Решение № 57 от 26.3.2025 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 486/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. Образувано е по въззивна жалба на Е. А. И. /И. според вписвания в НБД и приложено към отговора на исковата молба пълномощно, както и по диспозитива на обжалваното решение/, чрез процесуалния му представител адв. В., против решение № 30/05.07.2024г. на Окръжен съд – Силистра, постановено по т.д. № 24/2023г. в частта, в която на основание чл.59 ЗЗД въззивникът е осъден да заплати на ТП ДЛС КАРАКУЗ, ЕИК 2016168050048, със седА.ще и адрес на управление гр. Дулово сумата от общо 26 635.80 лева, представляваща обезщетение в размер на 1087.43 лв./ха без ДДС за всяка стопанска година, в периода 2019г. – 2022г., за ползването на части от следните поземлени имоти в горски територии – държавна собственост, заети с орехови култури, предоставени за стопанисване и управление на ДЛС, без правно основание и обогатявайки се за сметка на ищеца, спестявайки заплащането на наем за ползването, при което ищецът се е обеднил със същата сума, както следва: 1/ част от ПИ с ид. № 63286.6.46 с площ 14.076 ха, както следва: - за периода м.10.2019г. до м.12.2019г., вкл. – ползване на 2.01 ха в размер на 546.44 лв.; - за 2020г. – ползване на 1.88 ха в размер на 2044.37 лв.; - за 2021г. – ползване на 1.88 ха в размер на 2044.37 лв. и 2022г. – ползване на 1.88 ха в размер на 2044.37 лв.; 2/ част от ПИ с ид. № 63286.6.48 с площ 5.5567 ха, както следва: за м.12.2019г. – ползване на 4.14 ха в размер на 375.17 лв.; 2020г. – ползване на 4.14 ха в размер на 4501.96 лв.; 2021г. – ползване на 4.14 ха в размер на 4501.96 лв. и за 2022г. – ползване на 4.14 ха в размер на 4501.96 лв.; 3/ част от ПИ с ид. № 53494.31.326 с площ 4.3537 ха, както следва: - за м.10.2019г. до м.12. 2019г., вкл. – ползване на 1.719 ха в размер на 467.33 лв.; - за 2020г. – ползване на 1.719 ха в размер на 1869.29 лв.; - за 2021г. – ползване на 1.719 ха в размер на 1869.29 лв. и 2022г. – ползване на 1.719 ха в размер на 1869.29 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда /01.08.2023г./, до окончателното заплащане на задължението. В жалбата са наведени оплаквания за недопустимост и неправилност на така обжалваното решение. По подробно изложени доводи се оспорва приетата от първоинстанционния съд за доказана процесуална и материалноправна легитимация на ищеца ТП ДЛС Каракуз. Оспорва се и приетия за основателен размер на исковата претенция. Отправеното искане е за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на предявения иск в неговата цялост. В срока по чл.263 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна - ТП ДЛС Каракуз, с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна. В частта, в която исковите претенции по чл.59 ЗЗД и акцесорния иск по чл.86 ЗЗД са отхвърлени, първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила. При извършената проверка по вА.дността на обжалваното решение, съобразно нормата на чл.269 ГПК, съдът не открива пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Първостепенният ОС – Силистра се е произнесъл по предявени от ТП ДЛС Каракуз против въззивника Е. А. И. искове с правно основание чл.59 ЗЗД, основани на следните фактически твърдения: По силата на договор № 2/02.02.2016г. въззивникът е наемател на подробно посочени поземлени имоти в горски територии – държавна собственост, заети с орехови култури, сред които са ПИ 000046 с идентификатор № 63286.6.46, с площ от 14.076 ха, ПИ 000326 с идентификатор № 53494.31.326 и площ от 4.3529 ха, както и ПИ 000048 с идентификатор № 63286.6.48, с площ 5.5553 ха, със срок на договора от 7 години и годишна наемна цена в размер на 51 330 лв. без ДДС (1 087.50 лв./ха без ДДС, съответно 1 305 лв./ха с ДДС). Договорът бил сключен от Северноцентрално държавно предприятие, в чиято структура е ТП ДЛС Каракуз, а отдадените под наем земи са част от предоставените му за ползване и управление, поради което и приходите от тях постъпвА. в бюджета на поделението. Твърди се още, че с анекси от 11.10.2019г. и 27.11.2019г. били изменени площите на предоставените под наем имоти, в частност площта на ПИ 000046 е била намалена с 3.476 ха, на ПИ 000326 - с 1.8519 ха, а ПИ 000048 бил изцяло изключен. По този начин договорът за наем досежно тези изключени площи бил частично прекратен. Въпреки това въззивникът Е. И. продължил да ползва имотите в тяхната цялост, така, както са му били предоставени с договора за наем от 02.02.2016г. Същият продължил да ги декларира пред ДФЗ като ползвана от него земя и да получава субсидии за тях. С оглед на това се твърди, че въззивникът неоснователно се е обогатил за сметка на ТП ДЛС Каракуз, спестявайки следващата се за тази част от трите имота наемна цена, съответно лишавайки ищеца от възможността да получи този доход, поради което е сезирал съда с искане за осъждане на ответника да му заплати сумата от 40 567.25 лв., представляваща сбор от дължимите обезщетения за неоснователно ползване на процесните площи от ПИ 63286.6.46, ПИ 53494.31.326 и ПИ 63286.6.48 през стопанските 2019г., 2020г., 2021г. и 2022г. с вкл. ДДС /подробно индивидуА.зирани за всеки един имот и година/, както и обезщетения за забава за периода от 11.01.2019г. до предявяване на иска в общ размер на 12 923.71 лева /подробно посочени за всяка година и имот/. В срока по чл.131 ГПК исковете са оспорени от въззивника, от които към настоящия момент относимите възражения са за тяхната неоснователност, доколкото към датата на постановяване на обжалваното решение не е нА.це сочената в отговора нередовност на исковата молба. Твърди се липса на материалноправна легитимация на ищеца, тъй като не е собственик на процесните имоти и поради тази връзка липсва и общ факт/група от факти между обогатяване и обедняване. Прави възражение погасяване на исковете по давност, считайки за приложима кратката 3-годишна погасителна давност, както и изявление за прихващане. Нередовността на последното не е била отстранена, поради което и не станало част от спора. В хода на процеса е наведено и възражение за липса на активна процесуална легитимация с доводи, че съгласно Закона за горите защитата на правата на държавата във връзка с имоти държавна собственост, се реА.зират чрез министъра на земеделието и храните, поради което и ТП на ДЛС не може да предявява чужди права. Въз основа на заявените фактически основания и предмета на търсената защита, настоящият състав на съда намира доводите за предявяване на иска при липса на активна процесуална легитимация за неоснователни. Съгласно нормата на чл.174, ал.1, т.5 ЗГ ТП ДЛС Каракуз разполага с изрично призната процесуална легитимация да води искове и да отговаря по искове, касаещи правоотношения, пряко свързани с осъществяваните от него компетенции по чл.173, ал.1 вр. чл.165, ал.1 ЗГ по стопанисването и управлението на горските територии – държавна собственост, попадащи в териториалния му обхват на дейност, в т.ч. и с правата да ги отдава под наем/аренда и да финансира дейността си с приходите от тези договори /изрично предвидена възможност за това в чл.174 ЗГ/. В случая предмет на иска е претенция за заплащане на обезщетение за неоснователно ползване на части от поземлени имоти – държавна собственост, за които се твърди, че са част именно от стопанисваните и управляваните от него, т.е. касае се за облигационно притезание, пряко свързано с неговата дейност. Тези твърдения обуславят и активната му процесуална легитимация за предявяване на настоящите искове. Разрешение в т.см. е дадено в постановените определение № 764 от 31.12.2018г. на ВКС по т.д. № 183/2018г., II т.о. на ВКС, определение № 878/18.12.2019г. по гр.д. № 1487/2019г., III г.о. на ВКС, определение № 510/2015г. по т.д № 2569/14г., І т.о. на ВКС. По съществото на спора, съобразно предметните предели на въззивното обжалване и наведените в жалбата оплаквания, доказателствата по делото и приложимия закон, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното: Между страните не е спорно, а това е установено и от ангажираните по делото писмени доказателства, че след поведена тръжна процедура и на основание чл.120, ал.1, т.2 и ал.2 вр. чл.43, ал.2 от ЗГ вр. между „Северноцентрално държавно предприятие“ ДП – гр. Габрово, като наемодател и въззивника Е. А. И., като наемател, е бил сключен Договор № 2 от 02.02.2016г. за отдаване под наем на поземлени имоти в горски територии, заети с орехови култури, част от които имоти са и ПИ № 000046 с площ от 14.0760 ха, ПИ № 000326 с площ от 4.3529 ха и ПИ № 000048 с площ от 5.5533 ха, срещу обща годишна наемна цена в размер на сумата от 51 330 лв. с вкл. ДДС за всички имоти по договора, или 1 087.50 лв./ха, без ДДС, съответно 1 305 лв./ха с ДДС, платима до 10-то число на първия месец за текущата година по банков път по сметка на съответното териториално поделение /чл.4, ал.4/. На същата дата е подписан анекс към договора, съгласно който първата годишна вноска е следвало да се внесе по сметка на ТП ДЛС Каракуз в срок до 01.02.2017г., а следващите – в срок до 1 февруари от текущата стопанска година, отново по сметка на ТП ДЛС Каракуз. От представеното банково извлечение по банковата сметка на ДЛС Каракуз се установява, че въззивникът е извършвал плащанията по този договор именно в полза на ищеца. С Анекс от 26.09.2019г. страните по договора са уговорили корекция относно отдадените под наем площи, като от процесните ПИ № 000046 е с площ от 10.6 ха, а ПИ № 000326 е с площ от 2.501 ха. Уговорено е в т. 3 от посочения анекс, че дължимите наемни плащания се преизчисляват на база декар, предвид постигнатата на търга цена. С Анекс от 27.11.2019г. е уговорена корекция на чл.1 от Договор № 2/02.02.2016г., изразяваща се в прекратяване на наемното правоотношение с предмет ПИ № 000048 с площ от 5.5553 ха. Въззивникът не е оспорил твърдението, че след сключването на тези два анекса е продължил да ползва трите процесни имота в първоначално предоставената им площ. Това се установява и от факта, че и след 2019г. същият е декларирал пред ДФЗ ползваните от него площи именно в размерите по договора от 02.02.2016г., а не според анексите. С тази площ са описани от него и в подадените декларации по чл.37б, ал.3 ЗСПЗЗ, приложени на л.99 – л.104 от първоинстанционното дело. Пред първоинстанционния съд не е било спорно и обстоятелството, че имотите, предмет на договора за наем представляват имоти – частна държавна собственост и че същите попадат в териториалния обхват на дейност на ТП ДЛС Каракуз. По тази причина и направените едва с въззивната жалба доводи за недоказаност на това обстоятелство са преклудирани. Отделно от това по делото са нА.це достатъчно данни – вписвания в КККР, констатации на в.л. въз основа на Горскостопански план от 2015г., които сочат на извод, че процесните имоти са част от държавния горски фонд. При така установеното от фактическа страна спорният въпрос между страните е нА.це ли е обогатяване на въззивника, което да е за сметка обедняването на държавата чрез въззиваемото ТП ДЛС Каракуз и ако да какъв е размерът, до който предявените искове са основателни. Съгласно дадените разяснения в ППВС № 1/1979г. и константната съдебна практика обогатяване е нА.це не само при увеличаване на имуществото на едно лице, но и когато са му спестени средства за сметка на имуществото на друго лице. Такъв е случаят, когато собственикът е лишен от ползването на имота си, а друго лице го държи без основание като правно ирелевантно за пораждане на извъндоговорното му задължение е обстоятелството дА. вещта реално е била ползвана, получени ли са от това приходи, усвоени ли са добивите – естествени или граждански плодове през исковия период. Обогатяването е в размер на спестените разходи за наема, който би заплатил, съизмерим със средния пазарен наем за имота. Неоснователното ползване на имота е обуславящият и обедняването на собственика факт поради това, че същият е препятстван лично да ползва или да реА.