Решение № 2 от 8.1.2024 г. на Апелативен съд - София по дело № 663/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 от ГПК. Образувано е по повод постъпил въззивна жалба от „Форс комерс“ ЕООД, с която обжалва изцяло решение № 260 243 от 17.02.2023 г., постановено по т. д. № 920/19 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, 19 състав, с което съдът е осъдил „Форс комерс“ ЕООД да заплати на Д. О. Д., като наследник на О. Д. Д., сумата от 47 406.98 лева по иск с правно основание чл.125, ал. 3 ТЗ, предявен като частичен от пълния размер от 228 000 лв., представляваща имуществена равностойност на наследствени дружествени дялове, притежавани от наследодателя на ищеца О. Д. Д. (починал на •••••••• година) по счетоводен баланс към 30.04.2019 година, заедно със законната лихва от датата на предявяване на иска - 17.05.2019 година до окончателното заплащане; отхвърлил е като неоснователни и недоказани предявените от „Форс комерс“ ЕООД обективно съединени в условията на евентуалност насрещни искове, а именно главен насрещен иск с правна квалификация чл. 145 от ЗЗД за осъждане на Д. О. Д., като наследник на О. Д. Д. да заплати сумата от 128 050 лева, получена от наследодателя О. Д. Д. като управител въз основа на мандатно правоотношение и свързани с дейността на дружеството, но неотчетени и невъзстановени от същия, и евентуален насрещен иск за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД - получаване от наследодателя на ищеца на парична сума без основание в размер на 128 050 лева, ведно със законната лихва за забава от датата на насрещната искова молба до окончателното заплащане; осъдил е „Форс комерс“ ЕООД, на основание чл. 78, ал. 1 и ал.3 от ГПК да заплати на Д. О. Д. направените от него съдебни разноски в производството по делото в размер на 3 864.20 лева и е осъдил „Форс комерс“ ЕООД да заплати на адвокат Р. Ц. П., адвокатско възнаграждение в размер на 6 943.21 лева. В жалбата са инвокирани доводи за неправилност на постановеното решение, свързани с неправилни изводи на първоинстанционния съд по отношение на съществуването на вземане на дружеството към починалия съдружник, както и неправилно възприемане на заключенията на изготвените експертизи. Твърди се, че съдът неправилно е приел, че по първоначалния иск такова вземане съществува, предвид изготвените заключения, но излагайки мотиви по насрещния иск същият приема обратното, че такова вземане не съществува. В тази връзка прави анализ на заключенията на вещите лица и твърди, че е абсурдно при изчисляването на размера на дела на починалия съдружник в активите да бъдат включени вземания към същия, а при произнасянето по предявеният насрещен иск съдът да приема, че такова вземане не съществува. Твърди, че от заключенията на експертизите безспорно е установено, че дружеството има редовно водено счетоводство. В тази връзка цитира решения на ВКС по т. д. № 2 602/19 г., в който случай е разгледана претенция за направени от дружеството разходи за лечение на починал съдружник. Твърди, че съдът не е разгледал направеното възражение, че дружеството следва като задължено лице за внасяне на данък при източника да удържи 5% от сумата преди изплащането на наследника. Оспорва решението в частта, в която съдът е отхвърлил предявеният главен насрещен иск, като твърди, че изводите на съда относно наличието на основание за тегленето на суми и същите са използване за цели на дружеството. В тази връзка твърди, че от доказателствата по делото е установено тегленето на сумите, липсата на заприходяване на каса, както и по делото не са ангажирани доказателства за извършени плащания от починалия съдружник на задължения на дружеството. С оглед на изложеното твърди, че предявеният насрещен иск следва да се квалифицира като такъв с правно основание чл.284 от ЗЗД, а второ изтеглените и не отчетени и не заприходени суми представляват нанесена вреда на дружеството, поради което предявеният иск следва да се квалифицира като такъв по чл.145 от ТЗ. Твърди, че поддържа и второто основание на предявеният иск като такъв по чл.55, ал.1 от ЗЗД и тази връзка цитирана практика на ВКС по отношение на обстоятелствата, които следва да установяват в процеса страните по така предявен иск. Прави анализ на събраните доказателства и твърди, че предявеният насрещен иск е установен по своето основание и размер, поради което смята, че същият следва да бъде уважен. Твърди, че вещото лице не е установило плащания в брой, поради което защитната теза на ищеца по главния иск за съществуването на „черна каса“ от която са изплащани допълнителни възнаграждения на работниците и служителите е неоснователна и неподкрепена с доказателства. Твърди, че съдът не е обсъдил изцяло всички събрани по делото доказателства, вкл. и в цялост свидетелските показания, поради което е направил необосновани изводи. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да отмени изцяло атакуваното и вместо него постанови ново, с което да уважи предявеният насрещен иск. В случай, че съдът приеме, че насрещния иск е неоснователен и се потвърди атакуваното в тази част то моли съда да постанови решение, с което да отмени решението по първоначалния иск. Претендират разноски за двете инстанции. Въззиваемата страна Д. О. Д. оспорва подадената въззивна жалба. Твърди, че решението е допустимо, правилно, обосновано и не са нарушени процесуални правила. Твърди, че съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства и не е допуснал твърдяното процесуално нарушение. Твърди, че правилно не е кредитира част от заключенията на експертизите, както и правилно е приел, че самото счетоводно записване не е безспорно доказателства за съществуването на задължения. Твърди, че ответникът не е възразил по доклада по делото и дадената от съда правна квалификация, както и че правилно и законосъобразно е отхвърлил предявеният насрещен иск. Моли съда да постанови решение, с което да потвърди атакуваното като правилно и законосъобразно и претендира разноски. С частна жалба „Форс комерс“ ЕООД оспорва определение № 261 259 от 22.06.23 г., постановено по т. д. № 920/19 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение в частта, в която съдът е отказал да измени атакуваното решение в частта за разноските. Твърди, че дружеството не е дало повод за завеждане на иска, управителя е разпоредил изготвянето на междинен баланс, но ищецът е завел иска си преди неговото фактическо изготвяне. Твърди, че дружеството е имало намерения да изплати дела на починалия съдружник, както и че не се е разпореждало с имотите негова собственост. Прави анализ на момента на сключването на договора за правна помощ и цената на предявеният иск към този момент Твърди, че неоснователен е извода на съда, че при липса на договор за правна помощ следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение. Твърди, че дори да си приеме, че сключения договор включва и насрещния иск, то съдът неправилно е изчислил размера на дължимото възнаграждение по чл.7 от Наредбата. Моли съда да постанови определение, с което да отмени атакуваното и вместо него постанови ново, с което да не се присъждат на насрещната страна разноски. Ответникът по частната жалба оспорва същата. Твърди, че наведеното твърдение за липса на анекси и необходимостта от съобразяване от страна съда с датата на сключването на договора за правна помощ е неоснователно. Твърди, че при такъв договор възнаграждението се дължи към момента на приключване на производството пред съответната инстанция Ето защо моли съда да постанови определение, с което да остави без уважение подадената частна жалба. Съдът след като се съобрази с доводите на страните и обсъди събраните по делото писмени доказателства, съобразно разпоредбата на чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното: От фактическа страна: Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че с атакуваното решение № 260 243 от 17.02.2023 г., постановено по т. д. № 920/19 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, 19 състав, с което съдът е осъдил „Форс комерс“ ЕООД да заплати на Д. О. Д., като наследник на О. Д. Д., сумата от 47 406.98 лева по иск с правно основание чл.125, ал. 3 ТЗ, предявен като частичен от пълния размер от 228 000 лв., представляваща имуществена равностойност на наследствени дружествени дялове, притежавани от наследодателя на ищеца О. Д. Д. (починал на •••••••• година) по счетоводен баланс към 30.04.2019 година, заедно със законната лихва от датата на предявяване на иска - 17.05.2019 година до окончателното заплащане; отхвърлил е като неоснователни и недоказани предявените от „Форс комерс“ ЕООД обективно съединени в условията на евентуалност насрещни искове, а именно главен насрещен иск с правна квалификация чл. 145 от ЗЗД за осъждане на Д. О. Д., като наследник на О. Д. Д. да заплати сумата от 128 050 лева, получена от наследодателя О. Д. Д. като управител въз основа на мандатно правоотношение и свързани с дейността на дружеството, но неотчетени и невъзстановени от същия, и евентуален насрещен иск за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД - получаване от наследодателя на ищеца на парична сума без основание в размер на 128 050 лева, ведно със законната лихва за забава от датата на насрещната искова молба до окончателното заплащане; осъдил е „Форс комерс“ ЕООД, на основание чл. 78, ал. 1 и ал.3 от ГПК да заплати на Д. О. Д. направените от него съдебни разноски в производството по делото в размер на 3 864.20 лева и е осъдил „Форс комерс“ ЕООД да заплати на адвокат Р. Ц. П., адвокатско възнаграждение в размер на 6 943.21 лева. Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че с атакуваното определение № 261 259 от 22.06.23 г., постановено по т. д. № 920/19 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение съдът е оставил без уважение искането на „Форс комерс“ ЕООД за изменение на решение № 260 243 от 17.02.2023 г., постановено по т. д. № 920/19 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, 19 състав в частта за разноските. Не се спори между страните, а се установява и от доказателствата по делото, че с доклада по делото са отделени като безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че ищецът Д. Д. Д. е наследник на О. Д. Д., бивш съдружник в ответното дружество и управител, починал на •••••••• г. Не се спори между страните, а се установява и от доказателствата по делото, че О. Д. е притежавал 250 дружествени дяла - 50 % от капитала на дружеството. От заключението на назначената и изслушана пред първоинстанционния съд ССЕ се установява, че окончателния размер на наследствения дял, след облагане е сумата от 44 957.79 лв., размерът на разпределената печалба/дивидент за 2018 г. представлява сумата от 266 000 лв., която без начисления данък е сумата от 252 700 лв. В заключението си вещото лице е отразило, че съгласно справка за извършените плащания дружеството е внесло на 22.01.19 г. сумата от 189.99 лв., а на 11.02.19 г. сумата от 13 110.01 лв., което представлява начисления данък върху дивидента, както и че сумите изтеглени от О. Д. няма представени ПКО и квитанции от осчетоводяване, както и че към 01.10.2018 г. наличните парични средства на каса са били в размер на 200 138.36 лв. При извършената проверка на счетоводството на дружеството вещото лице е констатирало, че сумите изтеглени от О. Д. не са заприходени на каса, а са осчетоводени като дадени на собственика, а тези изтеглени от С. Ц. са заприходени в касата и чрез тях са плащани задължения на дружеството, както и че след 13.04.2019 г. е налице теглене от банковата сметка на дружеството, подписана от двамата управители в размер на 5 000 лв. След извършената проверка вещото лице дава заключение, че счетоводството на дружеството е водено редовно, съгласно изискванията на ЗСч, а по отношение на последната изтеглена сума вещото лице е констатирало, че сумата от 3 780 лв. е предадена на наследника на починалия съдружник, а останалата част в размер на 1 130 лв. е заприходена в касата на дружеството. Вещото лице твърди, че през процесния период са извършени описаните в насрещната искова молба тегления от сметки на дружеството чрез нареждания-разписки, подписани от двамата управители, като всяка операция е отразена в банките с посочване на лицето получило сумите. Така изтеглените суми са осчетоводени в счетоводството на дружеството като вземане по дебитна сметка „Разчети собственици- О. Д.“. След извършените проверки вещото лице дава заключение, че към всяка от датите на изплащане на дивидентите за периода от 01.10.2018 г. до 20.12.2019 г. е отчетена наличност, която позволява да бъде изплатен в брой размера на дивидента на всеки съдружник, като е приспаднат пълния размер на дължимия данък върху дивидента. След извършен анализ вещото лице дава заключение, че представените ръкописни листове- ведомости не съответстват на ведомостите, които са водени от счетоводството на дружеството. В обясненията си дадени в съдебно заседание вещото лице твърди, че представените с отговора на ищеца ведомости не могат да обосноват отговор, че посочените суми са получавани, както и че приема същите за извънсчетоводни документи. Твърди, че ако описаните разходи се осчетоводят, то това ще окаже влияние върху баланса на дружеството, т.е. печалбата би следвало да е по-ниска. В показанията си дадени в открито съдебно заседание (12.05.2021 г.) в. л. твърди, че към разходните фактури няма РКО, на който да е посочено кой е получил парите и кой е направил разхода. Изследвани са плащанията само по фактурите, на които като получил фактурата се е подписал О. Д.. За тях в. л. след извършени справки е установило, че са заплатени от касовата наличност. За периода август 2018 г. - април 2019 г. сред фактурите, в които като купувач/получател е посочен О. Д. са фактура № 0303575621/25.09.2018 г., изд. от „Шел България“ за 100 лева и фактура № 9520003183/12.02.2019 г., издадена от „М Авто“ за 20 лева. В допълнителното заключение на в. л. Й. е посочено, че касовата наличност от заприходените на каса средства и салда по касовата книга към датата на изплащане на възнагражденията е била достатъчна, за да се изплащат месечните възнаграждения на служителите, като в открито съдебно заседание вещото лице е пояснило, че касовата наличност, посочена от нея, е установена от салдото по касовата книга (документална наличност) като не е представена инвентаризация на касата, за да се направи сигурен извод, че това са фактически налични парични средства. Вещото лице е посочила в таблица салдата към датите, на които са изплащани заплатите. От заключението по допусната по делото повторна експертиза, изготвена от в. л. Р. С. се установява, че фактура № 0303575621/25.09.2018 г. не е осчетоводена в касовата книга и по сметка 501 Каса, а по отношение на фактура № 9520003183/12.02.2020 г. от „М Авто“ вещото лице пояснява, че не е посочена в касовата книга, защото е издадена след изследвания период. Видно от описаните от в. л. С. номера на фактурите, които са й били предоставени в офиса на „Форс комерс“ ЕООД и е изброила в Доп ССчЕ, този номер на фактурата (9520003183, изд. от „М Авто“ за разход от 20 лева) не е посочена като издадена на 12.02.2020 г., а на 12.02.2019 г. От заключението по повторната експертиза се установява, че при изготвяне на междинния баланс към 30.04.2019 г., приложен от „Форс комерс“ ЕООД по делото, са допуснати пропуски, като са взети неправилни счетоводни операции. Посоченото задължение към персонала в междинния баланс е в размер на 38 932.31 лева, но при изследване на справката за неразкрити разчети с персонала вещото лице е установило, че такова задължение към персонала не фигурира. По оборотна ведомост задължението към персонала е в размер на 9 908.10 лева. В показанията си дадени в открито съдебно заседание вещото лице обяснява, че това несъответствие може да се дължи на погрешно посочване на заплатените към персонала суми като дълг. Според вещото лице заплатените към персонала суми са в приблизително този размер, но те вече не представляват дълг и не следва да фигурират счетоводно като такъв. Вещото лице е констатирало пропуск да се осчетоводи и посочи в баланса задължението на дружеството към С. Ц. да й възстанови внесени на каса нейни лични средства в размер на 70 130 лв., както и че при извършената проверка вещото лице е констатирало не осчетоводени в баланса задължения към доставчици по търговски кредити в размер на 8 717.62 лв. При извършване на заключението си вещото лице е коригирало погрешно взетите операции и с оглед на установеното действително състояние вещото лице е изготвил нов междинен баланс, приложен по делото и приет със заключението по допълнителната повторна експертиза. Въпреки това вещото лице дава заключение, че счетоводството е водено редовно, а допуснатите пропуски се дължат на факта, че счетоводството се обслужва от външна фирма. От показанията на разпитаната свидетелка Д. се установява, че същата е била служител на фирмата, както и че задълженията й се състоят в поддържане на офиса като офис мениджър. Същата твърди, че няма отношение към касата на дружеството, като през целия петгодишен период, в който работи в дружеството не са й предавани пари от управителите Ц. или Д. и не е изготвяла документация за изплащане на средства от дружеството. Тези показания не кореспондират със заключението на основната експертиза, от което се установява, че са налице издадени ПКО, с които на М. Д. са дадени пари в брой за захранване на касата, към които са издадени квитанции на името на С. Ц.-Д.. Обстоятелството, че свидетелката е издавала ордери се потвърждава и от показанията на св. К.-К., която посочва, че за да се заприходят счетоводно изтеглените от банковите сметки пари управителите е следвало да ги отчетат на М. Д. и да получат от нея ПКО, че парите са внесени на каса. От друга страна св. К.-К. не дава категорични обяснения от кого се съставят първичните счетоводни документи, както и от кого се държи касата, тъй като същата работи в счетоводната къща, обслужваща дружеството и при тях се носят тези първични документи, които се вписват в книгата. В показанията си свидетелката Д. твърди, че не е получавала бонуси към заплатата си, както и допълнителни възнаграждения. Твърди, че се е подписвала на представените й ведомостите за заплатите, а по отношение на представеният списък за изплатени бонуси твърди, че само е верифицирала с подписа си (дала съгласието си за изплащане), който по същество е уговорка за възнагражденията, които е следвало да получи при постигане на определени икономически резултати. Свидетелката М. Д. посочва, че служителите са си получавали заплатите в брой, нацяло, като и двамата управители са им давали парите физически, но по- късно в показанията си посочва, че заплатата си винаги е получава от С. Ц. и никога от О. Д.. При предявяване на свидетелката на листата, сочени от ответника по НИ за ведомости, на които е записано М., за периода 30.07.2015г.-30.06.2018г., същата посочва, че подписът върху документа е неин, но че това не е документът, който е подписвала за получаване на заплатите си, а е уговорка за възнагражденията, които е следвало да получи при постигане на определени икономически резултати. Свидетелката твърди, че не е получила заплата за м. януари 2018 г. в размер на 1000 лева, каквато сума е посочена в предявените й листа. Посочва, че заплатата й през 2018 г. и 2019 г. е била в размер на 600 лева, бруто. Свидетелката заявява, че не е получавала никакви бонуси от никой от управителите за целия петгодишен период, през който работи във „Форс комерс“ ЕООД, освен през м. април 2019 г, когато е получила 16 600 лева по банка и в брой, което твърди да е сборната сума на бонусите й, които са били уговорени при постигнати икономически резултати по тези листа, за всички години назад. Същата е приемала разходни документи (фактури, платежни) които е предавала в счетоводството за отразяване. Не е получавала суми на ръка. По отношение на начина на отчитане на фактурите за разходи за гориво, които са направени за служебните автомобили, свидетелката твърди, че фактурите са били оставяни при нея, за да ги предаде на счетоводството. Свидетелката твърди първоначално, че служителите са си получавали заплатите в брой, нацяло, като и двамата управители са им давали парите физически, като впоследствие уточнява, че заплатата си винаги е получава от С. Ц. и никога от О. Д.. е уговорка за възнагражденията, които е следвало да получи при постигане на определени икономически резултати. Свидетелката твърди, че не е получила заплата за м. януари 2018 г. в размер на 1 000 лева, каквато сума е посочена в предявените й листа. Посочва, че заплатата й през 2018 г. и 2019 г. е била в размер на 600 лева, бруто. Свидетелката заявява, че не е получавала никакви бонуси от никой от управителите за целия петгодишен период, през който работи във фирмата. В показанията си свидетелката К.