Решение № 261 от 29.5.2026 г. на Окръжен съд - Благоевград по дело № 1/2026 г.

Производството е по реда чл. 258 и сл. от ГПК, вр. § 1а от ЗР на ЗЗДН и чл. 17, ал. 1 ЗЗДН. Образувано е по въззивна жалба, подадена от В. А. Б., ЕГН ••••••••••, чрез адв. И. Е. Г. срещу Решение № 904 от 14.11.2025 г. по гр. д. № 2034/2025 г. по описа на Районен съд Благоевград, VII. граждански състав. С обжалвания съдебен акт: 1/ В. А. Б. е задължен на осн. чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо Р. Г. Д., ЕГН ••••••••••, и М. В. Б., ЕГН ••••••••••; 2/ на осн. чл. 5, ал. 1, т. 3 от ЗЗДН е забранено на В. А. Б. да приближава Р. Г. Д. и М. В. Б., жилището, в което живеят, местоработата на молителката Д., училището на молителката Б. и местата за социални контакти и отдих и на двете на по-малко от 10 метра за срок от 9 месеца, считано от датата на постановяване на съдебното решение, като на основание чл. 5, ал. 2 от ЗЗДН районният съд е приспаднал времето, през което ответникът е търпял тази мярка по силата на издадената Заповед за незабавна защита, считано от 01.08.2025 г. – датата на издаване на заповедта до датата на постановяване на първоинстанционното решение – 14.11.2025 г.; 3/ на осн. чл. 5, ал. 1, т. 4 ЗЗДН е забранено на В. А. Б. да осъществява контакт с пострадалите лица Р. Г. Д. и М. В. Б. под каквато и да е форма, включително по телефон, чрез електронна или обикновена поща и факс, както и чрез всякакви други средства и системи за комуникация за срок за срок от 9 месеца, считано от датата на постановяване на съдебното решение, като на основание чл. 5, ал. 2 от ЗЗДН районният съд е приспаднал времето, през което ответникът е търпял тази мярка по силата на издадената Заповед за незабавна защита, считано от 01.08.2025 г. – датата на издаване на заповедта до датата на постановяване на първоинстанционното решение – 14.11.2025 г.; 4/ съдът е постановил в полза на молителите да се издаде заповед за защита. Районният съд се е произнесъл и по разноските по делото като е осъдил В. А. Б. да внесе по сметка на РС Благоевград държавна такса за разглеждане на делото в размер на 25 лв. на основание чл. 11, ал. 2 ЗЗДН, както и да заплати на Р. Г. Д. и М. В. Б. сумата в размер на 1500 лв., представляваща разноски по делото за адвокатски хонорар. В жалбата се поддържа, че съдебното решение е недопустимо и неправилно. Според жалбоподателя фактическата обстановка е останала неустановена, поради което съдебният акт не отговаря на действителното положение. Поддържа, че подадената молба за защита е нередовна, тъй като в нея молителката твърди, че спрямо нея ответникът е осъществявал системен психически и емоционален тормоз, без да сочи период или датата и час. Според жалбоподателя от молбата не става ясно в какво точно се състои твърдяния акт на домашно насилие. Счита, че показанията на Р. А. Д. следва да се ценят по правилата на чл. 172 ГПК. Поддържа, че в случая районният съд не е осъществил надлежно преценката по чл. 172 ГПК. Намира, че първоинстанционният съд е допуснал и нарушения относно показанията на Л. А. Б.. Поддържа, че част от показанията й не са били свързани с предмета на делото, но съдът неправилно ги е възприел и въз основа на тях е формирал погрешен извод при постановяването на крайният съдебен акт. Счита, че показанията на Б. не се потвърждават от декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН. Затова намира за неправилен извода на съда, че показанията й потвърждават заявеното в декларацията. Жалбоподателят изразява несъгласие с това, че при постановяването на решението си районният съд е взел предвид сигнал на молителката до РП Благоевград, както и сигнали, които ответникът е подавал до ДСП Благоевград. Моли съдът да укаже на молителката да отстрани нередовностите на молбата, които се поддържат от жалбоподателя, а при разглеждане на жалбата по същество моли да постанови съдебен акт, с който да се отмени решението на районния съд. Претендира разноски пред двете съдебни инстанции. Препис от жалбата е изпратен на насрещните страни по делото Р. Г. Д. и М. В. Б.. Те са депозирали чрез адв. Г. Ю. „отговор на въззивна жалба“ с вх. № 31388/30.12.2025 г., който има характер на възражения по смисъла на чл. 17, ал. 4 ЗЗДН. В него въззиваемите изразяват становище за неоснователност на въззивната жалба и за правилност на обжалваното решение. Оспорват доводите във въззивната жалба с оглед на това, което в хода на съдебното дирене е било изложено от социалния работник И. М., както и в показанията на свидeтелките Р. Д. и Л. Б.. Считат, че доказателствата по делото установяват актове на домашно насилие. Молят да се потвърди съдебното решение. Претендират разноски. Жалбата е редовна, тъй като отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК и е допустима, понеже е подадена в срок от легитимирана страна с правен интерес срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване по чл. 17, ал. 1 ЗЗДН. Редовно е и постъпилото възражение. Съгласно чл. 269 ГПК правомощията на въззивния съд са да се произнА. служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Производството пред РС Благоевград е образувано по молба за защита по чл. 8, ал. 1 ЗЗДН, подадена от Р. Г. Д., с която е поискано налагането на мерки за защита по реда на ЗЗДН срещу В. А. Б.. С определение № 1462 от 01.08.2025 г. по гр. д. № 2034/2025 г. на РС Благоевград е конституирана като страна по делото и М. В. Б., в качеството й на пострадало лице по смисъла на ЗЗДН. От чл. 273 във вр. с чл. 129, ал. 4 и чл. 130 ГПК следват служебните задължения на въззивният съд да се произнесе по надлежното си сезиране като съд по съществото на правния спор, т. е. по допустимостта на предявените искове и редовността на исковата молба (Красимир Влахов и Таня Градинарова. „Въззивно обжалване на съдебни решения и определения“, ИК „Труд и право“, София, 2023, стр. 369). Съгласно мотивите на т. 5 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС и т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г., ОСГК на ВКС, когато за пръв път се констатират нередовности на исковата молба пред въззивния съд, той прилага чл. 129, ал. 2 ГПК и дава указания на ищеца да ги отстрани, за да обезпечи постановяването на допустим съдебен акт по съществото на спора, а в случай че указанията не бъдат изпълнени, първоинстанционното решение следва да се обезсили, а производството по делото се прекрати. На основание § 1а от ЗР на ЗЗДН разпоредбите на чл. 127-129 ГПК се прилагат съответно и в производствата по ЗЗДН. Според решение от 04.04.2011 г. по гр. д. № 10165/2010 г. на Софийски градски съд съдът е задължен да извърши преценка на молбата за защита и съответствието й с императивните разпоредби на чл. 127 и 128 от ГПК, приложими и в настоящето производство. Според определение № 1932 от 21.07.2014 г. по в. ч. гр. д. № 1266/2014 г. на Окръжен съд - Бургас за да е редовна, молбата по ЗЗДН трябва да отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 и чл. 128 ГПК. За редовността на исковата молба съдът следи служебно /чл. 129, ал. 1 ГПК/, като на същия са дадени правомощия да дава на ищеца /молителя/ указания за отстраняването им /чл. 129, ал. 2 и 4 ГПК/, а при неизпълнение в срок на дадените указания - да върне исковата молба /чл. 129, ал. 3 ГПК/. Молбата по чл. 8 ЗЗДН следва да съдържа реквизитите, посочени в чл. 9, ал. 1 ЗЗДН. Съдържанието й следва да посочва датата, мястото, начина и други факти и обстоятелства за извършеното домашно насилие (чл. 9, ал. 1, т. 4 ЗЗДН). В случая от съдържанието на молбата по чл. 8 ЗЗДН не ставаше ясно колко на брой са твърдените актове на домашно насилие, къде са извършени и кога е извършен всеки от тях /като дата и час, респ. период/. Част от наведените актове касаеха изричането на обидни думи и спрямо тези актове беше налице неяснота от фактическа страна относно това какво е било конкретното поведение на ответника, което според молителите следва да се квалифицира като акт на домашно насилие. По тези съображения Окръжен съд Благоевград констатира, че молбата по чл. 8 ЗЗДН е нередовна, тъй като същата не отговаряше на изискването за редовност по чл. 9, ал. 1, т. 4 ЗЗДН вр. чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК. В производствата по ЗЗДН въззивният съд също е длъжен да следи за редовността на молбата, по която е образувано производство и при констатирането на нередовности в нея той следва да я остави без движение и да даде указания за тяхното отстраняване (в този смисъл решение № 1068 от 11.05.2022 г. по в. гр. д. № 1830/2022 г. на Софийски градски съд, определение № 11089 от 14.07.2020 г. по в. гр. д. № 2798/2020 г. на Софийски градски съд). С Определение № 37 от 09.01.2026 г. по в. гр. д. № 1/2026 г. по описа на ОС Благоевград беше оставена без движение молбата за защита от домашно насилие УРИ 189900-4388/01.08.2025 г. на Р. Г. Д., ЕГН ••••••••••, подадена в качеството й на родител на детето М. В. Б., ЕГН ••••••••••, срещу В. А. Б., ЕГН ••••••••••, и беше указано на Р. Г. Д. и М. В. Б. да отстранят констатираните нередовности на молбата по чл. 8 ЗЗДН, като в едноседмичен срок, считано от получаване на препис от определението: уточнят броя на твърдените от тях актове на домашно насилие; уточнят относно всеки твърдян акт на домашно насилие поотделно къде и кога е извършен, като посочат дата и час, респ. период на извършването му; относно актовете на домашно насилие, които касаят изричането на обидни думи, молителите ясно да опишат от фактическа страна какво е било конкретното поведение на ответника. Към първоначалната молба са представени декларации по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН. Представени са въпросник за оценка на риска, както и формуляр за оценка. Районният съд е издал Заповед за незабавна защита № 16/01.08.2025 г., с която на осн. чл. 18, ал. 1 ЗЗДН са постановени следните мерки за закрила: ответникът е задължен да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо Р. Д. и М. Б.; забранено му е да приближава тях, жилището, в което живеят, местоработата, училището и местата за социални контакти и отдих на пострадалите лице на по-малко от 10 метра; забранено му е да осъществява контакт с тях под каквато и да е форма, включително по телефон, чрез електронна или обикновена поща и факс, както и чрез всякакви други средства и системи за комуникация за срок от 01.08.2025 до издаване на заповед за защита или отказ от издаването й. Ответникът е депозирал отговор на молбата за защита. В него той е изразил становище, че молбата е нередовна и че от съдържанието й не става ясно в какво конкретно се е изразил твърдения системен тормоз, конкретните деяния и кога точно те са били извършени. Ответникът оспорва твърденията относно извършването на домашно насилие. Той не оспорва обстоятелството, че се е случвало той да остава с детето, когато то е само навън, докато майката се прибере, за да може детето да не бъде без родителски надзор. Той обаче излага аргументи, че това не обуславя наличието на акт на домашно насилие, тъй като детето е било на * години и не е следвало да бъде оставяно без родителски надзор. Твърди, че е изчаквал майката да дойде, за да може то да се прибере, като бъде придружено от нея или от друг възрастен. Навежда, че майката често оставя детето без надзор, както и че това е обусловило подаването на сигнали от страна на ответника и че тя е била предупредена да не нарушава чл. 8, ал. 3 ЗЗДет. Сочи, че майката води срещу ответника и дело относно упражняването на родителските права. Относно твърденията за заплашване и обиждане поддържа, че молителката не е конкретизирала какво конкретно е изрекъл ответникът, поради което не може да се провери дали е налице заплаха или обида. Ответникът оспорва наличието на насилие. Смята, че твърдяното в молбата няма необходимия интензитет, че да представлява заплашване. В хода на първоинстанционното производство е бил изслушан социален работник и са били събрани писмени и гласни доказателства. С първоинстанционното съдебно решение е уважена молбата и