РЕШЕНИЕ

№ 534

гр. София, 06.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на десети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Иво Дачев Членове: Мария Георгиева, Асен Воденичаров при участието на секретаря Росица Й. Вьонг като разгледа докладваното от Мария Георгиева Въззивно гражданско дело № 20231000502339 по описа за 2023 година САС е сезиран с въззивна жалба от ищеца по гр.д. 13 891/20 г. по описа на СГС.

С решение по делото № 260 774/30.05.23 г. СГС е приел, че подадените на основание чл. 439 ГПК от С. Д. С. – поръчител по договор за банков кредит, последният – обявен за предсрочно изискуем, с издадена заповед за незабавно изпълнение срещу кредитополучателя и поръчителя, спрямо която не е постъпило възражение и е влязла в сила, искове са неоснователни, тъй като обстоятелствата, на които основава иска си за недължимост на съдържащи се в исковата молба суми, са съществували към момента на постановяване на заповедта. Последващ факт е цесията спрямо втория ответник в спора, но искът спрямо него е неоснователен на визираните в исковата молба твърдения.

Недоволен от решението е ищецът. Той твърди, че договорът за кредит е изначално нищожен, тъй като съдържа неравноправна клауза. Няма твърдения за неправилност на решението, в частта, отнасяща се до втория ответник (цесионер на вземането). Счита, че неравноправната клауза, като нищожна, не може д породи действие и това следва да се зачете от съда във всеки момент.

С отговора на жалбата вторият ответник – ЕОС Матрикс ЕООС оспорва жалбата и пледира за потвърждаване н първоинстанционното решение.

В производството пред САС не са представяни нови доказателства. При служебна проверка въззивният състав установи, че е сезиран с допустима жалба, с която се обжалва валиден и допустим съдебен акт. Дължи се произнасяне относно правилността на решението съобразно доводите за неправилност, съдържащи се във въззивната жалба.

Въз основа твърденията на страните и наличните по делото доказателства, САС прави следните изводи:

Ищецът навежда довод за липса на изразено съгласие на кредитополучателя за отговорност за кредита съобразно чл. 133 ЗЗД. Има вече осъществено изпълнение върху ипотекиран от прекия длъжник имот. Поради това по-нататъшни претенции не могат да бъдат предявявани. Тъй като поръчителят е влязъл в своето материалноправно качество предвид липсата на съгласие за прилагане на чл. 133 ЗЗД. Това обстоятелство не е съобразено от първоинстанционния съд и поради това решението му не е обосновано. С оглед на горното въззивника моли постановеният съдебен акт да бъде отменен, а исковата молба – уважена.

Първото възражение във въззивната жалба за съществуване на неравноправна клауза в потребителски договор е немотивирано. Принципно правилно е твърдението, че съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи спрямо потребителите, но това задължение практиката на ВКС обвързва с процеса по проверка на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.

В постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на ВКС, ТК, І ТО, Решение № 232 от 5.01.2017 г. по т. д. № 2416/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО и др., съобразявайки и задължителната практика на СЕС, е прието, че съдът следи служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор и когато ги констатира, съдът е длъжен, с оглед принципа за състезателност, да уведоми страните, че ще се произнесе по неравноправния характер на клаузата/те, като им даде възможност да изразят становище и да ангажират доказателства. Ако съдът констатира служебно че клауза, от която произтича претендирано вземане в заповед за изпълнение, е неравноправна, е длъжен да откаже издаване на заповед за изпълнение за това вземане. В този случай съдът следва да даде указание на заявителя, че може да предяви осъдителен иск, като при условията на състезателно начало страните могат да обсъдят поставените въпроси от съда, свързани с евентуалната неравноправност на клаузи в договора с участието и на длъжника, като приложение намира разпоредбата на чл. 415, ал.1, т. 3 ГПК.

Твърденията за незачитане на отговорност, надхвърляща регламентираната от закона и това за погасяването на отговорността на поръчителя поради изтичане на срока по чл. 417 ЗЗД също се отнася за съС.ие на правоотношението, съществувало към момента на издаване на заповедта.

Няма спор в производството и изрично се декларира от ищеца, че срещу издадената заповед за изпълнение (по приобщено гр.д. 38 827/16 г. по описа на СРС) не е правено възражение. Поради това същата е влязла в сила и исковото й оспорване от длъжника е регламентирано само при наличие на предпоставките, визирани от чл. 439 ГПК, който гласи: „длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението….., който може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.“ Отнесено към заповедното производство, този институт е приложим за факти, настъпили след издаване заповедта за изпълнение.

Горното обосновава неоснователност на търсената защита и правилност на постановеното от СГС решение. Същото следва да се потвърди като правилно, а в полза на ответника А. следва да се присъдят удостоверените като направени във връзка с въззивното производство разноски в размер на 2 834 лв., в полза на втория въззиваем Е. – да се присъди заявеното с отговора на исковата молба юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя с оглед на единственото процесуално действие (изготвяне на отговор н жалба) в размер на 150 лв.

Водим от разгърнатите съображения, САС: