Решение № 8 от 31.1.2025 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 437/2024 г.

Безспорно е между страните, видно е и от представеното от ищеца в копие с исковата молба удостоверение от СГС от 2.12.2022 г. по ф.д. № 1659/2003 г. на СГС, че ищецът „М. и.“-гр.София е юридическо лице, регистрирано съгласно Закона за В.та. Безспорно е също така, видно е и от представените от ищеца в копие в съдебното заседание на окръжния съд на 26.02.2024 г. и приети в същото съдебно заседание решение № 133/19.03.2010 г. по ф.д. № 31/2010 г. на ОС-Пловдив и решение № 476/15.07.2011 г. по същото ф.д. № 31/2010 г. на ОС-Пловдив, че ответникът „М. д. н. на м. с. х. и. в Република България“-гр.Пловдив е юридическо лице, регистрирано като местно поделение на „м. с. х. и. в Република България“-гр.София съгласно Закона за В.та. Неговото актуално регистърно състояние се установява от удостоверение от 12.10.2023 г., издадено от ОС-Пловдив по ф.д. № 31/2010 г. на ПОС (л.671 от досието на делото на ПОС). Безспорно е между страните, че с нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давност, № 190/22.06.1990 г., том V, н.д. № 3476/1990 г. на нотариуса при ПРС, представен в копие от ищеца с исковата молба, е признато за собственик по давност на имот, за който няма спор че е идентичен с описаните в исковата молба, „Б.м. н.“-гр.Пловдив. Няма спор и че с нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587, ал.1 и ал.3 от ГПК № •••••••••••••• г. на нотариус Т. К., вписан в СВ-Пловдив в Дв.Вх.Рег. №•••••••••••••, представен също в копие от ищеца с исковата молба, е признат за собственик на същите имоти местно поделение на религиозна институция с наименование „М. д. н. на м. с. х. и. в Република България“- гр.Пловдив. Няма спор между страните и че имотите се владеят от ищеца.

С подадената на 24.03.2023 г. искова молба ищецът „М. и.“-гр.София твърди, че то е собственик на описаните в исковата молба недвижими имоти в гр.Пловдив, но собствеността му е оспорена от ответника „М. д. н. на м. с. х. и. в Република България“-гр.Пловдив, по чието искане е бил изготвен на 12.10.2022 г. представеният с исковата молба констативен нотариален акт за право на собственост, с който ответникът е признат за собственик на имотите. Твърди, че ищецът е правоприемник на Б.м. н.-гр.Пловдив и като такъв е собственик на недвижимите имоти. Твърди, че имотите поне от 80-те години на миналия век и до момента се владеят от „М. и.“ и са управлявани от местното му поделение М. н. в гр. П., което местно поделение е имало различни наименования във времето според уставите на религиозната институция М. и., като то е придобило правото на собственост върху имота по давностно владение, за което на 22.06.1990 г. е съставен представеният с исковата молба нотариален акт. Претендира да се установи по съдебен ред спрямо ответника правото му на собственост върху недвижимите имоти на основание настъпило правоприемство, евентуално, на основание добросъвестно давностно владение, продължило повече от 5 години, евентуално, на основание недобросъвестно давностно владение, продължило повече от 10 години. Твърди, че Т. м. в. о.-гр.Пловдив и Б.м. н.-гр.Пловдив са един и същи субект с различно наименование на единственото съществувало до 2003 г. изповедание на мюсюлманите в Република България М. и., съществуващо и понастоящем. Твърди, че е видно от чл.35 от Устава на М. и., утвърден през 1986 г. и в сила до 1992 г., че М. н. ползва печат, т.е. се идентифицира с изписване на наименование „Б.м. н.“, като съгласно Устава от 1986 г. носителите на правото на собственост са м.н.. Твърди, че с приемане на последващите устави при действието на отменения Закон за изповеданията от 1992 г., 1994 г., 1996 г., 1997 г. и 2000 г. е налице сходна уредба на местните поделения с наименование М д ж имащи статут на правни субекти и част от структурата на ищеца М. и.. Твърди, че настъпилото правоприемство между ищеца М. и. като правоприемник и Т. м. в. о. като праводател е установено със сила на пресъдено нещо с решение № 929/12.07.2019 г. по гр.д. № 964/2018 г. на ОС-Пловдив, влязло в сила на 8.01.2021 г., което касае спор между ищеца и трето лице за различен от исковия имот, поради което ищецът заявява, че в това производство отново обосновава наличието на правоприемство. Заявява, че от 1.01.2003 г. е в сила Законът за В.та, който предвижда пререгистрация на заварените религиозни институции и местните им поделения. Твърди, че на основание §2, ал.1 от ПЗР на ЗВ М. и. е запазило статута си на юридическо лице-религиозна институция, а на основание §2, ал.3 от ПЗР на ЗВ е извършена служебно пререгистрация в СГС с решение № 1/18.02.2003 г. по ф.д. № 1659/2003 г. на СГС. Твърди, че към 1.01.2003 г. ищецът М. и. е единственото изповедание-религиозна институция на мюсюлманската общност в Република България, което се установява от опис, издаден на ищеца от Дирекция „В.“ на 7.05.2019 г., представен от ищеца в копие с исковата молба. Твърди, че Дирекция „В.“ е издала и изрично експертно становище с изх. № 02.18- 487/18.09.2003 г., представено в копие с исковата молба, че „М. и.“ е правоприемник на съществувалите до 2003 г. негови местни поделения, включително М.д.н. Твърди, че при действието на отменения Закона за изповеданията ищецът „М. и.“ е имал местно поделение в гр. Пловдив с наименование към момента на съставяне на нотариалния акт през 1990 г. „Б.м. н. гр. Пловдив“ и със статут на юридическо лице според разпоредбите на чл.31, ал.2 и чл.32 от Устава от 1986 г. във връзка с чл.6, ал.1 и чл.30 към Закона за изповеданията . Заявява, че Законът за В.та, в сила от 1.01.2003 г., регламентира две категории местни поделения на религиозните институции – такива, които са юридически лица, регистрирани от съответния окръжен съд като заварени към момента на влизането на закона в сила по реда на §2, ал.4 от ПЗР на ЗВ или като нововъзникнали по реда на чл. 20 от ЗВ, и такива, които са неперсонифицирани, регистрирани в общината по реда на чл.19 от ЗВ при условията на уведомителен режим, като от волята на принципала зависи дали да персонифицира местното си поделение. Твърди, че към влизане в сила на ЗВ на 1.01.2003 г. в общинския регистър на гр.Пловдив е вписано местно поделение на ищеца, видно от представеното в копие с исковата молба писмо от Община Пловдив с изх. № 19-19РЗК-30/17.01.2019 г., но не е изпълнена процедурата по §2, ал.4 от ПЗР на ЗВ за вписването му като заварено поделение със статут на юридическо лице, поради което и по аргумент от чл.596 и сл. от ГПК, чл.14-20 от ЗВ, §2 от ПЗР на ЗВ и ТР №1/23.11.2010 г. на ОСТК на ВКС по тълк.д. № 2/2010 г. ищецът е правоприемник на съществувалите при действието на ЗИ и правосубектни местни поделения. Твърди, че ответникът „М. д. н. на М с х и в Република България“- гр.Пловдив е ново местно поделение на вероизповедание, вписано през 2010 г., което не е правоприемник на нито една от структурите и органите на М. и. в България, съществували до 2002 г., като всички те са част от М. и. в България. Позовава се на решение № 53/26.07.2018 г. на ВКС по гр.д. № 1229/2017 г. и на определение № 251/20.11.2018 г. на ВКС по гр.д. № 1268/2018 г. Позовава се и на решение по гр.д. № 1102/2010 г. на РС-Пловдив, с което е признат ищецът М. и. за правоприемник на съществувалата някога Турска/мюсюлманска вероизповедна община в гр. Пловдив по предявен иск срещу физическо лице относно недвижим имот. Твърди, че М. и. чрез местното си поделение е владяло и стопанисвало имотите в гр. Пловдив и владее процесните сега имоти.

С отговора на исковата молба, подаден от ответника на 4.07.2023 г., заявеното становище е, че исковете са неоснователни. Ответникът оспорва ищецът М. и. да е правоприемник на съществувалите до 2003 г. местни поделения-юридически лица, включително на М. д н, както и Т. м. в о - гр. П и Б. м н - гр. П. да са един и същи субект с различно наименование на единственото съществувало до 2003 г. М. и.. Заявено е, че се оспорва на основание чл.17, ал.2 от ГПК валидността и законосъобразността на издадения в полза на ищеца М. и. административен акт експертно становище с изх. № 02.18-487/18.09.2003 г., издадено от Дирекция „В.“ при МС, който административен акт е нищожен като издаден при липса на материална компетентност и неспазване на установената форма, включително и че той е незаконосъобразен като издаден при съществено нарушение на административно производствените правила, противоречие с материалноправни разпоредби, липса на форма и липса на компетентност.

