Решение № 6 от 11.1.2024 г. на Окръжен съд - Пазарджик по дело № 656/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК. С Решение № 260039/12.12.2022 г., постановено по гр.д. № 396/2020 г. по описа за 2020 г. на Районен съд - В. са уважени частично предявените от ищците В. А. Д., ЕГН •••••••••• и А. К. Д., ЕГН •••••••••• и двамата с адрес: гр. С., ул. „М. Д." №•, ет.•, ап.• срещу ответника И. А. С., с адрес: гр. В., ул. „Г. Д." №•• искове, като ответникът е осъден да заплати на ищците сумата от 922, 35 лева – главница, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди в резултат на непозволено увреждане, извършено на 20.08.2018г., представляваща половината от стойността на увреденото имущество, както и сумата от 173, 19 лева, представляваща законна лихви върху главницата за периода от датата на деликта - 20.08.2018 г. до 25.06.2020 г., като исковите претенции за разликата над горните размери и до пълните претендирани такива от 1 638, 75 лева - за обезщетение за имуществени вреди, 307, 72 лева - за мораторна лихва, както и за присъждане на сумата от 2 200, 00 лева - обезщетение за пропуснати ползи от неползване на имота в периода от 20.08.2018г. до 20.06.2020 г. са отхвърлени като неоснователни. С решението ответникът И. А. С. е осъден да заплати на ищците В. А. Д. и А. К. Д. и сумата от 53, 63 лева – направени по делото разноски по съразмерност с уважената част от исковете. Със същото решение са уважени частично и предявените от ищеца А. Н. С., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. С., ул. „Д." №••, ет.•, ап.•• срещу ответника И. А. С., с адрес: гр. В., ул. „Г. Д." №••, искове като ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 922, 35 лева - главница, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди в резултат на непозволено увреждане, извършено на 20.08.2018 г., представляваща половината от стойността на увреденото имущество, както и сумата от 173, 19 лева, представляваща законна лихви върху главницата за периода от датата на деликта - 20.08.2018 г. до 25.06.2020 г., като исковите претенции за разликата над горните размери и до пълните претендирани такива от 1 638, 75 лева - за обезщетение за имуществени вреди, 307, 72 лева - за мораторна лихва, както и за присъждане на сумата от 2 200, 00 лева - обезщетение за пропуснати ползи от неползване на имота в периода от 20.08.2018 г. до 20.06.2020 г. са отхвърлени като неоснователни. С решението ответникът И. А. С. е осъден да заплати на ищеца А. Н. С. и сумата от 278, 14 лева – направени по делото разноски по съразмерност с уважената част от исковете. С решението ищците В. А. Д., А. К. Д. и А. Н. С. са осъдени да заплатят на ответника И. А. С. сумата от 776, 48 лева – направени по делото разноски, от която по 1/2 от нея или по 388, 24 лева се дължи от ищците Д. и С.. В законоустановения срок срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищеца А. С., с която решението се обжалва в частта, с която са отхвърлени исковите му претенции за разликата над присъдената сума от 922, 35 лева – главница, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди в резултат на непозволено увреждане, извършено на 20.08.2018г. до пълния претендиран размер от 1 638, 75 лева и присъдената сума от 173, 19 лева за законни лихви до пълния претендиран размер от 307, 72 лева, както и в частта, с която е отхвърлен иска за присъждане на сумата от 2 220, 00 лева – обезщетение за пропуснати ползи от неползване на имота в периода от 20.08.2018г. до 20.06.2020г. В жалбата са изложени съображения за неправилност и необоснованост на решението в тази част. Излага, че необосновано съдът не е уважил претенцията му по иска за присъждане на обезщетение за причинените имуществени вреди вследствие деликта. Счита, че същата била установена в по-голям размер от присъдения, а именно до размера на сумата от 1 477, 87 лева. Необоснован бил изводът на съда, че не му се дължи обезщетение за премахнатата в резултат на самоуправство масивна ограда, само защото се намирала в имота на ответника. Излага, че след извършена реституция ищците са придобили имота от техния праводател със съществуващата ограда, такава, каквато е съществувала към момента на реституцията през 1992г. Сочи, че с общо съгласие със съседите им – С.и са доизградили оградата като изцяло плътна с бетонен корниз, покрит с керемиди, улуци новоизмазана и боядисана. Счита, че местоположението на оградата е без значение в случая, доколкото разпоредбата на чл. 18 от ЗКИР законодателят допускал 0, 30 м. отклонение, като вещите лица по допълнителните експертизи не са съобразили допустимите отклонения. Оспорват се изводите на съда и във връзка с неприсъждане стойността на изцяло разрушеният участък от повредена асфалтова настилка. По отношение претенцията за присъждане на обезщетение за пропуснати ползи от ползване на имота, изводите на съда били необосновани. Счита, че от събраните доказателства се установявало, че имотът е използван като строителна площадка, поради самоуправителни действия от страна на ответника, което правело дворното място неизползваемо за процесния период, съответно с невъзможен достъп до жилищната сграда. Излага, че безспорно е установен незаконен строеж, без необходимите строителни книжа. Сочи, че по делото е установен размерът на средния пазарен наем на сградата и дворното място, което е станало неизползваемо, поради което счита иска за доказан по размер. Доколкото неправилно са отхвърлени исковите му претенции, решението било неправилно и в частта, с която е осъден да заплати на ответника разноски по делото. Прави искане за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново, с което исковите му претенции бъдат уважени, както и за присъждане на разноски пред двете инстанции. Представя като писмено доказателство – Протокол за трасиране, означаване и координиране на граници на поземлен имот по КК по образец 0540 към чл. 60, ал. 3 от ЗКИР, което моли да се приеме от въззивния съд, в случай че е пропуснато да бъде прието от първоинстанционния съд. В законоустановения срок е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответника И. С., като се излагат подробни съображения за нейната неоснователност. Прави се искане за потвърждаване на решението в обжалваните части. Възразява срещу уважаването на доказателствените искания, направени с въззивната жалба. Решението, като необжалвано, е влязло в сила в частта, с която са уважени исковите претенции на ищците В. Д. и А. Д. и е осъден ответника И. С. да им заплати сумите от 922, 35 лева – обезщетение за причинени имуществени вреди в резултат на непозволено увреждане, както и сумата от 173, 19 лева, представляваща законна лихви върху главницата за периода от датата на деликта - 20.08.2018 г. до 25.06.2020 г., както и в частта, с която исковите им претенции за разликата над горните размери и до пълните претендирани такива от 1 638, 75 лева - за обезщетение за имуществени вреди, 307, 72 лева - за мораторна лихва, както и за присъждане на сумата от 2 200, 00 лева - обезщетение за пропуснати ползи от неползване на имота в периода от 20.08.2018 г. до 20.06.2020 г. са отхвърлени като неоснователни, както и в частта за разноските, присъдени на ищците В. Д. и А. Д., както и в частта, с която са уважени исковите претенции на ищеца А. С. и е осъден ответника И. С. да му заплати сумите от сумите от 922, 35 лева – обезщетение за причинени имуществени вреди в резултат на непозволено увреждане, както и сумата от 173, 19 лева, представляваща законна лихви върху главницата за периода от датата на деликта - 20.08.2018 г. до 25.06.2020 г. В открито съдебно заседание процесуалния представител на жалбоподателя поддържа подадената въззивна жалба, представя писмена защита. Претендира присъждане на разноски, съобразно представен списък по чл. 80 от ГПК. Въззивният съд след като се запозна с твърденията, изложени във въззивната жалба и писмения отговор, като обсъди и анализира събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като взе предвид доводите, изложени в открито съдебно заседание и при спазване разпоредбата на чл. 235 от ГПК, прие за установено следното: Въззивната жалба е постъпили в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, подадена е от страна, която има правен интерес от обжалване на първоинстанционното решение, отговаря на изискванията на чл. 260 и 261 от ГПК, следователно същата е процесуално допустима за разглеждане по същество. Първоинстанционното производство е образувано по искови молби от една страна на В. А. Д. и А. К. Д., а от друга на А. Н. С. срещу ответника И. А. С.. По исковата молба на В. и А. Д. е образувано гр.д. № 396/2020г. по описа за 2020г. на РС – В., а по исковата молба на А. С. е образувано гр.д. № 397/2020г. по описа за 2020г. на същия съд. С определение от 23.10.2020г., постановено по гр.д. № 397/2020 г., последното е обединено с гр.д. № 396/2020г. за съвместното им разглеждане, като производството се е движело по гр.д. № 396/2020г. на РС – В.. Предмет на въззивна проверка е постановеното по посоченото гр.д. № 396/2020г. на РС – В. пъвоинстанционно решение, в частта, с която част от исковите претенции на А. С. срещу ответника И. С. са отхвърлени. Ищецът А. С. твърди, че е собственик на втори редовен етаж от двуетажната жилищна сграда, със застроена площ от 110 кв.м., заедно с 1/2 ид. част от приземието, с реално ползване на югозападната част с площ от 27 кв.м., както и 1/2 ид. част от дворното място, в което е построена сградата, цялото с площ от 681 кв.м., съставляващо УПИ II-2801 в кв. 160 по плана на гр. В. към 2016 г., с административен адрес: гр. В., ул. „Г. Д." №••. Твърди, че ответникът И. С. бил негов съсед, който живеел в съседния от изток имот с адрес: гр. В., ул. „Г. Д." №••. Твърди също, че на 20.08.2018г., ответникът И. А. С., без да го уведоми по какъвто и да било начин, че възнамерява с тежка строителна техника да влиза в имота му, както и без да получи неговото съгласие и това на съсобствениците му В. и А. Д., извършвайки самоуправство по смисъла на чл. 323, ал. 1 от НК, се е разпоредил в дворното им място да навлезе тежка строителна техника - верижен багер, като предприел незаконно строителство на подпорен бетонен зид пред неговия имот, в непосредствена близост до имота на ищеца. Сочи, че портата откъм улицата на ищцеца била заключена със секретна брава и катинар, като дворната врата била премахната и разглобена от ответника. Преминавайки през имота му, за да получи достъп до мястото на незаконния строеж, ответникът се разпоредил да се разруши съществуващата между двата им съседни имота масивна тухлена ограда с бетонна основа, с шапка и поставен улук по цялото й протежение, с дължина 5, 00 м. и височина 2 м. - общо 10 кв.м. площ на масивната ограда. Сочи, че верижната техника разрушила и 115 кв. м. асфалтова настилка в дворно му място, декоративни фенери, декоративно дърво - бор. Твърди, че в имота били натрупани огромни насипи от пръст, отломки от огради, арматури и др., заради които не можело, а и до сега не можело да се осъществи достъп до входа на жилищната им сграда. Сочи, че без необходимите строителни книжа и разрешения, ответникът бил предприел незаконни изкопни работи в непосредствена близост до имота му, на свлачищен скат, като с това си незаконно строителство, извършено и без задължителният строителен надзор, застрашил от свличане и самосрутване не само терена на дворното му място, но и цялата двуетажна жилищна сграда, в която притежавал втория жилищен етаж, със съответните му общи части от сградата. Негов етажен съсобственик съсобственик бил друия ищец В. Д., притежаващ останалата 1/2 ид. част от имота, както и първия етаж от жилищната сграда. За тези действия на ответника бил уведомен от техния съсед - Х. Ш., който му изпратил снимки, от които се виждали разрушенията в имота им, както и купищата натрупани пръст и строителни отпадъци. Веднага били сезирани както органите по незаконното строителство на Община В., така и Районната прокуратура. Кметът на Общината със свое Писмо от 31.08.2018 г. го уведомил, че е възложил извършване на проверка по чл. 223, ал. 1 от ЗУТ. Образувано било и досъдебно производство № ЗМ 790/18 г., пр. пр. № 1267/18 г. по описа на РП - В. по чл. 216, ал. 1 от НК за противозаконно унищожаване или повреждане на чужда недвижима вещ - престъпление от общ характер. Излага, че назначена в това производство експертиза установила, че към 20.08.2018 г. стойността на уврежданията в имота им възлизали на сумата от общо 3 277, 50 лева, като вещото лице било оценило вредите, както следва: 1/ Премахване на масивна тухлена ограда с бетонна основа и улук по цялото й протежение с дължина 5 м и височина 10 м, с площ от 10 кв.м. – 311, 50 лева; 2/ Унищожаване на 4 бр. градински фенери – 204, 00 лева; 3/ Повреждане на асфалтово покритие с площ от 150 кв.м., с кубатура на вложения асфалт – 3, 150 кв.