-К. твърди, че е водила счетоводството на дружеството, както и че предвид отношенията между двамата управители при тегления от сметката на дружеството акуратно е завеждала като сума на съответния човек, а след представянето на счетоводни документи за извършени разходи е правила такова счетоводно записване. Твърди, че е получавала нареждане за изплащане на бонуси, но не знае такива да са изплащани. Твърди, че си спомня за изплащането на бонуси един или два пъти, когато е получила нареждане да ги включи към заплатата, както и че документите са й носени само от служители на дружеството. В показанията си свидетеля Р. Д., твърди, че работи в дружеството от 2009 г., както и че заплатите са изплащани в брой и накуп. Твърди, че оглед характера на работата му се е случвало да получава заплата в запечатан плик, оставен при колежки. Твърди, че е имало устна договорка за бонуси и комисионни, но в крайна сметка не се е стигнало до получаването им. При предявяване на представените от ответника по насрещния иск листове, за които се твърди, че са ведомости, свидетелят признава, че той се е подписал на тези документи, които според обясненията му представляват устна договорка за евентуално бонусно възнаграждение или комисионна, извън заплатата, но не е получавал тези пари. За получените заплати свидетелят твърди, че се е подписвал на ведомости, не на тези листове. Потвърждава, че се е подписвал на всички счетоводни ведомости и че няма неизплатени заплати, както и такива платени по банков път. Свидетелят твърди, че се е подписал срещу сумата от 200 лева от дата 15.01.2018 г., посочена в листовете като компенсация декември 2018 г., защото управителите са му представили документа за подпис. В показанията си свидетелят А. Й. твърди, че работи в дружеството от близо четири години и заплатата му е плащана в брой от управителя С. Ц.. При получаване на парите се е подписвал на документите, които са предоставяни от счетоводството за подпис. Веднъж си е получил заплатата в плик под клавиатурата му. Твърди, че не е получавал нито бонуси, нито комисионни, а още при назначаването му е било уговорено, че такива ще се изчисляват според таргетите и резултатите. Твърди, че бонус е получил чак след смъртта на О. Д. от управителя Ц.. Твърди, че С. Ц. (за която по делото е установено, че не работи във „Форс комерс“ от 2017 г.) е била касиер, а за М. Д. не знае дали е разполагала с пари на дружеството. При предявяване на листовете от ведомости с неговото име, свидетелят потвърждава, че той се е подписал на тях. Обяснява, че посочените в документа парични суми касаят бонуси, които е следвало да му бъдат изплатени, но не са, а само са съгласувани. В показанията си свидетелят В. Д., работещ от 2015 г. в дружеството, на длъжност сервизен инженер твърди, че през периода 2018 г.- март 2019 г. нетният размер на заплатата му е бил 520 лева, както и че е получавал в брой заплата веднъж месечно и бонуси, които е следвало да се изчисляват на годишна база и да се изплащат. По отношение на бонусите твърди, че два пъти месечно са се правели изчисления на база протоколи от изпълнение таргети/ цели, а самите бонусите са се изплащали в брой в края на годината. Заплатите са изплащани в брой и предимно от С. Ц., а от О. Д. само при отсъствие на управителя Ц.. Твърди, че последните около три години преди смъртта на О. Д. не са получавали бонуси, поради влошените отношения между управителите. Посочва, че когато са му изплащани заплатите се е подписвал на един документ, който му се дава от счетоводството като при предявяване на ведомостта за м. април 2019 г. свидетелят потвърждава, че документът, който подписва при получаване на заплата е в такъв формат. Получавал е авансови плащания по заплатата си - половината от размера й. Извън бонусите и заплатите свидетелят е получавал допълнителни възнаграждения от управителя Ц.. Твърди, че не се е подписвал на други документи за получаване на парични средства от фирмата, освен във ведомостта, която е подписвал за получените заплати и бонусите. При предявяване на листовете, посочени от Д. Д. като ведомости на В., свидетелят потвърждава, че той се е подписвал на документа. Заявява, че по всички тези листове парите е получил наведнъж след смъртта на О. Д. с изплащането на бонуса от м. април 2019 г. На посочените дати в листовете твърди, че не е получавал никакви пари. Всички записи представлявали само изчисления на бонусите, които трябвало да получи в края на годината. Посочва, че ведомостите за заплати са били написани на компютър, както ведомостта за април 2019 г., а другите бонуси са написани на ръка. В показанията си свидетелят А. И., работещ от 2008 г. в дружеството като търговски представител твърди, че месечната му заплатата в периода 2018 г. - март 2019 г. е била в размер на 510 лева. Получавал е бонус на база продадени устройства и инициативи, подавани от търговския представител в търговския отдел. За получените бонуси се е подписвал на документи съставени ръкописно. Посочва, че във фирмата няма касиер. Свидетелят С. Ц. твърди в показанията си, че работи във фирмата от 2011 г. като продуктов мениджър с месечна заплата през процесния период в размер на минималната работна заплата, около 600 лева. Заплатата е получавал еднократно и в брой от управителя Ц.. Твърди, че пари за великденските и коледните празници са били обещани, но изплатени чак през м. април 2019 г. с получения бонус. При предявяване на листовете, на които пише С. свидетелят потвърждава, че подписът е негов, но твърди, че посочените в листовете суми не са получени, а само договорени. Този свидетел е подписвал документи за получени суми със зелен шрифт (зелени листчета с графички), които са му давани за подпис от г-н О. Д., които посочва, че не са били попълнени, а в същото време и че не ги е чел подробно, като заявява, че не е получавал посочените в тях суми и няма представа за какво се е подписвал. От правна страна: При така установената фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи: Видно от обстоятелствената част и петитума на исковата молба ищецът е предявил иск с правно основание чл. 125, ал.3 от ТЗ за заплащане на сумата от 47 406.98 лв., част от общо претендирана сума от 228 000 лв., представляваща имуществена равностойност на наследствен дружествен дял, притежаван от наследодателя на ищеца О. Д. Д. (починал на •••••••• г.) по счетоводен баланс към 30.04.2019 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното заплащане. С насрещна искова молба ответникът по делото „Форс комерс“ ЕООД е предявил обективно съединени, при условията на евентуалното обективно съединяване искове с правно основание чл. 145 от ТЗ и чл.55, ал.1 от ЗЗД за сумата от 50 000 лв., представляваща част от общо претендирана сума от 128 050 лв. С атакуваното решение № 260 243 от 17.02.2023 г., постановено по т. д. № 920/19 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, 19 състав, с което съдът е осъдил „Форс комерс“ ЕООД да заплати на Д. О. Д., като наследник на О. Д. Д., сумата от 47 406.98 лева по иск с правно основание чл.125, ал. 3 ТЗ, предявен като частичен от пълния размер от 228 000 лв., представляваща имуществена равностойност на наследствени дружествени дялове, притежавани от наследодателя на ищеца О. Д. Д. (починал на •••••••• година) по счетоводен баланс към 30.04.2019 година, заедно със законната лихва от датата на предявяване на иска - 17.05.2019 година до окончателното заплащане; отхвърлил е като неоснователни и недоказани предявените от „Форс комерс“ ЕООД обективно съединени в условията на евентуалност насрещни искове, а именно главен насрещен иск с правна квалификация чл. 145 от ЗЗД за осъждане на Д. О. Д., като наследник на О. Д. Д. да заплати сумата от 128 050 лева, получена от наследодателя О. Д. Д. като управител въз основа на мандатно правоотношение и свързани с дейността на дружеството, но неотчетени и невъзстановени от същия, и евентуален насрещен иск за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД - получаване от наследодателя на ищеца на парична сума без основание в размер на 128 050 лева, ведно със законната лихва за забава от датата на насрещната искова молба до окончателното заплащане; осъдил е „Форс комерс“ ЕООД, на основание чл. 78, ал. 1 и ал.3 от ГПК да заплати на Д. О. Д. направените от него съдебни разноски в производството по делото в размер на 3 864.20 лева и е осъдил „Форс комерс“ ЕООД да заплати на адвокат Р. Ц. П., адвокатско възнаграждение в размер на 6 943.21 лева. По допустимостта и основателността на подадената въззивна жалба: По отношение на допустимостта на подадената въззивна жалба, съдът намира, че същата е процесуално допустима, като подадена в установените от закона срокове и от упълномощено лице. Разгледана по същество същата е частично основателна по следните съображения: Видно от многословната въззивна жалба ответникът по първоначалния иск оспорва атакуваното решение с твърдения, че предявеният насрещен иск следва да се квалифицира като такъв с правно основание чл.284 от ЗЗД, а второ изтеглените и не отчетени и не заприходени суми представляват нанесена вреда на дружеството, поради което предявеният иск следва да се квалифицира като такъв по чл.145 от ТЗ. Наведените са повтарящи се твърдения относно изводите на съда по отношение на недоказаността на предявеният главен насрещен иск и свързани с факта, че е недопустимо при изчисляването на размера на наследствения дял сумите, изтеглени от починалия управител и съдружник да се отчитат като приход/актив на дружеството, а при произнасянето си по насрещния иск съдът да приема, че такива задължения на починалия не са установени в процеса. По отношение на релевираното възражение относно неправилна правна квалификация на предявеният насрещен иск съдът в настоящия си състав намира, че същото е неоснователно. Трайната е безпротиворечива практика на Върховен касационен съд, обективирана в решение № 45/20.04.2010 г. на II т.о. по т.д. № 516/09 г., решение № 406/14.01.2014 г. по гр. д. № 1 585/13 г. на IV г.о., решение № 77/08.03.2011г. по гр. д. № 127/10 г. на IV г.о., решение № 208/06.12.2016 г. по т.д. № 2 806/15 г. на II т.о. и др. приема, че предметът на иска се индивидуализира чрез насрещни страни, правопораждащи юридически факти и искане (петитум). Съдът е длъжен да даде защита-санкция в рамките на този предмет, очертан в исковата молба, съответно уточнен след отстраняване на нередовност на исковата молба, или изменен след надлежно заявени искания. В тази дейност (правораздавателна) важно е не как страната сама определя, било само с позоваване на правна норма, било понятийно, спорното и преюдициалните права и правоотношения, което е квалификация на спорното право, а какви са фактическите твърдения, въз основа на които извлича наличие на свое оспорвано материално право. Последното се квалифицира от съда. Ето защо, съдът, когато изхожда отфактите и обстоятелствата, посочени в основанието на исковата молба, квалифицира искането и по този начин прилага правните норми. Ако е сгрешил, допуснал е порок, който евентуално би се отразил върху правилността на съдебното решение, но в никакъв случай не води до недопустимост на същото. Възраженията на насрещната страна по спора подлежат на преценка, доколкото са релевантни и в този смисъл, са част от предмета на съдебния спор (на делото в широк смисъл), но не определят предмета на иска. С доказателствата страните установяват фактическите си твърдения, но не събраните по делото доказателства определят предмета на иска. В този см. решение № 107 от 13.08.2018 г., постановено по гр. д. № 2 446/17 г., по описа на Г.К., ІV Г.О. на ВКС. С оглед на това правната квалификация на предявеният главен насрещен иск следва да се определи въз основа на въведените твърдения, от които ответникът по първоначалния иск извлича спорното право, предявено чрез насрещния иск. Трайното произнасяне на ВКС е, че правоотношенията между дружеството с ограничена отговорност и неговия управител биха могли да се основават на трудов договор, на договор за възлагане на управление по реда на ПРУПСДП (отм.) или от оправомощаване от общото събрание, ако управителят е и съдружник. Обемът на правомощията му се определя от дружествения договор, от договора за възлагане на управление и от закона. А ако дружеството претърпи загуба - да е налице неизпълнение на договорното задължение по чл. 280 ЗЗД и оттук - отговорността на управителя за репариране на вредата. В този см. решение от 11.05.2005 г., постановено по т. д. № 510/04 г., по описа на Т.К., І Т.О. на ВКС. Специалната имуществена отговорност на управителя на ООД произтича от съществуващите между него и капиталовото дружество два вида правоотношения - договорно и органно. Фактическият състав на този вид гражданска отговорност обхваща виновното, противоправно, вредоносно неизпълнение на задълженията на управителя, чието поведение възпрепятстват управлението на дружеството и от което са последвали вреди. Правото на дружеството да търси имуществените последици от неизпълнение на договорното и органно задължение на управителя произтича от дейността му като орган на дружеството, от осъществения фактически състав на т.н. "управителски деликт", изразяващ се както в активно поведение, така и в задължения за въздържащи се действия, поради което и законодателят е овластил дружеството в лицето на върховния му орган да вземе решение за предявяване на иска срещу управителя. Решението на общото събрание на дружеството с ограничена отговорност по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ за предявяване на иска срещу управителя се наслагва върху фактическия състав на деянието, от което произтича отговорността на управителя, поради което то представлява предпоставка за предявяване на иска на основание чл. 145 ТЗ. В този см. решение № 41 от 29.04.2009 г., постановено по т. д. № 669/08 г., по описа на Т.К., І Т.О. на ВКС, решение № 128 от 13.01.2021 г., постановено по т. д. № 2 167/19 г., по описа на Т.К., І Т.О. на ВКС и др. Макар правоотношението между дружеството с ограничена отговорност и неговия управител да произтича от договор за управление и да има мандатен характер, в закона съществува специална правна норма - чл. 145 ТЗ, която урежда отговорността на управителя в случай на неизпълнение на задълженията му по договора за управление. Предвидената в чл. 145 ТЗ специална имуществена отговорност на управителя е обусловена не само от мандатното, но и от органното правоотношение между него и търговското дружество, и възниква при осъществяване на специфични предпоставки - виновно и противоправно неизпълнение на задълженията на управителя по повод управлението на дружеството, от което са произлезли вреди за дружеството. В този смисъл е и произнасянето в постановеното по реда на чл. 290 ГПК с характер на задължителна съдебна практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК решение № 41 от 29.04.2009 г. по т. д. № 669/2008 г. на ВКС, І т. о., разрешенията в което се възприемат напълно от настоящия състав на въззивния съд. Обстоятелствата, на които ищецът е основал иска си за сумата 50 000 лв., насочват изцяло към фактическия състав на чл. 145 ТЗ, поради което квалифицирането на иска като такъв с правно основание чл. 284, ал. 2 ЗЗД е незаконосъобразно. В този см. е константната практика на ВКС, обективирана в решение № 70 от 07.06.2012 г., постановено по т. д. № 276/11 г., по описа на Т.