението от 7 288.51 лв. е определено на база полученото от ищеца за м. февруари 2015 г. трудово възнаграждение с брутен размер от 926.01 лв. и нетен размер- 740.01 лв. Възнаграждението му за посочения месец е формирано като сбор от следните компоненти: основно месечно възнаграждение- в размер на 422.50 лв., изплатено за 13 работни дни; 80.29 лв.- обезщетение за извънреден труд през съботни дни; 91.76 лв.- допълнително възнаграждение за работа в неделя; обезщетение за временна неработоспособност за 2 дни за сметка на работодателя- в размер на 49.81 лв.; обезщетение за временна неработоспособност за 3 дни, платимо от осигурителния орган- 124.52 лв.; възнаграждение, представляващо бонус/мотивация производство- в размер от 40 лв., платимо в зависимост от постигнатите резултати; и обезщетение за два дни платен годишен отпуск- в размер на 64.94 лв. Предвид изложените по- горе съображения, в базата за определяне на обезщетението по чл.200 КТ следва да бъдат включени само основното трудово възнаграждение и двете допълнителни възнаграждения с постоянен характер, посочени по- горе /за транспорт и храна/, а останалите възнаграждения, посочени в експертното заключение, които нямат постоянен характер, не подлежат на включване във възнаграждението при определяне на обезщетението по чл.200 КТ. Следователно обезщетението по чл.200 КТ следва да бъде определено на сумата 3 528.44 лв., представляваща разлика между възнаграждението, което ищецът би получил, ако е бил работоспособен и е полагал труд при ответника, възлизащо на 7 288.51 лв., и обезщетението за временна неработоспособност, получено от ищеца от осигурителния орган, възлизащо на 3 760.07 лв. Към тази сума следва да бъде добавена сумата 243.99 лв.- за пропусната полза от неполучено за м.02.2015 г. трудово възнаграждение, представляваща разлика между дължимото нетно месечно възнаграждение от 674.40 лв. и получените от ищеца възнаграждение от 305.89 лв.- за 13 отработени дни, и обезщетение за 2 дни временна неработоспособност от 124.52 лв. /674.40 лв.- 305.89 лв.- 124.52 лв./, както правилно е прието в обжалваното решение. Общият размер на обезщетението по чл.200 КТ за процесния период от м.02.2015 г. до 01.03.2016 г. следователно възлиза на 3 772.43 лв. /243.99 лв. + 3 528.44 лв./, от която сума правилно е приспаднато изплатеното на ищеца на 7.09.2015 г. застрахователно обезщетение от 500 лв. /писмо- л.110 от делото на СРС/. Съгласно разпоредбата на чл.200, ал.4 КТ, дължимото обезщетение по ал.3 се намалява с размера на получените суми по сключените договори за застраховане на работниците и служителите. Видно от заключението по допълнителната съдебно- счетоводна експертиза, посочената сума е изплатена на Н. по застрахователна полица № 03/040561Т „Трудова злополука“, сключена със ЗЕАД „Б.Ж.В.И. Труп“, като според установената съдебна практика това приспадане може да се извърши както от обезщетение за неимуществени вреди, така и от обезщетение за имуществени вреди /Решение № 211 от 29.03.2010 г. по гр.д.№ 719/ 2009 г. на ВКС, ГК, IV ГО, Решение № 227 от 25.10.2016 г. по гр.д.№ 1405/ 2016 г. на ВКС, ГК, ІV ГО/. Доколкото посоченото застрахователно обезщетение не е приспаднато от присъденото на ищеца с Решение от 27.06.2017 г. по гр.д.№ 57583/ 2016 г. на СРС, 145 състав, обезщетение за неимуществени вреди, следва същото да бъде приспаднато от дължимото по настоящото дело обезщетение за имуществени вреди /пропуснати ползи/. Предвид изложените в цитираното решение на СРС, 145 състав, мотиви за отказ да бъде приспаднато- тъй като не било доказано по делото извършеното застрахователно плащане, за каквото в настоящия случай са налице доказателства, такъв отказ за приспадане на полученото от Н. застрахователно обезщетение в случая не може да бъде обоснован. При това положение обезщетението по чл.200 КТ следва да бъде определено на 3 272.43 лв. /3 772.43 лв. - 500 лв./. Това обезщетение, по преценка на настоящия въззивен съд, не подлежи на намаляване при условията на чл.201, ал.2 КТ, според който отговорността на работодателя за обезщетяване на вредите от настъпила трудова злополука може да бъде намалена, ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност. Съобразявайки събраните в тази насока доказателства и установените въз основа на тях факти и обстоятелства, съдът намира, че с поведението си на 18.02.2015 г. ищецът Н. действително е допринесъл за настъпване на трудовата злополука, в следствие на която е получил горепосочените травматични увреждания, но субективното му отношение следва да бъде квалифицирано като обикновена небрежност при изпълнение на произтичащите от сключения с ответника трудов договор задължения, а не като груба небрежност по смисъла на чл.201, ал.2 КТ, налагаща намаляване на дължимото обезщетение. Небрежността като понятие в гражданското право е модел на поведение, свързан с неполагането на дължимата грижа. За да е налице груба небрежност, следва служителят да не е положил грижата, която и най- небрежният не би положил, при проявена липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност, т.е. да е съзнавал настъпването на вредоносните последици, но се е надявал, че няма да настъпят или че ще ги предотврати. Установената по приложението на чл.201, ал.2 КТ съдебна практика приема, че грубата небрежност е тежко нарушаване на дължимата грижа. Такова поведение е правно укоримо, защото пострадалият е бил длъжен да избегне злополуката, ако е положил дължимата грижа. Именно поради факта, че пострадалият участва в увреждането, това му поведение следва да бъде отчетено при определяне на дължимото обезщетение. Нарушението на правилата за безопасност на труда от пострадалия, който, извършвайки определени действия в нарушение на тези правила, е предвиждал възможността за настъпване на вредоносен резултат, който лекомислено се е надявал да предотврати, разчитайки на придобитите си умения, съставлява основание за намаляване на обезщетението само, ако е налице виновно допринасяне от страна на пострадалия за настъпване на увреждането, при подчертано субективно отношение /груба небрежност/, за чието наличие преценката е конкретна и зависи от фактите по делото /в този смисъл: Решение № 348 от 11.10.2011 г. по гр.д.№ 387/ 2010 г. на ВКС, IV ГО; Решение от 21.06.2011 г. по гр.д.№ 1248/ 2010 г. на ВКС, ІІІ ГО; Решение от 14.01.2010 г. по гр.д.№ 298/ 2009 г. на ВКС, ІV ГО; Решение № 79 от 27.02.2012 г. по гр.д.№ 673/ 2011 г. на ВКС, ІV ГО; Решение № 291 от 11.07.2012 г. по гр.д.№ 951/ 2011 г. на ВКС, IV ГО, ГК; Решение № 1044/ 4.11.2008 г. по гр.д.№ 938/ 2006 г. на ВКС, ІV ГО; Решение № 1176/ 14.11.2008 г. по гр.д.№ 5228/ 2007 г. на ВКС, ІІ ГО; Решение № 510/ 30.11.2011 г. по гр.д.№ 1923/ 2009 г. на ВКС, IV ГО/. Предвид горното, неоснователно при събраните в процеса доказателства се явява възражението на работодателя- ответник за намаляване на обезщетението по чл.200 КТ, поради наличен принос на ищеца за настъпване на увреждането в резултат на проявена груба небрежност. Дължимото от ответника- съгласно чл.154, ал.1 ГПК, доказване на обосноваващите възражението за съпричиняване на работника поради груба небрежност при изпълнение на работата, факти и обстоятелства е главно и пълно, каквото в случая не е успешно проведено в процеса. При установените по делото механизъм на злополуката и поведение на работника при настъпването й се налага приемането на извод, че не е налице груба, а обикновена небрежност, в който случай намаляване отговорността на работодателя при условията на чл.201, ал.2 КТ не може да бъде постановено. Тъй като работодателят не е ангажирал доказателства, установяващи груба небрежност на работника, нарушение на правилата за работа и правилата за безопасност на работното място, не е налице хипотезата на чл.201, ал.2 КТ /Решение № 195 от 16.07.2013 г. по гр.д.№ 757/ 2012 г. на ВКС, ІV ГО; Решение № 60 от 05.03.2014 г. по гр.д.№ 5074/ 2013 г. на ВКС, ІV ГО; Решение № 310 от 27.01.2014 г. по гр.д.№ 1145/ 2012 г. на ВКС, ІІІ ГО/. Въз основа на събраните в тази насока писмени доказателства /Разпореждане от 9.03.2015 г. на НОИ- ТП- София- град, декларация за трудова злополука от 6.03.2015 г., протокол за трудова злополука от 4.03.2015 г., длъжностна характеристика, служебна бележка за проведен начален инструктаж, действаща в ответното дружество работна процедура за безопасна работа при товарно- разтоварни работи/, преценени съвкупно, изводът на първоинстанционния съд за проявена от ищеца груба небрежност при изпълнение на трудовите му задължения на 18.02.2015 г., която е допринесла за настъпване на злополуката, не може да бъде споделен от въззивния съд. Според доказателствата при постъпването му на работа на 2.02.2015 г. ищецът Н. е преминал начален инструктаж по безопасност, хигиена на труда и противопожарна охрана. Приложената от ответника в тази връзка служебна бележка /л.149 от делото на СРС/ е подписана от ищеца, който не я е оспорил, поради което и същата има материална доказателствена сила и му е противопоставима. Видно от представената с отговора на исковата молба длъжностна характеристика за длъжността „водач на електрокар и мотокар“ /връчена на ищеца- според посоченото на л.104- 105 от делото на СРС/, същата включва следните трудови задължения: познаване устройството и действието на електрокара, проверяване техническата изправност на електрокара или мотокара преди започване на работа, извършване на проверка за закрепването на товара, отстраняване повреди при работа с електрокара, прилагане правила за укрепване и обвързване на различните видове товари, съпътствано с полагане на грижа за собствената безопасност и тази на другите служители и работници, спазване на инструкцията за безопасна експлоатация на електрокари и мотокари и пренасяне на различни товари в съответствие с действащите инструкции. Съгласно представената от ответника Работна процедура за безопасна работа при товарно- разтоварни работи /л.139- л.144 от делото на СРС/, в предприятието на ответника е било допустимо ръчното обработване на товари, като е предвидено товари, по- тежки от 50 кг, да се пренасят механизирано, респ. допустимо е било товари, по- леки от 50 кг, да се пренасят ръчно; разстоянието за редовно ръчно пренасяне на тежести е ограничено до 30 метра за мъже; посочено е, че теглото на отделния товар не следва да превишава 50 кг за мъже, повдигани, поддържани, премествани и пренасяни на разстояние до 2 метра, и т.н. Дадени са и подробни указания за техниката на пренасяне и повдигане на товарите, които съответният работник следва да съблюдава. В случая, тъй като процесният товар, повдигнат от ищеца, е бил с тегло от около 46 кг, независимо, че е възможно същият да не е спазил указанията за безопасното му повдигане и пренасяне, доколкото това действие не е извършено в нарушение на въведена от работодателя забрана за ръчно пренасяне на такъв товар, не може да се приеме, че същото е проявление на груба небрежност от страна на ищеца. Същевременно не може да се приеме в случая, че ищецът е можел да предвиди, че при повдигане на процесния товар могат да настъпят вредоносни последици за него с характера на действително настъпилите, които се е надявал, че няма да настъпят или че ще може да ги предотврати. Не може да се приеме в случая, че ищецът не е изпълнил задълженията по чл.12б, т.6 КТ, като не е спазил правилата за здравословни и безопасни условия на труд и е допуснал груба небрежност при изпълнение на трудовите си задължения, което поведение е в причинно- следствена връзка с настъпилата трудова злополука. Предвид липсата на проявена от Н. груба небрежност при изпълнение на трудовите му задължения, основание за признаването на съпричиняване при 30 % негово участие липсва, поради което и изводът на първоинстанционния съд за такова намаляване на дължимото обезщетение като неправилен не може да бъде споделен от въззивния съд. При това положение на ищеца следва да бъде присъдено допълнително обезщетение за имуществени вреди от 981.73 лв., ведно със законната лихва от завеждане на делото до окончателното изплащане на сумата. В останалата част- за горницата над сумата 3 272.43 лв. до пълния предявен размер от 12 771.82 лв., искът му по чл.200 КТ следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Приетият по- горе извод за присъждането на обезщетение по чл.200 КТ при липсата на съпричиняване от страна на ищеца, предпоставя увеличаване и на акцесорното му вземане за лихви за забава по чл.86 ЗЗД. Определено при условията на чл.162 ГПК- с помощта на компютърен лихвен калкулатор, дължимото за периода 01.03.2015 г.