Решение № 689 от 28.2.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 9490/2021 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба подадена от ЗК „Л.И.“АД срещу решение № 64139/11.03.2020г. постановено по гр.д. № 59319/2019г по описа на Софийския районен съд, II ГО, 76 състав, с което е осъдено да заплати на ЕТ „Ч.-Р.Й.“ на основание чл.405 ал.1 от КЗ сумата от 3577, 62 евро, представляваща застрахователно обезщетение по щета № 0000-1308-00-18-7022/2019г., ведно със законната лихва върху главницата считано от 04.03.2020г. до окончателното й изплащане, както и на основание чл.78 ал.1 от ГПК разноски по делото в размер на 959, 75 лв. В жалбата се твърди, че решението на първоинстанционният съд е постановено при неправилно обсъждане и оценка на събраните доказателства и съответно погрешни правни изводи относно липса на основание за постановяване на отказ за изплащане на застрахователно обезщетение, поради наличие на изключен риск по смисъла на ОУ – р.т.10 и т.2.12 вр. чл.17 т.2 от Конвенцията CMR /като прави уточнението, че твърдението за наличие на непредвидимо събитие е не бурята по време на извършване на превоза, а движещите се по време на бурята клони, които са довели до увреждане целостта на превозното средство /брезент/. Моли решението да бъде отменено и постановено ново, с което предявения иск се отхвърли. Претендира разноски. Въззиваемата страна ЕТ „Ч.-Р.Й.“ в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира отговор, в който твърди, че изложените доводи във въззивната жалба за незаконосъобразност и неправилност на първоинстанционното решение са несъстоятелни, като първоинстанционният съд правилно е приел, че налице всички предпоставки за ангажиране на отговорността на ответника в качеството му на застраховател по застраховка „отговорност на превозвача“за изплащане на застрахователно обезщетение, поради настъпило застрахователно събитие, вън от изключените рискове. Моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: В хода на производството пред въззивната инстанция поради смърт на физическото лице, което в качеството на ЕТ е страна по делото на основание чл. 227 от ГПК вр.чл.60 ал.2 от ТЗ е конституиран правоприемника на ищеца и въззиваема страна - ЕТ „Ч.-Р.Й. –В.В.“. С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания. При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо. Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви: Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.435 от КЗ за сумата от 6997, 22 лв. – левовата равностойност на 3577, 62 евро. Безспорни между страните, а и се установяват от представените по делото писмени доказателства, са следните факти: съществуване в периода 31.012019г. – 01.02.2019г. между страните на действително застрахователно правоотношение по застраховка „отговорност на превозвача“ /сключен с полица № 2160/13081810000099 със срок на действие 08.02.2018г. - 07.02.2019г./ със съдържание описано в същата – л.7 от делото на СРС и общите условия - л.8-9 вкл. от делото на СРС; настъпване на събитие в срока на действие на застрахователния договор /31.012019г. – 01.02.2019г./ - при извършване на международен превоз на ПДЧ профили от ищеца с МПС марка „Мерцедес“, модел „ACTROS 1841 LS“ с рег. № ••••••• от Нойдьорфел, Австрия до Лисоне, Италия, поради нарушение в цялостта на ремаркето /дупка в брезента/ по време на превоза, при извършването на който е имало влошени метеорологични условия – буря и проливни дъждове и част от транспортирания материал на стойност 3577, 62 евро е повреден /намокрен/, като получателя и собственик на товара „Jerich Austria“G.m.b.H като увредено лице е удовлетворен чрез плащане на обезщетение от страна на ищеца /превозвача-ищец/ чрез прихващане между двете дружества; след удовлетворяване на получателя на стоката за причинените вреди, ищецът е уведомил ответника за настъпило застрахователно събитие с искане за изплащане на застрахователно обезщетение в размер на платената сума от 6997, 22лв. – левовата равностойност на 3577, 62 евро, при което в ответното дружество е заведена щета № 0000- 1380-00-18-7022/2019г. и по която ответникът е постановил отказ за изплащане – писма от 08.05.2019г. и от 21.06.2019г. /л.12 и л.14 от делото на СРС/. За отношенията между страните по застрахователния договор следва да се прилагат правилата на чл. 429 – чл. 435 КЗ. В този смисъл решение N 27/29.07.2016 г. по т. д. № 2415/14 г. на ВКС, Т. К., II Т. О и решение № 47 от 30.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1502/2018 г., I т. о., ТК/, в които е прието, че "договорът за застраховка, сключен със застраховател от превозвач, с предмет на застраховката отговорността на превозвача за вреди от липса или повреда на стоката, нанесени от превозвача на трети лица, при осъществяване на търговската му дейност по превоз на стоки по занятие, е вид застраховка "Гражданска отговорност". Поради това в приложение № 1 "Видове застраховки", раздел II, буква А. "Видове застраховки. Рискове", т. 10. 