Решение № 77 от 19.1.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 165/2025 г.

Претенции по чл.124 ГПК вр. с чл.26, ал.1, предл. 3 ЗЗД- кумулативно съденинени и искове по чл.92, ал.1 ЗЗД – евентуални на главните претенции.

В исковата си молба ищецът „ПРОХОРОВО МАЙНИНГ“ АД, ЕИК 202704980, чрез адв. А. М. и адв. Ц. Д., твърди, че е сключил с МС на Републиката, чрез министъра на енергетиката, на 22.02.2019 година, договор за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства по чл.2, ал.1, т.1 от Закона за подземни богатства – метални полезни изкопаеми – медни руди с попътни компоненти от молибден и злато, находяще „Прохорово“, участък „Прохорово“, разположено на територията на община Тунджа, обл.Ямбол и община Нова Загора, обл.Сливен.

Твърди, че срокът на договора, за който на ищеца е предоставено право на експлоатация е от 35 години, като началният момент на този срок е датата на влизане в сила на концесионния договор, а влизането в сила е уговорено с нормата на чл.2, ал.3 от договора – от датата на предоставяне на банковата гаранция по чл.22, ал.2 от договора.

Твърди, че банковата гаранция е предоставена на 12.03.2019 година, но към този момент не са изпълнени условията за осъществяване на концесията, поради което концесионерът няма право и не извършва добив.

Ищецът твърди, че на 06.06.2023година, на основание чл.7, ал. 2, т. 12, чл. 92а, ал.1 и ал. 3, т . 1, чл. 926, ал.1, т. 1 и т . 2 и ал. 2 и чл. 92г, ал.1 от Закона за подземните богатства, е съставен констативен протокол за резултатите от извършена проверка по документи за периода 01.01.2023 г. до 31.12.2023 г. за изпълнение на поетите с концесионния договор задължения от страна на концесионера. Въз основа на констативния протокол, на концесионера е изпратена покана за доброволно изпълнение изх. № №-26-П- 345/29.02.2024 г. от министъра на енергетиката на следните задължения :

1. на задължението по чл. 8, ал. 2, т. 6, б. „ а“ от договора - за представяне на шестмесечен отчет за действително добити количества подземни

богатства и съдържанието на металите в тях за второто шестмесечие на 2021 г.Твърди се, че задължението е изпълнено със забава от 7дни,

поради което и на основание чл. 32, ал. 2 от договора, е дължима

неустойка в размер на 30 575,23лв (873 578,09 лв. х 0.5 % х 8 дни), за което е издадена фактура № 1000017270/ 17.07.2023 г. от Министерство

на енергетиката;

2) на задължението по чл. 8, ал . 2, т . 6, б . „ б “ от договора - за представяне на отчети за извършени инвестиции през 2021 г. и 2022 г . в съответствие с изискванията на чл. 8, ал. 2, т . 6, б. „ б“ и чл. 10, ал. 2 от договора, а именно: дължима неустойка в максимален размер - на основание чл . 32. ал. 2 от договора за 2021 г. в размер на 408 997,08лв., за което е издадена фактура № 1000017271/ 17.07.2023 г. от Министерство на енергетиката: и за 2022 г. - още 408 997. 08лв., за което е издадена фактура № 1000017272/ 17.07.2023 г. от Министерство на енергетиката;

3) на задължението по чл. 22, ал. 3 и 4 от договора - за неточно и забавено изпълнение на задължението за представяне на банкова гаранция за 2022 г. (представена със забава от 36дни) по чл. 22, ал. 3 от договора, на основание чл. 32. ал. 4 от договора - неустойка в размер на 171 015, 16 лв. (0,5 % х 36 дни X950 084,24 лв.), за което е издадена фактура № 1000017273/17.07.2023 г. от Министерство на енергетиката;

4) на задължението по чл. 23, ал.1 от договора - задължима вноска за изпълнение на задължения , свързани с ликвидация или консервация на миннодобивния обект и рекултивация на засегнатите земи, по банкова сметка със специално предназначение, в размер на 144 159,09 лв. (1/35 част от 5 045 568 лв., определени в съгласувания ЦРП за ликвидация и рекултивация) - за 2019 г., 2020 г., 2021 г., 2022 г. и 2023 г. в размер на 144 159,09лв. за всяка вноска или общо от 720 795,45лв., за което са издадени фактури № 1000017274/ 17.07.2023 г.; фактура № 1000017275/ 17.07.2023 г., фактура № 1000017276/ 17.07.2023 г., фактура № 1000017277/ 17.07.2023 г. и фактура № 1000017278/ 17.07.2023 г . от Министерство на енергетиката.

Ищецът твърди, че с поканата му е определен и даден 14-дневен срок за доброволно изпълнение на тези задължения и с нея е посочена и последицата от липса на такова изпълнение- усвояване на предоставената банкова гаранция и спиране на действието на предоставената концесия, които последици обуславят и правен интерес от предявяване на настоящите искове.

Ищецът твърди, че претендираните като дължими парични суми от ответника са недължими, поради две основни причини:

Липса на валидност на уговорените неустоечни клаузи, като соченото от ищеца основание за твърдяната нищожност е по чл.26, ал.2, предл.3 ЗЗД – противоречат на добрите нрави, като излага конкретни аргументи в тази насока, касателно всяка от претендираните неустойки.

В условие на евентуалност, ако съдът прецени, че липсва основание да приеме изложената тези за пълна и абсолютна нищожност на тези клаузи, то да съобрази, че клаузите по чл.32, ал.2 и ал.4 са частично нищожни касателно частта, отнасяща се за неточното изпълнение, което е приравнено и при полеките форми на неизпълнение от пълното неизпълнение.

Втората причина за недължимост на претендираните суми е твърдяната от ищеца неизискуемост на тези вземания, което твърдение обосновава с това, че към момента на изискване на плащане на тези сума за концесионера не е възникнало право да извършва добив, тъй като не са настъпили условията на чл.4 от договора. Базирайки се на синалагматичната същност на насрещните престации, отрича, поради липса на възникване на неговото право на добив, за ответника да са възникнали претендираните вземания.

Излага доводи в подкрепа на тази теза и моли съда да уважи отрицателните установителни искове.

В условие на евентуалност заявява, че се позовава на нормата на чл.92, ал.2 ЗЗД, която регламентира възможността, поради прекомерност на неустойката, съдът да намали същата. Излага аргтументи в тази насока.

Моли съда да уважи предявените кумулативно и евентуално съединени искове.

В срока за отговор Държавата, чрез министъра на енергетиката, подава такъв, с който оспорва основателността на предявените искове.

Не спори по допустимост, а по основателност на предявените искове.

Излага следното становище по този въпрос:

Съгласно чл. 5, т. 3 от Закона за подземните богатства (ЗПБ), права за подземни богатства се предоставят чрез концесии за добив, предоставени от Министерския съвет по предложение на министъра на енергетиката. Компетентен орган по чл. 5, т. 3 от ЗПБ е Министерският съвет, който оправомощава министъра на енергетиката да сключи договор за добив на подземни богатства (чл. 6, ал. 3 от ЗПБ).

Не се спори по делото, че в изпълнение на изискванията на закона, с Решение № 540 на Министерския сьвет от б август 2018г. (РМС № 540/2018г.) е предоставена концесия за добив с предмет - експлоатация на подземни богатства по чл. 2, ал. 1, т. 1 от Закона за подземните богатства (ЗПБ) - метални полезни изкопаеми - медни руди с попътни компоненти от молибден и злато, представляващи изключителна държавна собственост, от находище „Прохорово", участък „Прохорово", разположено на територията на община „Тунджа", облает Ямбол, и община Нова Загора, област Сливен, която се извършва със средства на концесионера и на негов риск (т. 1 от РМС № 540/2018Г.).

Съгласно т. 4 от РМС № 540/2018г., концесионният договор влиза в сила от датата на предоставянето на банковата гаранция по т. 8.1.1.