- 27.02.2018 г. обезщетение за забава при плащане на главницата от 3.272.43 лв. възлиза на 995.97 лв., с оглед на което и с настоящото въззивно решение на ищеца следва да бъде присъдена допълнително сумата 181.57 лв. В останалата част до пълния предявен размер от 2 822.99 лв. искът му по чл.86 ЗЗД следва да бъде отхвърлен като неоснователен. При тези съображения, поради частично несъвпадане изводите на двете съдебни инстанции по съществото на спора постановеното от СРС решение следва да бъде отменено в обжалваната част, в която искът на М. Н. по чл.200 КТ за присъждането на обезщетение за имуществени вреди- пропуснати ползи, е отхвърлен за сумата 981.73 лв., и искът му по чл.86 ЗЗД е отхвърлен за сумата 181.57 лв., и вместо това следва да бъде постановено решение, с което тези суми да му бъдат присъдени. В останалата обжалвана част решението като правилно следва да бъде потвърдено. При този изход на спора следва да бъде преразпределена и отговорността за разноски между страните, като дължимото от ответника на адв. Ал. Ж., предоставил безплатна правна помощ на ищеца, адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв следва да бъде определено на общо 389.95 лв., поради което с настоящото решение на адв. Ж. следва да бъде присъдена допълнително сумата 108.41 лева /389.95 – 281.54 = 108.41 лв./. С оглед цената на предявените искове- общо 16 965.70 лв., минималното адвокатско възнаграждение, определено по чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/ 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в приложимата към датата на сключване на договора за правна помощ редакция/, е в размер на 1 173.24 лв., а с оглед съотношението между уважена и отхвърлена част от исковете същото възлиза на 389.95 лв. Тъй като присъдените на ответното дружество разноски по чл.78, ал.3 вр. ал.8 ГПК- в размер на 72.82 лв. /за юрис-консултско възнаграждение/, са в по- малък от дължимия за отхвърлените искове размер, обжалваното решение в тази осъдителна част не подлежи на частична отмяна, а следва да бъде потвърдено. Неоснователна е частната жалба на ищеца срещу постановеното по реда на чл.248 ГПК определение за оставяне молбата му за изменение на решението от 23.04.2021 г. /допълнително решение/ в частта за разноските без уважение. С цитираното допълнително решение е присъдена законната лихва върху присъденото на основание чл.200 КТ обезщетение от 1 052.61 лв.- като законна последица от уважаването на този иск, поради което и основание за допълването му по реда на чл.248 ГПК в случая изобщо липсва. При този изход на спора съобразно чл.273 вр. чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК въззиваемото дружество дължи да заплати на адв. Ал. Ж. сумата 84.26 лв.- адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв- за предоставена на въззивника безплатна адвокатска помощ във въззивното производство, а въззивникът дължи да заплати на въззиваемото дружество сумата 272.06 лв.- разноски за платено адвокатско възнаграждение, съразмерно на отхвърлената част от жалбата. На основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът- въззиваема страна дължи да заплати по сметка на СГС сумата 46.53 лв.- държавна такса за уважените с настоящото решение искове, сумата 50.38 лв.- разноски за възнаграждение на вещо лице, и сумата 23.27 лв.- държавна такса за уважената част от въззивната жалба на ищеца. Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД