Решение № 112 от 8.5.2025 г. на Апелативен съд - Велико Търново по дело № 629/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С решение № 160/26.07.2024г. по гражданско дело № 615 /2023г. по описа на Окръжен съд - Ловеч е осъдена Областна дирекция на МВР - Ловеч, със седалище и адрес на управление град Ловеч, •••••••••, да заплати на И. А. С., ЕГН ••••••••••, с адрес: град Ловеч, ж.к. Червен бряг, ••••••••••, на основание чл. 78 от ЗДСл., във вр. с чл.7, ал.2 от Наредба за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки, следните суми: сумата 50 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди (болки, физически и психически страдания от накърнено достойнство и самочувствие и причинената социална изолация, въпреки младата си и активна възраст) за периода от възникване - 25.12.2014 г. до завеждане на иска - 23.12.2019 г., вследствие на претърпяна на 25.12.2014 г. трудова злополука, довела до счупване на носните кости; остеомиелит на носните кости, дясната максила и дясната етмоидална кост; субтотален дефект на дясната стена на носната кухина, челния израстък на дясната максила, дясната слъзна кост, твърдото небце, носната преграда и дясната етмоидална кост; ретробулбарен абсцес вдясно; състояние след тромбоза на дясната вътрешна сънна артерия и десния кавернозен синус; амавроза на дясното око, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска - 23.12.2019 г. до окончателното плащане; сумата от 54 710, 57 лева, представляваща разходи за лечение на получените увреждания за периода от възникване на злополуката - 25.12.2014 г. до датата на подаване на исковата молба - 23.12.2019 г., ведно със законната лихва от датата на настъпване на трудовата злополука - 25.12.2014 г. до окончателното плащане; сумата от 37 509, 30 лева, представляваща пропуснати ползи от датата на прекратяване на служебното му правоотношение - 24.03.2016 г. до датата на подаване на исковата молба - 23.12.2019 г., ведно със законната лихва от дата на прекратяване на служебното правоотношение - 24.03.2016 г. до окончателното плащане, като искът в останалата част до пълния претендиран размер на сумата от 45 742, 87 лева е отхвърлен, като неоснователен. Присъдени са разноски. В срока по чл. 259, ал.1 ГПК е подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство Областна дирекция на МВР - Ловеч, против горепосоченото решение, в осъдителните му части, с твърдения, че то е неправилно - необосновано, постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон. Въззивникът твърди, че съдът при постановяване на решението си не бил обсъдил и изяснил обективната фактическа обстановка, при която били настъпили уврежданията на ищеца и каква била връзката им с трудовите и служебни задължения на същия. Оспорва, че злополуката е трудова, като от една страна – излага съображения, че не била осъществена нито една от хипотезите на фактическия състав на чл. 55 КСО, а от друга страна – твърди, че в настоящото производство съдът нямал право да изземва функциите на административния орган по разследване на злополуката и без да е наличен отказ за разследване от негова страна, да се произнася относно характера на злополуката. От доказателства по делото се установявало, че вечерта на 24/25.12.2014г. въззиваемият не е бил на смяна, не е бил на работа, не е изпълнявал служебните си задължения, не е бил и на разположение, тъй като не бил включен в график на служителите, които да са били на разположение. Процесната вечер И. С. с колеги и приятели се забавлявали в заведение (дискотека) в град Елхово по случай Коледните празници. След възникнало спречкване с други лица в заведението, на излизане от същото, му бил нанесен побой, вследствие на който били причинените му травми и увреждания. В тази връзка цитира свидетелски показания, които не били обсъдени от първоинстанционния съд. В решението на съда липсвали мотиви, от които да било видно какво приема за установено относно настъпването на увреждането - дали то било настъпило: 1) през време и във връзка на извършваната работа или 2) по повод на извършваната работа; или 3) при работа, извършвана в интерес на предприятието, или 4) за злополука, станала по време на обичайния път при отиване или при връщане от работното място до: основното място на живеене или до друго допълнително място на живеене с постоянен характер; мястото, където осигуреният обикновено се храни през работния ден; мястото за получаване на възнаграждение. Искането на въззивника е да бъде отменено обжалваното решение в осъдителните му части и да бъдат отхвърлени исковете на ищеца. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от другата страна - И. А. С., чрез процесуалния му представител, с който оспорва въззивната жалба. Твърди, че безспорно по делото се установявало, че злополуката, от която бил пострадал (на 25.12.2014 г. около 01.00 часа) попадала в периода на служебната му командировка от 11.12 до 27.12.2014 г., в гр.Елхово, с цел осъществяване на охрана в този пограничен район. Според действащото законодателство текущото командироване, в рамките на което била произтекла процесната злополука, било правнорелевантният факт, който всъщност въззивникът дори не отричал. Разследването на злополуката било задължително за всички случаи, когато имало данни, че е причинено увреждане на повече от трима работещи или злополуката е довела до инвалидност или смърт, или има основание да се предполага, че ще доведе до такива увреждания, какъвто бил и настоящият случай – настъпило инвалидизиране на ищеца. Именно с позоваването чл.7, ал.2 от НУРРОТЗ, както и на разпоредбата на чл.200, ал.2 от КТ, съответстваща на разпоредбата на чл.78, ал.1 и ал.2 от ЗДСл., съдът мотивирал и обосновал своя акт. Затова моли да бъде оставена без уважение въззивната жалба, подадена от ОДМВР- Ловеч и да бъде потвърдено решение № 160/ 26.07.2024 г., постановено по гр.д. № 615/2023 г. по описа на Окръжен съд-Ловеч. Претендира разноските, сторени във въззивното производство. Решението, в отхвърлителната му част, като необжалвано, е влязло в законна сила и не подлежи на въззивен контрол. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма и/или следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При извършената служебна проверка, съдът намира, че първоинстанционното решение е валидно, както и допустимо в обжалваната му част. Предвид горното, съдът пристъпи към проверка на правилността на решението в обжалваната му част съобразно правомощията си. Първоинстанционният съд е бил сезиран с кумулативно обективно съединени искове, предявени от И. А. С. против ОДМВР – Ловеч, с правно основание чл. 78, ал.1 и ал.3 ЗДСл., във връзка с чл.7, ал.2 от Наредба за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки, за заплащане на обезщетения за претърпени неимуществени и имуществени вреди, вследствие трудова злополука на 25.12.2014г. в гр. Елхово, които след допуснати от съда „корекция“ на датата на законната лихва /л. 45 от гр.д. 263/2020г. на РС – Ловеч/ и изменение в размерите на исковете за имуществени вреди, като не се претендира алтернативно заявена претенция /л. 124 от гр.д. 263/2020г. на РС – Ловеч/, са, както следва: сумата 50 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди (болки, физически и психически страдания от накърнено достойнство и самочувствие и причинената социална изолация, въпреки младата си и активна възраст), вследствие телесни увреждания, получени от претърпяна на 25.12.2014 г. трудова злополука, ведно със законната лихва от датата на трудовата злополука - 25.12.2014 г. до окончателното плащане; сумата от 54 710, 57 лева, представляваща разходи за лечение на получените увреждания, ведно със законната лихва от датата на настъпване на трудовата злополука - 25.12.2014 г. до окончателното плащане; сумата от 45 742, 87 лева, представляваща пропуснати ползи, изразяващи се в разликата между трудовото възнаграждение на служителя, което би получил и получената пенсия за инвалидност за периода от 24.03.2016 г. до 23.12.2019 г., ведно със законната лихва от датата на прекратяване на служебното правоотношение - 24.03.2016 г. до окончателното плащане. В исковата молба се твърди, че ищецът бил служител в група „Охрана на обществения ред“ на сектор „Охранителна полиция“ към Районно управление - Ловеч при ОДМВР – Ловеч, за периода 01.07.2002 г. - 24.03.2016 г.. Бил командирован за охрана на държавната граница в град Елхово, когато в навечерието на Бъдни вечер срещу Коледа към 01.00 часа на 25.12.2014 г., в заведение в този град, ищецът и негови колеги били нападнати от собственика на заведението и още лица. Вследствие нанесения му побой, получил комоцио, охлузвания и хематоми, както и му бил счупен носът. Случилото се не било по негова вина, за което имал издаден документ от ответника. Подробно описва настъпилите усложненията от счупването на носа му, тъй като бил диабетик, развила се тежка бактериална инфекция, претърпял редица хоспитализации и операции, като с ЕР на ТЕЛК от 26.02.2016г. му била определена трайно намалена работоспособност от 96 % /инвалидност/. Описва по пера направените разходи във връзка с лечението му. Твърди, че му била отпусната пенсия за инвалидност. Останал доживотно обезобразен – без нос, без дясно око и с дупка в челюстта, както и без работа, но все пак оживял. Вместо ОДМВР – Ловеч да декларира злополуката като трудова пред НОИ, тя бездействала. Той също не успял да стори това в едногодишен срок, тъй като тогава се борил живота си. НОИ също служебно не бил инициирал производство по разследване и установяване на трудовата злополука. Затова ищецът, позовавайки се на чл.7, ал.2 от Наредба за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки, претендира обезщетения за неимуществени и имуществени вреди в настоящото производство, като излага аргументи, че съдът разполагал с правомощия да приеме, че злополуката е трудова. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника ОДМВР – Ловеч, в който се изразява становище, че искът бил недопустим, тъй като бил изтекъл преклузивния срок по чл. 57, ал.2 от КСО - една година от настъпване на злополуката, в който пострадалият не я бил декларирал. Не се оспорва, че ищецът бил получил нараняванията, вследствие нанесения му побой, както описвал в исковата молба, но се твърди, че в заведението той не бил в служебно качество, при изпълнение на служебно задължение или по повод изпълнение на такова, поради което липсвала причинна връзка между уврежданията и служебните му задължения. Този побой не представлявал трудова злополука, тъй като бил извън работното време. Работодателят не отговарял как неговите служители прекарвали свободното си време било то и по време на командировка. Затова се оспорват исковите претенции и се моли да бъдат отхвърлени. Апелативен съд – Велико Търново, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства по реда на чл.235, ал.2 ГПК във връзка с чл. 12 ГПК, намира за установено, от фактическа страна, следното: По делото не е спорно, а и от събраните от първоинстанционния съд писмени доказателства, се установява, че ищецът И. А. С. е бил полицай в група „Охрана на обществения ред“, сектор „Охранителна полиция“, Районно управление „Полиция“ - Ловеч, Областна дирекция на МВР – Ловеч, за периода 01.07.2002 г. до 24.03.2016 г., когато със заповед № 295з-536/ 24.03.2016 г. /л. 4 от гр.д. № 718/2019г./ служебното му правоотношение е прекратено по здравословни причини - невъзможност да изпълнява възложената му работа поради болест, считано от датата на издаване на заповедта. Не е спорно също така, че за периода от 11.12.2014г. до 27.12.2014 г. полицейски служители и техника от ОДМВР-Ловеч, в т.ч. и не само И. А. С., са били командировани в град Елхово – факти, установими и от представената заповед № 295з-488/ 08.12.2014г. на директора на ОДМВР-Ловеч /л. 33 от гр.д. № 263/2020г./. Съгласно т.4 от заповедта командированите служители имат за задача - участие в специализирана полицейска операция в зоната за отговорност на РДГП - Елхово по предотвратяване, пресичане и разкриване на престъпления, свързани с незаконна миграция и трафик на хора на държавната граница на Република България с Република Турция, а съгласно т.11 - при пристигане в град Елхово командированите служители изпълняват указанията на общия отговорник за провеждане на охранителните мероприятия, съгласно плана на РДГП - Елхово. Посочено е пътуването да се осъществи с конкретни служебни превозни средства с определени водачи и маршрут, часови интервали на тръгване и пристигане, като видно от писмо на директора на РДГП – Елхово /л.108 от в.гр.д. № 74/2021г./ се забранява ползването на автомобилната техника за лични нужди и паркирането извън определените места. Представени са и доказателства, от които се установява, че четирима служители на ОДМВР – Ловеч, в т.ч. и ищецът И. А. С. /л.133-135 от в.гр.д. № 74/2021г./ са били настанени в осигурена им квартира в гр. Елхово за времето от 11.12.2014г. до 27.12.2014г. Видно от писмо УРИ 686500-547/01.06.2021 г. на началника на ГПУ- Елхово при пристигане на командированите служители се провежда брифинг, на който биват запознавани с особеностите на зоната за отговорност, действащата към момента нормативна уредба по гранично наблюдение и охрана на държавната граница, мерки за безопасност при работа, мерки за пожаробезопасност. Запознават се с изготвените графици да работа и от следващия ден се включват в охраната на границата. След завършването на брифинга, присъствалите се подписват в контролен лист /представен по делото, подписан под номер 10 от ищеца – л.126 от в.гр.д. № 74/2021г./. За командированите служители не са изготвяни графици на разположение. След приключване периода на командироване, началниците на съответните структурни звена изготвят справки за действително отработените дневни и нощни смени и тяхната продължителност, като графиците и справките се изпращат в дирекциите, откъдето са командировани служителите. Съгласно писмото нямало забрана командированите служители да напускат територията на град Елхово, такава имало за превозните средства. От приетите като писмени доказателства - справка, рег. № 39463/ 30.12.2014 г., график, рег. № 37447/ 10.12.2014 г., протокол УРИ 1762р-42 от 06.01.2015 г. за отчитане на отработеното време между 22.00 ч. и 6.00 ч., протокол УРИ 1762р - 3178 от 13.05.2015г. /л.97-104 и л.110-11 от в.гр.д. №74/2021г./, се установява, че организацията на работа на служителите, в т.ч. и на ищеца, е била на 12 – часови смени, като по време на процесната командировка смените са отразени: дневна от 07.00ч. – 19.00 ч., нощна от 19.00ч. до 07.00 ч. и два дни – почивка, като И. А. С. е бил дневна смяна на 22.12.2014г., на 23.12.2014г. е бил нощна смяна, а дати 24 – 25.12.2014г. са отбелязани като почивни за него. По делото не е спорно, че на 25.12.2014 г. около 01.00 ч., ищецът, заедно с негови колеги, посетили бар „Яница“ в гр. Елхово, при тръгването от което, на изхода на заведението, им бил нанесен побой от собственика на заведението и други лица, вследствие на който ищецът претърпял комоцио и счупване на костите на носа. Ищецът и колегите му се прибрали в квартирата и на сутринта сигнализирали за случилото се, а след констатация в Спешното отделение в гр. Елхово, че носът на ищеца е