ответникът е осъден да заплати разноските по делото. В мотивите си съдът е приел, че оценката на доказателствата по делото обуславя извода, че ответникът е обективирал поведение, което представлява психическо насилие по смисъла на чл. 2 ЗЗДН. Счел е, че гласните доказателства потвърждават посоченото в декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН. Съдът е кредитирал показанията на Р. Д.. С оглед на изслушването на вещото лице и на доказателствата относно множеството сигнали, депозирани от страна на ответника, съдът е приел, че той е осъществил опит за принудително ограничаване на личния живот, свобода и личните права по смисъла на чл. 2 ЗЗДН. Счел е, че преследването представлява психическо насилие по чл. 2 ЗЗДН. Позовал се е на § 1, т. 3 от ДР на ППЗЗДет. Затова е приел, че молителите следва да получат защита срещу бъдещи посегателства, като първоинстанционният съдебен състав е намерил за адекватни на извършеното от ответника мерките по чл. 5, ал. 1, т. 1, т. 3 и т. 4 ЗЗДН. Окръжен съд Благоевград, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна: Производството е образувано по молба на пострадали лица по смисъла на чл. 8, ал. 1, т. 1 ЗЗДН. Ответникът попада в кръга на лицата по чл. 3 ЗЗДН, срещу които молителките могат да търсят защита във връзка с извършен акт на домашно насилие. Молбата е подадена на 01.08.2025 г. - в срока по чл. 10, ал. 1 ЗЗДН. По тези причини молбата е процесуално допустима. Предмет на производството са само актовете на домашно насилие, които са посочени в молбата по чл. 8 ЗЗДН. По реда на изпълнението на указанията на съда молителите не могат да добавят към предмета на делото други актове на домашно насилие, които не са били твърдени от тях в молбата по чл. 8 ЗЗДН. За пълнота на изложението следва да се посочи, че по принцип по делата за защита от домашно насилие е налице акт на домашно насилие, който е наведен като предмет на делото с молбата за защита, като често в хода на делото се установяват и други обстоятелства, които обуславят изводите относно оценката на риска, която от своя страна е свързана с индивидуализацията на мерките за защита. Такива обстоятелства биха могли да бъдат и деяния, които лицето, срещу което е подадена молбата за защита, е осъществявало спрямо пострадалото лице, но които не са били посочени в молбата за защита. Твърдените от молителя актове за домашно насилие трябва да бъдат надлежно индивидуализирани съобразно изискванията на чл. 9, ал. 1, т. 4 ЗЗДН вр. чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, понеже те стават част от предмета на делото, подлежат на доказване и ако се докажат те биха обусловили налагането на мерки за защита. Тези изисквания не са относими спрямо останалите обстоятелства, които ако се докажат следва само да бъдат съобразени при оценката на риска и индивидуализацията на мерките за защита, ако твърденият акт за домашно насилие, който е предмет на делото, бъде доказан. По тези съображения доказването в настоящото производство следва да се съсредоточи спрямо твърдените актове за домашно насилие, които са надлежно индивидуализирани съобразно изискванията на чл. 9, ал. 1, т. 4 ЗЗДН вр. чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК. Между страните не е спорно и от доказателствата по делото се установява, че Р. Г. Д., ЕГН ••••••••••, и В. А. Б., ЕГН ••••••••••, са родители на М. В. Б., ЕГН ••••••••••, родена на ••• г. Неоснователни са доводите на жалбоподателя, че съдът не е следвало да се позовава на сигнали, подадени от молителката или ответника. Относно производството по ЗЗДН са налице изрични норми, според които в него допустими и доказателствени средства, които не са предВ.и в общия исков процес по ГПК. Така съгласно чл. 13, ал. 2 ЗЗДН доказателствени средства в производството по ЗЗДН могат да бъдат: протоколите, докладите, оценката на риска и други актове, издадени от дирекциите "Социално подпомагане", от Министерството на вътрешните работи, от лекари, както и от психолози, консултирали пострадалото лице; документите, издадени от доставчици на специализирани услуги за защита от домашното насилие; декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН. С обясненията си (чл. 176 ГПК) страните възпроизвеждат първични доказателства. Когато обаче възприетото от страните се възпроизвежда от тях не по реда на чл. 176 ГПК, а чрез писмено доказателствено средство, се възпроизвеждат производни доказателства. В тази връзка следва да се посочи, че сигналите, отправени от страните, представляват писмени доказателствени средства. По принцип сами по себе си те се ползват с ниска доказателствена стойност, тъй като възпроизвеждат производни доказателства и същевременно изхождат от самите страни по делото, които са пряко заинтересовани от неговия изход. Те обаче са допустимо доказателствено средство и биха могли да имат висока доказателствена стойност, да бъдат кредитирани и да позволят на съда да формира своите фактически извод, например ако те се подкрепят от останалия материал или ако в тях страната е възпроизвела обстоятелства, които не са благоприятни за нея. По делото са събрани доказателства относно личностите на родителите и техните отношения. От справка в АСУД и ЕИСС се установява, че срещу В. А. Б. не са образувани други дела по ЗЗДН. Според справки в „Център за психично здраве – Благоевград“ ЕООД, гр. Благоевград, той не се води на диспансерен учет и не е лекуван в лечебното заведение. От справката му за съдимост се установява, че не е осъждан. Обстоятелства относно психологическият статус на ответника се възпроизвеждат в показанията на Л. Б., както и в част от писмените доказателства по преписка № 189900-3712/07.07.2025 г. по описа на РУ Благоевград - докладна записка, сигнал с вх. № 5426/04.07.2025 г., молба с вх. № 5426/09.07.2025 г. на Л. Б., писмени обяснения на Р. Б. от 15.07.2025 г. и на А. Б. от 18.07.2025 г., писмо с вх. № 3950/15.07.2025 г. и етапна епикриза. В тази връзка са изложени съображения и в постановление от 12.08.2025 г. на прокурор при РП Благоевград, с което е отказано образуването на ДП и внА.