Излага съображения относно статута на Мюсюлманска вероизповедна община като най-малката организационна единица на Мюсюлманското В. във времето от 1919 г. до 1997 г., както и относно статута на настоятелството и на джамийското настоятелство. Изложени са съображения във връзка с регистрираните обстоятелства за М. и. по ф.д. № 1659/2003 г. на СГС и се твърди, че от изложените обстоятелства е видно, че в периода от 2003 г. до 12.02.2011 г. действащият устав на М. и. е бил Уставът, приет на В. м. ш., проведена на 7.08.1996 г., утвърден на основание чл.6 от ЗИ със заповед № Р-42/10.09.1996 г. на зам.-министър председател С. Ш. и в който устав мюсюлманските джамийски настоятелства са със статут на юридически лица, което според ответника означава, че М. и. няма как към датата на експертно становище с изх. № 02.18-487/18.09.2003 г., издадено от Дирекция „В.“, да е правоприемник на мюсюлманските джамийски настоятелства. Твърди, че М. и. е било предявило срещу м. с. х. и. в Република България иск по §4 от ПЗР на ЗВ за установяване на универсално правоприемство и е било образувано т.д. № 1806/2010 г. на СГС, в производството по което дело ищецът се е отказал от иска по §4 от ПЗР на ЗВ и делото е било прекратено с определение от 16.06.2011 г., което е влязло в сила. Счита, че отказът от иск съдържа в себе си мълчаливо признание за неоснователността на иска и към това признание се прикрепя сила на пресъдено нещо и това се приравнява на отхвърлен иск, която последица ще следва да приложи и съдът, когато в друг спор възникне инцидентно въпросът за последиците от направения отказ от иска. Твърди, че последицата от определението по чл.233 от ГПК е като по влязло в сила решение – принадлежност на имущественото право и СПН се прикрепва към волеизявлението, с което ищецът се отказва от иска. Твърди, че в разглеждания сега казус отказът на М. и. от иска по §4 от ПЗР на ЗМ срещу м. с. х. и. в Република България за установяване на универсално правоприемство и постановеното определение по чл.233 от ГПК за прекратяване на производството по т.д. № 1806/2010 г. на СГС следва на основание чл. 297 от ГПК да бъдат зачетени от съда. Твърди, че спорът между М. и. и м. с. х. и. в Република България по §4 от ПЗР на ЗВ е окончателно разрешен със СПН в производството по т.д. № 1806/2010 г. на СГС и че МСХИ (м. с. х. и.) се явява носител на материалното и процесуално право на универсално правоприемство по силата на проведено в исков процес установяване на такова. Твърди, че решеният спор с другото регистрирано изповедание изключва М. и. от кръга на правопиемници на юридическите лица на мюсюлмански вероизповедни общини, защото то самото се е отказало от тези права. Твърди, че ответникът „М. д. н. на м. с. х. и. в Република България“ е регистрирано през 2010 г., но не като ново юридическо лице.местно поделение, а като заварено такова и по реда на §2 от ПЗР на ЗВ, като то е съществувало по силата на самостоятелните юридически лица по ЗИ от 1951 г. и действащия към момента устав от 1996 г. Твърди, че ръководството на м. и., вписано в регистрите на МС през 1997 г. е заличено, както и неговите местни поведения с влязло в сила съдебно решение, а направената служебна пререгистрация на ръководството и Устава на м. и. е заличена с влязло в сила съдебно решение, както и всички регистрирани и вписани ръководства на местните им поделения. Твърди се, че джамийските настоятелства като самостоятелни юридически лица и представители на мюсюлманската общност учредяват и регистрират М с х и през 2003 г. с влизането на новия закон в сила, във връзка с което и на основание проследяване линията на праводателя и носител на собствеността в мюсюлманската общност М. н. на МСХИ-гр.Пловдив и по удостоверение, издадено от ОС-Пловдив, е единственото юридическо лице-правоприемник на съществувалите юридически лица на мюсюлманската вероизповедна общност в гр. Пловдив. Оспорва позоваването от ищеца на други съдебни решения, постановени по дела между други страни. Оспорва ищецът да е осъществявал явно, несъмнено, необезпокоявано от никого владение върху процесните имоти, което да датира от 1990 г. Твърди, че ищецът не е нито добросъвестен, нито недобросъвестен владелец на процесните имоти, не ги е владял чрез местните поделения на М. в. о. и няма доказано правоприемство със съществувалите юридически представители на МВО като Т. в. о. и •••••••••.

С обжалваното съдебно решение окръжният съд посочва, че ищецът е предявил по исков път претенцията си за правоприемство по §4 от ПЗР на ЗВ по т.д. № 1802/2016 г. на СГС, като производството по делото е приключило с определение за неговото прекратяване, влязло в сила на 2.06.2022 г., и доколкото производството не е приключило с влязло в сила решение, подлежащо на вписване в регистъра по чл.18 от ЗВ и което е задължително за всички, то правоприемството не е установено по специалния ред с решение с обвързваща за всички сила и затова то може да бъде установяване на общо основание като пораждащ претендираното от ищеца право на собственост факт в настоящото исково производство. Съдът приема за неоснователно твърдението на ответника, че с отказа от иска ищецът признава неоснователността на предявения от него иск, което признание следва да бъде скрепено със СПН и да се приеме, че ищецът не е носител на спорното право, респективно се приеме, че ответникът е носител на оспореното от ищеца право. Съдът посочва, че отказът от иск погасява процесуалното право на ищеца да предяви отново същата претенция, но това не означава, че спорното материално право е установено в полза на ответника. Съдът посочва и че воденото между ищеца и М с х и исково производство по т.д. № 1802/2016 г. на СГС е ирелевантно за настоящото дело, тъй като и двете страни твърдят наличие на правоприемство със съществувалото към 1990 г. местно религиозно поделение, докато искът по §4 от ПЗР на ЗВ касае правоприемство на религиозни организации, съществували преди 1949 г. Съдът приема, че до приемането на Устава от 2005 г. съществуват местни структури на м. и., на които им е признато качеството на юридическо лице и които имат самостоятелни права, включително право на собственост върху недвижими имоти, като с Устава от 2005 г. не е предвидено самостоятелно съществуване на местните формирования на м. и. и на същите не е придадено качеството на юридическо лице, което положение се запазва с Устава от 2011 г., който е и действащият към момента устройствен акт. Съдът посочва правната уредба по чл.6 от ЗИ и на §2 от ПЗР на ЗВ. Съдът приема, че от събраните по делото писмени доказателства се установява, че преди 2003 г. не е съществувало друго М. и., регистрирано по съответния законов ред, освен М. и., като с решение от 18.02.2003 г. по ф.д. № 1659/2003 г. на СГС в регистъра на В.та при СГС е вписана религиозна институция с намиенование „М. и.“, което фирмено дело е образувано служебно въз основа на папка №24 от регистъра на В.та на Дирекция „В.“ на МС, предоставена на съда в изпълнение на §2, ал.2 от ПЗР на ЗВ. От представената справка от СГС за регистрираните В., вписани служебно в регистъра на В.та при СГС съдът установява, че М. и. е включено в справката като регистрирано служебно такова, докато М с х и в Република България не фигурира в справката. От писмо от Дирекция „В.“ на МС съдът установява, че към датата на влизане в сила на ЗВ от 2003 г. в регистъра на В.та, служебно предаден на СГС, е била вписана религиозна организация „М. и.“, като на същото са били утвърждавани през годините съответните устави. Съдът посочва, че представените от ответинка съдебни решения във връзка с обявени за нищожни решения на Национална мюсюлманска конференция за приемане на устави на м. и. и избор на ръководни органи касаят единствено и само заличаване на вписани обстоятелства относно устави и органи, като самото юридическо лице не е заличено. За м. с. х. и. в Република България съдът приема, че е новоучреден правен субект, новорегистрирано изповедание след влизане в сила на новия ЗВ през 2003 г., то не е съществувало като регистрирана религиозна институция при действието на ЗИ , като обстоятелството, че се касае за новорегистрирано вероизповедание се установява и от представения препис от решение № 1/9.12.2003 г. по ф.д. № 12485/2003 г. на СГС, от което е видно, че се вписва новоучредена религиозна институция на основание чл.15 от ЗВ. Въз основа на приетите по делото писмени доказателства преписи от решение № 133/19.03.2010 г. и решение № 476/15.07.2011 г. по ф.д. № 31/2010 г. на ОС-Пловдив съдът приема, че се установява, че ответникът М. д. н. на м. с. х. и. в Република България е новоучредено юридическо лице – местно поделение на религиозната институция м. с. х. и. в Република България, касае се за първоначално вписване на основание чл.20 от ЗВ и въз основа на решение на ръководния орган на м. с. х. и. в Република България за разкриване на местно поделение. Съдът посочва, че между страните не е спорно, че местното поделение на ищеца М. и. в гр.Пловдив е изгубило своята правосубектност, като от представеното по делото в препис съдебно решение № 389/21.07.2010 г. по ф.д. № 168/2009 г. на ОС-Пловдив се установява, че местното поделение с наименование „М. н.-М. и. гр. Пловдив“ е заличено. Съдът приема, че м. и. не е прекратявало съществуването си като правен субект, като при действието на ЗИ съгласно действащия Устав на вероизповеданието съответните негови местни поделения също са имали качеството на юридически лица, а с утвърдените при действие на новия ЗВ устави на изповеданието не се предвижда самостоятелен статут на юридически лица на неговите местни формирования и органи, последните губят своята правосубектност, като техните права и задължения преминават към самото изповедание (това, към чиято структура са принадлежали), от което следва изводът, че М. и. понастоящем е правоприемник на всички съществували като персонифицирани образувания негови поделения, включително на Б.м. н.- гр.Пловдив. Съдът посочва, че между страните няма спор относно правото на собственост върху имота на местното поделение Б.м. н.-гр.Пловдив, като и ищецът, и ответникът претендират да се легитимират като собственици на имота на основание правоприемство от това поделение на правото на собственост, установено с констативния нотариален акт от 1990 г. Изводът на окръжния съд е, че правото на собственост върху процесния имот принадлежи на ищеца въз основа на настъпило правоприемство по отношение на местното му поделение Б.м. н.-гр.Пловдив, като от събраните доказателства се установява, че ищецът не е губил владението върху процесния имот, респективно ответникът не е установил владение върху него за какъвто и да било период от време. Като правна последица от основателността на иска и на основание чл.537, ал.2 от ГПК съдът намира, че следва да се отмени и посочения в исковата молба констативен нотариален акт.