счупен, той отпътувал за гр. Ловеч за оказване на медицинска помощ. Данни за горепосочения инцидент се съдържат и в изслушаните свидетелски показания на В. Д. В. /колега на ищеца/, с когото са били заедно по време на командировката в гр. Елхово и бар „Яница“ в гр. Елхово. Този свидетел разказва, че на 24.12.2014г. сутринта отстъпили от нощна смяна. На 25.12.2014г., около 00: 30 ч., отишли във въпросното заведение, като били в почивка, празнували Коледа, поръчали си бири, след 15 мин. сервитьорката им направила забележка, те платили и тръгнали. Не били влизали в пререкания с никого. На изхода на дискотеката ги чакали 10 – 15 човека и ги нападнали. Свидетелят Велев го извели навън. Той видял, че И. бил паднал в преддверието и собственикът на заведението и още двама го ритали в главата, гърба, а собственикът викал: „катаджии мръсни, напълнихте града“. Свидетелят казва още, че никой не бил показвал къде работи, служебните им карти били в квартирата, както и че били предупредени от други колеги да не ходят там, защото ставали инциденти с полицаи. След този инцидент се прибрали в квартирата. За побоя казали на сутринта на началника си. При преразпита на този свидетел, той разказва, че смените им били 12 - часови по график, утвърден от РДГП – Елхово – дневна, нощна и два дни почивка, но често работили и извънредно, както и че охранителите не са имали график „на разположение“, но в двата почивни дни трябвало също да стоят в гарнизона. Въззивният съд кредитира показанията на Велев, като пресъздаващи негови непосредствени впечатления, кореспондиращи с останалия събран доказателствен материал, като не се събраха други, които да ги оборват или поставят под съмнение тяхната достоверност. По делото не е спорно, че злополуката не е била декларирана в съответното ТП на НОИ, нито от ответника, нито от ищеца, нито служебно административният орган е извършил разследване на същата за установяване, респ. отричане на трудовия й характер. В приетото като писмено доказателство по делото удостоверение № У- 78/17.05.2016 година на началника на РУ – Ловеч /приложено по гр.д. № 718/2019г./, е отразено, че извършената проверка във връзка с възникнал инцидент на 25.12.2014г. в гр. Елхово е приключила с мнение, че няма данни за допуснато дисциплинарно нарушение от И. А. С. и служителят няма вина за възникналия инцидент. Във връзка с инцидента е било образувано ДП № 94/ 2016 г. по описа на ОСлО при ОП - Ямбол, като видно от приетия като писмено доказателство по делото обвинителен акт В. Д. К. и Д. С. Т. са били предадени на съд, за това, че на 25.12.2014 г. около 02.00 ч. в гр.Елхово, обл.Ямбол, на изхода на заведение бар „Яница“ (клуб „Барът“), действайки като съизвършители в съучастие с Д. В. К., чрез нанасяне на удари с ръце и крака в областта на главата, причинили на И. А. С. от гр.Ловеч, средна телесна повреда, изразяваща се в контузии на мозъка, довели до разстройство на здравето, временно опасно за живота, като деянието е извършено по хулигански подбуди - престъпление по чл.131, ал.1, т.12, във вр. с чл.129, във вр.2, във във вр. ал.1, във вр. с чл.20, ал.2 от НК, /л. 59-64 от възз.гр.д. № 74/2021г./, а от писмо от 15.03.2024 г. /л.19 от гр.д. № 615/2023г./ на РП-Ямбол се установява, че с невлязла в законна сила присъда № 53/11.07.2022 г. по НОХД № 18/2021г. по описа на РС- Елхово, В. Д. К. и Д. С. Т. са признати за виновни по повдигнатото им обвинение, като са им наложени наказания „лишаване от свобода“ за срок от 1 година за всеки от тях, изпълнението на които е отложено с тригодишен изпитателен срок. От приетите като писмени доказателства по делото медицински документи се установява, че в периода 27.12.2014 г. до 31.12.2014 г. И. А. С. е провел лечение в УМБАЛ „д-р Георги Странски“ ЕАД, Клиника по УНГ болести, Плевен, където е било проведено оперативно лечение - възстановяване на носните кости. След възникнал абсцес на 07.01.2015 г. отново е постъпил в същото лечебно заведение, след което на 14.01.2015 г. е бил преместен във ВМА – София, където е престоял от 14.01.2015 г. до 22.02.2015 г. и от 23.02.2015г. и до 26.02.2015 г.. Била установена развила се бактериална инфекция, възпалителни процеси в областта на лицето вдясно, засягащи носа и дясното око, некротирали тъкани. След изписването е бил насочен към Медицински институт- МВР, къде е бил приет в Клиниката по УНГ на 26.02.2015 г., изписан на 15.05.2015 г. Поради появила се гноевидна секреция от носната кухина и растеж на MRSA на 09.06.2015 г. е бил приет отново в Медицински институт - МВР и изписан на 16.09.2015 г., като е бил насочен към пластичен хирург с оглед преценка възможността за пластично възстановяване на дефекта. На 05.12.2016 г. е била извършена операция в Университетски болници Пари Изток „Тенон“, Болница „Тенон“, Франция и Клиника „Дьо ла Маре“, Версай, Франция, за възстановяване на носа и дясното око. От представените по делото болнични листове и протокол на медицинска комисия се установява, че И. А. С. е бил в отпуск поради временна нетрудоспособност от 26.12.2014 г. до 23.06.2015 г., като в първия издаден болничен лист № 0322586 от 26.12.2014 г. е отразено – счупване на костите на носа по причина - битова, код 06 – нетрудова злополука /л.60 от гр.д. № 263/2020г./. С ЕР на ТЕЛК № 104 от 26.02.2016 г. /находящо се в гр.д. № 718/2019г./ на ищеца е определена 96% трайно намалена работоспособност за срок от три години, с водеща диагноза - остеомиелит, общо заболяване – счупване на носните кости, остеомиелит на носните кости, дясната максила и дясната етмоидална кост; субтотален дефект на дясната стена на носната кухина, челния израстък на дясната максила, дясната слъзна кост, твърдото небце, носната преграда и дясната етмоидална кост; ретробулбарен абсцес вдясно; състояние след тромбоза на дясната вътрешна сънна артерия и десния кавернозен синус; амавроза на дясното око, инсулинозависим захарен диабет. С протоколно определение от 23.05.2024г. по гр.д. № 615/2023г. по описа на ОС – Плевен първоинстанционният съд е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване фактите, че ищецът е бил в командировка по време на инцидента, наличието на причинна връзка между инцидента и телесните увреждания и че на ищеца не е изплатено обезщетение по чл. 238 ЗМВР. За изясняване на обстоятелствата относно претърпените от ищеца болки и страдания, вследствие телесните увреди, са изслушвани от първоинстанционния съд свидетелските показания на С. Ц. С.а /съпруга на ищеца/ и В. В. С. /приятел на ищеца/. От показанията на С. С.а се установява, че след инцидента, ищецът е бил първо в болницата в гр. Плевен, а след това във ВМА. Състоянието му било критично, като през дълъг период от време бил с опасност за живота. Цялото му лице било обезобразено. Свидетелката С.а разказва още, че вътрешната рана била като голяма дупка, бактериалната инфекция не била изчистена, което налагало постоянни промивки и превръзки. Не можел да се храни и пие вода нормално, а се „тъпчел с хляб“, за да запуши дупката, за да може да поеме храната и водата. След изписването му от болницата, отишъл да живее при родителите си, тъй като се притеснявал как детето ще го приеме, което тогава било първокласник, поради гледката, която представлявал. Освен физически, ищецът преживял и психични травми, във връзка с обезобразяването му. Претърпял няколко операции в България и две операции във Франция за възстановяване на оформилата се на лицето му дупка - за изграждане на носа и небцето и за поставяне на очна протеза. Било много трудно, нямали финансова възможност и за извършване на лечението се наложило да продадат недвижимо имущество. Колегите му също помогнали чрез събиране на пари, но от работодателя не получил никаква подкрепа, дори служебното му правоотношение било прекратено и той останал само с една инвалидна пенсия. Това също го сринало психически. Свидетелят С. също разказва, че ищецът бил емоционално сринат, защото имал дупка на лицето и докато не му била сложена очната протеза във Франция, което отнело три години, не бил излизал никъде. Бил сринат и от това, че никой от полицията не му бил „застанал зад гърба“, а бил пенсиониран с инвалидна пенсия, без да му предложат друга работа, а на него му трябвали огромни средства за лечение, имал и малко дете. Предстояли му още операции. Даже свидетелят ходил до полицията да разговаря с лекаря дали това не е трудова злополука, но същия казал, че не е. Въззивният съд също кредитира показанията на тези двама свидетели, като тези на свидетелката С.а прецени и през призмата на чл.172 ГПК, като еднопосочни и взаимодопълващи се, житейски логични и съответни на медицинските документи по делото. От приетите от първоинстанционния съд основно и допълнително заключение на ССЕ, на които въззивният съд дава вяра, като пълни, ясни и съответни на събраните писмени доказателства /разпореждане №10191624448/01.07.2019 г. на ТД на НОИ - Ловеч, платежни бележки и служебна бележка на ОД МВР - Ловеч за полученото от ищеца брутно и нетно трудово възнаграждение за периода от 01.01.2014г. до 31.12.2014 г. и за 01.01.2015 год., фактури, ведно с касови бонове за извършени плащания във връзка с извършени консултации, изследвания, манипулации, пътуване и престой във Франция, закупуване на лекарства, договор за услуга от 14.05.2018г., приходен касов ордер/, се установява, че разходите на ищеца за лечението му и оперативните реконструкции възлизат на общата сума от 54 710, 57 лева, а разликата между начислените трудови и приравнените към тях възнаграждения и получената пенсия за инвалидност поради общо заболяване за периода от 24.03.2016 г. до 23.12.2019г. е 30 402, 94 лева, а ако към трудовото възнаграждение бъдат включени надбавките с постоянен характер - за месечно заплащане на специфични условия на труд, месечна добавка за дейност по охрана на обществения ред и патрулно-постова служба и финансов еквивалент за храна, то тази разлика е 37 509, 30 лева. Вещото лице е изчислило, че лихвата за забава е 6 700, 57 лева, а полагаемото се служебно облекло възлиза на сумата от 1 533 лева /л.76 и сл. и л. 109 и сл. от гр.д. № 263/2020г./. При така установеното от фактическа страна, съдът, от правна страна, намира следното: В настоящото производство се претендира репариране на неимуществени вреди /болки и страдания от телесно увреждане, довело до инвалидност/ и имуществени вреди /претърпени загуби и пропуснати ползи/ на полицай – държавен служител по ЗМВР, с твърдения за настъпването им от трудова злополука, като се иска ангажиране отговорността на органа по назначението – съответното ОДМВР, поради което исковите претенции намират своето правно основание в разпоредбите на чл. 78, ал.1 и ал. 3 ЗДСл., във връзка с чл. 7, ал. 2 НУРРОТЗ. Нормата на чл. 238 ЗМВР, регламентираща изплащане на еднократно обезщетение в определен фиксиран размер при настъпване на телесни увреди или смърт, при или по повод работата на служителя, не дерогира приложението на чл. 78 ЗДСл.. Анализът й налага извода, че същата е насочена към създаване на по – благоприятен, по - бърз и опростен режим на служителите по ЗМВР за предварително получаване на еднократно обезщетение /без да е необходимо провеждане на процедура по установяване на трудова злополука по общите правила на КСО и без съдебна процедура, а само с акт на ръководителя на структурата/, с оглед завишения професионален риск от настъпване на увреди, свързани с телесния интегритет и живот на служителя, предвид естеството на работата, насочена към опазване на обществения ред и сигурност в страната и защита на правата и свободите на гражданите. Приемането на противното би означавало служителите по ЗМВР да бъдат поставени в неравностойно положение спрямо други държавни служители, както и спрямо работниците и служителите по трудови правоотношения относно правото на обезщетяване на вреди от трудова злополука, което е недопустимо с оглед изискванията на чл. 14 от ЕКЗПЧОС, във връзка с чл. 1 от Протокол 1 /определение № 50693 от 4.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1405/2022 г., III г. о., решение № 109 / 20.07.2021 г. на ВКС по гр.дело № 3617 / 2020 г., IV г.о., решение № 198 от 20.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1165/2011 г., III г. о./.Следователно правото на еднократно обезщетение по чл. 238 ЗМВР не лишава служителя от възможността да претендира обезщетение, над фиксирания в нормата размер, по общия исков ред, при наличие на вреди, надхвърлящи този размер и основания за ангажиране на отговорността на работодателя, респ. органа по назначението. Всъщност спорните въпроси, пренесени пред настоящата съдебна инстанция, с оглед защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, са два и те са: дали липсата на влязъл в сила индивидуален административен акт по чл. 60, ал.1 КСО е пречка за установяване на характера на злополуката в настоящото исково производство и дали настъпилата злополука е трудова по смисъла на чл. 55 КСО. Последователно в съдебната практика на ВКС, с постановени по чл. 290 ГПК решения /решение № 319 от 22.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 204/2009 г., III г. о., решение № 410 от 29.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 599/2009 г., III г. о., решение № 339/10.10.2011 г. по гр. д. № 859/2010 г., IV г. о., решение № 374/23.07.2014 г. по гр. д. № 3766/2013 г., IV г. о. и др./ е утвърждавано разрешението, че липсата на разпореждане по чл. 60, ал. 1 КСО, с което се приема, че злополуката е трудова, е пречка за уважаване на исковете по чл. 200, ал. 1 КТ, респ. по чл. 78 ЗДСл., тъй като не е налице елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по този текст. Установяването на факта на трудовата злополука не може да се извърши в исковото производство, образувано по претенция за обезщетяване на вредите от нея, тъй като е предвиден специален административен ред, нормативно определен с разпоредбите на чл. 57 и сл. КСО и Наредба за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки (НУРРОТЗ), който не може да бъде игнориран. В част от съдебните актове на ВКС /решение № 50264 от 19.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4558/2021 г., IV г. о., решение № 205 от 08.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 5039/2017 г., IV г. о., решение № 235 от 30.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2330/2014 г., III г. о. и др./ се допуска изключение от горепосоченото наложило се правно разрешение, когато компетентният административен орган не е изпълнил задължението си да разследва злополуката в предвидените в чл. 7, ал. 2 НУРРОТЗ три хипотези: при злополуката е причинено увреждане на повече от трима работещи; злополуката е довела да инвалидност или смърт; има основание да се предполага, че ще доведе до инвалидност или смърт. Това изключение се извежда от нормативно вмененото служебно задължение на административния орган за разследване на злополуката в горепосочените хипотези, без да е необходимо нарочно сезиране от осигурителя, респ. предприятието – ползвател или от пострадалия, респ. неговите наследници, и без това да е обвързано със сроковете за деклариране на злополуката, предвидени за тези лица в чл. 57, ал.1 и ал. 2 КСО. При неизпълнение на това задължение, пострадалият от злополуката, респ. неговите