нето на искане по ЗЗ, по съображения, че са били събрани данни за промяна в поведението на В. Б., но не и за проявяването на опасно поведение, като втората предпоставка по чл. 155 ЗЗ. Въззивният съд съобрази, че по делото всъщност не са налице категорични доказателства относно психологическия статус на ответника. По делото не са представени доказателства относно конкретна диагноза. Няма конкретна медицинска документация и липсва експертно заключение, понеже след като РС е отхвърлил искането на молителките за назначаването на съдебно-психологическа експертиза, те не отправяли искания в тази насока в хода на въззивното производство. Влошените отношения между ответника и свид. Л. Б., както и сигналите и молбите, които те са подавали един на друг, водят до извод, че показанията Б. следва да се ценят в светлината на обстоятелствата по чл. 172 ГПК, което допълнително понижава тяхната доказателствена стойност. Същевременно заявеното от Л. Б. не кореспондира с писмените обяснения на Р. Б. и на А. Б., на писмото от личния лекар на ответника и на етапната епикриза. С оглед на това съвкупната оценка на доказателствата по делото не позволява да се правят фактически изводи относно психологическия статус на ответника. Данните относно него биха могли евентуално да се ценят само при оценката на риска. По делото са представени писмени доказателства относно сигнали, които са били подадени от ответника до ДСП Благоевград. Според писмо № 95-00- 125-36 в периода от 14.04.2025 г. – 24.07.2025 г. са били постъпили 60 бр. сигнали, имащи сходно или идентично съдържание, както и че са били извършени проверки, в хода на които не е констатирано нарушение на чл. 8, ал. 8 ЗЗДет. Въззивният съд отчете, че в отправените сигнали самият ответник не е направил извънсъдебно признание, че е видял детето на процесните дати 04.07.2025 г., 31.07.2025 г. и 01.08.2025 г. От писмо с вх. № 20473/19.08.2025 г. се установява, че пр. преписка № 5426/2025 г. по описа на РП Благоевград е образувана по депозирана жалба от Р. Г. Д. срещу В. А. Б. за системен психически и емоционален тормоз над тъжителката и малолетната им дъщеря относно за периода от 04.04.2024 г. до 04.07.2025 г. На 09.07.2025 г. е била депозирана молба от Л. А. Б. срещу В. А. Б. с оглед извършване на проверка с оглед разпоредбите на чл.155-157 от Закона за здравето. На 12.08.2025 г. преписката е била приключена с постановление, с което е отказано да се образува досъдебно производство и е отказано да се внесе искане в РС Благоевград по реда на ЗЗ. По делото изискана и приета преписка № 189900-3712/07.07.2025 г. по описа на РУ Благоевград. Тази доказателствена съвкупност установява какви процесуални действия е осъществила Р. Д. по повод тази прокурорска преписка, но не са налице доказателствени средства, които да възпроизвеждат обстоятелства относно предмета на доказване в настоящото дело, касаещ конкретните деяния на ответника, които се твърди, че той е извършил на 04.07.2025 г., 31.07.2025 г. и 01.08.2025 г. В тази връзка следва да се отчете, че с оглед на уточнените фактически твърдения на молителките единствено последният ден от периода 04.04.2024 г. до 04.07.2025 г. е относим спрямо настоящото производство по ЗЗДН. От писмо № 95-00-125-22/03.07.2025 г. се установява, че Р. Д. е била предупредена да не оставя детето без надзор от страна на възрастен, да спазва съдебното решение и да поддържа емоционалната връзка на детето с неговия баща. Сочи се, че са били налице данни, че детето е било оставяно без родителски надзор след 20:00 ч., което представлява нарушение на чл. 8, ал. 3 ЗЗДет. От това писмо обаче не може да се направят категорични изводи относно това дали Р. Д. е оставяла детето без надзор от възрастен. По делото няма данни да е налице влязло в сила наказателно постановление относно извършено от нейна страна административно нарушение по чл. 8, ал. 3 ЗЗДет. Същевременно е възможно, с оглед на наличието на сигнали в тази насока, ДСП Благоевград да предупреди конкретен родител по този начин, дори и той никога да не е нарушавал тази разпоредба. Относно твърдените актове на домашно насилие следва да се отчете, че уточнените фактически твърдения, посочени от молителите, представляват обстоятелства, които подлежат на доказване. Затова не може само въз основа на молбата им за защита и на твърденията им да се приемат за установени по делото времето и мястото на тяхното извършване, нито конкретно какво поведение е имал ответника. Според решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС пълното доказване е онова, което води до несъмненост в извода за осъществяването или не на даден релевантен за спора факт или обстоятелство. Пълно доказване се изисква при главното и обратно доказване, за да постигнат своята цел, докато за насрещното доказване е достатъчно и само непълно доказване - при което се създава вероятност в съществуването или не на дадени факти и обстоятелства. Съгласно решение № 437630 от 26.06.2018 г. по гр. д. № 89045/2017 г. на СРС за да се проведе успешно доказване на твърденията за осъществени актове на домашно насилие молителят следва да установи при условията на пълно и главно доказване: че спрямо пострадалия, чрез действие/бездействие, от ответника е реализирано домашно насилие изразяващо се в конкретни прояви, които от обективна страна попадат в приложното поле на чл. 2 ЗЗДН. В производството по ЗЗДН молителят носи тежестта на доказване (виж решение № 264589 от 09.07.2021 г. по в. гр. д. № 2706/2021 г. на Софийски градски съд, решение № 598 от 08.11.2021 г. по в. гр. д. № 8389/2021 г. на Софийски градски съд и др.). Затова той осъществява главно доказване на своите твърдения. За да постигне своята цел, то трябва да бъде пълно, т.