С подадената въззивна жалба жалбоподателят „М. д. н. на М с х и в Република България“-гр.Пловдив твърди, на първо място, че решението на окръжния съд е недопустимо като постановено по нередовна искова молба, защото в нея ищецът не е посочил ясно кога и по силата на какъв акт/правен способ юридическото лице-негов праводател е престанало да съществува като правен субект, не се съдържат данни и твърдения дали процесният имот е бил собственост на прекратеното юридическо лице към датата на прекратяването, респективно не се съдържат данни и твърдения имуществото на прекратеното юридическо лице да е преминало към правоприемника, включително не се посочва към коя дата е настъпило евентуалното правоприемство и по силата на какъв акт и въз основа на какъв правен способ е настъпило правоприемството. Жалбоподателят твърди, на второ място, евентуално, ако не се приеме, че решението е недопустимо, че решението е неправилно. Твърди, че е неправилен изводът на окръжния съд, че преди 2003 г. не е съществувало друго М. и., регистрирано по съответния законов ред (чл.6 от отменения ЗИ), освен М. и., регистрирано служебно от СГС с решение от 18.02.2003 г. по ф.д. № 1659/2003 г. на СГС в изпълнение на §2, ал.2 от ПЗР на ЗВ. Твърди, че окръжният съд е изложил неправилни правни изводи относно уставите на м. и. от 1945 г. до 2005 г., не е отчел решенията за обявяване на нищожност на вписани устави, включително на тези от 1997 г. и от 2005 г., и неправилно е приел, че от същите се установява, че през годините до приемане на устава от 2005 г. продължават да съществуват местни структури на м. и., на които им е признато качеството на юридическо лице и които имат самостоятелни права, включително право на собственост върху недвижими имоти, като едва с устава от 2005 г. не е предвидено самостоятелно съществуване на местни поделения-юридически лица на М. и., което положение се запазвало и при действащия към момента устав от 2011 г. Твърди, че неправилно съдът е приел, че „м. с. х. и. в Република България“ не е вписано по реда на §2, ал.2 от ПЗР на ЗВ, тъй като не е съществувало като религиозна институция при действието на отменения ЗИ, а е новоучреден правен субект. Твърди, че е неправилен изводът на съда, че М. и. не е прекратявало съществуването си като правен субект, като при действието на отменения ЗИ съгласно действащия устав на вероизповеданието (като в мотивите не е посочено кой е този действащ устав и периода, в който е бил действащ) съответните негови местни поделения също са имали качеството на юридически лица, но с утвърдените при действието на ЗВ устави на вероизповеданието не се предвижда самостоятелен статут на юридически лица на неговите местни формирования и органи, последните са загубили своята правосубектност (не е ясно към кой момент), като техните права и задължения преминават към самото изповедание, от което следва, че М. и. понастоящем е правоприемник на всички съществували като персонифицирани образувания негови поделения, включително на Б.м. н.- гр.Пловдив. Твърди, че ищецът не е провел пълно и главно доказване на юридическия факт, от който извежда правото си на собственост върху процесните имоти – да установи, че е правоприемник на М. н.-гр.Пловдив, съществувало като юридическо лице към 1990 г., и че праводателят му е носител на правото на собственост върху процесните имоти, които по силата на правоприемство да са преминали върху ищеца. Твърди, че по делото не са наведени твърдения и не са представени доказателства относно момента и акта, с който Б.м. н.-гр.Пловдив е престанало да съществува като юридическо лице, респективно, че в имуществото на същото към момента на прекратяването се е включвал процесният имот, който да е преминал към евентуалния правоприемник – ищеца в настоящото производство. Твърди, че окръжният съд не е обсъдил и разгледал направеното от ответника с отговора на исковата молба оспорване на основание чл.17, ал.2 от ГПК на валидността и законосъобразността на издадения в полза на ищеца „М. и.“ административен акт експертно становище изх. № 02.18-487/18.09.2003 г., издадено от Дирекция „В.“ при МС. Твърди, че неправилно съдът е тълкувал и приложил разпоредбите на отменения ЗИ, включително тези на чл.6 и чл.16, като е приел, че по силата на отменения ЗИ е извършвана регистрация на В.та, включително и че Дирекция „В.“ при МС е водела регистър на регистрираните В., а по отменения ЗИ държавата чрез МС е утвърждавала уставите на изповеданията като религиозни общности, а Дирекция на изповеданията при МС е регистрирала централните ръководни органи на изповеданията като религиозни общности. Твърди, че по отменения ЗИ Дирекция „В.“ на МС води регистър на утвърдените устави и вписва централни ръководни органи, т.е. същата никога не е водила и не е имало законово основание да води регистър на В.та, а окръжният съд неправилно е приел, че ищецът „М. и.“ е вписан служебно от СГС с решение от 18.02.2003 г. по ф.д. № 1659/2003 г. на СГС въз основа на представена папка №24 от регистъра на В.та при Дирекция „В.“ на МС. Посочва, че са вписани в регистъра на В.та при СГС с решението от 18.02.2003 г. по ф.д.№1659/2003 г. на СГС обстоятелствата религиозна институция с наименование „М. и.“, централни ръководни органи, избрани на Конференция, проведена на 28.10.2000 г. и вписани от Дирекция „В.“ на 4.12.2000 г., и устав, утвърден с решение от 4.12.2000 г. на МС. Твърди, че окръжният съд не е обсъдил решението от 8.03.2004 г. на СГС по гр.д. № 1263/2003 г., влязло в сила на 24.03.2004 г., с което е прието за установено по отношение на М. и., че решенията, взети на Националната мюсюлманска конференция на 23.10.1997 г. за приемане на нов устав, за избиране на органи и за утвърждаване на устава и регистрацията на органите са нищожни, в което решение СГС изрично е приел, че на основание чл.498 от ГПК вписването на всички обстоятелства, основаващи се на решения на м. и., взети след 7.08.1996 г., следва да бъдат заличени от регистъра на СГС по ф.д. № 1659/2003 г. след прогласяване по исков ред на последваща нищожност. Твърди, че окръжният съд не е обсъдил и решението от 8.03.2004 г. на СГС по гр.д. № 1262/2003 г., влязло в сила на 8.04.2004 г., с което е прието за установено по отношение на М. и., че вписаните на основание решението на СГС от 18.02.2003 г. по ф.д. № 1659/2003 г. обстоятелства, настъпили след мюсюлманска конференция от 28.10.2000 г. – приемане на нов устав, избиране на органи и за утвърждаване на устава и регистрацията на органите са нищожни, като с това решение на основание чл.498 от ГПК е постановено заличаване на вписаните с решението от 18.02.2003 г. по ф.д. № 1659/2003 г. обстоятелства, т.е. регистрацията на М. и. от 18.02.2003 г. е заличена. Твърди, че окръжният съд не е обсъдил определение от 29.10.2004 г. на САС по ч.гр.д. 1816/2004 г., с което във връзка с решенията по гр.д. № 1262/2003 г. и гр.д. № 1263/2003 г. на СГС е прието, че регистърният съд е задължен по силата на §2, ал.3 от ПЗР на ЗВ служебно да впише само и единствено обстоятелствата, които са вписани в регистъра, воден от Дирекция „В.“ към МС, и че вече извършени по реда на чл.6 от отменения ЗИ вписвания в регистъра на Дирекция „В.“ могат да бъдат заличени по реда на чл.498 от ГПК въз основа на влязло в сила съдебно решение, като в съдебния регистър следва да се впишат онези обстоятелства, предхождащи заличените, чието вписване не е заличено и са в сила към момента. Твърди, че окръжният съд не е обсъдил и определение № 45/20.01.2005 г. на ВКС по ч.гр.д. 391/2004 г., с което се установява, че към датата на постановяване на определението, а именно 20.01.2005 г., процедурата по §2 на ПЗР на ЗВ не е изпълнена. Твърди, че окръжният съд не е обсъдил решение № 6/11.05.2005 г. по ф.д. № 1659/2003 г. на СГС (за вписване по партидата на М. и. в регистъра на В.та при СГС на устав от 7.08.1996 г., утвърден на 10.09.1996 г. от заместник министър- председател С. Ш.) и решение № 7/11.05.2005 г. по ф.д. № 1659/2003 г. на СГС -за вписване на нов устав, приет с решение на НК на 20.03.2005 г. и ръководни органи, което вписване е заличено с решение от 14.04.2008 г. на САС по ф.д. № 595/2008 г. след постановяването на решение от 7.05.2007 г. на САС по гр.д. 396/2007 г., влязло в сила на 8.01.2008 г., с което е признато за установено, че решенията, приети на НМК от 20.03.2005 г. са нищожни. Твърди, че окръжният съд не е обсъдил и решение № 9/22.04.2008 г. на СГС по ф.д. 1659/2003 г., решение № 1154/13.08.2009 г. на САС, решение от 20.04.2011 г. на САС, решение №11/8.02.2016 г. на СГС по ф.д. № 1659/2003 г. Твърди, че в периода от 2003 г. до 12.02.2011 г. действащият устав на М. и. е бил уставът, приет на В. м. ш., проведена на 7.08.1996 г. в гр.София, утвърден на основание чл.6 от отменения ЗИ със заповед № Р-42/10.09.1996 г. на заместник министър- председател С. Ш. и в който устав мюсюлманските джамийски настоятелства са със статут на юридически лица, което означава, че М. и. няма как към датата на експертно становище изх. № 02.18-487/18.09.2003 г., издадено от Дирекция „В.“, да е правоприемник на мюсюлманските джамийски настоятелства. Твърди, че окръжният съд не е обсъдил представената по делото справка от администрацията на МС с изх. № 02.18- 511/30.11.2023 г., от която се установява кои са утвърдените устави на М. и., както и съдебно удостоверение с изх. № 7116/30.05.2022 г. от 30.05.2022 г. относно предадените в ОС-Пловдив регистри на местните поделения на В.та на основание §2, ал.4 от ЗВ за периода 1949-2003 г., от което се установява, че в регистъра на религиозните общности, воден от Община Пловдив, са вписани 3 местни поделения със статут на юридически лица – две М. н. с различни ръководства, седалища и адреси на управление и районно мюфтийство. Изложени са съображения относно статута на М. в. о. във времето от 1919 г. до 1997 г. Заявено е, че уредбата на М. в. съгласно Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, утвърден с Указ №12/23.12.1919 г. на цар Борис III, обнародван в ДВ, бр. 65/26.06.1919 г., не посочва като организационна единица „М. н.“ в отделните населени места- градове, а в Устава за духовно устройство и управление на м. и. в Република България, приет през 1996 г. и утвърден със заповед № Р-42/10.09.1996 г. на МС, понятието „Вероизповедна община“ вече не се използва, а най-малката организационна единица на вероизповеданието се нарича джамийско настоятелство, като джамийските настоятелства съгласно чл.24 от този устав са юридически лица. Твърди, че джамийските настоятелства като такива регистрират МСХИ и в устава си записват линията на универсална правоприемственост, която произтича от уставите на изповеданието от Мирновременните правила до приемането на ЗВ през 2002 г. (което е видно от устава, ПЗР). Изложени са съображенията, вече посочени в отговора на исковата молба, относно последиците на отказа от иска по пар.4 от ПЗР на ЗВ, предявен от М. и. против м. с. х. и. в Република България, и от прекратяването на това основание на производството по т.д. № 1806/2010 г. на СГС с влязлото в сила определение от 16.06.2011 г., с оглед на които жалбоподателят твърди, че неправилно окръжният съд е приел, че правоприемство може да се установява в настоящото производство. Твърди, че отказът на М. и. от иска по §4 от ПЗР на ЗВ срещу м. с. х. и. в Република България за установяване на универсално правоприемство, включително и постановеното определение по чл.233 от ГПК за прекратяване на производството по т.д. № 1806/2010 г. на СГС, следва на основание чл.297 от ГПК да бъдат зачетени от съдилищата. Твърди, че спорът между М. и. и м. с. х. и. в Република България по §4 от ПЗР на ДВ е окончателно разрешен със СПН в производството по т.д. № 1806/2010 г. на СГС. Твърди, че МСХИ се явява носител на материалното и процесуално право на универсално правоприемство по силата на проведено в исков процес установяване на такова. Заявява, че линията на доказване на взаимовръзката със съществувалите до 1949 г. юридически лица мюсюлмански вероизповедни общини е пряка и вследствие на тяхното заличаване като юридически лица тяхната собственост преминава върху централната юрисдикция на МСХИ. Твърди, че ответникът по настоящото дело „М. д. н. на М с х и в Република България-гр.Пловдив“ е регистрирано през 2010 г., но не като ново юридическо лице-местно поделение, а като заварено такова и по реда на §2 от ПЗР на ЗВ, като в решение № 399/17.09.2013 г. на ОС-Пловдив по ф.д. 31/2010 г. е посочено, че производството по вписването е по реда на §2, ал.4 от ЗВ. Твърди, че неправилно окръжният съд е приел, че М с х и в Република България не е регистрирано по §2 от ПЗР на ЗВ, което е видно от решение № 1/9.12.2003 г. по ф.д. № 12485/2003 г. на СГС. Заявява, че съгласно посоченото в това решение производството е по реда на чл.424 и сл. от ГПК във вр. с чл.15-18 от ЗВ и §2, ал.3 от ПЗР на ЗВ. Твърди, че от представеното по делото и необсъдено от окръжния съд експертно становище на Дирекция „В.“ с изх. №02-18-618/2.12.2003 г. до Фирменото отделение на СГС относно вписването на М с х и в Република България се установява, че в случая не става дума за учредяване на ново вероизповедание, а за отделяне от регистрирана религиозна институция, именно поради което СГС е извършил регистрацията на основание чл.15-18 от ЗВ и §2, ал.3 от ПЗР на ЗВ.