м. - 2 700, 00 лева; 4/ Унищожена секретна брава – 18, 00 лева; 5/ Унищожен катинар – 4, 00 лева; 6/ Унищожен декоративен бор – 40, 00 лева. Преките вреди за ищеца, притежаващ 1/2 ид. част от имота, от деянието на ответника размер на половината от общия размер на вредите, установени от вещото лице или сумата от 1 638, 75 лева (1/2 от 3 277, 50 лева). Поради това, за него бил налице правен интерес от предявяването на иск за заплащане на причинените му имуществени вреди, заедно със законните лихви от датата на деликта - 20.08.2018 г. до предявяването му - 25.06.2020 г., като размерът на законните лихви бил 307, 72 лева, доколкото ответникът бил извършил деяния, покриващи признаците на две престъпления от общ характер, по чл. 216, ал. 1 от НК и по чл. 323, ал. 1 от НК. Твърди се още, че почти две години, заради строителните отпадъци не можел да ползва нито дворното си място, нито жилищния си апартамент, с прилежащите му други помещения в тази сграда. Имотът му продължавал да е разграден както откъм улицата, така и откъм имота, в който живеел ответника. Нямало къде да паркира и автомобила си. Страхувал се от срутване на терена, както и на жилищната сграда, в резултат на земетресение, наводнение или друго бедствие, доколкото теренът бил свлачищен и застрашен от самосрутване. Неслучайно ответникът бил предприел изграждане на подпорен зид под имота си, страхувайки се теренът му да не се свлече, но трябвало да възложи изготвяне на строителни проекти, които са задължителни за такъв строеж. Сочи, че никой експерт обаче, не можел да гарантира надежността на този подпорен зид, без да са били взети геоложки проби от терена, без да са били изчислени какви следва да бъдат неговите основи, каква арматура и как следва да бъде вързана в подпорния зид, марката на бетона и т.н., както и дали този подпорен зид няма да се самосрути при земетресение или силен земен натиск, в резултат на поройни дъждове, с което да повлече целия терен и да увреди непоправимо имота му, като застраши живота и здравето на неговите обитатели. Поради това, предявява против ответника и иск за вреди от пропуснати ползи, които определя в минимален размер от 100, 00 лева месечно, като за целия 22 месечен период от 20.08.2018г. до 20.06.2020г. претендираният размер е 2 200, 00 лева, който бил символичен. В молба уточнение от 22.07.2020г. ищецът излага, че претендираното от него обезщетение в размер на 2 200, 00 лева е само за имуществени вреди, за това, че не може да ползва имота си, откакто бил увреден от ответника. Размерът на тази вреда определил спрямо минималната стойност на месечния наем за имота, който би получавал, ако не го ползва лично, а го отдава под наем на трето лице. Уточнява, че претенцията е за периода от 20.08.2018г. до 20.06.2020г., в размер на по 100, 00 лева месечно, или 2 200, 00 лева за периода от изтекли пълни 22 месеца. Отправя искане до съда да осъди ответника да му заплати сумата от 1 638, 75 лева - обезщетение за причинени имуществени вреди от непозволено увреждане, извършено на 20.08.2018г., представляваща половината от стойността на увреденото имущество, ведно с 307, 72 лева - законна лихва върху главницата за периода от датата на извършване на деликта - 20.08.2018г. до 25.06.2020г. - датата на завеждане на иска, както сумата от 2 200, 00 лева - обезщетение за вреди от непозволеното увреждане, представляващи пропуснати ползи, затова че не е могъл да ползвал имота си, без да застраша живота и здравето си, за периода от 20.08.2018г. до 20.06.2020г. или по 100, 00 лева месечно за изтекли пълни 22 месеца. Претендира присъждане и на направените по делото съдебно-деловодни разноски. В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК ответникът И. С. е подал писмен отговор, с който исковите претенции се оспорват като неоснователни. Твърди, че не той е собственик на имота, в който се намира въпросната подпорна стена, съответно не той я построил. Излага, че не живеел във В. отдавна, а ходел в имота понякога. Твърди, че строежът бил извършен по преценка на баща му - А. С., собственик на имота, като последният бил организирал и надзиравал строителните работи. Твърди, че изграждането на подпорна стена е извършено след консултация със специалисти в областта на изграждането на такъв тип съоръжения. Сочи, че чисто техническите параметри по укрепване чрез подпорна стена, възможността за това била разяснена след намеса от страна на ответника, доколкото притежавал знания и се консултирал със специалисти. Твърди, че като син на съсобственика А. С., ответникът потърсил хора, които да разяснят какво и как следва да се извърши, а по-нататъшните действия по наемане на лицата, строили подпорната стена, по поставянето им на задачи, по надзора какво се върши на място, ответникът нямал отношение. Излага, че настоявал да изясни не само техническите параметри на едно предприето бъдещо строителство на подпорна стена, но и сам телефонирал на известния на баща му собственик на имота на ищците - като такъв баща му познавал ищецът А. С.. Същият, след проведен телефонен разговор, бил дал картбланш да се изгради процесната подпорна стена, вероятно с оглед това, че това няма да увреди по никакъв начин ищцовия имот, като не бил задавал въпроси за строителни книжа. Излага че, така сложената подпорна стена обезпечавала сигурност и за имота на ищеца. Ищецът не ги бил уведомил, че има и други съсобственици на имота. Оспорват се твърденията, че е извършил строителни работи без разрешение и е бил използвал имота на ищците едва ли не като строителна площадка. Твърди, че не той, а неговият баща се занимавал с въпросната подпорна стена, както и че било поискано, съответно получено разрешение да се премине през имота на ищеца от лицето, което го обитава. По-късно разбрал, че имотът бил съсобствен между ищеца и сина му. Отбелязва, че му е известно, ако е имало някакво разполагане на строителни материали в имота на ищците, то да е било за кратък период, през който не е имало изразено противопоставяне от С. или други лица. Напротив, той бил дал разрешението за това, а някакво струпване на строителни материали е имало само за периода на строителните работи, които са коствали минимален отрязък от време. Оспорва да е бил отнет достъпът на ищеца до имота му, защото достъп до него винаги е имало осигурен от две места като нито едно от тях не е било запречвано. Входът, откъдето след дадено разрешение е преминала техника за строителството на подпорната стена, бил такъв за превозни средства. От същата страна на имота имало друг вход на ищцовия имот, през който не било преминавало нищо във връзка със строителството на стената. Това бил пешеходен вход и през него без никакъв проблем ищецът е могъл да отива до къщата си и да живее в нея. Оспорва се твърдението за струпани строителни материали пред къщата. Тя била отдалечена на 20 метра от имота, в който е изградена подпорна стена и нямало причина цялото това пространство да е било затрупано с пръст. Сочи, че по молба на ищеца били извършени допълнителни работи и в техния имот, с цел ако е имало някакво негативно въздействие на строителните работи, то да се заличи и имотът му да остане във вида, който е имал. Твърди се, че почистването на имота на ищците било извършено в присъствието на единия от тях - В. Д.. Оспорват се твърденията за премахната масивна тухлена ограда с бетонна основа и улук и повреждане на градински фенери. Такава ограда в имота на ищците не било имало. Тухлена ограда имало само в имота на баща му, видно и от действащия кадастър. Там въпросната стена била защрихована от страната