е. да се установи, че несъмнено е настъпило твърдяното обстоятелство. Иначе съдът не ще приеме, че фактът, предмет на главно доказване, се е осъществил (Сталев, Ж. „Българско гражданско процесуално право“, десето преработено и допълнено издание, второ по действащия ГПК, „Сиела Норма“ АД, София, 2020, стр. 248). Съгласно чл. 13, ал. 3 ЗЗДН, когато няма други доказателства за конкретни факти и обстоятелства, съдът издава заповед за защита само на основание приложената декларация по чл. 9, ал. 3. Настоящият случай обаче не е такъв, понеже по делото са събрани други доказателства за обстоятелствата по делото (в същия смисъл Решение № 3131 от 09.11.2022 г. по в. гр. д. № 7312/2022 г. на СГС). Независимо от това съгласно чл. 13, ал. 2, т. 3 ЗЗДН декларацията е едно от доказателствените средства в производството по ЗЗДН (виж решение № 405 от 26.03.2024 г. по в. гр. д. № 337/2024 г. на Окръжен съд - Пловдив). Актовете на психическо насилие са домашно насилие по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗЗДН. Дали обаче конкретно деяние на ответника е психическо насилие по смисъла на тази разпоредба е правен извод, касаещ приложението на закона и на правната норма в чл. 2, ал. 1 ЗЗДН. Този извод не може да се направи, без от фактическа страна да се конкретизира конкретното поведение на ответника, понеже в противен случай не може да се констатира дали фактическото му поведението попада в хипотезата на правната норма или е извън нея. По делото е представена декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, находяща се на л.6 от гр. д. № 2034/2025 г. на РС Благоевград. В нея се посочва упражняване на психически тормоз, без обаче във връзка с него да се посочват ясни и конкретни фактически обстоятелства относно поведението на ответника, в който е този тормоз би могъл да се е изразил. Затова тази нейна част всъщност не е годно доказателствено средство, възпроизвеждащо факти относно поведение на ответника. В тази декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН се поддържа и наличието на преследване, стоене пред дома на молителките, наблюдаване от съседен блок, постоянно звънене по телефоните им и писане на съобщения, заплашване и обиждане на Р. Д.. Тези твърдени деяния също не са достатъчно конкретно и ясно описани, за да бъде възможно да се прецени дали те в действителност с оглед на техния интензитет са застрашили молителките, респ. да се прецени дали те представляват актове на домашно насилие дори и да бъдат доказани като фактически твърдения. В тази връзка следва да се посочи, че конкретните заплахи и обиди също не са посочени. В декларацията се сочи и че ответникът е заплашвал М. Д., че ако го излъже, ще й отреже езика и че тя и Р. Дацов ще влязат в затвора и никога няма да се видят повече. Тази заплаха е достатъчно ясно и конкретно описана. От цялостното съдържание на декларацията обаче следва извод, че в нея не е посочено времето на извършване на което и да било от твърдените деяния. То обаче би могло да се установи при съпоставката на декларацията с останалия доказателствен материал. По делото е представена и втора декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, находяща се на л.7 от гр. д. № 2034/2025 г. на РС Благоевград. В нея се уточнява, че ответникът е наблюдавал молителките, стоял е пред техния дом и ги е преследвал на датите 31.07.2025 г. и 01.08.2025 г., които дати съвпадат с датите, на който съобразно уточнените фактически твърдения на молителките се твърди, че са осъществени актовете на домашно насилие. Следва да се провери доколко изложените в декларациите фактически обстоятелства относно надлежно индивидуализираните актове на домашно насилие кореспондират с останалия доказателствен материал по делото. В хода на делото е изслушан социалния работник И. М.. Следва да се отчете, че тя е трето лице, което не е заинтересовано от изхода на делото, което прави заявеното от нея по-обективно и повишава достоверността му. М. заявява, че са били депозирани над 80 броя сигнали от страна на бащата В. Б., както и че не са били констатирани рискови фактори в средата, в която живее детето. В подадените сигнали той съобщавал, че спрямо детето е упражнено физическо насилие от майката, че е оставяно без надзор, както и, че детето използва приложение на телефон, което е забранено за деца под 12 години. Сигналите били с идентично съдържание и повечето били анонимни. Сочи, че на 10.07.2025 г. са били получени 35 сигнала. М. посочва, че Р. Д. й е споделяла, че в периода от март до края на юли 2025 г. В. Б. многократно е преследвал и притеснявал нея и М. Б., семействата на техните близки и на нейната сестра А. Д.. Периода март-юли 2025 г. съвпада частично с уточнените от молителите дати 04.07.2025 г. и 31.07.2025 г. Относно преследването в този период заявеното от социалния работник представлява производно доказателство, доколкото М. само възпроизвежда това, което й е било споделено от Р. Д.. Следва обаче да се съобразни, че въпреки това то има определена доказателствена стойност и че подкрепя частично твърденията на молителите и декларациите по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН. Същевременно следва да се отчете и че дали е налице преследване или не е извод, които молителката е направила въз основа на конкретни обстоятелства, които е възприела от поведението на ответника. Тези конкретни фактически обстоятелства обаче не са надлежно възпроизведени в декларациите по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, нито в заявеното от М.. Затова съдът не може да достигне до същия извод. Свид. Р. Д. е възходяща на молителките. Свид. Л. Б. е сестра на ответника. Показанията на свидетелките следва да се ценят в светлината на обстоятелствата по чл. 172 ГПК, според който в този случай показанията се преценяват от съда с оглед на всички други данни по делото, като се има предвид възможната тяхна заинтересованост. Не съществува забрана да бъдат разпитани заинтересовани свидетели и въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната (решение № 34 от 22.02.2016 г. по гр. д. № 4657/2015 г., Г. К., І г. о. на ВКС). Свид. Р. Д. заявява, че ответникът е стоял в колата си пред дома на молителките, както и че е обикалял пред блока