К., ІІ Т.О. на ВКС. Съобразявайки се с така установената задължителна практика на ВКС, както и с въведените в обстоятелствената част на исковата молба и допълнителната искова молба твърдения от ищеца по несрещния иск, съобразно които дружеството претендира сумата като вреди от неизпълнението на задълженията на починалия управител по повод управлението на дружеството (получени суми, изтеглени от сметките на дружеството, но незаприходени и неотчетени като разплащане с контрахенти на дружеството) настоящият състав намира, че правното основание на предявеният главен насрещен иск е чл.145 от ТЗ. По отношение на въведените възражения относно изводите на съда за неоснователност на предявеният главен насрещен иск и свързани с възприетото от съда, че не може да се направи обоснован извод за нанесени вреди на дружеството от дейността на починалия управител и свързани с неотчитането/незапраходяването на получени от сметките на дружеството суми съдът намира, че същите са основателни по следните съображения: Отговорността на управителя за вреди, причинени на търговското дружество от неговото управление, е специална имуществена отговорност, произтичаща от договорното му правоотношение с дружеството (мандат) и по силата на закона - като негов органен представител. Тази отговорност е неограничена и резултатна, като управителят е длъжен да обезщети дружеството за вредите, които дружеството реално е претърпяло вследствие лошото управление. В това число следва да се включи и хипотезата, когато вследствие конкретни действия или бездействие (теглене на парични суми и не заприходяването им на каса и/или липса на доказателства за извършени плащания на задължения на дружеството) е констатирана загуба или липса на материални активи или парични средства. Доколкото вредата настъпва в имущественото състояние на търговеца, подлежащо на счетоводно отразяване и отчитане и доказването й като факт е в тежест на ищеца по иска по чл.145 ТЗ, последният следва да установи не само извършеното от самия него такова счетоводно отразяване, а и че то е редовно и документално обосновано. С оглед на това в практиката си Върховен касационен съд приема, че при твърдяно намаляване на патримониума на търговското дружество поради необоснован разход или от липса на парични средства, настъпило вследствие управлението (действията извършени от управителя), не е достатъчно да се установи, че те са били осчетоводени в баланса на дружеството, а е необходимо да са налице и съответни първични счетоводни документи (инвентаризационен опис, протокол за резултат от инвентаризация, сравнителна ведомост, приходни и разходни касови ордери и др.), въз основа на които е извършено осчетоводяването на липсата (задължението на управителя). В практиката си ВКС приема, че вътрешната ревизия и инвентаризацията са средство за постигане на такава обоснованост, доколкото целта им е чрез извършването на пълна или частична проверка да бъде установено по обективен начин съответствието между документалното и фактическото състояние на активите и пасивите на стопанския субект към определен момент, което се установява от нарочна комисия, назначена от ръководителя на предприятието, която отразява резултата от проверката в съответен писмен първичен счетоводен документ /протокол/, служещ като основание за по-нататъшните счетоводни записвания. В частност на такава проверка с посочените цели подлежи и касовата дейност на материално- отговорните лица. Проверката, включваща съпоставяне на приходните, разходните касови ордери и други платежни документи с отразяванията, извършени в касовата книга и регистъра за движението на паричните суми по банковите сметки, също се извършва от назначена от управителя комисия, която изготвя акт за касова наличност. В този смисъл актовете, с които проверките приключват, като обективно съставени и съдържащи констатации за евентуални разлики между документалното и фактическото имуществено състояние, са основание за счетоводното отразяване на липси и вземания и съответно – за търсене на имуществена отговорност за вреди от тези липси от съответните лица, вкл. и от управителя на дружеството. Поради това ангажирането на отговорността на управителя за вреди от липси изисква извършването на пълна (а не частична, каквато би могла да бъде проверката за касова наличност) проверка на имущественото състояние на дружеството. Тъй като ГПК не съдържа никакви ограничения относно доказателствените средства, с които може да бъде установявана липсата като вреда, вследствие недостиг на стоково-материални ценности или парични средства с неустановен произход към определен релевантен момент, ревизионният акт или протокола за инвентаризация са годно и необходимо, но не единствено средство за доказване. Последното може да бъде извършено и чрез експертиза в хода на производството, която обаче следва да извърши цялостна проверка за движението на активите и пасивите на предприятието и то въз основа на счетоводни документи, които са били съставени преди и към момента на причиняването на вредата или откриването й, от които пряко може да бъде установено несъответствие между документалното и фактическото състояние на имуществото на управляваното дружество към релевантния момент от управлението на ответника по иска по чл.145 ТЗ. В този смисъл е задължителната практика, обективирана в решение № 142 от 28.07.2018 г., постановено по т. д. № 1 945/20 г., по описа на Т.К., І Т.О. на ВКС. В случая на първо място, при извеждането на извод относно вредата следва да се отговори на въпроса редовно ли е водено счетоводството и отговаря ли на действително осъществените стопански операции. В конкретния случай ищецът по насрещния иск е основал иска си на намаление на имуществото, което е констатирал след проверка в счетоводното отразяване дейността на дружеството, подробно описвайки какви са счетоводните записвания и сочейки, че тези счетоводни записвания са резултат от съществуването на първични счетоводни документи (теглени от управителя на дружеството суми от банковите сметки на дружеството) и липсата на доказателства за тяхното заприходяване на каса и/или плащания на задължения на самото дружество. Ответникът в срока за отговор на исковата молба е оспорил основанието на иска като е изложил съображения за извършване на дейност, различна от осчетоводяваната, която може да се нарече като съществуваща „черна каса“ от която са изплащани допълнителни възнаграждения на работниците и служителите. По този начин е оспорил верността на счетоводните записвания. Съгласно нормата на чл. 182 от ГПК, така както е разяснена в константната практика на Върховния касационен съд, изразена в решение 169 от 31.1.2013 г., постановено по т.д. 664/11 г., по описа на 2 ТО, решение 57 от 29.4.2013 г., постановено по гр. д. 354/12 г., по описа на 2 ГО, решение № 62/25.06.2009 г., постановено по т. д. № 546/08 г., по описа на ВКС, ІІ ТО, решение № 7/22.02.2011 г., постановено по т. д. № 264/10 г., по описа на ВКС, І ТО, " редовно водените счетоводни книги на търговеца могат да служат като доказателство в негова полза, но те не се ползват със задължителна доказателствена сила, а същата трябва да бъде преценена от съда с оглед всички събрани по делото доказателства. Поради това, че счетоводните книги са производни, тъй като се изготвят на базата на първични счетоводни документи, същите трябва да бъдат редовно водени, което не се предполага, а трябва да бъде установено чрез съдебно-счетоводна експертиза." Нормите на чл. 182 от ГПК, чл.145 от ТЗ и чл. 55 от ТЗ не въвеждат изключение от правилото за разпределение на доказателствената тежест по отношение на факти, отразени в счетоводството чрез вторична информация на основание чл. 6 ЗСч 2001 г. (отм.). Съобразно общото правило на чл. 154, ал. 1 от ГПК при оспорване на вписванията в счетоводните книги тежестта за доказване редовността им съгласно изискванията на ЗСч носи ползващата се от оспорените вписвания страна. В случай на твърдение за различни стопански операции от осчетоводените всяка страна следва да докаже твърдените от нея факти. В този смисъл решение № 187 от 24.1.2013 г., постановено по т.д. 436/12 г., по описа на 2 ТО на ВКС. В конкретния случай, претенциите на наличието на вреда на дружеството се основават не само на отразеното счетоводно записване в годишни финансови отчети и отчета към момента на смъртта на управителя, а се основават и на приетите за безспорни факти, че починалия управител е получавал суми, теглени от банковите сметки на дружеството и липсата на конкретни първични счетоводни документи, че посочените в платежните нареждания за теглене суми са постъпвали в касата на дружеството и/или с тях са заплащани задължения на същото. В случая ищецът твърди, че е настъпила вреда за дружеството, основавайки се както на счетоводните записвания, така и на първични счетоводни документи, изхождащи от банките. Ето защо за да се направи обоснован извод относно наличието и/или липсата на вреда съдът е длъжен не само да констатира редовност на воденето на счетоводство, а е следвало да извърши преценка на всички факти, твърдени в процеса и тяхното установяване съобразно изискуемите от закона доказателствени средства. В този смисъл, за да се прецени има ли стопански операции, които не са осчетоводени, е следвало да се установи с оглед конкретните твърдения какви са били тези операции и с оглед правилото на чл. 154 от ГПК, да се приеме, че има или не имущество, различно от това, което е счетоводно отразено в годишните финансови отчети, вкл. и съставеният такъв с оглед нуждите на изчисляване на размера на дела на починалия съдружник. Освен това, отново с оглед осчетоводяването на стопанските операции, съдът следва да вземе предвид не само факта на осчетоводяването, а дали и то е точно и в съответствие с чл. 4, ал. 1, т. 1 и 4 от ЗСч. (отм.) и има ли и суми, които неправилно са осчетоводени. За установяването на тази факти трайната практика на ВКС, изразена в решение. № 118/15.05.2012 г., постановено по гр.д. № 588/11 г. по описа на III ГО на ВКС; решение № 446/16.11.2011 г., постановено по гр. д. 1 375/10, по описа на IV ГО на ВКС, решение № 132/29.05.2015 г., постановено по гр. д. № 7 298/14 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, безпротиворечиво приема, че съдът може служебно да назначи експертиза когато за изясняване на някои от въпросите по делото са необходими специални знания, съгласно чл. 195 от ГПК. При положение, че необходимост от отговор на такива въпроси възникне с оглед съдържащите се данни във вече прието по делото заключение на вещо лице, съдът би следвало да допусне изслушването на допълнителна експертиза - в това число и служебно, на която да формулира изрично задачата с оглед конкретно възникналата нужда от установяване посредством специални знания на определени факти. В случая по делото са назначени основно и допълнително заключение на две единични експертизи, които по категоричен начин твърдят, че счетоводството на ответника е редовно водено и в съответствие с изискванията на ЗСч. Втората експертиза е установила неправилност на някой от счетоводните записвания, но същата е приела, че това се дължи на факта, че счетоводството се води от външна фирма, която приема и осчетоводява първичните счетоводни документи към момента, в който същите са и представени. В основното заключение по първата ССчЕ вещото лице е констатирало, че от сметката на дружеството в „УниКредит Булбанк“ АД починалия управител е изтеглил в брой през 2018 г. сумата от 33 700 лева, а от банковата сметка в „Райфайзенбанк” е изтеглил сума в размер на 94 350 лева за периода от 29.06.2018 г. до 11.03.2019 г. В заключението си вещото лице подробно е описало датите на тегленията и сумата, която е получена в брой на всяка дата, както и че всяко от нарежданията-разписка са били подписани заедно от двамата управители, но сумите са поучени само от починалия. При извършваната проверка на счетоводството на дружеството вещото лице е констатирало, че сумите са осчетоводени като вземане по дебита на сметка 493-001 „Разчети собственици-О. Д.”, както и че сумите изтеглени от О. Д. съобразно представените към НИ нареждания за теглене от двете банки, не са заприходени на каса и за тях не са представени издадени приходни касови ордери (ПКО) и квитанции, нито на вещото лице са представени и доказателства с тези парични средства да са придобити активи на дружеството и/или погасени негови задължения. В допълнителното заключение на ССчЕ, вещото лице е изследвало плащаните в брой разходни фактури, като в обясненията си в съдебно заседание твърди, че към разходните фактури няма РКО, на които да е посочено кой е получил парите и кой е направил разхода. Изследвани са плащанията само по фактурите, на които като получил фактурата се е подписал О. Д.. За тях в. л. е установило, че са заплатени от касовата наличност. За периода август 2018 г.-април 2019 г. сред фактурите, в които като купувач/получател е посочен О. Д. са фактура №0303575621/25.09.2018г., изд. от Шел България за ЮОлева и фактура № 9520003183/12.02.2019г., изд. от М Авто за 20 лева. Не на последно място следва да се посочи, че в тежест на ответника по насрещния иск, с оглед правилото на чл.154 от ГПК е да установи наличието на счетоводни записвания за различни стопански операции от осчетоводените. Представените такива, за които се твърди, че представляват изплатени от наследодателя на ответника по насрещния иск суми, извън осчетоводените за изплатени заплати съдът в настоящия си състав намира, че могат да обосноват законосъобразен извод за такива плащания. В тях не е отразено, че сумите са изплатени от наследодателя, а дадените свидетелски показания не подкрепят извода, че такива са изплатени изобщо. Незаконосъобразен е извода на съда, че тази част свидетелските показания не следва да се кредитират. Безспорно, част от разпитаните свидетели все още работят в ответното дружество, поради което техните показания следва да се преценяват през призмата на евентуалната им заинтересованост, но същите показания е дал и свидетеля К.