на имота с процесната подпорната стена, което означавало, че се намира в него. На ответникът не било известно да е имало градински фенери и те да са били повредени. Асфалтовото покритие също не било пострадало. То било в състоянието, в което е било години след полагането му, а при извършване на строежа на подпорната стена било засипано с пръст, за да не пострада. Не знаел нищо за унищожени секретна брава, катинар и декоративен бор - същите съществували и към момента. Доколкото оспорва твърденията за отнет достъп до жилищната сграда - по време, когато баща му е извършил строежа и след това, се оспорва като неоснователна и претенцията за пропуснати ползи от имота. Твърди, че не знае този имот да е бил даван под наем. Оспорва претендираната месечна сума, доколкото не било ясно как е определна. Моли исковите претенции да бъдат отхвърлени като неоснователни, като претендира присъждане на разноски. Въззивният съд намира, че фактическата обстановка е правилно установена от първоинстанционния съд на база подробен анализ на събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност. Видно от представените по делото нотариални актове от 19.06.1992 г. и 02.12.2016 г., дворно място, представляващо УПИ II-2801 в кв. 160 по плана на гр. В., ведно с построената в него сграда на два етажа, с административен адрес: гр. В., ул. „Г. Д." №•• е собственост на ищците по делото В. и Ана Д., притежаващи общо ½ ид. част. от имота и първия жилищен етаж, и А. Н. С., притежаващ другата ½ ид. част от имота и втория жилищен етаж. От представените по делото Протокол от 14.05.1984 г. на РС - В., Нотариален акт от 21.07.1978 г., Скица № 15-10194/08.01.2021 г., издадена от СГКК - гр. Пазарджик и Удостоверение за идентичност на лице с различни имена № 3/04.01.2021г. на община В., се установява, че Поземлен имот с идентификатор № •••••.•••.••••, с номер по предходен план: 2805, кв. 160, парцел III, находящ се в гр. В., ул. „Г. Д." №•• е собственост на А. (Сашо) И.ов С. - баща на ответника И. А. С., както и на К. И.ов С.. По делото не е спорно, че на 20.08.2018 г. в дворното място, собственост на ищците, в това число и жалбоподателя А. С., съставляващо УПИ II-2801 в кв. 160 по плана на гр. В., с адрес: ул. „Г. Д." №••, e влязла и преминала през двора тежка строителна техника, която е следвало да извърши строителни работи в съседния имот, който се ползва от ответника И. С.. От събраните по делото доказателства, се установява, че в посочения имот са настъпили вреди, за което е водено наказателно производство, прекратено в досъдебна фаза. Видно от Писмо с изх. № 94-00/6008 от 31.08.2018 г. на Община В. до ответника С. и ищеца С., е извършена проверка от служители по чл. 223 от ЗУТ, във връзка с подаден сигнал на 24.08.2018г. от С., за спешна проверка и спиране на дейностти в неговия имот. При извършената проверка е установено, че в имота има багер, нает от лицето И. А. С.. Осъществен бил и контакт с лицето И. С., който заявил пред служителите на Община В., че поради липса на друга възможност е вкарал багера през съседния имот за извършване на изкопни работи за строеж на подпорна стена, като за извършеното е получил устно съгласие от С.. Ответникът е бил предупреден да преустанови всякакви строителни действия по започнатия строеж в 10- дневен срок. По делото е разпитан свидетеля Захов, полицейски служител, който се е отзовал на подаден сигнал от ищците. Същият излага, че след получен сигнал за увреждане на чуждо имущество е посетил адреса на ищците, като констатирал, че дървената входна порта била демонтирана, както и надграждащата я част. Възприел, че в двора на ищците било струпано голямо количество строителни материали, които са били разпръснати на различни места и купчина пръст, която била наскоро изкопана. Липсвала и масивната ограда между двата имота, като личало, че скоро била премахната от мястото. По отношение асфалтовата покривка в ищцовия имот, сочи че бил напукан, но не личало каква е причината за това. Изразява мнение, че напукването на асфалта не било естествено, а в следствие на някаква сила. Не помни да е имало следи от техниката върху асфалта. Сочи, че входът към къщата не е бил затворен и е имало достъп. От показанията на свидетеля А. С., баща на ответника, се установява, че фирма е извършвала строителните работи, като той самият е присъствал при строежа на подпорната стена. Сочи, че строителите не са го питали дали да влизат през съседния имот. Демонтирал е входната порта и арката отгоре. Заявява, че със сина му получили устно разрешение от Седлов за преминаване на техниката през двора му, като за друго не са говорили, но не било и забранено. По отношение премахнатата масивна ограда сочи, че същата подала изцяло в неговия имот, като ищците са ползвали неговата ограда. След приключване на строителните работи същата била възстановена като каменна ограда. Сочи още, че имотът на ищеца не се е отдавал под наем, като ищците не отсядали там, тъй като къщата е необитаема и никой не живее в нея. По отошение асфалтовата настилка в имота на ищеца, сочи, че са я засипали със земна пръст, с цел да тракторът да не минава по асфалта. Земната пръст била премахната една седмица след като е завършил строежа. Строителството било приключило септември месец същата година. От показанията на разпитания свидетел К. С. се установява, че именно ответникът се е обадил на А. С., за да поиска разрешение за преминаване на строителната техника, като е получил положителен отговор. Знае, че ответникът е искал разрешение за преминаване на техниката през ищцовия имот, защото така са му казали И. и А. С.и. Сочи, че къщата на ищците никога не била отдавана под наем, никой не бил и живеел в нея от доста време, тъй като се нуждаела от ремонт. Признава, че именно синът му е дал част от парите, които са били необходими за укрепването чрез изградената подпорна стена. Не знае ответника дали е давал пари за строежа. Смята, че брат му е наел хората за работата. Свидетелят твърди той да е участвал е в премахването на пръста от асфалта, като не е имало промяна в него. Бил е запазен така, както е бил преди засипването с материали, като още преди е имало и пукнатини. Махнали са всичко ръчно, за да не се повреди. Натрупана от изкопните работи пръст върху имота на С. и Д. била премахната в рамките на една седмица. След минаване на багера не е имало и остатък. По отношение арката на входната порта - била монтирана от дърводелци, за да бъде качествено направена. През май месец 2021 г. в ищцовия имот влезнал багер, който изкарал дърво и асфалт, заради което ищците сами премахнали отново входната врата. Споделя, че на мястото е имало няколко вида огради, тухлената била направена заедно с А. С. и А. С., а последната ограда през 2018 г. била възстановена от брат му. Виждал е само поставки за лампи, но е и лампи в имота. Разпитаната свидетелка К. С.