им. Тя споделя и свои непосредствени възприятия относно обстоятелството, че Б. е стоял в колата си на това място. От показанията й обаче не се установява категорично кога се е случило това. Свидетелката потвърждава, че в някакъв момент ответникът непрестанно се е обаждал на Р. Д. и й е пращал съобщения, както и че той е обикалял пред блока им. Според Р. Д. ответникът е правил десетки позвънявания на Р. Д. и е пращал множество съобщения относно това къде е детето и колко пъти е звънял. Свидетелката заявява, че преди издаването на заповедта за незабавна защита ответникът постоянно е звънял по телефона на детето и му е отправял изисквания, забрани и го е разпитвал. Отново обаче в показанията й не се посочва конкретна дата или период за това поведение на ответника. Свидетелката сочи, че ответникът е стоял в колата си пред блока на молителките в деня преди те да отидат в полицията. Доколкото молбата за защита е била подадена на 01.08.2025 г. в I РУ на ОДМВР Благоевград това обуславя доказателствен извод, че свидетелката има предвид датата на 31.07.2025 г. Дори и да се приеме, че свидетелката има предвид, че на тази дата са осъществени и други деяния на ответника, следва да се отчете, че от доказателствата по делото не се установява какво точно е заявявал Б. в проведените разговори и в изпратените съобщения. Свид. Р. Д. не сочи да е възпроизвела заплахи или обиди в тях. Същевременно само от показанията й не може да се установи какъв е бил броя на обажданията и съобщенията, респ. дали чрез тяхното осъществяване ответникът е засегнал правната сфера на молителките до такава степен и с такъв интензитет, че това конкретно негово поведение да обуслови акт на насилие по чл. 2 ЗЗДН. Свидетелката сочи, че на 21.07.2025 г. М. Б. й е споделила, че нейният баща й се е разкрещял, че ще вкара нея и майка й в затвора и че двете никога няма да бъдат заедно. От показанията на Р. Д. обаче не става ясно кога се твърди, че ответникът е изрекъл тази заплаха на детето. Дори й да се приеме, че свидетелката е имала предвид, че М. Б. е провела този разговор с баща си по-рано през деня на 21.07.2025 г., то с оглед на уточнените фактически твърдения на молителките, касаещи датите 04.07.2025 г., 31.07.2025 г. и 01.08.2025 г., това би означавало, че свидетелката Р. Д. възпроизвежда обстоятелства относно евентуален акт на домашно насилие, който обаче е извън предмета на настоящото дело, тъй като не е бил надлежно индивидуализиран и посочен от тях в молбата им за защита. Трябва да се съобрази и че тази част от показанията на Р. Д. възпроизвежда производни доказателства относно обстоятелства, които са й били заявени от деветгодишно дете. Показанията на Р. Д. обаче подкрепят доказателствата, че на 31.07.2025 г. ответникът се е намирал пред блока на молителките. Декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН също възпроизвежда това обстоятелство, като то кореспондира със заявеното от социалния работник, че Р. Д. е считала, че е била преследвана от ответника в края на юли 2025 г. Свид. Р. К. потвърждава, че ответникът се е обаждал на Р. Д. и че й е изпращал съобщения, но свидетелката не възпроизвежда обстоятелства относно това, че той се е обаждал или изпращал съобщения на М. Б.. Свид. Л. Б. сочи, че през процесния период не е била свидетел на телефонни разговори между молителките и ответника. Свид. Б. също посочва, че молителките са й споделили, че се е случвало ответникът да стой пред блока и да ги наблюдава, вкл. когато не се е предвиждало да се осъществява режима на личните отношения. В показанията си свидетелката не конкретизира кога се е случвало това. Следва обаче да се отчете, че тези обстоятелства кореспондират с посоченото от Р. Д. и с останалите доказателствата, че на 31.07.2025 г. ответникът се е намирал пред блока на молителките. По изложените съображения следва да се приеме, че от фактическа страна част от актове на домашно насилие, които се твърдят от молителките, не се установяват от доказателствата по делото в условията на пълно и главно доказване. По делото не са налице доказателства относно броя на телефонните обаждания, които ответникът е инициирал спрямо молителките, нито относно броя на съобщенията, които им е изпращал. Не се доказва и в условията на пълно и главно доказване конкретно негово поведение, осъществено на процесните дати 04.07.2025 г., 31.07.2025 г. и 01.08.2025 г., което да представлява отправянето на заплаха или на обида. От доказателствата не се установява и конкретно негово поведение, което да обуслови извод, че той е преследвал молителките или че ги е наблюдавал от съседен вход. Ответникът не оспорва обстоятелството, че се е случвало да остава с детето, когато то е само навън, докато майката се прибере, за да може детето да не бъде без родителски надзор. Не се доказва обаче това да е ставало в конкретния процесен период, нито да е обусловило поведение, представляващо акт на домашно насилие или което да е било в нарушение на разпоредбите на ЗЗДет. Съгласно чл. 2, ал. 1 ЗЗДН домашно насилие е всеки акт на физическо, сексуално, психическо или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна връзка или във фактическо съпружеско съжителство или в интимна връзка. Според чл. 2, ал. 2 ЗЗДН з а психическо насилие върху дете се смята и всяко домашно насилие, извършено в негово присъствие. Съгласно чл. 2, ал. 3 ЗЗДН актовете на домашно насилие могат да се извършват чрез действие или бездействие. В настоящото производство молителките следва да установят при условията на пълно и главно доказване, че спрямо тях ответникът е реализирал домашно насилие, изразяващо се в конкретни прояви, попадащи в приложното поле на чл. 2 ЗЗДН. Нужно е да се посочи, че конфликтните отношения между страните по съществото си не могат да се квалифицират като актове на домашно насилие по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗЗДН, чиито смисъл е да защити действителни жертви на домашно насилие от конкретни актове на насилие, осъществено в някоя от изброените по - горе форми (решение № 2497 от 20.04.2018 г. по в. гр. д. № 11428/2017 г. на Софийски градски съд). Предизвикването на страх може да бъде акт на домашно насилие, като преценката дали такова е налице следва да се направи конкретно, като се изследват отношенията между страните, техните физически и психически особености и съответните следи, останали в съзнанието на пострадалото лице (виж решение № 370 от 13.09.2019 г. по в. гр. д. № 343/2019 г. на Окръжен съд – Смолян). Актовете не следва да бъдат разглеждани сами по себе си, а в контекста на отношенията между молителя и ответника, като оглед предхождащите отношения между страните в конкретен случай може да е налице психическо насилие (виж решение № 836 от 18.07.2024 г. по в. гр. д. № 1207/2024 г. на Окръжен съд – Варна). Според съдебната практика под "насилие" се разбира всяко поведение, насочено към друг човек, което му причинява физическо или психическо страдание, явявайки се по този начин антихуманен акт (решение № 495 от 24.01.2017 г. по в. гр. д. № 8187/2016 г. на СГС, решение № 4631 от 27.06.2017 г. по в. гр. д. № 8967/2016 г. на СГС, решение № 2497 от 20.04.2018 г. по в. гр. д. № 11428/2017 г. на СГС, решение № 4030 от 31.08.2018 г. по в. гр. д. № 555/2018 г. на Окръжен съд – Благоевград). Следователно за да се квалифицира поведението на ответника като акт на домашно насилие съдебната практика изисква с оглед на предхождащите отношения между страните поведението да е предизвикало психическо страдание, поради което същото да се явява антихуманен акт. Съвкупната оценка на доказателствения материал обуславя извод, че на 31.07.2025 г. ответникът се е намирал пред дома на молителките, като е стоял в колата си и е обикалял пред блока им макар, че този ден не е бил предВ. за осъществяването на режима на личните отношения между В. Б. и М. Б., като същевременно той е звънял на Р. Д. и й е изпращал съобщения. Тези изводи се подкрепят от декларациите по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, от заявеното от социалния работник и от гласните доказателствени средства. Останалите фактически твърдения относно поддържаните актове на домашно насилие не са доказани по делото в условията на пълно и главно доказване. На 31.07.2025 г. В. Б. е засегнал личната правна сфера на молителката Р. Д., като не се е съобразил с обстоятелствата, че в този ден не е следвало да се осъществява режима на личните отношения, че в този момент тя не е изразявала желание да се види с него, да се чуе с него по телефон или да отговаря на съобщенията му, но той й се е обаждал по телефона, изпращал й е съобщения и е останал пред нейния дом, дори и след като тя го е питала защо е там. Поведението на В. Б. е демонстрирало пренебрегване на волята на молителката Р. Д. тя да предприеме поведение в насока да не се види, чуе или комуникира с него. Действията на ответника по своето естество са представлявали опит да се преодолее това поведение на Р. Д. и на волята й да го предприеме. Затова доказаното поведение на ответника, преценено в съвкупност с доказателствата относно предходните отношения между страните, обуславя извод, че в конкретния случай всъщност обществените отношения, свързани със свободния избор на поведение на молителката Р. Д. са били засегнати в степен, която обуславя извод, че е налице психическо насилие, както и опит за принудително ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права на тази молителка. По тези съображения са правилни изводите на районният съд, че е бил осъществен акт на домашно насилие по чл. 2, ал. 1 ЗЗДН спрямо молителката Р. Д.. Ако съдът установи акт на домашно насилие и страните се намират в съответната семейна връзка съдът следва да предостави защита, като избере една или повече от мерките по чл. 5 ЗЗДН и да определи срока и условията за прилагането им съобразно установените в хода на производството рискове (Ръководство на граждански съдебен състав. Книга първа, НИП, ISBN 978- 954-9419-97-9, стр. 511). Според съдебната практика насилието предполага съществено зА.гане на физическия и/или психически интегритет на личността, което травматично събитие намира и конкретно обективно отражение в поведението на жертвата, именно защото зА.гането се отличава с голяма интензивност (виж решение № 495 от 24.01.2017 г. по в. гр. д. № 8187/2016 г. на СГС, решение № 4631 от 27.06.2017 г. по в. гр. д. № 8967/2016 г. на СГС, решение № 340 от 07.10.2019 г. по в. гр. д. № 588/2019 г. на Софийски окръжен съд, решение № 397 от 10.07.2023 г. по в. гр. д. № 363/2023 г. на Софийски окръжен съд). Подобно зА.гане в случая е налице, доколкото производните доказателства по делото потвърждават, че Р. Д. се е чувствала следена, наблюдавана и застрашена. От доказателствата по делото обаче не може да се направил извод, че в условията на пълно и главно доказване се установява интензивност на зА.гането, която да обуслови пропорционалност на всички мерки за защита, които по отношение на тази молителка са били определени от районния съд. Интезивността обуславя пропорционалност само на мярката за защита по чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН, поради което първоинстанционното решение е правилно в частта му, с която по отношение на тази молителка е била постановена тази мярка за защита. Решението обаче е неправилно в останалите му части, вкл. в частта относно другата молителка. От доказателствата по делото не може да се направи извод, че с поведението на ответника на 31.07.2025 г. той е засегнал правната сфера на молителката М. Б. с необходимия интензитет, че да се приеме в условията на пълно и главно доказване, че поведението му представлява акт на домашно насилие по чл. 2 ЗЗДН съобразно изискванията на съдебната практика. От доказателствата по делото не се установява дали тя е научила, че в този ден нейния баща се е намирал пред дома й. Затова доказаното поведение на ответника от 31.07.2025 г. не може да се приеме, че е извършено в присъствието на детето, поради което и не може да се приеме за акт на домашно