С отговора на въззивната жалба ответникът по нея М. и. заявява, че във въззивната жалба не се излагат конкретни нарушения на процесуалния закон, които да водят до недопустимост на обжалваното решение. Заявено е, че приетите по делото доказателства са обсъдени в зависимост от това доколко са относими към предмета на спора. Заявено е, че третирането на писмено доказателство по делото от някоя от страните като индивидуален административен акт не задължава съда да го приема за такъв и да го разглежда като такъв при условие че липсват белези да е такъв. Заявено е, че административният акт поражда, изменя или прекратява права и задължения, а не ги удостоверява, т.е. „експертно становище“ няма как да бъде третирано като административен акт. Посочено е, че в нотариалното производство, в което е съставен констативният нотариален акт за признаване на ответника за собственик на процесните недвижими имоти, той обосновава и обвързва възникналото в негова полза право на собственост с отказа от иск на ищеца. Заявено е, че окръжният съд е изследвал кой първоначално е придобил собствеността на оригинерно основание – Б.м. н.-гр.Пловдив на основание осъществено давностно владение, за което е съставен констативен нотариален акт от 22.06.1990 г., който нотариален акт е използван от ответника в нотариалното производство. Заявено е, че поради тези обстоятелства съдът е изследвал въпроса и кой е правоприемник на този правен субект и дали съществува все още от наличните доказателства – справка от фирмено отделение на ОС-Пловдив. Заявено е, че представените от ищеца доказателства удостоверяват, че това е единственото регистрирано мюсюлманско вероизповедание в периода до 2003 г. и ако е имало местно поделение на мюсюлманската религиозна общност то се е числяло именно към това вероизповедание, както и че ответникът и религиозната му институция-принципал са новоучредени юридически лица и няма основание, въз основа на което да се направи извод, че са станали правоприемници на субекта-титуляр на правото на собственост по нотариалния акт от 22.06.1990 г. Заявено е, че ответникът е представил множество документи, които нямат отношение към конкретния правен спор, а касаят спорове за представителство на ищеца, като независимо от заличаването на органите на управление и представителство религиозната институция-ищец не е преставала да съществува от 1885 г. до момента. Заявено е, че правото на собственост на ищеца се установява от доказателствата, а и владението е безспорно, което би било отделно самостоятелно придобивно основание в полза на въззиваемия.