наследници, не разполагат с разпореждане, с което злополуката се приема или не за трудова, именно поради незаконния отказ за разследване от компетентния административен орган. Те нямат друг ред за защита и затова в тези, изрично посочени, три хипотези, при които обществените отношения са засягат в по – голяма степен и с по – голям интензитет, им се признава правото да искат установяването на характера на злополуката инцидентно в исковото производство, в което се разглеждат гражданскоправните последици от нея. Тези изключения следва да бъдат прилагани ограничително и стриктно, както поради задължителния, разписан в чл. 57 и сл. КСО и НУРРОТЗ, специален административен ред за установяване на характера на злополуката, при който се провежда пълно и всестранно разследване, като решението по чл. 60, ал.1 КСО подлежи на съдебен контрол пред административните съдилища, така и поради това, че гражданският съд разполага с ограничени възможности за служебно събиране на доказателства /изключая експертиза, оглед и освидетелстване/, с оглед диспозитивното начало на гражданския процес, тясно обвързано с принципа на формалната истина. Настоящият случай е именно такова изключение - настъпила е инвалидност на ищеца, вследствие злополука по време на командироването му в друг град, като нито ответникът, нито ищецът са декларирали този факт пред съответното ТП на НОИ, като понастоящем са изтекли сроковете за това, а административният орган не е изпълнил задължението си за служебно разследване на същата. Следователно е налице незаконен отказ за разследване на злополуката, което препятства издаването на акт по чл. 60, ал.1 КСО. Неоснователен е довода на въззивника, че в случая първоинстанционният съд не бил изследвал въпроса дали има отказ за разследване на злополуката от административния орган, с оглед липсата на спор между страните, че такова разследване не е било проведено. Така, че не е необходимо отказът на административния орган да е изричен, нито, както бе посочено и по – горе, нарочното му сезиране за започване на разследване. Предвид горното, настоящият съдебен състав пристъпи към разглеждане на следващия спорен въпрос - за характера на злополуката, настъпила на 25.12.2014г. Съгласно чл. 55, ал.1 КСО трудова злополука е всяко внезапно увреждане на здравето, станало през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието, когато е причинило временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност или смърт, като според ал.2 приравнени на трудовата злополука са случаите, когато злополуката е станала с осигурен по време на обичайния път при отиване или при връщане от работното място до: основното място на живеене или до друго допълнително място на живеене с постоянен характер; мястото, където осигуреният обикновено се храни през работния ден; мястото за получаване на възнаграждение. Изключва се трудовия характер на злополуката, когато пострадалият умишлено е увредил здравето си (ал.3). Изхождайки от легалната дефиниция на този риск, следва, че трудова злополука е всяко внезапно увреждане на здравето /непредвидено и спонтанно/, което може да бъде травматично /причинено от външно, обикновено физическо въздействие върху тялото и организма/ или нетравматично /болест/, настъпило при обстоятелства, свързани с извършване на възложената работа от работодателя, респ. от органа по назначаването, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието. Тези обстоятелства следва да бъдат при, във връзка или по повод работата, т.е. изисква се функционална зависимост (връзка) между изпълнението на работата и внезапното увреждане на здравето. По делото не са спорни фактите на настъпилата инвалидност на осигуреното лице – ищеца, вследствие нанесеното му телесно увреждане /счупване на нос, с определена 95 % трайно намалена работоспособност, от които 70 % - остеомиелит, вследствие счупване на носните кости/, причинено му от побой от непознати за него лица на 25.12.2014г., в период по време на командировката му /11.12.2014г. – 27.12.2014г./, като старши полицай, в друг град /гр. Елхово/, за провеждане на специализирана полицейска операция в зоната за отговорност на РДГП - Елхово по предотвратяване, пресичане и разкриване на престъпления, свързани с незаконна миграция и трафик на хора на държавната граница на Република България с Република Турция, но в почивен за него ден, съгласно графика на смените на командированите служители, в нощно заведение. Не е спорно също, че с нарочно удостоверение, след извършена проверка по случая, ответникът е приел, че ищецът не е допуснал дисциплинарно нарушение и няма вина за инцидента. Единственото спорно е дали настъпилото увреждане е във връзка и по повод на извършваната от служителя работа. Разпоредбата на чл. 181а ЗМВР допуска командироване на служители, без тяхно съгласие до 30 календарни дни непрекъснато, при служебна необходимост, които временно да изпълняват задълженията си в друго населено място. Съгласно чл. 2 от Наредба за командировките в страната командировките се определят в календарни дни и включват дните за изпълнението на