а, бивша съпруга на ищеца С. и майка на другия ищец - Д. сочи, че масивната ограда, отделяща страните по делото е строена от друг съсед, не от ищците. Предполага, че синът й Д. е правил подобрения, но не е сигурна. Асфалтът преди да влезе техниката не е бил повреден. Твърди, че в имота е видяла купчини със засипана пръст и строителни отпадъци. След тежката техника са били унищожени всички малки храсти и бор, както и 4 фенера. Едната туя я нямало вече, а заради пропадане на изкопа и изкривяване на бора се е наложило този бор да бъде отрязан. По делото е изслушана съдебно-техническа експертиза, изготвената от вещото лице Б.. В заключението е посочено, че подпорната стена в имот с идентификатор •••••.•••.••••, съседен на имота на ищците, е стоманобетонна, с височина 4, 00 м. /без фундамента/, с дебелина на нивото на имота 0, 25 м. Няма одобрени строителни книжа и документи: инвестиционен проект, разрешение за строеж и протокол за дадени линия и ниво, което прави строителството незаконно. Към делото са представени чертежи за размерите на стената, количеството и вида на армировката и бетона, но същите не се оформени като проект, одобрен от общината. Вещото лице е посочило, че в представените по делото материали от воденото досъдебно производство няма данни за стойността на нанесените щети в имота на ищците. Дадено е заключение, че общо стойността на СМР за ограда възлизат на 841, 01 лева, за доставка и полагане на асфалтова настилка с размери 2, 70 м./7, 90 м. и дебелина 2 см. - 270, 04 лева, за доставка и поставяне на 4 броя градински фенери - 279, 96 лева, за секретна брава - 23, 54 лева, за катинар - 4, 25 лева, а за засаждане на бор – 45, 00 лева. Според вещото лице възстановяването на нанесените щети, показани на място от ищеца А. С., включително стойността за изпълнение на нова ограда, с размерите на разрушената част, са на обща стойност от 1 463, 80 лева. При изслушването на заключението в съдебно заседание вещото лице Б. пояснява, че новата ограда е била изградена на мястото на съборената. Останала е и неразрушена част от оградата, като не може да даде становище в кой от двата имота попада оградата. По делото е представено геодезично заснемане от 17.01.2021г., от което е видно, че стоманено-каменните конструкции по границите на имота попадат всички изцяло в поземлен имот с идентификатор № •••••.•••.••••, собственост на С.и. От приетото заключение на вещо лице Я. Ч. се установява, че масивната ограда между имотите на страните попада изцяло в имота на бащата на ответника С.. Приложена е и комбинирана скица на регулационната линия между УПИ II-2801 и УПИ III-2805 в кв. 160 по регулационния план на гр. В.. Изслушано е и допълнително заключение на вещо лице Б., според което наемът за период от две години за пострената в имота на ищците жилищна сграда с два самостоятелни обекта, възлиза на 18 490, 00 лева, а за незастроената част от имота на ищците – 7 406, 64 лева. Дадено е и заключение, че стойността за изпълнението на нова асфалтова настилка с площ 115, 00 кв.м. в имота на ищците възлиза на сумата от 1 491, 92 лева. Пред въззивният съд не са събрани нови доказателства. Направеното с въззивната жалба доказателствено искане за приемане като писмено доказателство по делото Протокол за трасиране, означаване и координиране на граници на поземлен имот по КК по образец 0540 към чл. 60, ал. 3 от ЗКИР от 21.12.2021г., е оставено без уважение. От датата на представения протокол е видно, че страната се е снабдила с него в хода на производство пред първоинстанционния съд преди приключване на устните състезания по делото. С оглед на това, същото нито е нововъзникнало, нито е новоузнато по смисъла на чл. 266 ГПК и е могло да бъде представено в първоинстанционното производство, поради което направеното едва пред въззивната инстация искане за приемането му, се явява преклудирано. Въз основа на така приетото за установено от фактическа страна, настоящата инстанция приема от правна страна, следното: При извършената служебна проверка по валидността и допустимостта на обжалваното решение, на основание чл. 269 ГПК съдът намира, че същото е валидно, съответно допустимо в обжалваните части. Разгледана по същество, настоящата инстанция намира въззивната жалба за неоснователна, по следните съображения: Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 49, във връзка с чл. 45 и чл. 5 1 от ЗЗД за репариране на причинени имуществени вреди, възникнали вследствие на преминаване през имота на ищеца на 20.08.2018г. на тежка строителна механизирана техника, изразяващи се в разрушаване и премахване на ограда, повреждане на асфалтова настилка в имота, унищожаване на 4 броя градински фенери, секретна брава, катинар на врата и декоративен бор, както и за пропуснати ползи във връзка с невъзможността на ищеца да използва имота, в следствие затрупването на имота със строителни отпадъци за период от 22 месеца, за сумите, както следва: 1 638, 75 лева - обезщетение за причинените имуществени вреди, 307, 72 лева – законна лихва за забава от датата на деликта – 20.08.2018г. до датата на предяване на исковата молба – 25.06.2020г., както и за сумата от 2 200, 00 лева - обезщетение за претърпени имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи от неползване на имота в периода от 20.08.2018г. до 20.06.2020 г. В съответствие с разпоредбата на чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Правопораждащият фактически състав на твърдяното материално право по предявения иск включва кумулативното наличие на следните елементи: 1) надлежно възлагане на определена работа, 2) наличие на виновно и противоправно действие и/или бездействие на изпълнителя на възложената работа, което е осъществено при или по повод изпълнение на възложеното, 3) и което е в пряка причинно-следствена връзка с претърпените от увредено лице имуществени вреди. Участници в правоотношението, което възниква при този фактически състав, са най-малко три лица - този, който е възложил някаква работа (възложител), лицето, което при или по повод изпълняването на работата (изпълнител) причинява вреди и потърпевшият (пострадалият). Отговорността по чл. 49 от ЗЗД е гаранционно-обезпечителна, т.е. не е необходимо наличието на вина на възложителя, но следва да е налице спрямо извършителя на деянието, а доколкото съществува законова презумпция тя винаги се предполага. Следователно възложителят носи доказателствената тежест да обори презумпцията в условията на пълно и обратно доказване, аргумент от чл. 45, ал. 2 от ЗЗД. Отговорността по чл. 49 от ЗЗД, макар и относително самостоятелна, е във функционална връзка с отговорността по чл. 45 от ЗЗД, т.е. преди всичко следва да се установи наличието на общите предпоставки на деликта, а именно противоправно поведение, вина, настъпили вреди, причинна връзка между вредите и противоправното, виновно поведение. Разпоредбата на чл. 51 от ЗЗД предвижда, че се обезщетяват всички преки и непосрествени вреди, причинени от увреждането. Вредата, като засягане на правно защитимо благо обхваща неимуществените и имуществени щети, последните в двете им разновидности - претърпени загуби и пропуснати ползи. Понятието пропусната полза не е дефинирано в гражданския закон. В теорията и съдебната практика се приема, че пропуснатата полза е неосъществено увеличаване на имуществото на кредитора, респективно на третото лице, увредено от деликта. Пропуснатата полза като вид имуществена вреда, настъпила в резултат на непозволено увреждане, се изразява в невъзможността да бъде реализирано определено имущество или парично оценим интерес. Всяко неосъществено увеличаване на имуществото, което е щяло да настъпи със сигурност, ако не би било осуетено от деликта, съставлява пропусната полза. Такава е както печалбата, която увреденият е можел да получи от изпълнението на договор, осуетен от противоправно поведение на деликвента, така и всяка друга имуществена облага, която със сигурност пострадалият би реализирал, ако вредоносното действие не би настъпило. Съобразно приетото в задължителната за съдилищата Тълкувателно решение № 3/13.01.2023г. по тълк. дело № 3/2021г. на ОСГТК на ВКС, причинените от деликт пропуснати ползи трябва да бъдат доказани със сигурност, както трябва да бъдат доказани със сигурност пропуснатите ползи, причинени от неизпълнение на договорно задължение. Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК за разпределение на доказателствената тежест, всяка една от страните в производството трябва да докаже фактите и обстоятелствата, на които основава изгодните за себе си искания и възражения, съответно да понесе неблагоприятните последици от недоказването им. При иск за обезщетение за вреди от непозволено увреждане увреденото лице трябва да установи всички елементи, включени във фактическия състав на увреждането, с изключение на тези, които се предполагат по силата на закона, а деликвентът следва да установи обстоятелствата, водещи до отпадане на отговорността му или до ограничаване на обема й. В чл. 45 ЗЗД е предвидено, че при непозволеното увреждане вината на деликвента се предполага до доказване на противното, от което следва, че всички останали елементи от фактическия му състав, включително и вредите, подлежат на доказване от увреденото лице. Вредите са обективна категория и затова за уважаването на иска за непозволено увреждане не е достатъчно настъпването им да е предполагаемо и хипотетично, а е необходимо да се установи реалното им съществуване. В този случай на доказване подлежат фактите, от които произтича възможността за реализиране на ползата, както и че реализирането й е станало невъзможно поради деликта. Тези факти са конкретни и обективно съществуващи, съответно при спор относно претърпяна пропусната полза съдът следва да преценява всички – както преки, така и косвени доказателства за действително съществуващите факти и състояния, от които може да се направи обоснован извод за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице, което е осуетено от деликта. Настоящата инстанция споделя извода на първоинстанционния съд, че от събраните по делото доказателства безспорно се установява, че на посочената дата – 20.08.2018 г. през имота на ищеца С. по нареждане на ответника И. С. е преминала тежка механизирана строителна техника, вследствие на което са повредени асфалтовата настилка в имота, унищожени са 4 броя градински фенери, секретна брава, катинар на врата и декоративен бор. По делото се установи, че строителната техника е преминала през имота на ищците, поради извършено в съседния имот, собственост на бащата на ответника – А. С. и неговият чичо – К. С., строителство на подпорна стена, на мястото на съществуващата преди това ограда между имотите. Елементите за ангажиране на отговорността за репариране на причинените вреди от тези действия на ответника С. са доказани, както правилно е приел първоинстанционният съд, доколкото личното участие на ответника не е нужно. От събраните по делото доказателства безспорно се установява, че ответникът е възложил извършването на строително-монтажни работи в неговия имот, като за целта е финансирал извършване на строително-монтажните работи по изграждане на подпорна стена в обитавания от него имот, както и лично пред служители на Община В. е заявил, че той е вкарал багер през съседния имот, съответно самият багер е бил нает от него. От събраните по делото свидетелски показания, които са непротиворечиви в тази насока, се установява, че лично ответникът е поискал разрешение за минаване на тежката техника през двора на ищеца С. от самия него. Правилен е изводът на съда, че за ангажиране на отговорността по чл. 49, във връзка с чл. 45 от ЗЗД не е необходимо възложителят на работата да бъде собственик на имота, достатъчно е, че собственикът да не се е противопоставил на извършения ремонт и да е бил съгласен ответникът да наеме хора. В този смисъл, доколкото е налично волеизявление на ответника И. С. пред органите на общината, че той е наел багера, то правилно съдът е приел, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността му по чл. 49, във връзка с чл. 45 от ЗЗД. Пред въззивната инстанция се оспорват изводите на съда единствено за недължимост на претендираните суми за разрушената, вследствие извършеното строителство, ограда между двата имота, съответно за част от претенцията за повредената асфалтова настилка, както и за отхвърляне на претенцията за пропуснати ползи, вследствие твърдяната от ищеца невъзможност да ползва имота си за период от 22 месеца. За да достигне до извод за неоснователност на исковите претенции по отношение претендираните суми, съдът е приел, че оградатата между двата имота се намира в съседния имот, съответно не се дължи обезщетение за разрушаването й, както и че не е доказано по делото сигурност на настъпване на имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи в правната сфера на ищеца. Правните изводи на настоящата инстанция относно неоснователността на част от претендираните от ищеца С. суми за претърпени имуществени вреди, вследствие процесното противоправно деяние, съвпадат напълно с тези на първоинстанционния съд, поради което на основание чл. 272 от ГПК, въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционното решение. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивните жалби, е необходимо да се добави следното: Изводите на първоинстанционния съд досежно неоснователност на ищцовата претенция за заплащане на причинени вреди за разрушената ограда, претендирани с въззивната жалба в размер на 420, 50 лева, съобразно притежаваната от него част от имота, са правилни. Видно от представеното заключение на вещото лице Ч., оградатата се е намирала изключително и изцяло в имота на бащата на ответника С., а не в имота на ищеца С.. Това се подкрепя и от останалите събрани по делото доказателства, включително свидетелските показания на разпитаните свидетели и представеното геодезично заснемане от 17.01.2021г. Неоснователни са възраженията на жалбоподателя, че вещите лица по делото са се объркали във връзка с извода им, че оградата се намира изцяло в имота на бащата на ответника С.. По делото не са приети различни заключения на вещите лица, които да си противоречат, доколкото вещото лице Б. изрично е заявила, че не може да становище за това, в кой имот точно се намира съборената ограда. Именно за това е възложено изготвянето на друга експертиза от вещото лице Ч.. В жалбата си ищецът се позовава на непредставен и неприет в първоинстанционното производство протокол за трасиране на инж. Б.. Пред първоинстанционният съд не е прието такова доказателство, а същото е представено едва с въззивната жалба, като доколкото не са налице основанията по чл. 266 от ГПК, въззивният съд не го прие по делото. От показанията на свидетелите се установява, че оградата е изградена изцяло в собствения на бащата на ответника С. имот, като ищецът е ползвал оградата като гранична линия между двата съседни имота. Според показанията на свидетелката С.а, оградата е изградена от трето лице, различно от спорещите по делото страни. В този смисъл по делото не са събрани доказателства ищецът С. да е участвал в изграждането й, съответно доколкото не се намира в неговия имот, то същият не е претърпял вреди от разрушаването й. Поради това правилен е изводът на съда, че ответникът не е нанесъл вреди на имущество, което е собственост на ищеца, доколкото е разрушил такава, собственост на лице различно от ищеца. Това е така, доколкото липсва един от елементите на фактическия състав на деликтната отговорност – а именно нанесена вреда на ищеца С., поради което не са налице основания за обезщетяването й. Отделно от това следва да се посочи, че видно от събраните по делото доказателства на мястото на старата ограда е изградена нова такава от страна на бащата на ответника С., поради което неоснователно се претендира заплащане на обезщетение за нещо, което е възстановено, още повече, че по делото не се установи ищецът да има права върху оградата. Твърди се в жалбата, че вещото лице не било съобразило допустимо отклонение по чл. 18 от ЗКИР. Следва да се отбележи, че посочената разпоредба касае вписването на лицата правоспособни да изпълняват дейности по геодезия, картография и кадастър в предвидения в закона специален регистър. Най-вероятно жалбоподателят има предвид разпоредбата на чл. 18 от Наредба № РД-02-20-5/15.12.2016г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри, издадена от министъра на регионалното развитие и благоустройството. По делото не са събрани каквито и да било доказателства, че соченото допустимо отклонение в кадастралната карта не е взето предвид от страна на вещото лице Ч.. В съдебното заседание по приемане на заключението никоя от страните не е възразила срещу изводите на вещото лице, съответно не са поставени допълните въпроси към него. Доколкото не са налице данни, които да разколебават направените от вещото лице изводи, а напротив – заключението му се подкрепя и от останалия събран по делото доказателствен материал, настоящата инстанция изцяло кредитира приетата по делото и неоспорена от страните експертиза на вещото лице Ч., като компетентно изготвена. С оглед на всичко гореизложеното, претенцията на ищецът за възстановяване на причинени му имуществени вреди, вследствие разрушаване на оградата между двата съседния имота в размер на 420, 50 лева, като изцяло неоснователна, правилно е отхвърлена от първоинстанционния съд. По отношение асфалтовата настилка претенцията на ответника е уважена и е присъдена съответстващата на правата на ищеца в имота част от разходите по възстановяването им, съобразно приетото по делото допълнително заключение на вещото лице Б. от дата 26.09.2022г. С въззивната жалба се претендира допълнително присъждането на сумата от 135, 02 лева за повредената асфалтова настилка с размери 2, 70 м. на 7, 90 м., стойността за възстановяването на която възлиза на общо 270, 04 лева, съобразно първоначалното заключение на вещото лице от дата 28.10.2021г. Към момента на изготвяне на първоначалната експертиза, вещото лице е посочило, че асфалтова настилка с посочените размери липсва, като петното от липсващата асфалтова настилка е посочено лично от ищеца С., земята в тази част била разрохкана, без настилка. При отговор на зададените по реда на чл. 176 от ГПК въпроси, ищецът С. е заявил, че не знае кой е премахнал посочената част от асфалтовата настилка, доколкото имотът е съсобствен с другия ищец Д.. Последният изрично е заявил пред съда, че именно той е премахнал асфалтовата настилка през втората половина на 2021г., т.е. следва извода, че това е станало преди изготвяне на първоначалното заключение на вещото лице Б., доколкото в заключението е посочено, че асфалтова настилка липсва. Това не е позволило на вещото лице да посочи цена за реално причинената вреда, като същото е приел, че следва да се възтанови цялата асфалтова настилка и е посочила стойност от 270, 05 лева. Настоящата инстанция счита, че доколкото другият ищец по делото изцяло е премахнал асфалтовата настилка в този участък преди извършване на експертизата, то не е установено със сигурност какви са били реално настъпилите вреди по този участък, вследствие действията на ответника С.. Ищецът, с всички доказателствени средства, следва да установи увреждащото деяние, вредите и причинно-следствената връзка между тях така, че от анализа на доказателствата съдът да може да изведе еднозначен извод за наличието им. Настоящата инстанция счита, че претенцията не се явява доказана от страна на ищеца С., чиято е доказателствената тежест, доколкото по делото не е установено какви са били реално настъпилите вреди за този участък. С оглед на това, искането за присъждане на допълнителна сума от 135, 02 лева се явява неоснователно. С оглед отхвърляне на исковите претенции за посочените суми, правилно съдът не е присъдил и законна лихва върху тях за претенцирания период на забава. Правилни и в съответствие с материалния закон са изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на претенцията на ищеца, досежно претърпени от него имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от невъзможността да използва имота си за периода от 20.08.2018г. до 20.06.2020г. Ищецът твърди, че претендира символични суми, доколкото по делото били доказани такива в по-голям размер, съобразно пазарния наем на имота, поради което неправилно първоинстанционния съд не му присъдил и тази минимално претендирана от него сума. Както беше посочено, причинените от деликт пропуснати ползи трябва да бъдат доказани със сигурност, като доказателствената тежест е на увреденото лице. Вредите са обективна категория и затова за уважаването на иска за непозволено увреждане не е достатъчно настъпването им да е предполагаемо и хипотетично, а е необходимо да се установи реалното им съществуване. Такава претенция подлежи на отхвърляне като неоснователна по причина, че ищецът не доказва претендираната за обезвреда пропусната полза като сигурно и очаквано в патримониума му увеличение. От събраните по делото свидетелски показания се установява, че достъпът до жилищната сграда, намираща се в имота на ищеца, не е бил ограничаван през време на извършване на строителството. В този смисъл са показанията на свидетеля Захов, който се е отзовал на подаден сигнал от ищците и има непосредствени възприятия. От свидетелските показания се установява също, че построената в имота сграда е била в лошо състояние, следвало да се ремонтира, като никой от ищците не е пребивавал в нея. От показанията на останалите свидетели се установява, че складирането на строителни отпадъци върху част от празното дворно място е продължило за кратък период от време, като до м. 09.2018г. е възстановена и портата на имота, както и това, че достъп до имота има и през друг вход към него. По делото не са събрани доказателства в обратна насока. Както правилно първоинстанционният съд е посочил, за обезщетяване на вреди от пропуснати ползи следва да се докаже, че действително такива са щели да бъдат реализирани, ако не е било извършено процесното деяние. В този смисъл, ищецът не е доказал при условията на пълно и главно доказване сигурност в настъпване на вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от невъзможността му да ползва имота за претендирания период от почти две години. Същият е имал достъп до жилището, дворът е бил затрупан с отпадъци за кратък период, което обаче не му е пречело на достъпа до имота, доколкото е имало и друг вход към него. Поради това, в случая не може да се приеме, че е налице пропусната полза в патримониума на ищеца. Правилно съдът е посочил, че няма как да настъпят вреди от липсата на възможност за ползване на имота, поради неяснотата дали в резултат на извършеното незаконно строителство на подпорна стена, е възможно да възникне случайно събитие - самосрутване на двор, доколкото това е едно бъдещо несигурно събитие. Субективното отношение на ищеца С. изразяващо се в страх да ползва имота си, поради което не го е използвал, не представлява настъпила имуществена вреда в неговата сфера, доколкото не е налице изискуемата сигурност за настъпване й. По делото не са налице никакви обективни данни и не са представени каквито и да било доказателства, че вследствие извършеното незаконно строителство на подпорната стена в съседния имот, сградата и имотът на ищеца ще се срутят. Извършването на строеж без строителни книжа сам по себе си не налага извод, че неминуемо извършеното строителство няма да издържи на природни сили – земетресение, наводение и т.н. Поради това, не може да се обоснове извод за наличие на сигурност от настъпването на вреди от вида на пропуснати ползи в правната сфера на ищеца. Изложените във въззивната жалба възражения по отношение тази претенция са изцяло неоснователни. В този смисъл, правилно и законосъобразно, в съответствие с прието Тълкувателно решение № 3/13.01.2023г. по тълк. дело № 3/2021г. на ОСГТК на ВКС, макар и след постановяване на първоинстанционното решение, но задължително за въззивния съд, първоинстанционният съд е отхвърлил исковите претенции за заплащане на пропуснати ползи от неползване на имота в периода от 20.08.2018г. до 20.06.2020г. в размер 2 200, 00 лева. С оглед гореизложеното, релевираните във въззивната жалба възражения са неоснователни. Не се констатират твърдените от жалбоподателя пороци на първоинстанционното решение в обжалваните части, същото е мотивирано, постановено при спазване на материалния закон и е обосновано. С оглед съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд, решението на районния съд, като правилно, следва да бъде потвърдено в обжалваните части. По отношение присъдените разноски от първоинстанционния съд в полза на ответника по иска И. С., следва да се има предвид, че с Определение № 260031/04.10.2023г. по делото е оставено без уважение инкорпорираното във въззивната жалба искане на въззивника С. за изменение на решението в частта за разноските. Срещу така поставеното определение не е подадена жалба в предвидените в процесуалния закон срокове. Следва да се посочи, че първоинстанционният съд правилно е присъдил при условията на съразмерност направените от ответника по иска разноски. Съдът е съобразил, че отговорността за разноски между ищците е разделна, поради което правилно е присъдил 1/2 от общата сума, или сумата в размер на 388, 24 лева, да бъде заплатена от ищеца по иска А. С.. Размерът на дължимите суми е правилно определение от първоинстанционния съд. Доколкото исковите претенции са идентични като суми и са отхвърлени за идентична стойност, правилно съдът е приел, че отговорността за разноски е до размера на 1/2 от доказаните от ответника разноски. Това е така, доколкото ишците В. и А. Д. са претендирали обща сума, равняваща се на претендираната и от жалбоподателя С.. Отхвърленият размер на двете идентични претенции е един и същ, поради което правилно съдът е изчислил, че всички ищци дължат на ответника разноските, съобразно отхвърлената част от исковете, която е с еднаква стойност за ищците. Неоснователните са изтъкнатите доводи, че всички ищци са осъдени солидарно да заплатят на ответника определените от съда съдебни разноски в първоинстанционното дело, доколкото съдът ги е присъдил в условията на разделност и е определил каква част, всеки от ищците следва да заплати на ответника. При солидарната отговорност, всяко от лицата дължи цялото вземане, а видно от постановеното решение, за отхвърлената част от исковете, ответниците са осъдени да заплатят по 1/2 от присъдените разноски. Доколкото решението в обжалваната част е потвърдено, съответно не се констира присъдени суми да са в друг размер, то не са налице предпоставки за промяна на първоинстанционното решение в частта за разноските от страна на въззивната инстанция. С оглед неоснователността на въззивната жалба право на разноски пред въззивната инстанция има въззиваемата страна. Същата не е претендирала нито е представила доказателства за извършването на такива, поради което съдът не дължи произнасяне. На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК решението е окончателно и не подлежи на обжалване. В останалите части, решението на първоинстанционния съд, като необжалвано, е влязло в законна сила. Воден от горното, съдът