зира имуществена облага, отдавайки го под наем. Така възникнА.те отношения се уреждат именно чрез иска по чл.59 ЗЗД. В настоящия случай след сключването на двата анекса от м.09. и м.11.2019г. основанието за ползването на изключените с тях площи от трите процесни имота от въззивника е отпаднало. Същият обаче е продължил да ги ползва в пълната им площ без да заплаща наем за това, респ. това е лишило собственика им от възможността да ги ползва. По силата на закона и териториалните му компетенции управлението и стопанисването на тези имоти е било предоставено на ДЛС Каракуз – териториално поделение на наемодателя по договора от 02.02.2016г. Северноцентрално държавно предприятие. Последното е предприятие по см. на чл.163 ЗГ, което осъществява своята дейност именно чрез включените в състава му териториални поделения – ДГС и ДЛС /чл.173 вр. чл.174 ЗГ/. Финансирането му, както и на неговите поделения се осъществява и от средствата, получавани от отдаването под наем на земите в горските територии /чл.176 ЗГ/. Доказателство да това е и уговореното плащане на наемната цена по договора от 02.02.2016г. По тези съображения и предвид изложеното по-горе относно активната легитимация на териториалното поделение да води дела по правоотношения, произтичащи от предоставените й права по управление и стопанисване на земи в горски територии – държавна собственост, следва и извода, че същото е материалноправно легитимирано да получи /като субституент на държавата/ следващото се обезщетение за лишаването му от възможността да ползва същите поради неоснователното им ползване от въззивника. Ето защо предявеният иск по чл.59 ЗЗД е доказан по своето основание. Съгласно заключението на в.л. Д. по повторната съдебно-оценителна експертиза, което настоящият състав на съда приема, че следва да кредитира, предвид неяснотата и противоречивите отговори на в.л. по първоначалната СОЕ, средният годишен наем за ползване на процесните площи от поземлени имоти с идентификатори № 63286.6.46 и № 63286.6.48 в землището на с. Руйно и № 53494.31.326 в землището на с. Окорш, общ. Дулово за периода 2019г. – 2022г. е в размер на сумата от 1 087.43 лв./ха, съответно 90.62 лв./ха на месец. Този наем е в същия размер като по действащия между страните договор за наем относно останалата площ от имотите, като съдът споделя аргументите на в.л., че постигнатата в проведеното тръжно производство цена отразява пазарната наемната цена за единица площ /ха/ и относно процесните части. В с.з. вещото лице е коригирало изчисленията си за общата стойност на обезщетението /пазарният наем/, отчитайки датата на сключване на двата анекса и припадащата се съобразно това част от обезщетението за 2019г. Съобразно това следващия се размер на обезщетението за периода от м.10.2019г. до 2022г., вкл. е в общ размер на сумата от 26 635.80 лв., от които 6 679.55лв. за площта от ПИ 63286.6.46 за периода м.12.2019г. – 2022г., вкл., 13 881.05 лв. за площта от ПИ 63286.6.48 за периода м.10.2019г. – 2022г., вкл. и 6 075.20 лв. за площта от ПИ 53494.31.326 за периода от м.10.2019г. до 2022г., вкл. До този размер исковата претенция е основателна. Относно отреченото от първоинстанционния съд възражение за погасяването й по давност във въззивната жалба не са наведени оплаквания, а и настоящият състав споделя приетото, че по отношение на обезщетението по чл.59 ЗЗД е приложима общата 5-годишна давност. Предвид съвпадението на изводите на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд обжалваното решение следва да бъде потвърдено. На основание чл.78 ГПК и направеното искане въззивникът следва да заплати на въззиваемата страна сумата от 3 400 лева, представляваща направени разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното производство. По гореизложеното, съдът