Решение № 4353 от 17.9.2026 г. на Районен съд - Пловдив по дело № 8863/2025 г.

Производството е образувано по предявена искова претенция с правно основание чл. 233, ал.1 ЗЗД от „Райд Шеър България“ ЕАД ЕИК 204787918 срещу В. Р. Р., ЕГН: ••••••••••, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 3594,64 лева - представляваща обезщетение за разходите, заплатени от ищеца за ремонт на вредите, настъпили по наемна вещ – лек автомобил марка/модел "•••", с рег. № •••, предоставен за ползване на ответника въз основа на Договор за използване на автомобил/превозно средство от 26.01.2023 г., в следствие на настъпило на 26.01.2023 год. пътнотранспортно произшествие с участие на лекия автомобил. В исковата молба се излагат твърдения, че по силата на договор за наем при ОУ, сключен по реда на чл. 45 от ЗЗП между ищеца „Райд Шеър България“ ЕАД, в качеството на наемодател и ответника В. Р. Р., в качеството на наемател на 26.01.2023 г. за временно и възмездно ползване е предадена на наемателя движима вещ МПС - лек автомобил "•••", с рег. № ••• /процесният автомобил/. Навеждат се доводи, че договорът е сключен посредством регистрация на ответника в електронно приложение и одобряване на тази регистрация от ищеца, както и че на 26.01.2023 г. ответникът е резервирал процесния автомобил за ползване. Пояснява се, че вещта е предоставена за ползване на ищеца от лизингодателя "Порше Лизинг БГ" ЕООД по силата на договор за лизинг. Твърди се, че през време на ползването на вещта наемателят е предизвикал пътно произшествие, от което са настъпили щети по автомобила - същият му бил предоставен на 26.01.2023 г., като ответникът стартирал управлението на автомобила в 18 часа, 47 минути и 16 секунди. ПТП се случило на 26.01.2023 г. в 22:01 часа, като след настъпването му, ответникът организирал транспортирането на автомобила с Пътна помощ до „Хаас 60“ ЕООД – оторизиран дилър на •••. След инцидента, потребителят уведомил Пътна полиция, с цел съставяне на документи, удостоверяващи настъпване на произшествието, но му било отказано посещение, тъй като МПС не било на местопроизшествието. Впоследствие от МВР било издадено Удостоверение за ПТП. Сочи се, че в информационната система на ищеца е отчетен удар на 26.01.2023 г. в 22:01 часа, а ответникът уведомил ищеца в 00:15 часа на 27.01.2023 г. Към застрахователя ДЗИ Общо застраховане ЕАД била предявена претенция по полица КАСКО + с уведомление за щета, съдържащо данни за ПТП, предоставени от водача; бил извършен първи оглед на автомобила и изготвен опис - заключение по заведената щета с кратко описание на увредените елементи и необходимите ремонтни дейности. С писмо от 27.02.2023 г. застрахователят отказал изплащане на обезщетение, поради липса на документи, необходими за удостоверяване на застрахователното събитие. Стойността на разходите за ремонт на превозното средство, възлизаща на 3594,64 лева била заплатена от ищеца с преводно нареждане от 15.06.2023 г. Поради липса на съдействие от ответника, ищцовото дружество е получило отказ от застрахователя по имуществена застраховка на вещта, поради което останали за негова сметка разноските за възстановяване на щетите. Посочва, че е извършен ремонт в официален сервиз. Предвид гореизложеното се иска от съда да уважи исковата претенция. Претендират се разноски. В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор на исковата молба, с който оспорва същата по основание и размер. Според ответника, предявените искове са недопустими, тъй като ищецът не твърди да е собственик на процесното МПС, нито представя договор за лизинг, удостоверяващ права върху процесната вещ. Оспорва, че Общите условия по договора и правила за ползване на превозното средство са станали неразделна част от договора, тъй като не били приети от ответника. Поддържа, че на ответника не било осигурено време, за да се запознае с клаузите по договора, неговите приложения и да изрази валидно съгласие. Според ответника, клаузите по прикачените към договора приложения, неразделна част от него, представляват неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП, чл. 143, ал. 1, т. 4, т. 5, т. 6, т. 10, т. 19. Твърди, че застрахователят не изплатил суми по щетата, поради неизпълнение от страна на ищеца, в качеството му на застрахован на задължението за представяне на документи за ПТП. Сочи се, че ищецът не е отчел обстоятелството, че е сторнирал от сметката на ответника сумата от 600 лв. при предявяване на иска за сумата от 3594,64 лв. Оспорва ответникът да е потвърдил договора чрез мобилно приложение. Моли за отхвърляне на исковете. Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа и правна страна: За уважаването на предявената искова претенция по чл. 233, ал.1 ЗЗД, ищецът следва да установи, че между страните е налице валидно възникнало облигаторно правоотношение по сключен между тях договор за наем от разстояние от 26.01.2023 год., включително, че общите условия и правила за използване на превозните средства към договора са станали известни и обвързват ответника, че е предал автомобила в състояние годно за ползване и отговарящо на предназначението за което е нает, че са настъпили щети по автомобила, причинени при настъпило ПТП при ползването на автомобила, размера на щетите и заплащането им от ищеца. От представения рамков договор за финансов лизинг от 28.11.2017 год., сключен между ищцовото дружество, като лизингополучател и Порше Лизинг БГ ЕООД като лизингодател от друга, Общите условия по договора, както и план за плащания към лизинговия договор /л.115-120/ се установя, че процесният лек автомобил е предоставен за ползване на ищеца, като последният всички разходи, свързани с ремонти, възникнали щети и сервизно обслужване на автомобила са за сметка на лизингополучателя /т.9 от Общите условия/. Няма спор между страните, а и видно от представения договор за използване на автомобил/превозно средство от 26.01.2023 год. /л.10/, Справка от GPS система за дистанционно наблюдение, на същата дата между ищцовото дружество и ответника е възникнало облигаторно правоотношение по силата на което дружеството ищец, като наемодател е предоставило на ответника – като наемател, за ползване лек автомобил марка и модел "•••", с рег. № ••• срещу заплащане на наемна цена от 59.00 лева. Оспорва се от ответника, че представените по делото Правила за използване на превозните средства и Общи условия /л. 11-38/ са неразделна част от договора и обвързват ответника. Във връзка с направеното оспорване е допусната и изготвена съдебно техническа експертиза /л.209-220/, по която вещото лице изяснява, че дружеството ищец е оператор на услугата „spark.bg“, която представлява резервиране и наем на автомобили на територията на страната. Услугата се използва чрез приложение за мобилен телефон, чрез което се осъществява регистрация на всеки нов потребител и последващо резервиране , отключване и ползване на автомобил под наем. Вещото лице пояснява, че по време на регистрацията в сайта на дружеството ищец на всеки нов потребител е необходимо същият да се запознае с Правилата за използване на превозните средства, Общите условия и Политиката за поверителност, като онагледява предоставената възможност за преглед на тяхното съдържание и наличие на т.нар „чек бокс“ до текста „Съгласявам се с Правилата за използване на превозните средства, Общите условия и Политиката за поверителност“. Експертът сочи, че маркирането на чек бокса за съгласие, както и маркирането на чек бокса за даване на съгласие за използването на лични данни са задължителни условия да продължаването на процеса по регистрация. Вещото лице посочва, че в базата данни на дружеството е наличен акаунт на потребител „•••“. Предвид така изложеното заключение на вещото лице, което съдът кредитира като изготвено от експерт, в чиято компетентност няма основание да се съмнява и в което вещото лице описва процеса, необходим за регистрация в сайта на дружеството, позволяващ последващо ползване на предоставяните от него под наем автомобили, както и неоспорването от страна на ответника, че на 26.01.2023 год. е управлявал автомобил на дружеството, съдът приема не само, че на посочената дата между страните е възникнало соченото от ищеца наемно правоотношение, но и че ответникът се е съгласил с Правилата за използване на превозните средства, Общите условия и Политиката за поверителност, които се явяват неразделна част от него. За пълнота следва да се отбележи, че касае за сключен между страните договор от разстояние по смисъла на чл.45 от ЗЗП. Съгласно разпоредбите на чл.3, ал.1 и ал.2 от ЗЕДЕУУ и чл.3, т.35 от Регламент (ЕС) №910/2014г. на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО (OB, L 257/73 от 28 август 2014 г.), електронен документ означава всяко съдържание, съхранявано в електронна форма. Електронно изявление е словесно изявление, представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и визуално представяне на информацията (чл.2, ал.1 от ЗЕДЕУУ). Електронното изявление се счита за подписано при условията на чл.13, ал.1 от ЗЕДЕУУ и чл. 3, т.10-12 от Регламент (ЕС) №910/2014г. – за електронен подпис се считат данни в електронна форма, които се добавят към други данни в електронна форма или са логически свързани с тях, и които титулярят на електронния подпис използва, за да се подписва. Като законът въвежда три форми на електронния подпис – обикновен, усъвършенстван и квалифициран. В случая несъмнено регистрацията в мобилното приложение на ищеца представлява електронно изявление /доколкото се касае до словесни изявления в цифрова форма, обективирани чрез общоприет стандарт за преобразуване и представяне на информацията – интернет/, с възможност за тяхното възпроизвеждане, т. е. сключеният по описания начин договор за наемане на превозни средства представлява електронен документ, съдържащ електронно изявление. Доколкото същият не съдържа характеристиките на усъвършенстван или квалифициран електронен подпис по смисъла на чл.13, ал.2 и ал.3 от ЗЕДЕУУ във вр. с 3, т.11 и 12 от Регламент (ЕС) №910/2014г., следва да се приеме, че документът е подписан с обикновен електронен подпис – съдържанието му включва посочване на страните по договора като автори на документа с данни за тяхната самоличност, данни за контакт и предоставяне на данни от свидетелството за управление на МПС, с което потребителят удостоверява, че е правоспособен водач. Съгласно чл.13, ал.4 от ЗЕДЕУУ, правната сила на електронния подпис и на усъвършенствания електронен подпис е равностойна на тази на саморъчния подпис, когато това е уговорено между страните. В представената от ищеца на хартиен носител разпечатка на сключения договор е налице клауза в чл.2.4, с която страните заявяват изрично, че сключването на настоящия договор и потвърждаването на Общите условия по електронен път има същите правни последици като саморъчен подпис. Поради изложеното следва да се приеме, че с попълването на лични данни и предоставяне на данни от свидетелството си за управление на МПС ответникът е станал страна по договор от разстояние по смисъла н а чл.45 от ЗЗП с предмет: отдаване под наем на превозно средство, неразделна част от който са Правилата за използване на превозните средства и Общите условия. Съдът не споделя възражението на ответника, че не е разполагал с достатъчно време да се запознае със съдържанието на електронните документи и съответно да изрази валидно съгласие, тъй като регистрацията в интернет сайта на дружеството не е обвързана със срок, едниствено от потребителя зависи дали непосредствено след регистрацията ще пристъпи към ползване на определен автовобил, а и както е посочено в експертното заключение едва след прочита и отбелязването на потребителя, че се е запознал с оспорените документи, било могло да се продължи с регистрацията му в интернет сайта на дружеството. Релевираните от ответника възражения за нищожност на определени клаузи от договора като неравпоправни, са неотносими към процесния казус. Ищецът не основава исковата си претенция на клаузите, вменяващи отговорност на ответника за заплащане на обезщетение за вреди и неустойки, независимо от причинените за неизплащане на обезщетение за причинените щети от дружеството застраховател на лекия автомобил. Не се спори между страните, а и съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване между тях, че на 26.01.2023 г. е настъпило ПТП, с участие на ответника при управление на лек автомобил марка/модел "•••", с рег. № •••. Горното се установява както от обясненията, дадени от ответника пред застрахователя при попълване формуляр Приложение 1 към декларация по щета № •••, заведена пред застрахователя ДЗИ Общо застраховане ЕАД /л.51,52/, така и от издаденото от органите на полицията удостоверение, по заявление на ответника /л.192/. От изброените писмени доказателства, приобщената по делото преписка от сектор КАТ при ОДМВР Пловдив, образувана във връзка с депозираното заявление /л.191-196/и справка и документи от 01 РУ ОДМВР /л.199-206/, както и показанията на ••• Д. С. и В. Ш. се установява, че за настъпилото ПТП ответникът е уведомил органите на реда едва след като автомобилът е бил преместен с Пътна помощ, тоест не на самоход, от местопроизшествието. Съгласно чл. 233, ал. 1, предл. второ от ЗЗД, наемателят дължи на наемодателя обезщетение за вредите, причинени през време на ползването от вещта, освен ако докаже, че те се дължат на причина, за която той не отговаря. Съгласно чл. 233, ал. 1, изр. четвърто от ЗЗД, до доказване на противното се предполага, че вещта е била приета в добро състояние. Следователно, с разпоредбата на чл. 233, ал. 1 от ЗЗД са въведени две оборими презумпции - че вещта е приета от наемателя в добро състояние /изр. четвърто/, и че причинените вреди през време на ползването от вещта са по причина, за която отговаря наемателя /изр. второ/. От ответника не се оспорват въведените законови презумпции. Не се въведени твърдения както, че автомобилът не е бил приет в добро състояние, годен да бъде използван по предназначение, както и че ответникът няма вина за настъпване на пътнотранспортното произшествие на 26.01.2023 год. В този случай наемателят, на основание чл. 233, ал. 1, предл. второ от ЗЗД, дължи на наемодателя обезщетение за вредите, причинени през време на ползването на вещта /така в Решение №1590/03.10.199 г., V г. о., Решение №2061/20.08.1957 г. по гр. д.№5798/1957 г. на IV г. о./. От ищеца се претендират вреди в размер на 3594.64 лева – представляващи разходите за ремонт на повредения лек автомобил заплатени от него. Ответникът не оспорва техния размер, нито настъпването им в следствие на причиненото от неговото виновно и противоправно поведение ПТП. Размерът на вредите и причинната връзка с произшествието се установяват от приобщените по делото и неоспорени опис щета № ••• от •••. /л.53/, приложение № 1, № 2 и № 3 /л.68,69/ и фактура № 1000102227 от 05.04.2023 год. на стойност 3594.64 лева, издадени от „Хаас-60“ ЕООД, до чийто автосервиз автомобилът е транспортиран след ПТП. Заплащането на вредите от ищеца се установява от представеното и неоспорено платежно нареждане от 15.06.2023 год. за сумата от 3594.64 лева /л.56/. За пълнота на изложеното, следва да се добави, че ищецът има право на избор към кой от задължените за обезвреда лица да отправи претенцията си. Наличието на валиден договор за застраховка "Каско" не изключва възможността ищецът да отправи претенцията си към виновното за увреждането лице, както и не изключва възможността му след като претенцията му е била отказана от застрахователя, както е в настоящия казус, видно от писмо изх. № 157/27.02.2023 год. /л.54/, да предяви претенцията си към причинителя на вредите по наетата вещ. Неотносимо към разглеждания правен спор е и снователността, респ. неоснователността на постановения отказ. Предвид всичко изложено, съдът намира, че предявения иск следва да бъде уважен като основателен. Доколкото съдът уважи исковата претенция на ищеца, то следва да пристъпи към разглеждане на въведеното възражение за прихващане от ответната страна. Не се оспорва от страните, че на ищеца е заплатена сумата от 600 лева от ответника. Твърди се от последния, че същата е заплатена от ищеца без основание, тъй като между страните липсват облигаторни отношения, въз основа на които същата да се дължи. От ищцовата страна са въведени твърдения, че сумата от 600 лева се дължи на валидно правно основание – анекс към Правилата за използване на превозно средство и че са налице предпоставките за приложение на клаузата за неустойка по т.8 от този анекс. Съгласно сключения договор за наем на превозни средства е предвидено задължение на наемателя в случай на ПТП да информира незабавно органите на МВР, както и наемодателя и да остане на местопроизшествието, като при неизпълнение на това задължение наемателят дължи неустойка в размер на 600 лв. /т.8 от Списъка на нестойките, представляващ Приложение № 1 към договора/. Установи се по делото безспорно, налице е и извънсъдебно признание на ответника в тази насока /обяснения дадени по застрахователната преписка – л. 52/, така и от удостоверението, издадено от ОДМВР Пловдив /л.192/, че ответникът не е спазил това свое задължение, като е напуснал мястото на произшествието и е преместил увредения автомобил и чак след това е уведомил органите на КАТ за настъпилото ПТП. Следователно, сумата, която ответникът е заплатил на ищеца е на валидно правно основание, по съществото си представлява вземане за неустойка – чл. 92, ал.1 ЗЗД, като същата е дължима на различно правно основание от сумата, дължима на ищеца като обезщетение за вредите, причинени на наетата вещ по чл. 233, ал.1 ЗЗД. Ето защо, от една страна, тъй като се установи, че същата се дължи на валидно правно основание, а от друга със същата не е заплатено част от дължимото задължение за обезвреда по чл. 233, ал.1 ЗЗД, то с тази сума не би могло да се извърши прихващане, поради което и възражението следва да се остави без уважение, за което съдът не дължи произнасяне с отделен диспозитив. По разноските: При този изход на спора, разноски се дължат на ищцовото дружество на основание чл. 78, ал.1 ГПК. Ищецът е направил разноски в размер на 143.78 лева – заплатена държавна такса и сумата от 396 лева – заплатено адвокатско възнаграждение, които разноски следва да се понесат от ответната страна. На основание влезлия в сила Закон за въвеждане на еврото в Република България всички дължими суми следва да се присъдят в равностойността им в евро. Така мотивиран, Съдът