насилие по чл. 2, ал. 2 ЗЗДН. Няма доказателства относно това каква е била нейната воля в процесния ден и дали тя е искала да види или чуе своя баща. С оглед на това не може да се направи категоричен извод, че поведението му е представлявало опит за принудителното ограничаване на личния й живот. По тези съображения следва да се приеме, че доказаното поведение на отвентика не обуславя извод, че той е осъществил акт на домашно насилия спрямо молителката М. Б.. Съгласно чл. 17, ал. 5 ЗЗДН окръжният съд се произнА. с решение по същество, с което оставя в сила, отменя или изменя обжалваното решение. По горепосочените съображения Окръжен съд Благоевград намира, че по делото се установява, че В. Б. е осъществил акт на домашно насилие спрямо Р. Д., но не и спрямо М. Б., поради което първоинстанционното решение следва да се остави в сила в частта му, с която в полза на Р. Д. е постановена мярката за защита по чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН и да се отмени в останалите му части. Решението следва да се отмени и в частта за разноските с оглед на постановяването на прецизен диспозитив. По разноските: Съгласно чл. 11, ал. 3 ЗЗДН при отказ за издаване на заповед държавната такса и разноските по делото се заплащат от молителя, освен когато молбата е за защита на лица, които не са навършили *-годишна възраст. Според определение № 264 от 27.07.2018 г. по гр. д. № 1249/2018 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС въведеното с чл. 11, ал. 3 от ЗЗДН изключение касае само държавната такса и разноските по делото, т.е. по производството, но не и разноските направени от другата страна за осигуряване на защитата си по делото. По отношение на тези разноски се прилага разпоредбата на чл. 78 от ГПК. От посочената по-горе разлика между дължимостта на такси и разноски за извършването на съдопроизводствени действия, които страната е поискала и отговорността за разноските, които насрещната страна е направила при неблагоприятен изход на делото не следва извода, че нормата на чл. 11, ал. 3 ЗЗДН дерогира приложението на общото правило на чл. 78 ГПК. Това е така, тъй като държавата освобождава от заплащане на публични задължения - такси и разноски, но не и от частни задължения, каквото е отговорността за разноски, която по своя характер е деликтна. В същият смисъл е решение № 630 от 17.11.2021 г. по в. гр. д. № 7150/2021 г. на СГС, решение № 55 от 28.03.2022 г. по в. гр. д. № 503/2021 г. на Окръжен съд – Кюстендил, решение № 830 от 05.07.2023 г. по в. гр. д. № 1271/2023 г. на Окръжен съд – Варна. Отговорността за разноските по делото е гражданско облигационно отношение, което намира своето основание и правна уредба в процесуалния закон (Тълкувателно решение № 3 от 27.06.2024 г. по тълк. д. № 3/2023 г., ОСГК на ВКС). Тя е материално правоотношение между страните по делото и е уредена в чл. 78 ГПК като безвиновна деликтна отговорност (Тълкувателно решение № 1 от 11.12.2018 г. по тълк. д. № 1/2017 г., ОСГК на ВКС). Според т. 4 от Постановление № 7 от 30.12.1959 г., Пленум на ВС, малолетните са неспособни по смисъла на чл. 47 ЗЗД и не отговарят за непозволено увреждане. Следователно и в случая малолетната М. Б. не следва да носи деликтна отговорност за разноските на ответната страна по делото. Съгласно т. 22 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС държавната такса в първоинстанционното производство по чл. 11, ал. 2 и 3 ЗЗДН е в размера по чл. 16 от ТДТГПК, т.е. тя е 25 лв. В случая предмет на делото са били 2 броя молби за защита и постановяването на мерки за защита в полза на две лица. Затова за първоинстанционото производство е дължима държавна такса в общ размер от 50 лв. Едната молба е изцяло неоснователна, но тя е била подадена за защита на лице, коиео не е навършило *-годишна възраст, поради което на осн. чл. 11, ал. 3 ЗЗДН държавната такса от нея не се заплаща от молителя. Другата молба е основателна само по отношение на една от трите поискани с нея мерки за защита. Затова за първоинстанционното производство в тежест на молителката Р. Д. следва да се възложи заплащането на държавна такса в размер на 8,52 евро (2/3 от 25 лв.), а в тежест на ответника - 4,26 евро (1/3 от 25 лв.). Определена по реда на чл. 18, ал. 1 от ТДТГПК държавната такса за подаването на въззивна жалба е 12,50 лв. Производство пред окръжния съд е образувано по жалба, в която са обективирани две въззивни жалби, които са уважени в същите съотношения. Жалбата срещу частта от решението относно молителката М. Б. е основателна. Жалбата срещу частта относно другата молителка е частично основателна относно две от трите искани мерки за защита. По изложените съображения съобразно правилата на чл. 11, ал. 3 ЗЗДН въззиваемата следва да заплати държавна такса в размер на 4,26 евро, а жалбоподателя - 2,13 евро. Съобразно съдебната практика, обективирана в определение № 264 от 27.07.2018 г. по гр. д. № 1249/2018 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, решение № 630 от 17.11.2021 г. по в. гр. д. № 7150/2021 г. на СГС, решение № 55 от 28.03.2022 г. по в. гр. д. № 503/2021 г. на Окръжен съд – Кюстендил, решение № 830 от 05.07.2023 г. по в. гр. д. № 1271/2023 г. на Окръжен съд – Варна изключението по чл. 11, ал. 3 от ЗЗДН не касае разноските, направени от другата страна по делото и по отношение на тях се прилага чл. 78 ГПК, тъй като държавата освобождава от заплащане на публични задължения – такси и разноски, но не и от частни задължения, каквото е отговорността за разноски, която по своя характер е деликтна. В случая страните са претендирали разноски и в двете съдебни инстанции, доказали са тяхното извършване и съобразно тази съдебна практика следва да им се присъдят съобразно основателните и неоснователните части на молбите за защита и на въззивните жалби. Делото се характеризира с фактическа и правна сложност, поради което е неоснователно възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК. Водим от горното, Окръжен съд Благоевград, на основание чл. 17 ЗЗДН