-К., която не е служител на фирмата, както и че част от ведомостите за заплати през процесния период не са подписани от служителите. Въпреки така даденият отговор от вещите лица, първоинстанционния съд извършвайки съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, вкл. и на свидетелските показания е приел, че липсата на доказателства (първични счетоводни документи) оправдаващи извършените от починалия управител тегления на суми не обосновават извод, че е налице вреда за дружеството. Като основание за това съдът е приел представените от ответника по този насрещен иск листовете от ведомости удостоверяват по безспорен начин, че в дружеството са изплащани суми извън уговореното възнаграждение. Тези изводи на първоинстанционния съд не следва да бъдат споделени. Видно от самите представени по делото листове периода, за който се твърди, че са изплатени допълнително суми е различен от периода, в който починалия управител е теглел суми (по-голям е), част от твърдените изплатени възнаграждения съвпадат с уговореното трудово възнаграждение на служителите, както и простата аритметична сметка на сумите не съвпада с изтеглените от починалия управител суми. С оглед на това следва да се направи извод, че ответника по насрещния иск не ангажира годни доказателства, установяващи при условията на пълното и главно доказване, че в счетоводството на дружеството липсват счетоводни записвания, различни от направените и даващи основание да се приеме, че изтеглените от починалия управител суми са разходвани са изпълнения на задълженията на дружеството. Не на последно място следва да се отбележи, че релевираното от ищеца по насрещния иск възражение, че недоказаността на насените вреди по размер и основание, но включени в счетоводния баланс при изчисляването на размера на дела на съдружника е незаконосъобразен е основателно. Съществуването и/или несъществуването на едно вземане в актива на дружеството променя финансовия резултат на дружеството, който е от значение за съществуването на вземане на съдружника при прекратяване на членството му в дружеството. По делото е установено, че реално са настъпили вреди за търговското дружество, изразяващи се в намаляване на патримониума му със сума в размер на 128 050 лв., която сума управителя е получил от сметките на дружеството но не е заприходил на каса или да е платил задължения на самото дружество. Приемането, че такова вземане е правилно отразено в счетоводния баланс при изчисляването на дела, който се определя от финансовия резултат към определена дата води до законосъобразен извод, че съществува задължение на ответника по насрещния иск за репариране на вредите, които са нанесени на дружеството. По изложените съображения съдът намира, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно и като такова следва да се потвърди в частта, в която съдът е осъдил дружеството да заплати сумите, представляващи равностойността на дела на съдружника. В останалата част, в която съдът е отхвърлил предявеният главен насрещен иск решението е неправилно и незаконосъобразно и като такова следва да се отмени. Вместо него следва да се постанови решение, с което ищецът по първоначалния иск да бъде осъден да заплати на дружеството сумата от 128 050 лв., представляваща вреди в резултат на дейността на управителя-наследодател. В останалата част, в която съдът се е произнесъл по евентуално съединения иск с правно основание чл. 55 от ЗЗД атакуваното решение следва да се отмени. За да е налице законосъобразно произнасяне по този иск е необходимо да се е сбъднало вътрешно-процесуалното условие за разглеждането от съда, а именно да е отхвърлен като неоснователен предявеният като главен насрещен иск. По допустимостта и основателността на подадената частна жалба срещу определението от 22.06.23 г.: По отношение на подадената частна жалба съдът намира, че същата е допустима като подадена в установените срокове и от оправомощени лица. В частната жалба са наведени твърдения за незаконосъобразност на атакуваното определение свързани с дължимостта на адвокатското възнаграждение. В тази връзка се твърди, че съдът неправилно е отхвърлил предявените насрещни искове, както и не е взел предвид, че ответникът не е дал повод за завеждане на делото. Твърди, че към датата на сключване на договора предмет на делото е само претенцията в размер на 30 000 лв., поради което съдът е следвало да приеме, че материалния интерес е тази сума. Твърди, че дори да се приеме, че договорът включва и следващите претенции, то размерът е неправилно изчислен, съобразно действаща редакция на Наредба № 1. Така наведените доводи за незаконосъобразност на атакуваното определение съдът намира за частично основателни. Неоснователно е въведеното възражение, че ответникът не е дал повод за завеждане на производството по първоначалния иск. Основателно е обаче релевираното възражение за неправилно изчисление на претендираното възнаграждение. С огрлед изхода на спора настоящият състав намира, че възнаграждение се дължи само по отношение на уважения предявен главен иск и не се дължи възнаграждение по отношение на предявените насрещни искове. Ответникът не ангажира доказателства от които да се направи обоснован извод, че е заплатил претендираната сума, представляваща размера на дела на наследодателя му преди завеждането на производството, поради което това възражение е неоснователно. По отношение на възражението, че съдът неправилно е отхвърлил предявените насрещни искове съдът намира, че се е произнесъл с мотивите по подадената въззивна жалба. Ето защо настоящият състав намира, че атакуваното определение е незаконосъобразно и като такова следва да се отмени. По отношение на изявлението за присъждане на разноски в настоящето производство и с оглед изхода на спора настоящият състав намира, че разноски се дължат на въззивника. С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция ищецът по първоначалния иск следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 11 726.40 лв. представляваща размера на адвокатското възнаграждение съобразно уважената част от исковете, както и сумата от 2 561 лв., представляваща размера на внесената държавна такса за обжалване. На ищеца по първоначалния иск се дължат разноски по отношение на частта от решението, с която е потвърдено първоинстанционното, поради което дружеството следва да бъде осъдено да заплати в полза на адвокат Д. С. Д. сумата от 4 445 лв., предвид липсата на възражение по разноските. По отношение на претендираните разноски за първата инстанция и с оглед изхода на спора пред настоящата и предвид датата на сключването на договорите за правна помощ и действаща към момента редакция на Наредба №1 за минималните адвокатски възнаграждения (ДВ, бр.7 от 22.01.2019 г.) настоящия състав намира, че на ищеца по първоначалния иск се дължат разноски в размер на 3 682.21 лв. (с оглед направеното възражение за прекомерност), както и сумата от 1 993.46 лв., представляващи разноски за държавни такси и сумата от 1 870 лв., разноски в производството. На ответника по първоначалния иск се дължат сумата от 3 000 лв., представляваща възнаграждение за един адвокат, съобразно уважената част от исковете, както и сумата от 5 137 лв., представляваща внесени държавни такси и сумата от 1 525 лв., представляваща разноски в производството. Водим от гореизложеното Софийски апелативен съд