задачата, дните на пътуването и почивните и празничните дни, а съгласно чл.3, ал.1 командированият спазва установеното работно време на предприятието, в което е командирован. В случая злополуката е настъпила по време /през периода на командировката на ищеца/ и място /в населеното място, в което е бил командирован/ във връзка и по повод възложената му от ответника работа. Без правно значение е обстоятелството, че нападението над ищеца е по време, когато служителят е бил в почивка и не е изпълнявал трудовите си задължения, защото когато командироването е за определен срок е налице продължително състояние, свързано с изпълнение на трудови задължения и настъпилото през това време увреждане има функционална зависимост с работата на лицето. Тук не се касае за увреждане на здравето на лице, което се намира в дома си по време на междудневна или междуседмична или друга почивка. Касае се за командировка за провеждане на операции по предотвратяване на миграционните процеси и опазване на българската граница, с 12 - часов сменен режим на работа, с осигурена квартира за командированите лице, където да пребивават, когато пряко не изпълняват служебните си функции, със специален превоз – служебно МПС със забрана да се ползва за лични нужди и да напуска определените от РДГП – Елхово места, което на практика лишава и командированите служители от възможност за напускане на мястото на командировка за целия срок на командироване, независимо от липсата на изрична писмена забрана за последните, с посочени в заповедта задължения за командированите служите да изпълняват указанията на определения общ отговорник, плана на РДГП – Елхово и т.н. Следователно, както пряката работа, така и почивката на тези лица, са се осъществявали при условията на командировката, извън дома и обичайното им място за почивка, поради което в тези случаи съгласно съдебната практика на Върховния административен съд трудовата злополука е разширена и по време на тази почивка, в случай, че не са налице обстоятелства, категорично изключващи трудовия характер на увреждането /напр. умишлена увреда на здравето и др./. В този смисъл са решение № 46 от 05.01.2021 г. на ВАС по адм. д. № 8027/2020 г., VI о., решение № 9724 от 16.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 7326/2019 г., VI о., определение № 1142 от 16.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3775/2022 г. /в последното, видно от мотивите му, с разпореждане на НОИ е бил признат трудов характер на злополука – падане на командирован служител в необезопасена шахта при прибиране от нощно заведение в хотела, където е бил отседнал/ и др. В правната теория също се приема, че не е задължително самото увреждането да настъпи на работното място и през работното време, за да е налице трудова злополука. Достатъчно е то да е настъпило по повод на работата, като примери за това са злополуки, настъпили при командировка, стачка или престой. Така че неоснователни са всички, изложени в жалбата на въззивника доводи за противното, тъй като не държат сметка за това, че злополуката е възникнала по време на командироването на служителя в друго населено място. Допълнителен аргумент, че злополуката е трудова, с оглед конкретните обстоятелства, установени по делото, при които е възникнала, се извлича от свидетелските показания на свидетеля Велев, установяващи връзка между изпълняваната от ищеца работа и побоя, а именно, че докато нападателите са ритали в главата и гърба ищеца, единият от тях казал: „катаджии мръсни, напълнихте града“, както и че са били предупредени от други техни колеги да не ходят в това заведение, защото ставали инциденти с полицаи. От горното следва, че предявените от ищеца искове са доказани по основание. Определеният от първоинстанционния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди е съобразен с критериите за справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД, а присъдените размери на обезщетенията за имуществени вреди се доказват от писмените доказателства по делото и допълнителното заключение на ССЕ. В тази насока са изложени подробни мотиви от първоинстанционния съд, които настоящият съдебен състав напълно споделя и предвид липсата на оплаквания във въззивната жалба досежно размера на вредите, на основание чл. 272 ГПК, препраща към тях. Само за пълнота на изложението следва да бъде добавено, че доказателства за платени от деликвентите обезщетения за същите вреди не са представени по делото, макар да са налице данни за предявяване на искове по чл. 45, ал.1 ЗЗД срещу тях. Работодателят не може да се освободи от отговорност пред пострадалия само поради осъждането на деликвентите, но може - при плащане от тяхна страна. Предвид гореизложеното, първоинстанционното решение, в обжалваната част, следва да бъде потвърдено, като правилно, С оглед изхода на делото, въззивникът следва да бъде осъден да заплати на адв. Ч. – процесуален представител на въззиваемия, на основание чл.38, ал.2 ЗА, възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство във въззивното производство, в размер на 1000 лева. Водим от горното, съдът