Съгласно т. 6.6.1 от РМС №540/2018г. добивът на подземното богатство по т. 1 се осъществява при следните условия:

„6.1,1, съгласуване и/или одобряване от министъра на енергетиката на проектите и плановете по т. 7.2.3, изготвени въз основа на мерките и условията в Решение по оценка на въздействието върху околната среда (ОВОС) № 4-2 от 2016 г. на директора на Регионалната инспекция по околната среда и водите (РИОСВ) - Стара Загора. Решението е приложение - неразделна част от проекта по т, 7.2.3,1;

„6.1.2. съгласуване на цялостния работен проект за добив и първична преработка и на цялостния работен проект за ликвидация или консервация на миннодобивния обект и за рекултивация на засегнатите земи с Агенция „Пътна инфраструктура" и въз основа на разрешение, издадено по реда на чл. 26 от Закона за пътищата.”

В т. 7.2 от РМС № 540/2018Г. са посочени основните задължения на концесионера, като в т. 7.2.6. е вменено задължението да представя при условия, по ред и в срокове, определени в концесионния договор:

„7.2.6.1. шестмесечни отчети за действително добитите количества подземни богатства и съдържанията на металите в тях - до 15 дни след изтичането на съответното шестмесечие;

„7.2.6.2. отчет за изпълнението на годишния работен проект за добив и първична преработка и за вложените инвестиции през изтеклата година, както и за изменеиието на запасите и ресурсите, включващ необходимите документи и доказателства, удостоверяващи верността на посоченото в отчета";

„7.2.14. да извърши ликвидация или консервация на миннодобивния обект и рекултивация на засегнатите земи за своя сметка, при условия и в срокове, определени в съгласувания проект по т, 7.2.3.4.".

В т. 8.1. от същото решение е посочено, че концесионерът има задължение да представи безусловна и неотменяема годишна банкова гаранция, обезпечаваща изпълнението на всички задължения по концесионния договор, както и всички неустойки при неизпълнение на всяко едно непарично задължение или при нарушаване на условие по концесията.

В т. 11.1 от РМС № 540/2018г. Министерският сьвет оправомощава министъра на енергетиката да проведе преговори и сключи концесионния договор с „ПРОХОРОВО МАЙНИНГ" АД - гр. София, в срок до 6 месеца от влизането в сила на решението за предоставяне на концесия. По този повод, с писмо изх. № Е-26-П-470/05.09.2018г. е изпратен проект на договор за предоставяне на концесия на концесионера „ПРОХОРОВО МАЙНИНГ" АД, за изразяване на становище по приложения проект на договор.

В тази връзка с писмо вх. № Е-2б-П-480/20.09.2018г., концесионерът е изразил становище като е направил предложения за промени в следните разпоредби от концесионния договор: чл. 2, ал. 2, т. 3, б, „а е”; чл. 8, ал, 2, т. 7; чл. 11, ал. 3; чл. 19; чл. 20, ал. 2, т. 6; чл. 32, ал. 1, т. 2; чл. 32, ал. 2, 4 и 5 и чл, 35, ал. 3.

В отговор на така изразеното становище с писмо изх. № Е-26-П - 480/31.10.2019г. концесионерът е уведомен, че направените предложения не се приемат с мотиви, подробно изложени в писмото.

С последващо писмо вх. № Е-26-П-480/07.11.2018 г. концесионерът е приел изложените аргументи за неприемане на направените предложения за изменение в проекта на договор за концесия и е заявил готовност за подписване на договора в предложения му вид.

След изпълнение на предвиденото в т. 11.1 от РМС № 540/2018г., министьрът на енергетиката да проведе преговори с определения концесионер „ПРОХОРОВО МАЙНИНГ" АД, на 22.02.2019г. е сключен договор за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства по чл. 2, ал. 1, т. 1 от Закона за подземните богатства (ЗПБ) - метални полезни изкопаеми - медни руди с попътни компоненти от молибден и злато, представляващи изклгочителна държавна собственост, от находище „Прохорово”, участък „Прохорово", за срок от 35 години. Началният срок на концесията е датата на влизане в сила на концесионния договор. Концесионният договор влиза в сила на 12.03.2019 г. - датата на предоставяне на банковата гаранция по чл. 22, ал. 2 от договора. Съгласио уговореното в разпоредбата на чл. 32, ал. 2 от концесионния договор „При пълно неизпълнение или неточно, включително забавено изпълнение на което и да е от непаричните задължения по чл. 8, ал. 2, т. 3, 6. „а“, „в“ – „е“, т.6, т.15 4 т.16 и чл.15, ал.5 концесионерът дължи освен реално изпълнение и неустойка в размер 0,5 на сто от минималното годишно концесионно плащане за всеки просрочен ден, но не повече от 50 на сто от минималното годишно концесионно плащане за всяко едно задължение."

Конкретният размер на концесионното плащане за добив на подземни богатства по чл, 2, ал. 1 от ЗПБ, включително минималният му размер, се определя съгласно наредба, приета от Министерския съвет по предложение на министъра на енергетиката и на министъра на финансите (чл. 61, ал. 3 от ЗПБ). Съгласно чл. 6, ал. 1 от Наредба за принципите и методиката за определяне на концесионното възнаграждение за добив на подземни богатства по реда на ЗПБ (Наредбата), размерът на концесионното възнаграждение не може да бъде по-нисък от съответния минимален размер, определен в приложенията към чл. 8, 9, 10 и 11, и се заплаща независимо от финансовия резултат на концесионера. Конкретният размер на концесионното възнаграждение за подземните богатства по чл. 2, т. 1, 2 и 7 от Закона за подземните богатства се определя по методика съгласно приложение № 3 (чл. 10 от Наредбата). Съгласно разпоредбата на чл. 61, ал. 7 от ЗПБ концесионното плащане се дължи независимо от крайния финансов резултат от дейността на концесионера.

Законодателят допуска освобождаване от заплащане на концесионно плащане или намаляване на размера в случайте, посочени в чл. 61, ал. 8 от ЗПБ, а именно: за находища на подземни богатства с доказани неблагоприятни минно-геоложки, техноложки и икономически характеристики или за възстановяване на добива от находища с преустановен добив в района на общими с трайна безработица Министерският съвет може да приеме рещение за: 1. освобождаване на концесионера от концесионно плащане за период до 5 години, или 2, намаляване размера на концесионното плащане до 50 на сто от вече определения за период до 5 години. Очевидно е, че настоящия случай не е такъв и концесионерът не е освободен от заплащане на минимално

концесионно плащане и дължи минимално годишно концесионно

възнаграждение независимо от финансовия резултат и независимо от обстоятелството дали осъществява добив или не.

Съгласно уговореното в разпоредбата на чл. 32, ал. 4 от договора за концесия - „При пълно неизпълнение или неточно, включително забавено изпълненив на никое от задълженията по чл. 22, ал. 1-4 или по чл. 23, ал. 1-3, концесионерът дължи освен реално изпълнение и неустойка за забава в размер 0,5 на сто от стойността на съответната гаранция/вноска по финансовото обезпвчение за всеки просрочен ден, но не повече от стойността на гаранцията/вноската по финансовото обезпечение."

Съгласно уговореното в разпоредбата на чл. 32, ал. 6 от договора за концесия - „При неизпълнение на задълженията за извършване на парична вноска по финансовото обезпечение по чл. 23, концедентьт има право да сьбере дължимата сума от гаранцията по чл. 22. Редът за внзсяне в доверителната сметка на усвоената сума от банковата гаранция по чл. 22 от страна на министъра на енергетиката, се урежда в договора за доверителна банкова сметка със специално предназначение за обезпечаване изпълнението на задълженията, свързани с ликвидация или консервация на миннодобивния обект и рекултивация на засегнатите земи."

Съгласно чл. 33, ал. 1 , изречение първо от договора за концесия при пълно неизпълнение или неточно, включително забавено изпълнение на някое от задълженията по този договор, както и при нарушаване на условие за осьществяване на концесията, концедентът отправя писмена покана за доброволно изпълнение до концесионера, в която посочва вида на неизпълнението/нарушението и иска същото да бъде отстранено в разумен срок след получаване на поканата.

В разпоредбата на чл. 90, ал. 1, т. 2 и 3 от ЗПБ е предвидено, че министьрът на енергетиката осъществява цялостен контрол по изпълнението на договорите за търсене и проучване или за проучване или на концесионните договори. Контролът обхваща период от предходна проверка по документи, извършена на 21.05.2021 г. до 06.06.2023 г. - извършена проверка на място. Резултатите от проверката са обективирани в констативен протокол от 06.06.2023 г. За констатираните неизпълнения концесионерът е уведомен с писмо изх. № E'26-П245/29.02.2024 г.

Въз основа на така изложеното ответникът, позовавайки се на това, че подземните богатства са изключителна държавна собственост, съгласно предвиденото в чл. 18, ал. 1 от Конституцията и чл. 3, ал. 1 от ЗПБ и съобразно разпоредбата на чл, 5, т, 3 от ЗПБ, заявява,че права за подземни богатства се предоставят чрез концесия за добив.

Концесиите за добив на подземни богатства се предоставят от МС - чл. 5, т. 3 и чл. 6, ал. 3 от ЗПБ, който оправомощава министъра на енергетиката да сключи договора за добив.

Сключването на договора за предоставяне на концесия и правата и задълженията по концесионния договор са уредени с императивни правни норми, предвид необходимостта ползването на изключителната държавна собственост да бъде предоставено при ясно регламентирани стриктни правила. С концесионния договор се предоставя право на експлоатация върху обект от обществен интерес, предоставен от концедент (държавата) на концесионер (търговец), срещу зздължението на концесионера да награди и/или управлява и поддържа обекта на концесията на свой риск. На концесия се предоставят обектите от обществен интерес, които са обявени за изключителна държавна собственост, каквито са подземните богатства като на концесионера се предоставя възможността да осъществява стопанската си дейност с тях.

Съгласно чл. 92, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Следователно предпоставките за дължимост на неустойката са: 1. неизпълнение на договорно задължение на концесионера към концедента; 2. наличие на валидна уговорка за неустойка; 3. неплащане на неустойката от страна на концесионера. Атакуването на неустоечните клаузи като противоречащи на добрите нрави е допустимо и наложително да бъде извършено тогава, когато уговорената неустойка излиза извън обичайните функции на този институт. В настоящия случай не може да се приеме, че уговорените неустойки са предпоставка и основание за нарушаване на принципите на справедливостта и на еквивалентността, тъй като с тях не се нарушава забраната за неоснователно обогатяване, които са наложени като норми в гражданския и търговски оборот. Задължението за неустойка е последица от неправомерно поведение на длъжника в една договорна връзка и срещу него стои единствено правото на кредитора да получи своята обезвреда, като компенсация за неизпълнението. Срещу задължението за заплащане на неустойка не стои насрещно задължение. В този смисъл въпросът за еквивалентността не може да се поставя при обсьждане на въпроса за валидността на клауза за неустойка, тъй като клаузата за неустойка е последица от предходно нарушение, изразяващо се в неизпълнение на договорно задължение. В настоящия случай така уговорените от страните неустойки имат санкционен характер. Ето защо не може да се приеме, че те нарушават добрите нрави. От гореизложеното по отношение на особеностите на договора за концесия за добив на подземни богатства, може да се направи обоснован извод за неговия специфичен характер по отношение на предмета на договора (обекта) и страните в облигационната връзка. След като концесионерът е изразил съгласие и е сключил този договор, по силата на който се е сдобил с възможността да добива подземни богатства, конто са изключителна държавна собственост, за един относително дълъг период от време, то е сьвсем законосъобразно и в защита на обществения интерес да му бъде възложена отговорност, която надвишава обичайната търговска дейност, именно защото държавата го е допуснала да експлоатира нейните подземни богатства. Усещането му за незначителност на неизпълнението, за което търпи санкция неустойка, счита, че не е основание съдът да възприеме тезата за нищожност на атакуваната клауза от договора, като противоречаща на добрите нрави. Не може да се приеме за критерий зависимостта между

естеството на обезпеченото задължение и естеството на очакваната от неизпълнението вреда, т.е. за липса на еквивалентност на неизпълненото задължение и наложената санкция чрез неустойката. Въпросът за еквивалентността е въпрос, който касае насрещните престации при възмездните договори, а не съотношение между вреди и размер на неустойката. В настоящия случай не е налице липса на еквивалентност тьй като уговорената неустойка има санкционен характер спрямо концесионера, а не е уговорена само и единствено да репарира евентуалните вреди от неизпълнението. След като е сключен договор, който дава права за експлоатация на находището е редно към концесионера да има изисквания, конто надвишават обичайните, тьй като обектът от който ще реализира своята тьрговска дейност е извън обичзйния търговски оборот и е предмет на особена закрила. Също така не може да се приеме и твърдението на ищеца, че задълженията са неизискуеми, тьй като концесионерът не е изпълнил условията за действието на концесията и съответно не е започнал добив. Аргумент в тази насока е, че съгласно чл. 4, ал. 1 от договора за концесия концесионерът не може да започне добив преди да е изпълнил посочените две условия, а именно:

1. Да е налице съгласуване и/или одобряване от министъра на енергетиката на проектите и плановете по чл. 8, ал. 2, т. 3, изготвени въз

основа на мерките и условията в Решение по оценка на въздействието

върху околната среда (ОВОС) № 4-2 от 2016 г. на директора на Регионалната инспекция по околната среда и водите (РИОСВ) - Стара

Загора.

2. Да е налице съгласуване на цялостния работен проект за добив и лървична преработка и на цялостния работен проект за ликвидация или

консервация на миннодобивния обект и за рекултивация на засегнатите

земи с Агенция „Пътна инфраструктура" и въз основа на разрешение,

издадено по реда на чл, 26 от Закона за пътищата. От горното следва, че

концесионерът не може да започне да осъществява добив на подземни

богатства, ако не е изпълнил тези две условия.

В същото време, договорът за концесия влиза в сила от датата на предоставяне на банковата гаранция по чл. 22, ал. 2 от договора, а именно на 12.03.2019 г. (чл.2, ал. 3 от договора). Това означава, че от момента на влизане в сила на договора за концесия, същият поражда правно действие и концесионерът следва да изпълнява всички свои задължения, независимо, че все още не е започнал да осъществява добив на подземни богатства, поради обстоятелството, че едно от условия все още не изпълнено. По отношение на възражението за изтекла погасителна давност на вноските за рекултивация за 2019 г., 2020 г. и 2021 г., уточнява следното: Съгласно чл. 23, ал. 1 от договора за концесия в срок до един месец след съгласуване от министъра на енергетиката на проекта по чл. 8, ал. 2, т. 3, б. „г" страните сключват договор с избрана от тях банка за доверителна банкова сметка със специално предназначение за обезпечаване изпълнението на задълженията, свързани с ликвидация или консервация на миннодобивния обект и рекултивация на засегнатите земи.

Договорът за сметка със специално предназначение е подписан на 19.08.2021 г. между „Инвестбанк" АД, „Прохорово Майнинг" АД и Министерския съвет на РБ, представляван от министъра на енергетиката. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 4 от този договор, с откриване на сметката концесионерът има задължение да внесе сумата от 432 477,26 лв., представляваща вноски за набиране на средства за покриване на разходи за осъществяване на ликвидация или консервация на миннодобивния обект и за рекултивация на засегнатите земи, дължими за 2019 г., 2020 г. и 2021 г. От този момент (19.08.2021 г.) за концесионера е настъпило задължението да внесе по откритата специална сметка горепосочените вноски, както и всяка следваща календарна година в срок до 31 януари да внася по специалната сметка 1/35 част от съгласувания проект по чл. 8, ал. 2, т. 3, б. „г" от договора за концесия.

Договорът за сметка със специално предназначение влиза в сила от датата на сключването му и е със срок до приключване и приемане по предвидения в действащото законодателство и договора за концесия ред на извършената ликвидация или консервация на миннодобивния обект и за рекултивация на засегнатите земи (чл. 4 от договора за сметка със специално предназначение). Към момента на издаване на фактурите (17.07.2023 г.) и към момента на поканата за доброволно плащане (29.02.2024 г.), давността все още не е изтекла.

С неизпълнението на това задължение за внасяне на вноски по специалната сметка, ще последва друго неизпълнение, а именно невъзможността да се наберат достатъчно средства за рекултивация на нарушените терени и съответно невъзможността при изтичане срока на договора или при предсрочното му прекратяване по някаква причина, ще доведе до невъзможност да се предприемат действия по приемане и предаване на обекта на концесията.

По отношение на евентуалния иск счита, че търговец не може да иска намаляване поради прекомерност размера на неустойка, дължима по сделка, сключена между търговец и държавата. Императивната забрана съдържаща се в чл. 309 от Търговския закон (ТЗ) е да се даде възможност на страната по договора, която не е търговец, да иска намаляване на неустойката, поради прекомерност. Такава възможност не е предвидена за самия търговец, тъй като дължимата от него грижа при изпълнение на сключените сделки е поголяма от обичайната, а това води и до завишаване на отговорността, която носи.

Договорът за концесия има характеристиката на субективна търговска сделка по смисьла на чл. 286, ал. 1 от ТЗ, а именно, че възможността да иска намаляване на неустойката обичайно принадлежи на страната по субективната търговска сделка, която няма качество на търговец. Концесионния договор е нетипична търговска сделка с административни елементи и същата подлежи на разглеждане по реда на Глава тридесет и втора „Производство по търговски спорове" от ГПК. Допълнителен аргумент в подкрепа на това обстоятелство, че концесионният договор не е типична търговска сделка е и разпоредбата на чл. 365 от ГПК, в чиито разпоредби на т. 1 и 2 изрично се разграничава концесионният договор от типичната търговска сделка. На следващо място следва да се вземе предвид и обстоятелството, че неустойката, съгласно предвиденото в чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват от кредитора.

Освен обезпечителна и обезщетителна функции неустойката има и санкционна функция, тъй като е предназначена да санкционира неизправния длъжник в случай на виновно неизпълнение на договора. Уговарянето на неустойка е израз на признатата в чл. 9 от ЗЗД свобода на договарянето и ако страните са я предвидили при сключване на договора, виновното неизпълнение на обвързаното с неустойка задължение поражда за изправната страна право да претендира заплащането й, съгласно чл. 92 от ЗЗД. За да възникне правото на неустойка, уговорката за неустойка не трябва да противоречи на императивните правни норми на закона и на добрите нрави, разглеждани като неписани морални норми, израз на принципите за справедливост и добросьвестност в гражданските и търговските правоотношения. Противоречието със закона и/или с добрите нрави прави уговорката за неустойка нищожна по силата на чл, 26, ал. 1, пр. 1 и 3 от ЗЗД и препятства възникването на вземането и на задължението за неустойка. Нищожна, поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителнз, обезщетителна и санкционна функции, като преценка за това се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.

Излага доводи в подкрепа на тезата си е се позовава на задължителна съдебна практика.

Моли съда да отхвърли претенциите.

В допълнителната искова молба ищецът оспорва възраженията на ответника и цитирана съдебна практика, която счита за относима към възраженията и в подкрепа на въведената теза в настоящия процес.

По отношение на възраженията на ответника, че не е налице изтекла погасителна давност по отношение на задължението за вноски за рекултивация за 2019г., 2020 и 2021г., тъй като според него срокът за нея не е започнал да тече, то ищецът отново се позовава на ТР№3/18.05.2012г. по тълк.д.№3/2011г. на ОСГТК на ВКС, касаещо периодичните плащания. „стъпвайки“ на тезата на ответника, че срокът е започнал да тече от датата на откриване на специалната сметка – 19.08.2021г., по което обстоятелство страните не спорят. То тогава, заявява ищецът, за предходния период няма как за него да е породено задължението за заплащане на тези вноски.

Страните са направили своите доказателствени искания.

Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупността им, намери за установено следното:

По делото не е налице спор между страните относно следните факти: че са обвързани от сключен на 22.02.2019година договор за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства по чл.2, ал.1, т.1 от Закона за подземни богатства – метални полезни изкопаеми – медни руди с попътни компоненти от молибден и злато, находяще „Прохорово“, участък

„Прохорово“, разположено на територията на община Тунджа, обл.Ямбол и община Нова Загора, обл.Сливен; че срокът, за който на ищеца е предоставено право на експлоатация е от 35 години, като началният момент на този срок е датата на влизане в сила на концесионния договор, а влизането в сила е уговорено с нормата на чл.2, ал.3 от договора – от датата на предоставяне на банковата гаранция по чл.22, ал.2 от договора; че началният момент, от който започва да тече срокът на договора, т.е. от който договорът влиза в сила е датата на предоставяне на банкова гаранция, която ищецът е предоставил на 12.03.2019 година; че е съставен констативен протокол на 06.06.2023година, като периодът на проверката, съобразно уводната част от декларативния документ е от датата на последната проверка, извършена на 21.05.2021г. до датата на тази проверка, който му е изпратен и че му е отправена покана за доброволно изпълнение в срок от 14 дни на неизпълнените задължения от датата на получаване на поканата; не се спори, че такова изпълнение от доброволно естество ищецът не е осъществил.

От събраните по делото доказателства- диспозитивният документ, обективиращ съгласието на страните, явяващ се правопораждащ юридически факт за правата и задълженията, произтичащи от договорната облигационна връзка, може да се направи извод, че според нормата на чл.23, ал.1 от договора в срок от 1 месец след съгласуване от министъра на енергетиката на проекта по чл.8, ал.2, т.3, б.“г“ страните сключват договор с избрана от тях банка за доверителна банкова сметка със спецаилна предпазначение за обезпечаване изпълнението на задълженията, свързани с ликвидация или консерванция на миннодобивния обект и рекултивация на засегнатите земи. Съгласили са се с нормата на ал.2 от цитирания текст от договора, че именно в тази сметка, ежегодно до 31 януари, концесионерът да внася сума, която представлява 1/35 част от размер на средствата за ликвидация или консервация на миннодобивния обект и рекултивация на засегнатите земи, определени в съгласувания с министъра проект по чл.8, ал.2, т.3, б.“г“; поето е задължение от концесионера задължение в срок от 3 работни от депозиране на сумите да представя доказателства за това на своя съдоговорител, като първата дължима сума по доверителната сметка се внася при подписване на договора за доверителна сметка.

По делото не е налице спор относно това, че доверителната сметка е открита на 19.08.2021г.

Относно процесните вземания с договора страните са се съгласили за следното:

С разпоредбата на чл.8 от договора за концесия страните са се съгласили, че въз основа на тази договорна обвързаност за концесионера ще възникнат определени права – ал.1, а задълженията, които възникват въз основа на договорната връзка са посочени с ал.2 от цитираната разпоредба.

Съгласно разпоредбата на чл.32 са уредени последиците от неизпълнение на задълженията по чл.8, ал.2 от процесния договор, като договорът предвижда липсата на изпълнение или неточно изпълнение / всяка от неговите форми/ има за последица – задължение за реално изпълнение и заплащане на неустойка.

Съгласно разпоредбата на чл.32, ал.4 от договора е уредена последицата от неизпълнение на поето от концесионера задължение по чл.22, ал.1 -4 от договора или чл.23, ал.1 -3, като се презвижда освен реално изпълнение изаплащане на нустойка за забава в размер на 0,5% от стойността на съответната гаранция/вноска по финансово обезпечение за всеки просрочен ден, но не повече от стойността на дължимото парично задължение.

Съобразно чл.22 от договора концесионера е поел задължение да предостави на концедента безусловна банкова гаранция, чиито размери за срока на договора са определи с нормите на ал.1 – 3, като тази гаранция има за цел удовлетворяване на концедента при липса на неизпълнени на някое от задълженията, поети от концесионера с този договор.

С нормата на чл.23 от договора страните са се съгласили в срок до 1 месец след съгласуване от министъра на енергетиката на проекта по чл.8, ал.2,т.3, б.“г“ /цялостен работен проект за ликвидация или консервация на миннодобивния обект и рекултивация на засегнатите земи,, който представлява неразделна част от проекта по б.“а“ със срок за представяне до 8 месеца от влизане в сила на концесионния договор; проектът задължително съдържа информация за размера на необходимите средства за рекултивация; поето задължение за всеки пет години от срока на концесионния договор да се представи актуализация на този проект/ в избрана от тях банка да бъде открита ескроу сметка, чието специално предназначение е обезпечение на задълженията, свързани с ликвидация или консервация на миннодобивния обект и рекултивация на засегнатите земи.

В настоящия случай по делото не е налице спор относно това, че ответникът претендира от ищеца заплащане на неустойка:

на основание чл.32, ал.2, поради неизпълнение на задължение за забавено представяне на отчет за действително добити количества подземни богатства, което задължение е поето с разпоредбата на 8, ал.2, т.6, б.“а“ от договора – в размер на 30 575,23лв.;

на основание чл.32, ал.2, поради неизпълнение за задължение за предоставяне на отчети за извършени инвестиции през 2021- 2022година, поето с нормата на чл.8, ал.2,т.6, б.“б“ - в размер на 408 997,08лв., за всяка от двете години;

на основание чл.32, ал.4, поради неизпълнение на задължението по чл.22, ал.2 и 3 – за представяне на банкова гаранция – в размер на 171 015,16лв.;

за неизпълнение на задължнието за извършване на вноски по специалната сметка и представяне на доказателства за това- претендира се неустойка в максимален размер на 144 159,09лв. за периода от 2019г. до 2023г., вкл.- неизпълнение на задължение по чл.23, ал.2 от договора.

По делото не е налице спор относно това, че обект на предмет на договора за концесия са метални полезни изкопаеми –медни руди с попътни компоненти от молибден и злато, находяще „Прохорово“, участък

„Прохорово“, разположено на територията на община Тунджа, обл.Ямбол и община Нова Загора, обл.Сливен, като по отношение на находище „Прохорово“, участък „Прохорово“ и участък „Прохорово Север“с обща площ в хоризонтална проекция 866,2 дка е безспорно установено, че представлява изключителна държавна собственост, за което е издадена Акт

№1589/14.11.2016г. за изключителна държавна собственост.

По делото не се спори относно това, че след извършена от концедента проверка на 06.06.2023г. е изготвен констативен протокол, с който са удостоверени резултатите от извършената от концедента проверка, съобразно нормата на чл.7, ал.2, т.12 от ЗПБ, като периодът на проверката, съобразно уводната част от декларативния документ е от датата на последната проверка, извършена на 21.05.2021г. до датата на тази проверка.

В документа се съдържа констатация, че добивът на подземно богатство по този договор не е започнал, тъй като към датата на проверката е установено, че няма издадена разрешение от АПИ по реда на чл.26 от Закона за пътищата.

Поради това съдът приема, че твърдението на ищеца, че добив на подземни богатства по силата на този договор се осъщесявява за доказано.

Ищецът, от своя страна, не спори, че констатираните от ответника форми на неизпълнение на поети с договора задължения, са факт.

Ето защо съдът приема, че страните не спорят по фактите, а относно правните последици от тях.

Спорът е съсредоточен по въпроса за дължимостта на претендираните от ответника суми, представляващи неустоечни задължения на ищеца, възникнали поради липса на изпълнение/независимо от неговата форма/ на поети с договора за концесия задължения.

При така установеното от фактическа страна съдът достига до следните правни изводи:

Предявените отрицателни искове от ищеца са процесуално допустими, тъй като е налице ясно установим правен интерес за предявяването им, защото евентуалното им уважаване ще има благоприятен ефект върху правната сфера на тази страна, а именно ще се сдобие с правен резултат, който да направи невъзможна евентуална осъдителна претенция от страна на ответника, намираща основанието си в този договор и конкретните текстове, съдържащи се в поканата за изпълнение на паричните задължения.

Съдът приема, че по делото е безспорно установена облигационната договорна връзка между страните, обстоятелството, че с нея са уговорени последици от неизпълнението на задължения на концесионера, а именно ангажиране на имуществената му договорна отговорност, чрез института на неустйката, както и че ищецът не спори, че не е изпълнил част от задължения, произтичащи от договорната връзка, посочени в отправената от МЕ покана за плащане.

За да се даден отговор на правния спор по въпроса за валидността на клаузите за неустойка, атакувани от ищеца в настоящия процес, съдът намира за необходимо да акцентира върху два основни акпекта – същината на договора за концесия и същината на института на неустойката, какъвто акцент вече е направил с предходно свое решение, постановено по т.д.№82/2023г. по описа на СГС, ТО, от което не намира основание да се отклони.

Относно това какво представлява договора за концесия.

Съобразно нормата на чл.25, ал. ЗК концесиите за подземни богаства се предоставят и изпълняваят при условията на ЗПБ, като по силата на концесионния договор за добив на подземни богаства държавата концедент поема задължението да предостави на определен тъгрговец, в качеството му на концесионер правото да ескпоатира и осъществява добив от определен обект, който е изключителна държавна собственост, като концесинерът поема задължение да заплаща концесионно възнаграждение и други задължения във връзка с осъществяванета от него експлоатация на находището на подземни богатства. Следователно обект на концесията в този случай са находища на подземни богатства, които са изключителна държавна собственост и страна по договора винаги е държавата, а качество на концесионер винаги има търговец . Следва да се отбележи и това, че в концесията за добив на подземни богатства се включва необходимата налична инфраструктура и принадлежностите към концесията (чл. 33 ЗПБ). Договорът за концесия за добив дава възможност на концесионера за следното: 1. да придобие право на собственост върху видовете добити подземни богатства от находището или от отделни негови части (участъци), за които е предоставена концесията; 2. да придобие право на ползване върху минните отпадъци от добива и първичната преработка в съответствие с условията на сключения договор; 3. да извършва всички необходими дейности, свързани с добива, включително допроучване в границите на находището, складиране, преработка, транспорт и продажба на видовете подземни богатства, за които е предоставена концесията; 4. с допълнително споразумение към концесионния договор да получи право да допроучи и за срока на концесията да добива полезни изкопаеми от минните отпадъци, получени в резултат на дейностите по концесията; 5. да извършва разкривни дейности извън контура на находището в границите на предоставената концесионна площ с цел добив на подземни богатства от находището в дълбочина; 6. да инициира или да кандидатства за одобряване на инвестиционно предложение по реда на ЗООС (чл. 34 ЗПБ).

По отношение на неустойката в практиката и теорията

безпротиворечиво се приема, че този институт дава възможност на страните по сделката изначално да очертаят границите и обема на своята договорна имуществена отговорност при наличие на неизпълнение на договора, като приема, че фактът на посоченото в договора неизпълнение е достатъчно основание да се ангажира имуществената договорна отговорност без да е налице необходимост да се установяват вредите от тази форма на неизпълнение.

Относно функциите на неустойката: а) обезпечителна функция, осъществява косвена преса върху длъжника, стимулирайки го да изпълни точно; б) обезщетителна функция, доколкото чрез неустоечното съглашение предварително се определя размерът на дължимото при неизпълнение

обезщетение; в) санкционна (наказателна) функция на неустойката – напр. уговорената неустойка да надхвърля значително размера на вредите, но остава в границите на общотърпимото и да не се явява прекомерна, т.e. длъжникът да е лишен от правото да иска нейното намаляване по реда на чл. 92, ал. 2 ЗЗД, като се приема, че ако до момента на неизпълнението за което е предвидена тя има стимулираща, обезпечителна фянкция, то при настъпване на правопораждащия факт- формата на неизпълнение, за което е предвидена и плащане на неустойчното задължение, ще доведе до трансформация на обезпечителната с наказателна функция. Ако се приложи като критерий формата на неизпълнение, то неустойката за забавено изпълнение е мораторна, за пълно неизпълнение - компенсаторна и неустойка за лошо изпълнение, като не е изключена възможност, за да се гарантира точно изпълнение на договорното задължение да се кумулират различни видове неустойки за различните форми на неизпълнение, стига те да не се поглъщат /напр. при пълно неизпълнение не може да се дири мораторна неустойка/.

По основателността на претенциите.

Предявените искове от ищеца са класифицирани от него в две групи.

Първата група искове касае установяване нищожност на неустоечната клауза по чл.32, ал.2 и по ал.4 от концесионния договор за нищожна, като посоченото от ищеца основание за нищожност е противоречие с добрите нрави- нарушаване на принципите за справелдивос, тъй като в договора не се прави разграничение на формите на неизпълнение и във всички случаи, независимо от това каква е формата на неизпълнение и дали от това неизпълнение ще последват вреди, неустойката е една и съща.

В условие на евентуалност, твърди наличие на частична нищожност на същото основание, която обаче засяга само форми на неизпълнение, които са различни от пълното такова, като се позовава на това, че в случая се твърди именно такова частично/забавено/неточно изпълнение.

Атакуваните клаузи от договара гласят:

на основание чл.32, ал.2, поради неизпълнение на задължение за забавено представяне на отчет за действително добити количества подземни богатства, което задължение е поето с разпоредбата на 8, ал.2, т.6, б.“а“ от договора – се дължи неустойка в размер на 30 575,23лв.;

на основание чл.32, ал.2, поради неизпълнение за задължение за предоставяне на отчети за извършени инвестиции през 2021- 2022година, поето с нормата на чл.8, ал.2,т.6, б.“б“ – се дължи неустойка в размер на 408 997,08лв., за всяка от двете години;

на основание чл.32, ал.4, поради неизпълнение на задължението по чл.22, ал.2 и 3 – за представяне на банкова гаранция – се дължи неустойка в размер на 171 015,16лв.;

за неизпълнение на задължнието за извършване на вноски по специалната сметка и представяне на доказателства за това- претендира се неустойка в максимален размер на 144 159,09лв. за периода от 2019г. до 2023г., вкл.- неизпълнение на задължение по чл.23, ал.2 от договора – за всяка година.

Първите две хипотези касаят неизпълнение на непарични задължения – типичен случай на такъв тип задължения.

Втората група касаят неизпъление на задължения за сключване на гаранционна/обезпечителна сделка – банкова гаранция в полза на държавата / чиито характеристики са следните: а) банкова сделка, тъй като гарант по нея може да бъде само банка; б) абсолютна търговска сделка – чл. 286, ал. 2 във връзка с чл. 1, ал. 1 във връзка с чл. 442 ТЗ; в) едностранна сделка на банката – гарант; сделката поражда действие от обективиране на волеизявлението, но тъй като банковата гаранция е едностранна сделка, е необходимо бенефициерът да бъде уведомен по аргумент от чл. 14, ал. 1 ЗЗД; уведомяването на бенефициера е съществен елемент от банковата гаранция, която поражда действие, по което задължението на банката към бенефициера е неотменимо и бенефициерът придобива права по отношение на гаранта, които не могат да бъдат отменени нито от гаранта, нито от длъжника, независимо дали това изрично е посочено в гаранцията, или не/ и типично парично задължение за попълване на специалната сметка с парични средства в посочените размери/.

Посоченото от ищеца основание за нищожност е едно и също и в главния иск и в неговага евентуалност- частична нищожност, като частичността касае само формите на неизпълнение, които не представляват пълно неизпълнение.

Съдът съобразява постановките на ТР№1/15.06.2010г. на ВКС по тълк.д. №1/2009г. на ОСТК на ВКС, с което е пояснено понятието „добри нрави“, като “…морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. … Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.“

Тъй като съставът на чл.26, ал.1, предл. 3 ЗЗД е бланкетно изложен в закона, съществува необходимост от това да се посочи изрично кое неписано правило нарушава, за да се прецени дали то е включено в понятието „добри нрави“ по смисъла на закона и дали в настоящия случай това правило е нарушено. В настоящия случай посоченото правило е нарушаване на принципа на справедливостта, чието нарушение се извежда както от това, че от посочените форми на неизпълнение реално вреди не настъпват, така и от липса на ясно разграничение на формите на незпълнение, като е заложен принцип, че всяко неизпълнение ще има една и съща последица за неизправната страна.

Процесният концесионен договор безспорно е двустранна възмездна сделка, тъй като е породил насрещни права и задължения и е довел до имуществено разместване. Това важи особено за клаузите, регламентиращи последиците от неизпълнение на поетите с договора задължения, за да не се достигне до освобождаване от имуществена отговорност на договорно основание, независимо от наличие на предпоставки за ангажирането .

Атакуването на неустоечната клауза като противоречаща на добрите нрави е допустимо и наложително да бъде извършено тогава, когато уговорената неустойка излиза извън обчайните функции на този институт. В настоящия случай не може да се приеме, че уговорената неустойка е предпоставка и основание за нарушаване на принципа на добрите нрави, тъй като с нея не се нарушава забраната за неоснователно обогатяване, нито принципа на справедливостта, които са наложени като норми в гражданския и търговски оборот. Задължението за неустойка е последица от неправомерно поведение на длъжника в една договорна връзка и срещу него „стои“ единствено правото на кредитора да получи своята обезвреда, като компенсация за неизпълнението. Срещу задължението за заплащане на неустойка не седи насрещно задължение. Структурирането на задълженията на страните в процесната договорна връзка е базирано от насрещните права и задължения, като клаузата за неустойка е последица от предходно нарушение, изразяващо се в неизпълнение на договорно задължение.

В настоящия случай съдът приема, че така уговорените от страните неустойки имат санкционен характер, което води до извод, че те не могат да нарушат добрите нрави. Ненапразно съдът, в началото на своето изложение по същината на спора, очертава особеностите на договора за концесия на подземни богатства и неговия специфичен характер, касателно обект и страни в облигационната връзка. След като търговецът е изразил съгласие и е сключил този договор, по силата на който се е сдобил с възможността да експоатира находища, които са изключителна държавна собственост, за един относително дълъг период от време. В резултат на това е получил ексклузивни, в определен смисъл, права по отношение на обекта на договора. Тази изключителност дава възможност на ищеца да получи достъп до права по отношение на обекти, които са под особена закрила на закона и определени от него като изключителна държавна собственост, а за собственика на тези права -държавата - да наложи правилата при третиране на обекта на договора, да осъществява непрекъснат контрол и да налага санкции при всяка форма на неизпълнение на поетите с този договор задължения. Тази възможност за държавата е дадена от закона, защото за нея не е без значение, като титуляр на това право и в защита на обществения интерес, да осъществява непрекъснат контрол върху този, комута са дадени правата на концесионер. За държавата, упражняваща правото на изключителна собственост не е без значение кой упражнява правата по концесионния договор, как ги упражнява и др., поради което, за да защити обществения ентерес, всяка неизпълнение на договорни задължения от концесионера следва да бъде сакнционира чрез ангажиране на негового имуществена договорна отговорност, в случая чрез института на неустойката. Ето защо настоящият състав приема, че е съвсем

законосъобразно и в защита на публичния интерес, на концесионера следва да му бъде възложена отговорност, която надвишава обичайната търговска практика, тъй като държавата го е допусналата да експлоатира нейните природни богатства. Усещането му за незначителност на неизпълнението /защото няма да настъпят никакви вреди – което не е така, тъй като дори от бездействието му вреди могат да настъп, аще повече, че чрез дължимите периодични отчети се осъществява текущ контрол по отношение на експлоатацията на находището, респ. липсата на експлоатация и причините за това/, за което търпи санкция. Ппоради това не е налице основание съдът да възприеме тезата за нищожност на атакуваната клауза от договора, като противоречаща на добрите нрави.

Формите на неизпълнение на непарични задължения са израз на добросъвестното упражняване на правата по договора и начин за осъществяване на контрол от страна на концедента. Ако ищецът намира, че тези задължения представляват непосилни и необосновани за него тегоби, породени от договора, то той разполага с възможността да преустанови действието на същия и по този начин да се освободи от тези задължения.Не винаги наличието на вреда и нейният размер стоят в основата на преценката за валидност на неустоечмната клауза. Както вече е посочено, в случая санкционният характер на неустойката изключва приложението на тази обичайна преценка относно вредата и размера на същата, като база за определяне на валидността на клаузата за неустойка. Този въпрос, който е въпрос за наличие на еквивалентност, която страните са приели за поносима за тях в договорната връзка, е въпрос, който касае насрещните престации при възмездните договори, а не съотношение между вреди и размер на неустойката.

Но дори да се приеме, че и при санкционната неустойка следва да има относителна еквивалентност между евентуални вреди и размер на обезвредата под форма на неустойка, то санкционния характер на същата допуска обезщетение да се налага и за се дължи и при всяка форма на неизпълнение. Както е посочено в настоящия случай уговорената неустойка има санкционен характер спрямо канцесионера, а не е уговорена само и единствено да репарира евентуалните вреди от неизпълнението. След като е сключен договор, който дава права за експлоатация и реализация на печалба от природни находища, които са изключителна държавна собственост е редно към концесионера да има изисквания, които надвишават обичайните, тъй като обекта, на който ще реализира своята търговска дейност е извън обичайния търговски оробот и е предмет на особена закрила. Ето защо тезата на нищожност на клаузата по чл.32, ал.2 и ал.4 от договора, на основание чл.26, ал.1, предл. 3 ЗЗД не може да бъде споделена.

Поради това ностоящият състав на съда намира, че тези претенции се явява неоснователно предявени и следва да бъдат отхвърлени.

По евентуалната претенция – клаузите да бъдат приети за нищожни само по отношение на формите на неизпълнение, които са различни от пълното неизпълнение.

Изложените вече от съда мотиви, с които се обосновава санкционния характер на неустойката, а именно, че същата се дължи независимо от формите на неизпълнение на задълженията на концесионера, дава отговор защо отговорът и на втория въпрос на ищеца – възможността да се приеме, че неустоечните клаузи са нищожни само за форми на неизпълнение на задължения, които са различни от пълното неизпълнение. Поради тази причина съдът не намира основание да възприеме тезата на ищеца, че при липса на точно изпълнение- в количествено или времево, респ. неточно, извън пълното неизпълнение, клаузите ще са нищожни, защото в този случай наказателния характер на неустойката би бил елиминиран.

Поради тази причина намира и че това основание/ иск се явяват неоснователни.

Поради извод за неоснователност на главния иск и неговата първа евентуална претенция, съдът следва да разгледа следващата група искове – липса на претендираните от ответника вземания, тъй като не е настъпила тяхната изискуемост, а това е така, защото за ищеца не е възникнало правото на добив.

А след като няма право на добив, то няма и задължения, за които ответникът твърди да са останали неизпълнени, поради което не е налице основание да се „активират“ клаузите за неустойка.

Прав е ищецът да акцентира върху разлика между пораждане на действие на договора и изискуемост на вземанията, породени от него.

Въпросът с изискуемостта на задълженията, за които се твърди от концедента да са неизпълнени, налага разглеждане на всяко едно от тях в контекста на твърдението за липса на право на добив, поради липса на едно от посочените в чл.4, ал.1,т.2 от договора предпоставки, за което обстоятелство страните не спорят.

Тезата на ищеца е, че липсата на право да добив го лишава от възможността да изпълни задълженията, за което неизпълнение дължи неустойка.

Очевиден е фактът, че АПИ със своето неизпълнение на задължение стои в основата на това да не се осъществява добив от ищеца, който извод съдът прави въз основа на събраните по това дело доказателства. Следователно липсата на добив е в резултат на причина, която не може да бъде вменена във вина на ищеца.

Въпросът е дали при липса на добив ищецът е длъжен да дава процесния отчет или при липса на добив следва само да създаде документ, който да сочи /който също има характер на отчет/, че добив не се осъществява по причина, която е извън виновното поведение на ищеца.

По виждане на състава задължението за даване на тези 6-месечни отчети не зависи от това дали реално се получава добив – получаването на добив е нормалното развитие на облигационното правоотношение - но след като е предвидено, че съдържанието им е свързано с това да се сочи реалният добив, обозначен като действително добитите количество и съдържанието на метали в тях, то следователно липсата на реален добив също подлежи на деклариране в посочените срокове, защото тези отчети са свързани с възможността концедента/държавата да осъществява реален контрол по изпълнение на договора, включително и по отношение на причините, които възпрепятстват изпълнение на договора. Ето защо липсата на добив не освобождава концесионера да дава отчетите, като декларира липсата на добив, каквото очевидно е сторил, макар и със закъснение, довело до претенция за неустойка, която е съобразена с периода на забава, при определяне на размера на дирената обевредан.

Втората неустойка е свързана с неизпълнение на задължението по чл.8, ал.2, т.6, б.“б“ – подаване на отчет за вложените инвестиции през изтеклата година и изпълнение на ГРП за добив и първична преработка и за изменение на запасите и др., посочени в текста на договора.

Основанието на съда да не приеме, че не е възникнала изискумостта на това задължение е идентично с преждеизложеното по предходния пункт – липсата на добив не освобождава концесионера да декларира това обстоятелство и да посочи дали е вложил или не инвестиции за съответната година и изпълнението на ГРП.

Поради това не приема, че неизпълнението на това задължение е безвиновно, тъй като то е свързано пряко с правото на контрол на държавата върху развитието на договорната връзка и нейното изпълнение.

По изискуемостта на задължението за учредяване на годишната банкова гаранция – с оглед уговорената цел на тази сделка, която гарантира изпълнение на всички задължения, които произтичат от договора за концесия, то липсата на добив не се явява предпоставка за изпълнение на задължението на сключване на тази сделка, тъй като тя гарантира на концедента бързо удовлетворяване на всяко негово вземане, които има за източник този договор, включително и вземанията му за неустойки. Поради това съдът намира, че липсва пряка връзка на обусловенот от реализацията на добив от концесионера, независимо от причината и неизпълнението на задължението му по чл.22 от договора.

По същия начин следва да се третира и неизпълнението на задължението по чл.23 от договора и това е така, тъй като изпълнението му е свързано с изпълненото условие за възникване на право на добив, а именно наличие на съгласуван проект по чл.8, ал.2,т.3, б.“г“ – проектът за ликвидацияу рекултивация, който се явява неразделна част от проекта по б.“а“ от този текст на договора и неразделна част от договора. Това означава, че дължимите суми, с които се „зарежда“ особената сметка по чл.23 от договора са предварително известни и те не завяст пряко от наличието на реален добив, тъй като проектът се явява условие за възникване на правото на добив.

Ето защо и за тази неустойка съдът не намира основание да приеме, че тя е предопределена и обусловена от реалното осъществяване на правото на добив от концесионера.

Изводът на съда е, че изискуемостта на вземането на ответника не е настъпила, поради липса на реален добив, което е обстоятелство, стоящо извън вината на ищеца е теза, която не може да бъде споделена и претенциите основани на нея се явяват неоснователно предявени.

Този извод налага да се изследва твърдението на ищеца относно това, че тези вземания на ответника са погасени по давност.

С уточнителна молба с вх.№115289/06.10.2025г. ищецът е направил уточнения касателно началният момент, представляващ падеж на задължението му по чл.23 от договора, като е уточнил за всяка от годините, през които не е изпълнил задължението си по цитарана разпоредба на договора.

В тази връзка твърди следното:

Съгласно чл. 23, ал.1 от договора за концесия в срок до един месец след съгласуване от министьра на енергетиката на проекта по чл. 8, ал. 2, т. 3, б. „г“. страните сключват договор с избрана от тях банка за доверителна банкова сметка със специално предназначение за обезпечаване изпълнението на задълженията, свързани с ликвидация и консервация на обекта и засегнатите земи.

Съгласно ал. 2 на чл. 23. в сметката по ал. 1. концесионерът внася ежегодно до 31 януари сума, представляваща 1/35 част от размера на средствата за ликвидация или консервация, определени в съгласувания с министъра на енергетиката проект по чл. 8, ал. 2, т. 3, б. „г“.

В ал. 2 изрично е указано, че първата дължима сума по доверителната сметка се внася при подписване на договора за доверителна сметка.

Съгласно твърденията на самия ответник доверителна сметка е открита (доколкото изисква съдействието на концесионера) на 19.08.2021 г. Следователно както е посочено в допълнителната искова молба до 19.08.2021 г. задължението за извършване на тези вноски (за 2019, 2020 и 2021 г.) не е било изискуемо, респективно: няма как ищецът да е във виновно неизпълнение на задължение, което не е възникнало.

От друга страна, съгласно чл. 23, ал.2 от договора, първата дължима вноска се внася след откриване на доверителна сметка-т.е. след 19.08.2021 г. Твърдм, че това е вноската за 2021 г., но дори на 19.08.2021 г. да стават изискуеми и вноските за 2019 и 2020 г., то същите са погасени по давност към датата на подаване на исковата молба по настоящото дело - 27.01.2025 г., както следва:

Вноската за рекултивация за 2019 г.- падежът е 31.01.2019 г. (към който момент обаче няма открита доверителна сметка, но ответникът твърди забава), при което същата е погасена по давност към 31.01.2023 г., но дори да се приеме, че падежът е 19.08.2021 г., то същата е погасена по давност на 19.08.2024 г.

Вноската за рекултивация за 2020г. - падежът е 31.01.2020 г. (към който момент обаче няма открита доверителна сметка, но ответникът твърди забава), при което същата е погасена по давност към 31.01.2023 г., но дори да се приеме, че падежът е 19.08.2021 г., то същата е погасена по давност на 19.08.2024 г.

Вноската за рекултивация за 2021 г. - падежът е 31.01.2021 г. (към който момент обаче няма открита доверителна сметка, но ответникът твърди забава), при което същата е погасена по давност към 31.01.2024 г., но дори да се приеме, че падежът й е 19.08.2021 г., то същата е погасена по давност на 19.08.2024 г.

По виждане на състава твърдението на ищеца, че задълженията, които произтичат от нормата на чл.23 от договора имат периодичен характер следва да бъде възприето на база мотивите на ТР№3/2011г. от 18 май 2012г. по тълк.д. №3 от 2011г. на ОСГТК на ВКС, поради което за тях е приложима кратката 3- годишна давност.

След като по делото страните не спорят, че ескроу сметката е открита със забава, на 19.08.2021г., то от този момент следва да се внесе първата дължима сума по договора – чл.23, ал.2, изречение последно.

За всяка следваща година датата, на която следва да се направи съответната вноска е 31 януари от текущата година, като в 3-дневен срок представи доказателства за депозране на сумите на концедента. Размерът на дължимата сума е 1/35 част от размера на средствата за ликвидация или консервация, съгласно проекта.

Както е посочено от ищеца в уточнителната молба доверителната сметка, която представлява по същината си специална доверителна сметка, открита при трета неутрална страна – обикновено банка, нотариус или адвокат, въз основа на тристранен договор между страните, обикновено страните по договора и независима трета страна и служща като “посредник“ между страните по материалната връзка като гарантира, че средствата се съхраняват до изпълнението на предварително договорени условия, е открита със закъснение.

Това закъснение, поради необходимостта от съдействие и на двете страни по процесния договор, не може да бъде вменено във вина единствено на ищеца, поради което съдът приемата тезата му, че от 19.08.2021г. датата на откриване на сметката, е възникнало задължение да заплати първата вноска/сума съгласно нормата на чл.23, ал.2, изречение последно, както и вече дължимите суми за 2019- 2021г., тъй като и за трите години датата 31 януари е безвъзвратно отминала, а в договора няма изменение по отношение на падежа.

Следователно към датата на подаване на исковата молба – 27.01.2025 година – тригодишната, според нормата на чл.111, б.“в“ ЗЗД погасителна давност е изтекла, в контекст на нормата на чл.114 от същия закон, определяща началото на погасителния срок- изискуемостта на вземането.

След като тези вземания на ответника са погасени по давност, то съобразно нормата на чл.119 ЗЗД то и акцесорните вземания, определени от законодателя като допълнителни вземания се погасяват, макар давността за тях да не е изтекла.

Поради това съдът приема, че тези вземания на ответника, представляващи неустойка в размер на 144 159, 09лв. годишно са погасени по давност за всяка година – обща стойност от 720 795, 45лв.

Тъй като съдът е приел за основателна претенцията само по отношение на тези вземания, то за останалите претенции, с оглед извод за неоснователност на предходните евентуални искове, явяващ се процесуално условие за разглеждане на последващата група евентуални искове, намира, че следва да се произнесе по тях и това са исковете за намаляване на неустйките – основание по чл.92, ал.2 ЗЗД.

По отношение на възможността търговецът да иска намаляване на неустойката.

Съобразно нормата на чл.309 ТЗ не може да се намалява неустойка поради прекомерност, дължима по търговска сделка, сключена между търговци. Императивната забрана, която нормата на чл.309 ТЗ съдържа има две предпоставки за нейното съобразяване- сделката да е търговска и страните по нея да са търговци.

Тезата на ищеца е, че договорът за концесия не е търговска сделка, което води до възможност да се позове на разпоредбата на чл.92, ал.2 ЗЗД.

По виждане на състава тази теза не може да бъде споделена и това е така, защото смисълът от забраната е да се даде възможност на страната по договора, която не е търговец, да иска намаляване на наестойката поради прекомерност . Такава възможност не е предвидена за самия търговец, тъй като дължимата от него грижа при изпъление на сключените сделки е по - голяма от обичайната, а това води и до завишаване на отговорността, която носи.

В настоящия случай ищецът има качество на търговец и оспорва договорът за концесия да е търговска сделка по смисъла на чл.286 ТЗ, поради което упражнява потестативното си право по чл.92, ал.2 ЗЗД, чрез иск, чиято допустимост е предпоставена от това, че неустойките са изискуеми.

При обсъждане възможността търговецът, страна по концесионен договор да иска намаляване на неустойките, поради прекомерността им, настоящият състав на съда съобразява, че договорът за концесия не е двустранна търговска сделка, тъй като една от страните по него е държавата, но другата страна е търговец, който е сключил договора за концесия с оглед възможността да упражнява търговската си дейност с цел постигане на икономическа изгода. Следователно този договор има характеристиката на субективна търговска сделка по смисъла на чл.286, ал.1 ТЗ. Това обстоятелство е важно с оглед на преждеизложеното, че възможността да иска намаляване на неустойката обичайно принадлежи на страната по субективната търговска сделка, която няма качество на търговец, а най- често това е потребител на услугата, предоставяна от търговеца. Следва да бъде съобразено и друго обстоятелство, което между впрочем има значение и при преценката за валидност на клаузите по чл.32, ал.2 и 4 от договора- а именно това, че договорът за концесия е договор с продължително действие, който ангажира и за двете страни по делото големи финансови ресурси и има обект, твърде различен от тези които са в обичайния търговски оборот. Ето защо уговорките, с които концесионерът поема отговорност при евентуално свое неизпълнение на възникнало с договора задължение, да заплаща неустойки, се явяват единствената гаранция на държавата, че този договор ще се изпълнява точно и възникналата облигация ще има своето нормално развитие. Поради тази причина не може да бъде толерирано поведение, при което неизправната страна по договора, чието неизпълнение е виновно, продължило в част от периода на договора/ т.е. няма характер на спорадично или бездействие, което има за причина извън поведението на концесионера/ да се опитва да ограничи своята договорна имуществена отговорност, чрез потествативното право да иска намаляването на размера на неустойката по реда на чл.92, ал.2 ЗЗД. Още повече, когато упражняващият потестативното право по чл.92, ал.2 ТЗ е търговец, който участва в търговския оборот с целия свой професионален капацитет.

Ето защо настоящият състав на съда намира, че концесионният договор се явява субективна търговска сделка, за коята важат общите правила за търговските сделки, посочени в чл.286 и сл. ТЗ, като по нея концесионерът търговец не може да упражни право по чл.92, ал.2 ЗЗД и да иска намаляване на неустойката, поради нейната прекомерност. Допълнителен аргумент в тази насока е, че и това, че ако се допусне подобно намаляване, то тогава неустойката ще изгуби своя санкционен характер.

Поради това съдът намира, че евентуалните искове на ищеца по чл.92, ал.2 ЗЗД се явяват неоснователно предявени.

Въз основа на изложеното съдът приема наличие на частична основателност на предавените отрицателни искове и то само на едно основание – евентуалната отрицателна претенция по чл.124 ГПК, за недължимост на претендирани неустойка, поради изтекла погасителна давност на задълженията по чл.23 от договора, което обстоятелство има за последица приложение нормата на чл.119 ЗЗД касателно неустойката за неизпълнение на задълженията, произтичащи от цитираната разпоредба.

Останалите претенции приема за неоснователно предявени и поради това същите следва да бъдат отхвърлени.

По разноските.

И двете страни са направили своевременно искане за присъждане на разноски.

На ищеца следва да бъдат присъдени разноски в размер на 28 831,82лв., представляващи заплатена д.т. касателно уважените искане, на основание чл.78, ал.1 ГПК.

На ответника, на основание чл.78, ал.3 ГПК съдът намира, че ответника следва да бъдат присъдени разноски в размер на 400лв., представляващи дължимото юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 ГПК вр. с чл.37 ЗПП и чл.25 от Наредбата за правната помощ.

Съобразявайки нормата на чл.11, ал.4 от Закон за въвеждане на еврото в Република България, съобразно която разпоредба, в съответствие с чл.6, параграф 2 от Регламент /ЕО/ 974/98 позоваванията в правните инструменти на лева без посочване на стойността се считат за позовавания в евро, съдът постановява своето решение във валутата, в която ищецът е изразил стойностно претенциите си.

При изложеното съдът