Спорът между страните е с предмет установяване принадлежността на правото на собственост върху описаните в исковата молба недвижими имоти в гр.Пловдив, като ищецът на първо място (по предявения главен иск) твърди понастоящем да е техен собственик като правоприемник на Б.м. н.- гр.Пловдив, което е собственик на имотите съгласно представения нотариален акт от 1990 г. Заявеното на първо място от жалбоподателя твърдение е, че постановеното по този спор обжалвано решение на окръжния съд е недопустимо като постановено по нередовна искова молба, защото в исковата молба ищецът не е посочил ясно кога и по силата на какъв акт/правен способ юридическото лице-негов праводател е престанало да съществува като правен субект, не се съдържат данни и твърдения дали процесният имот е бил собственост на прекратеното юридическо лице към датата на прекратяването, респективно не се съдържат данни и твърдения имуществото на прекратеното юридическо лице да е преминало към правоприемника, включително не се посочва към коя дата е настъпило евентуално правоприемство и по силата на какъв акт и въз основа на какъв правен способ е настъпило правоприемство. Видно от исковата молба, ищецът твърди, че Б.м. н.-гр.Пловдив е местно поделение на единственото съществувало до 2003 г. М. и., както и че към влизане в сила на действащия от 1.01.2003 г. Закон за В.та в общинския регистър на гр.Пловдив е вписано местно поделение на ищеца, видно от писмо от Община Пловдив с изх.№19-19РЗК-30/17.01.2019 г., но не е изпълнена процедурата по §2, ал.4 от ПЗР на ЗВ за вписването му като заварено поделение със статут на юридическо лице, поради което и по аргумент от чл.596 и сл. от ГПК, чл.14-20 от ЗВ, §2 от ПЗР на ЗВ и ТР № 1/23.11.2010 г. на ОСТК на ВКС по т.д. № 2/2010 г. ищецът е правоприемник на съществувалите при действието на отменения ЗИ и правосубектни местни поделения. Заявено твърдението на ищеца следователно е, че според него той е правоприемник на собственика на процесните имоти съгласно нотариалния акт от 1990 г. Б.м. н.- гр.Пловдив, който е бил местно поделение на М. и., като се позовава на правоприемство с оглед установения с §2 от ПЗР на Закона за В.та след влизането в сила на този закон на 2.01.2003 г. режим за регистрация на М. и. и неговите поделения, съответно, на техния статут след тази дата. Неоснователно е следователно оплакването на жалбоподателя, че решението на окръжния съд е недопустимо като постановено по нередовна искова молба, съответно, неоснователно е искането затова то да бъде обезсилено.

Основателността на заявените от ищеца твърдения, на които той основава претенцията си да е носител на правото на собственост върху процесните имоти поради правоприемство в негова полза от Б.м. н.-гр.Пловдив, признато за собственик на същите имоти с нотариалния акт от 22.06.1990 г., следва да се извършва с оглед преценката на основателността на предявения иск, а не относно неговата допустимост.

Няма спор между страните, че Б.м. н.-гр.Пловдив е признато за собственик по давност на процесните имоти съгласно нотариалния акт от 22.06.1990 г. и че именно то е било техният собственик. Както ищецът, така и ответникът претендират да са понастоящем собственици на тези имоти като правоприемници на това местно поделение на М. и., което твърдяно правоприемство всеки от тях основава на заявени различни за всеки от тях обстоятелства. Следва да се прецени затова какъв е бил статутът на собственика на имота Б.м. н.-гр.Пловдив във времето след 1990 г., както и какъв е бил статутът на ищеца и на ответника след влизането в сила на 2.01.2003 г. на Закона за В.та с оглед разпоредбата на §2 от ПЗР на ЗВ и дали са налице обстоятелства, въз основа на които да се приеме, че съобразно с така установения от законодателя режим е настъпило твърдяното от ищеца правоприемство именно в негова полза относно придобитото през 1990 г. право на собственост върху процесните имоти от местното поделение Б.м. н.- гр.Пловдив.

Съгласно разпоредбите на §2, ал.1, 2 и 3 от ПЗР на ЗВ, регистрираните В. по чл.6 от отменения Закон за изповеданията запазват статута си на юридически лица (ал.1), в едномесечен срок от влизането в сила на ЗВ Дирекция „В.“ на МС предоставя на СГС регистъра на регистрираните В. (видно е, че законодателят изисква предаване именно на „регистър“ на регистрираните В., поради което са неоснователни оплакванията във въззивната жалба дали е воден именно регистър) и техните устави (ал.2), след получаването на този регистър СГС вписва служебно в закрито заседание регистрираните по ал.1 В. (без източното православие, съответно Българската православна църква) и в този случай съдът не може да откаже вписването. Съгласно нормата на §2, ал.4 от ПЗР на ЗВ, заварените местни поделения на В.та, които са юридически лица, се вписват служебно от съответния окръжен съд по седалището им по заявление на централното ръководство на вероизповеданието, като към заявлението се прилагат удостоверение за регистрацията на вероизповеданието в СГС, съответно, удостоверение, издадено от централното ръководство на вероизповеданието на лицето, което представлява местното поделение, а кметовете на общините в едномесечен срок от влизането в сила на ЗВ предават на окръжния съд регистъра на местните поделения на В.та. Както е посочено в решение № 141/21.07.2010 г. на ВКС по гр.д. № 345/2009 г., 2 ГО, ГК при допуснатото касационно обжалване за тълкуване на приложимостта на §2, ал.1 и ал.4 от ПЗР на ЗВ във вр. с чл. 6 от отменения ЗИ за поделенията-местни структури на В.та (както и относно легитимацията на страните по делото), предвиденият в Закона за В.та режим на регистрация на В.та установява запазване статута на съществуващите към момента на влизането му в сила В. и техните поделения, като не се предвижда поделение на вероизповедание, което е имало статут на юридическо лице, признат с отменения ЗИ, да загуби този статут при действието на новия закон. Посочено е още в същото решение, че по начало отнемането на статут на юридическо лице следва да бъде извършено с изрична правна норма, респективно за прекратяването му пък следва да се предвиди определена процедура, което не е предвидено с новия ЗВ. Посочено е още, че регистрацията по §2, ал.4 от ПЗР на ЗВ на заварените местни поделения на В.та, в това число на М. в., които са юридически лица, в съответния окръжен съд, няма конститутивно действие, поради което ако местното поделение на вероизповеданието е заварено юридическо лице по смисъла на цитираната норма, то не изгубва своята правосубектност по силата на новия закон и поради неизвършване на служебното вписване. Следователно съгласно разпоредбите на §2 от ПЗР на ЗВ и даденото от ВКС с посоченото решение тълкуване по тяхната приложимост за поделенията- местни структури на В.та, местно поделение на М. и., което е заварено юридическо лице към 2.01.2003 г., не изгубва своята правосубектност при неизвършване на вписване по §2, ал.4 от ПЗР на ЗВ, съответно неговото право на собственост не се придобива от друг правен субект (включително от съответното вероизповедание). Това местно поделение на М. и. може обаче да изгуби своята правосубектност, ако бъде регистрирано в окръжния съд и след това бъде заличено. Друго основание за изгубване на правосубектността на местното поделение е ако устав на изповеданието не предвиди занапред неговите местни структури/поделения да имат статут на юридическо лице. В случая между страните няма спор, че до влизането в сила на Закона за В.та на 2.01.2003 г. местното поделение, което е собственик на процесните недвижими имоти съгласно нотариалния акт от 1990 г., Б.м. н.-гр.Пловдив е било юридическо лице, именно в което свое качество то е могло да придобива имоти и да бъде носителят след това на правото на собственост върху тях, съответно, правото на собственост затова тогава не е принадлежало на юридическото лице М. и.. Съгласно Устава на М. и., приет на В. м. ш., проведена на 7.08.1996 г., утвърден на основание чл.6 от отменения ЗИ със заповед № Р-42/10.09.1996 г. на заместник министър-председателя С. Ш. (л.514-545), мюсюлманските джамийски настоятелства са със статут на юридически лица (чл.24 от Устава). Видно от удостоверение от 2.12.2022 г., издадено от СГС по ф.д. № 1659/2003 г. (л.387), последният вписан устав на М. и. е приетият от ИНМК на 12.02.2011 г., като са вписани и изменения и допълнения в устава, приети на НМК, проведена на 29.05.2021 г. Съгласно последно вписания в регистъра при СГС Устав на М. и. от 2011 г. (л.158-194 от делото на ОС), съответно и в редакцията му с промените, приети на НМК на 29.05.2021 г. (л.212-229), то има ръководни и контролни органи на национално ниво, както и на местно ниво (чл.46-80, стр.175-185), за които, включително за М. н. (чл.70-80, стр.182-185 и стр.223-225) не е предвидено да имат качеството на юридически лица (съответно което качество им дава възможността те да са носители на право на собственост върху недвижими имоти), което е видно и с оглед посочените техни правомощия по чл. 76 от устава, т.е. според сега действащия устав от 2011 г. не е предвидено самостоятелно съществуване на местните структури на М. и.-гр.София с възможност те да бъдат носители на право на собственост върху недвижими имоти, поради което следва да се приеме, че притежаваните дотогава от тях вещни права, включително правото на собственост върху недвижими имоти, са преминали в патримониума на изповеданието и понастоящем то е техен носител като правоприемник на всички съществували негови поделения като самостоятелни правни субекти, включително на Б.м. н.-гр.Пловдив, ако се установи, че то не е било заличено преди това.

Видно от удостоверение от 30.05.2022 г. от ОС-Пловдив (л.446), съгласно извършената справка в регистрите на местните поделения на В.та по чл.16 от ЗИ (отменен, считано от 2.01.2003 г.) за периода от 1949 г. до 2003 г., които са предадени на ОС-Пловдив от кметовете на съответните общини на Област Пловдив на основание §2, ал.4 от ПЗР на ЗВ, налице са две вписвания на М. н. в регистъра на религиозните общности, воден от Община Пловдив – едното е от •••••••••• за вписано М. н., изповядващо ислям, със седалище гр. П. ул. Ж.2 с ръководство М. С. А.-председател, А. Д. К. и Ф. Г. Х., на основание за реегистрация писмо № 9094 М 15/21.07.2000 г. (относно което на 13.03.2001 г. е вписана промяна в ръководството, а именно М. С. А.- председател, А. Д. К. и Н. Н О, на основание писмо № В 194 М 24/22.02.2001 г., чл.16 от ЗИ и Наредба № 225 на ПМС от 14.10.1994 г.), а другото е от 18.11.1999 г. на стр.108 и стр.109 под № 35 за вписано М. н., изповядващо ислям, с адрес гр.П., бул. ••••••• с ръководство В. С. М.-председател, А. Д. К., А. П. П., Г. С. М. и М. С. А., с основание за регистрация писмо № В 94600819460081/12.10.1996 г., чл.16 от ЗИ и Наредба №225 на ПМС от 14.10.1994 г. Видно от писмо (л.269) от Община Пловдив до Г. м. на М. и. в Република България от 17.01.2019 г., съгласно справка от регистъра на В.та към Община Пловдив с информация за регистрациите на местни поделения на М. и. за вписаните на основание чл.19, ал.2 от ЗВ в регистъра на религиозните общности в Община Пловдив местни поделения на М. и.-настоятелства на М. и. в гр.Пловдив за периода м.май на 2003 г.-м.януари на 2019 г., на 9.05.2003 г. е вписано на страници 23-24 М. н.-гр.Пловдив с председател и представляващ М. С. А., на 23.06.2005 г. е вписано на страници 23-24 временно М. н.- гр.Пловдив с председател и представляващ Д. Ш. Д.р, на 12.12.2008 г. е вписано на страници 23-24 М. н.-гр.Пловдив с председател и представляващ Х Р А, на 14.06.2010 г. е вписано на страници 159-160 М. д. н.-гр.Пловдив с председател и представляващ А Х А, на 21.06.2011 г. е вписано на страници 23-24 М. н.-гр.Пловдив с председател и представляващ С М М, на 25.07.2012 г. е вписано на страници 23-24 М. н.-гр.Пловдив с председател и представляващ А Ю П, на 13.01.2014 г. е вписано на страници 23-24 М. н.-гр.Пловдив с председател и представляващ А Ю П и на 18.12.2015 г. е вписано на страници 25-26 М. н.-гр.Пловдив с председател и представляващ А Ю П. С оглед така извършените вписвания (едното на страници 23, 24, 25 и 26, другото на страници 159 и 160) може да се приеме, че при Община Пловдив са вписани като местни поделения на М. и. след месец май на 2003 г. на основание чл.19, ал.2 от ЗВ две М. н. в гр.Пловдив. Установява се следователно, че към момента на влизане в сила на Закона за В.та на 2.01.2003 г. е имало съгласно регистрите на местните поделения на В.та по чл.16 от ЗИ (отменен, считано от 2.01.2003 г.) за периода от 1949 г. до 2003 г., които са предадени на ОС- Пловдив от кметовете на съответните общини на Област Пловдив на основание §2, ал.4 от ПЗР на ЗВ, две М. н. според регистъра на религиозните общности, воден от Община Пловдив, а след това (след месец май на 2003 г.) са били регистрирани в регистъра на Общината на основание чл.19, ал.2 от ЗВ също две М. н.. С решение № 414/22.12.2009 г. по ф.д. № 168/2009 г. на ОС- Пловдив (л.877) е вписано в регистъра на местните поделения на В.та на ПОС местното поделение „М. н.-М. и.-гр.Пловдив“ на регистрираната с решение № 1/18.02.2003 г. по ф.д. № 1659/2003 г. на СГС религиозна институция М. и.- гр.София. Видно от мотивната част на това решение, посоченото основание за провеждане на производството е чл.20 от ЗВ, както и е посочено, че при регистрацията е било представено удостоверение от 12.12.2009 г. на кмета на Община Пловдив за вписване в общинския регистър. Доколкото към датата 22.12.2009 г. регистрите на заварените към 2.01.2003 г. местни поделения на В.та несъмнено отдавна са били предадени от кметовете на общините на окръжния съд съгласно §2, ал.4 от ПЗР на ЗВ, то вписването следва да касае едно от местните поделения по чл.19, ал.2 от ЗВ. С решение № 389/21.07.2010 г. по ф.д. № 168/2009 г. на ПОС (л.879-880 и лист 885-гръб) е вписано заличаване на местното поделение „М. н.-М. и.-гр.Пловдив“. При тези обстоятелства се установява, че едното от двете местни поделения на м. и., и двете с наименования М. н., което е съществувало след 2.01.2003 г. и несъмнено е било юридическо лице след регистрацията му в ПОС с решението от 22.12.2009 г., съответно като такова е могло да бъде носител на право на собственост върху недвижимите имоти, е загубило своята правосубектност със заличаването му със съдебното решение на ПОС от 21.07.2010 г., при което неговите имуществени права тогава са преминали към М. и.-гр.София. За другото местно поделение също с наименование М. н., което е могло да бъде правосубектно като заварено такова към 2.01.2003 г. и да бъде носител на правото на собственост върху процесните недвижими имоти, следва да се приеме, че то е загубило неговата правосубектност съгласно устава на М. и. от 2011 г., защото този устав вече не предвижда този вид негови структури/поделения да са юридически лица. При тези обстоятелства следва да се приеме, че правото на собственост върху недвижими имоти и на двете местни поделения е преминало към М. и.-гр.София. Не е установено по делото кое от тези две местни поделения е било собственик на процесните имоти като субект, който да е идентичен с техния собственик съгласно нотариалния акт от 1990 г. Б.м. н.-гр.Пловдив. Доколкото обаче се приема сега от съда, че правоприемник и на двете местни поделения М. н. понастоящем е М. и., то следва да се приеме за установено, че сега то е и собственик по силата на правоприемство на процесните недвижими имоти. Видно е от показанията на свидетелите А Ю П, Т. Б. Б. и А. Ф. М., разпитани в съдебното заседание на окръжния съд на 8.01.2024 г. по искане на ищеца, имотите се владеят и стопанисват от служители на ищеца М. и. и ползите от тях се отчитат също на ищеца М. и.-гр.София, като държането на имотите от негови структури (негови, техните хора) се потвърждава и от показанията на разпитаните в същото съдебно заседание по искане на ответника свидетели С Н К, Н П П и Н Х И Г. Следва да се приеме, че е установено правото на собственост в полза именно на ищеца М. и.-гр.София, тъй като това е правният субект, който е регистриран в СГС по ф.д. 1659/2003 г. съгласно §2, ал.3 от ПЗР на ЗВ, съответно, само той може да бъде правоприемник на местните поделения на изповеданието, съществували към този момент. Това е и субектът, чието (по изложените по-горе съображения) местно поделение е регистрирано и впоследствие заличено с решенията на ПОС по ф.д. № 168/2009 г. от 22.12.2009 г. и 21.07.2010 г., поради което само и именно той може да бъде правоприемник на правата на това местно поделение. Това е и субектът, съгласно чийто устав от 2011 г. местните поделения загубват своята правосубектност и тяхното имущество преминава в неговия патримониум.

Ответникът по настоящия спор „М. д. н. на м. с. х. и. в Република България“-гр.Пловдив е регистриран като местно поделение на м. с. х. и. в Република България-гр.София с решение № 133/19.03.2010 г. по ф.д. № 31/2010 г., с оглед на която регистрация то е юридическо лице, различно от собственика на процесните имоти Б.м. н.-гр.Пловдив. Видно е от мотивната част на решението от 19.03.2010 г. по ф.д. № 31/2010 г. на ПОС (л.1652), че производството е по чл.20 от ЗВ и е регистрирано местно поделение на регистрираното по ф.д. № 12 485/2003 г. на СГС изповедание м. с. х. и. в Република България-гр.София. Видно е от решение № 399/17.09.2013 г. по ф.д. 31/2010 г. на ПОС (л.454), че промените за това местно поделение са вписани с оглед документи, представени от централното вероизповедание по ф.д. 12 485/2003 г. на СГС. За м. с. х. и. в Република България-гр.София извършената регистрация в СГС не е по реда на §2, ал.3 от ПЗР на ЗВ. Видно е от мотивната част на решение № 1/9.12.2003 г. по ф.д. № 12 485/2003 г. на СГС (л.683), че при тази регистрация не е била предоставена документация по §2, ал.2 от ПЗР на ЗВ, а е представен протокол от 30.08.2003 г. от заседание на Втора учредителна конференция на основателите. Видно е, че е подадено заявление (л.680-682) за вписване на това изповедание след учредителна мюсюлманска конференция, именно въз основа на което е извършена регистрацията на нов правен субект, а тя не е извършена служебно по §2, ал.3 от ПЗР на ЗВ. Напротив, видно е от решението от 18.02.2003 г. по ф.д. № 1659/2003 г. на СГС (л.257), че при регистрацията на М. и. е предоставена документация по §2, ал.2 от ПЗР на ЗВ и тя е извършена служебно. Видно е от справката от СГС от 6.10.2023 г. (л.672-676), че сред регистрираните В., вписани служебно в регистъра за В.та при СГС съгласно §2, ал.3 от ПЗР на ЗВ, под № 23 е посочено М. и. в България, регистрирано по ф.д. 1659/2003 г. на СГС, а м. с. х. и. в Република България-гр.София не е сред посочените в справката В.. Както е посочено в мотивната част на решението от 18.02.2003 г. по ф.д. 1659/2003 г. на СГС, фирменото дело е образувано служебно въз основа на папка №24 (стр.263-267) от регистъра на В.та на Дирекция „В.“ на МС (употребеният термин в §2, ал.2 от ПЗР на ЗВ е именно „регистър“ на регистрираните В. и техните устави), предоставена на СГС в изпълнение на §2, ал.2 от ПЗР на ЗВ, като то съдържа всички документи, въз основа на които Дирекцията е регистрирала м. и. и промените в централното му ръководство. В същите мотиви СГС изрично посочва още каква е уредбата според нормите на §2, ал.1 и ал.3 от ПЗР на ЗВ и че използваната формулировка, според която религиозните институции запазват статута си, означава, че в регистъра на съда следва да бъдат вписани актуалните обстоятелства, индивидуализиращи юридическото лице, които вече са били регистрирани от Дирекцията по В. – действащите устав, ръководни органи и представителство. Затова СГС вписва религиозната институция М. и. с индивидуализиращите белези по чл.18 от ЗВ така, както са регистрирани с последните актове на Дирекцията по В.та. Съответно, съгласно диспозитива на решението от 18.02.2003 г. е вписана в регистъра на В.та при СГС религиозната институция с наименование „М. и.“, със седалище гр.С., ул. Б. М. ••, с посочени органи на управление - Национална конференция, Г. м. с посочен негов представител-главен мюфтия, В М С с посочен състав, представителство и устав (утвърден с решение № 798/4.12.2000 г. на МС). Видно е от удостоверението от 2.12.2022 г. по ф.д. № 1659/2003 г. на СГС (л.387), както и от ксерокопието от страниците от регистъра при СГС относно регистрираните обстоятелства по ф.д. 1659/2003 г. на СГС за М. и.-гр.София (л.1092-1099-2), че тази регистрация не е била заличавана. Заличавани са били след постановяване и в изпълнение на съдебни решения част от регистрираните обстоятелства – относно състав на органи, представителство и устав, но вместо заличените обстоятелства са били вписвани съответно други обстоятелства, за които е приемано, че са били подлежащите на регистрация. Така статутът на юридическото лице М. и. е търпял редица промени относно регистрираните обстоятелства, но религиозната институция М. и. е съществувала съгласно тази регистрация като юридическо лице през целия период след регистрирането й на 18.02.2003 г. и до настоящия момент и е могла валидно да придобива право на собственост, включително при правоприемство от своите местни поделения, именно което е от правно значение за разглеждания сега правен спор. Неоснователни са затова твърденията на жалбоподателя във връзка с необходимост сега съдът да изследва кои устави на М. и. са нищожни (конкретно тези от 1997 г. и от 2005 г.) при положение, че в случая са от значение статутът и правата след 1990 г. на местното поделение Б.м. н.-гр.Пловдив и на М. и. съгласно уставите, посочени по-горе – от 1996 г. и от 2011 г. Няма основание също така съдът сега да разглежда конкретно последиците от съдебните актове, постановени във връзка с вписванията на обстоятелства по ф.д. № 1659/2003 г. на СГС и относно вписаните, респективно, подлежащи на вписване обстоятелства през годините, тъй като промените и заличаванията са били последвани от вписвания на други, надлежни според съответните съдебни актове, обстоятелства, в резултат на което ищецът М. и. има горепосоченият статут във времето след 2.01.2003 г., именно който е от значение при разглеждането на настоящия правен спор, и който е ясно посочен в удостоверението от 2.12.2022 г. на СГС по ф.д. 1659/2003 г. Конкретно, неоснователно жалбоподателят се позовава с твърдение, което е невярно, че регистрацията на ищеца М. и.-гр.София с решение №1/18.02.2003 г. по ф.д. 1659/2003 г. била изцяло заличена, на решението (л.561) от 8.03.2004 г. по гр.д.1262/2003 г. на СГС, в диспозитива на което ясно е посочено за кои вписани с решението от 18.02.2003 г. обстоятелства е прието за установено, че са нищожни – приемането на нов устав, избиране на органи и искане за утвърждаване на устава и регистрация на органите и представителството, съответно постановеното заличаване по чл.498 от ГПК касае само тях. С решение №3/28.05.2004 г. по ф.д. 1659/2003 г. на СГС (л.581) съответно е вписано заличаване в регистъра на вписаните с решение от 18.02.2003 г. обстоятелства, които са посочените в решението от 8.03.2004 г. по гр.д. 1262/2003 г. на СГС, влязло в сила на 8.04.2004 г. Също така затова е неоснователно позоваването на ответника и на други съдебни актове, с които е постановявано заличаване и вписване обстоятелства по отношение на ищеца М. и. - решението от 8.03.2004 г. по гр.д. 1262/2003 г. на СГС (л.554), решението от 29.12.2005 г. по гр.д. 2260/2005 г. на САС, решението от 7.05.2007 г. по гр.д. 396/2007 г. на САС и решението от 8.01.2008 г. по т.д. 572/2007 г. на ВКС, решение от 14.04.2008 г. на САС по т.д. 595/2008 г., решението от 13.08.2009 г. по гр.д. 1295/2009 г. на САС и решението от 12.05.2010 г. по т.д.1122/2009 г. на ВКС. Невярно е твърдението на жалбоподателя, че от определение от 20.01.2005 г. на ВКС по ч.гр.д. 391/2004 г. се установявало, че към датата на постановяване на определението 20.01.2005 г. процедурата по §2 от ПЗР на ЗВ не е изпълнена, всъщност това определение е във връзка с назначено от регистърния съд представителство на М. и.. По изложените по-горе съображения от значение в случая е уредбата на статута на м.н. в уставите от 1996 г. и 2011 г., поради което за случая не е необходимо да се излагат съображения относно други устави, включително за които жалбоподателят посочва, че те или вписването им са били обявявани за нищожни със съдебни решения (устави от 1995 г. и от 2005 г.) или които не са били утвърдени съгласно писмо (л.42) от администрацията на МС от 30.11.2023 г. (не фигурират устави от 1986 г. и 1994 г.).

При регистрацията на М. и. с решението от 18.02.2003 г. по ф.д.

1659/2003 г. на СГС съгласно §2, ал.3 от ПЗР на ЗВ несъмнено сред обстоятелствата, които са подлежали на вписване (и които са вписани) не е наличието на правоприемство между това заварено регистрирано вероизповедание и други правни субекти. Въпросът за такова правоприемство не се решава в регистърно производство. Спор за правоприемство се решава от съда в хода на спорно исково производство от вида на настоящото, доколкото този факт (настъпило правоприемство) е такъв с правно значение за претендираните или отричани от страните права. Затова е без правно значение за разглеждания сега правен спор експертното становище на директора на Дирекция „В.“ при МС № 02.18-487/18.09.2003 г. (л.268). Както е посочено в този документ, той представлява експертно становище на изготвилия го директор доцент И Ж и според него М. и.-гр.София, регистрирано с решение от 18.02.2003 г. на СГС по ф.д. 1659/2003 г., е универсален правоприемник на правата, задълженията и имуществата на юридическите лица и структури, съществували до служебната регистрация на м. и. в Република България съгласно §2 от ПЗР на ЗВ, което експертно становище е посочено, че е издадено да послужи при удостоверяване на фактическата собственост на вероизповеданието в съответствие с установеното от СГС наименование М. и.. Това становище с характер на правно мнение с оглед неговото съдържание е без правно значение при преценката относно наличие на спорното по делото правоприемство, поради което не подлежи на обсъждане от съда. Неоснователни са затова съображенията на ответника, сега жалбоподател, че съдът следвало да разглежда този документ и да излага съображения относно него, включително с оглед разпоредбата на чл. 17, ал.2 от ГПК, респективно да обсъжда и писмо-становище с изх. № 0218-139/7.04.2023 г. на Дирекция „В.“ при МС (л.549), след като е очевидно, че съдът нито е длъжен, нито се е съобразявал с това експертно становище, което представлява изразено мнение по правен въпрос, който въпрос обаче може да бъде решен само от съда и който е част от спорния предмет в настоящото производство. Несъмнено е, че съдът следва да направи въз основа на събраните по делото доказателства, а не въз основа на това експертно становище, своите самостоятелни изводи в настоящото спорно исково производство дали е налице или не в случая правоприемство между ищеца и собственика на имота Б.м. н.-гр.Пловдив, което се е легитимирало като негов собственик съгласно нотариалния акт от 1990 г. С §4 от ПЗР на ЗВ е уреден специален исков ред за установяване на правоприемство между вероизповеданието и съществували религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица в периода до 1949 г. Очевидно е, че в разглеждания сега случай се спори относно наличието на правоприемство не между ищеца М. и. и съществувало до 1949 г. юридическо лице, а между ищеца М. и. и съществувалото през 1990 г. местно поделение Б.м. н.-гр.Пловдив. Затова по начало иск по §4 от ПЗР на ЗВ, респективно всеки резултат след предявяването на такъв иск, е без правно значение за настоящия правен спор. Следва при тези обстоятелства само да се отбележи, че в случая е безспорно, че по иск на М. и. е образувано производство по §4, ал.2 от ПЗР на ЗВ пред СГС по гр.д.1806/2010 г., в което страна е бил не ответникът по разглеждания сега спор (М. д. н. на м. с. х. и. в Република България-гр.Пловдив), а м. с. х. и. в Република България-гр.София (видно от исковата молба, л.916-919). Безспорно е, че това дело е завършило без постановяване на съдебно решение, което подлежи на вписване съгласно §4, ал.3 от ПЗР на ЗВ, а с определение на СГС за неговото прекратяване от 16.06.2011 г. поради отказ от иска от страна на ищеца (л.553, 552, 551). Определение от такъв вид няма сила на пресъдено нещо и не поражда правни последици относно отричане на правоприемството като факт с правно значение, които да са от значение при разглеждане и решаване от съда на правния спор в настоящото исково производство. Неоснователно са затова всички съображения, изложени от ответника, относно твърдяно въз основа на отказа от иска по гр.д. 1806/2010 г. на СГС право на собственост за м. с. х. и. в Република България-гр.София върху процесните имоти с оглед установяване на правоприемство по реда на §4, ал.2 от ПЗР на ЗВ, собственик на които недвижими имоти към 1990 г. безспорно е Б.м. н.-гр.Пловдив.

Няма основание в случая да се приеме, че м. с. х. и. в Република България-гр.София или неговото местно поделение-ответникът по настоящото дело М. д. н. на м. с. х. и. в Република България-гр.Пловдив са субекти, които са могли да придобият и са придобили собствеността върху процесните имоти. Както бе посочено по-горе, м. с. х. и. в Република България-гр.София е юридическо лице, което не е регистрирано в СГС при условията на §2 от ПЗР на ЗВ, а като новоучреден субект. С отделяне на част от членския състав на едно изповедание, каквото се твърди от ответника да е извършено, не се отделя и част от имущество на юридическото лице, собствеността върху която да преминава върху новия субект. Както е постановено с решение № 53/26.07.2018 г. на ВКС по гр.д.1229/2017 г., 2 ГО, ГК, мюсюлманските изповедания нямат регистрирана членска маса – персоналният субстрат на религиозната общност обхваща лица, изповядващи исляма и подчиняващи се на изискванията на тази религия, които съобразно местоживеенето си принадлежат към една или друга местна религиозна общност – специфика на персоналния субстрат на изповеданието, върху чиято воля почива институциализирането на същото, като преминаването на членската маса на местната структура на едно вероизповедание в друго не е индиция за идентичност на местните структури, нито води до правоприемство между тях, съответно до прехвърляне на права и задължения, а същото е възможно само с решение на органа, учредил съответната местна структура (ако той ги е притежавал), но самото преминаване на членската маса е предпоставка за образуване на ново юридическо лице, което е самостоятелен правен субект- носител на свои материални права и задължения. Ответникът твърди в настоящото производство, че джамийските настоятелства като такива регистрират МСХИ и в устава си записват линията на универсална правоприемственост, която произтича от уставите на изповеданието от Мирновременните правила до приемането на ЗВ през 2002 г. (което е видно от устава, ПЗР), но това не е способ за придобиване на имущество от новорегистрираното МСХИ, съответно, то не би могло да предостави на своето местно поделение такива права, а местното поделение с оглед проследените по-горе регистрации на м.н. в гр.Пловдив несъмнено не е субект, който да е идентичен със собственика на процесните имоти въз основа на нотариалния акт от 1990 г. Б.м. н.-гр.Пловдив.

Установява се следователно, че именно ищецът М. и.-гр.София е собственик на процесните имоти като правоприемник на признатия за собственик с нотариалния акт от 1990 г. правен субект Бълграско М. н.- гр.Пловдив. Предявеният от ищеца иск за признаване за установено спрямо ответника, че М. и.-гр.София е собственик вследствие на правоприемство на тези имоти, е основателен и правилно е уважен от окръжния съд. Оплакванията във въззивната жалба са неоснователни. Решението на окръжния съд, с което е уважен установителният иск за собственост, е правилно и следва да бъде потвърдено. Съответно, поради уважаването на главния иск окръжният съд не е разгледал и не се е произнесъл по евентуалните искове - за признаване за установено, че ищецът е собственик на имотите вследствие придобиването им от него чрез добросъвестно, евентуално недобросъвестно владение. Несъмнено е, че при тези обстоятелства следва да бъде обезсилен констативният нотариален акт от 12.10.2022 г., въз основа на който ответникът претендира правото за собственост върху имотите за себе си, поради което решението на окръжния съд следва да бъде потвърдено и в тази негова акцесорна част.

От ответника по въззивната жалба и ищец в производството по спора М. и.-гр.София се претендира за присъждане на разноски за въззивното производство - на сумата 10 000 лв. за платено адвокатско възнаграждение съгласно договор за правна защита и съдействие от 22.10.2024 г. (л.43) и платежен документ от 22.10.2024 г. (л.44). Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал.1 от ГПК жалбоподателят-ответник по спора дължи да заплати и следва сега да бъде осъден да заплати на ищеца-ответник по жалбата така направените разноски за въззивното производство.