2 застраховката "Гражданска отговорност на превозвача с моторни превозни средства по суша" е посочена като подвид на застраховката "Гражданска отговорност". За процесното застрахователно правоотношение не следва да се прилага нормата на чл. 419 КЗ, защото предмет на поета от ответника застрахователена риск не е превозваният от ищеца товар, а отговорността на ищеца в качеството на превозвач за вреди от неизпълнение на задълженията му по договор за автомобилен превоз на стоки. Съгласно приложимите Общи условия на застраховка "Отговорност на превозвача" – л.8-9 от делото на СРС застрахователят покрива отговорността на застрахования за цялостна или частична липса или повреда на превозваните от него с автомобилен транспорт товари, съгласто Закона за автомобилните превози за вътрешни превози и съгласно Конвенцията за международен превоз на стоки по шосе /CMR/. Следователно елементите на фактическият състав на чл. 435 от КЗ са: наличие на валиден договор за застраховка между страните, настъпване на предвидено в договора застрахователно събитие, установяване вида и размера на причинените вреди на трети лица и изплатено от застрахования обезщетение в полза на тези лица. Единственият спорен между страните въпрос е: налице ли е изключен застрахователен риск, съответно основание за отказ за изплащане на застрахователно обезщетение от ответника. Доколкото застраховката за гражданска отговорност на превозвача не е задължителна, превозът може да бъде извършен и без такава застраховка, което по аргумент от по-силното основание обосновава извод, че застраховката може да е с ограничени условия за покриване на щетите. Застрахователят се позовава на няколко самостоятелни основания, предвидени в ОУ за отказ от изплащане на застрахователно обезщетение: 1.изключен риск, предвиден в р. V т.1 от ОУ във връзка с чл.17 т.2 от Конвенцията за международен превоз на стоки по шосе /CMR/, като конкретно се позовава на основанието за освобождаването от отговорност на превозвача, поради наличие на обстоятелства, които превозвачът не е могъл да избегне, и последиците, които не е могъл да преодолее. Както се посочи по – горе, не е спорно, че по време на превоза извършван от служител на ищеца е имало буря и проливни дъждове и вследствие на което при движението на товарния автомобил под клони на дървета или при паркирането му се е получила дупка в брезента на ремаркето, вследствие на което част от стоката е била намокрена. Тази фактическа обстановка настоящият състав счита, че не попада в цитираното основание за освобождаване от отговорност на превозвача поради следните съображения: разпоредбата на чл.17 т.2 от Конвенцията CMR не следва да бъде тълкувана и прилагана изолирано от целия смисъл на института уреждащ освобождаване от отговорност на превозвача съответно липса на основания за това по чл.17. При систематичното тълкуване на разпоредбата, предвид и съдържанието на т.3, 4 и т.5 чл.17, се налага извода, че т.2 хип.последна има предвид обективни и непреодолими обстоятелства, които не са могли да бъдат избегнати, съответно последиците от тях да бъдат преодоляни, дори при прилагане на най-добрата грижа на професионалния търговец /подходящо превозно средство, маршрут, професионални шофьори с адекватни и навременни реакции, подходящо подреждане, пакетиране и т.н./. Наличието на буря с дъжд и вятър, при условие, че нито се твърди, нито се установява да е от категорията на природно бедствие – ураган, торнадо и др., е част от нормалните условия, при които превозвачът извършва дейността си и същият е бил длъжен както да предвиди възможността за валежи, така и да избере подходящо превозно средство и оборудване за извършване на превоза /още повече в съвременните условия на възможност за информиране относно предстоящите метеорологични условия по време на извършване на превоза и по съответния маршрут, като дори при необходимост превозвачът може да измени маршрута на извършване на превоза/т.е. в случая е налице хипотезата по т.3 от чл.17 от Конвенцията CMR и не е налице основание за освобождаване от отговорност на превозача, респективно на неговия застраховател, чиято отговорност е функционално свързана с тази на застрахования; /в подобен смисъл е и решение № 118/20.07.2017г. по т.д. № 2129/2016г. на I т.о. на ВКС/ Останалите основания за отказ, наведени в отговора на исковата молба и преценени от първоинстанционния съд като неоснователни, доколкото липсва жалба и оплакване за неправилност на решението в тази му част, не следва да бъдат разглеждани от настоящата инстанция. Следователно, настоящият състав счита, че при условията на пълно и главно доказване ищецът е установил всички кумулативни предпоставки по чл.435 от КЗ и обуславящи възникване на притезателното му право да получи плащане на застрахователно обезщетение от ответника в размер на претендираната сума. Поради съвпадане на крайните изводите на двете съдебни инстанции, решението на СРС на основание чл.271 ал.1 хип.1 от ГПК следва да потвръдено. По разноските С оглед изхода на делото, разпоредбата на чл.273 вр.чл.78 ал.3 от ГПК изрично заявено искане в отговора на въззивната жалба искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение и представени доказателства изплащането му, вкл. и списък по чл.80 от ГПК, такива следва да бъдат присъдени. Въззивникът е направил своевременно възражение за прекомерност на претендираното от въззиваемата страна възнаграждение за адвокат. Според разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК не определя императивно задължение на съда във всеки случай при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение да намалява неговия размер, нито ако реши да намали същото да го намали до минималния размер, ограничението е въведено с оглед невъзможността съдът да намали адвокатското възнаграждение под предвидения минимален размер. Съгласно разпоредбата на чл.7 ал.2 т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията, минималният размер на адвокатското възнаграждение с оглед цената на иска е 999, 72 лв. и към който следва да се добави и ДДС 199, 94 лв. т.е. общо 1199, 66 лв. Претендираният и заплатен размер е 1280, 00 лв. е с 80, 44 лв. над посочения минимум и който съдът счита, че не следва да бъде намаляван. С оглед разпоредбата на чл.280 ал.3 т.1 от ГПК настоящото въззивно решение не подлежи на касационно обжалване. Така мотивиран, Софийски градски съд