Решение № 354 от 17.1.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 12102/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С решение № 20080910 от 24.02.2023 г. на СРС, 123 с-в, по гр. д. № 40295/2020 г. „Н.“ АД, ЕИК •••• е осъдено да заплати на Т. Н. Х., ЕГН ••••••••••, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 228, ал. 3 КТ, сумата от 24. 77 лв. - законна лихва върху сумата от 3 430. 28 лв., за периода от 01.03.2020 г. до 26.03.2020 г., включително, сумата от 108. 63 лв. - законна лихва върху сумата от 2 572. 71 лв. за периода от 27.03.2020 г. до 25.08.2020 г., включително, законната лихва върху сумата от 2 572. 71 лв. за периода от 26.08.2020 г. до 19.11.2020 г. включително, както и сумата от 443. 98 лв. - направени по делото разноски възнаграждение за адвокат по чл. 78, ал. 1 ГПК и разноски в полза на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК. С решението е отхвърлен предявения от Т. Н. Х. с ЕГН ••••••••••, срещу „Н.“ АД с ЕИК •••• искове с правно основание чл. 222, ал. 3 ГПК за общата сума от 3 430.28 лв., като погасен чрез плащане, както следва: на сумата от 857.57 лв., извършено на 05.03.2020 г. и на сумата от 857.57 лв., извършено на 27.03.2020 г. - преди датата на завеждане на исковата молба в съда; както и чрез плащане на общата сума от 2 572.71 лв., извършено посредством трите парични превода, всеки на стойност 857. 57 лв. от 20.11.2020 г. - след датата на завеждане на исковата молба, както и искът с правно основание чл. 228, ал. 3 КТ за разликата над общата сума от 133. 40 лв. (24.77 лв. + 133. 40 лв.) до пълния предявен общ размер от 226. 78 лв. и за периода от 02.01.2020 г. до 29.02.2020 г., включително. Решението се оспорва от ответника „Н." АД в частта, в която е уважен иска за заплащане на лихви за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 228, ал. 3 КТ с доводи, че в тази част е необосновано и незаконосъобразно. Сочи, че съдът не е съобразил, че през пролетта на 2020 г. е започнала световна пандемия във връзка с КОВИД -19, при която са действали специални мерки. Поддържа, че дружеството е страна по ОКТД, като член на Българската минно геоложка Камара, в който се уреждат трудовите и осигурителни отношения със служителите, включително с ищцата. Позовава се на чл. 39 от КТД според който при недостиг на средства разликата до пълният размер на БТВ се изплаща допълнително в 3 месечен срок, който работодателят е спазил. В условията на икономическите мерки от 2020 г. всички плащания са направени своевременно и не е налице нарушение на трудовото законодателство от ответника, като не са налице задължения на ответника за заплащане на лихви за забава върху обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ. Моли да се отмени решението в оспорената част и да се отхвърлят исковете. Претендира разноски. Въззиваемата страна - ищцата Т. Н. Х. чрез представителя си, оспорва жалбата в писмен отговор в срока по чл. 263 ГПК. Поддържа, че решението, в оспорената от ответника уважителна част, е правилно и законосъобразно постановено. Съдът е направил обоснована преценка на събраните по делото доказателства. Съгласно чл. 222, ал. 3 КТ, при прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяване, той има право на съответното обезщетение, определено съгласно разпоредбата на чл. 228, ал. 1 КТ. То се определя на база БТВ получено през последния пълен работен месец, ако не е предвидено друго. Сочи, че е уведомила работодателя с заявление от 10.12.2019 г., че считано от 01.01.2020 г. трудовото й правоотношение се прекратява на основание чл. 327, ал. 1, т. 12 КТ - поради придобИ.е на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Работодателят не е оспорил този факт и е постановил да и се изплати обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ в размер на 6 брутни заплати. За първи път във въззивното производство се навеждат доводи за приложение на КТД в отношенията между страните. Такъв КТД не е приеман по делото и позоваването на него е преклудирано по смисъла на чл. 266, ал. 1 ГПК. Освен това сочи, че дори да е приложим такъв договор, клаузите, на които се позовава ответника касаят забавяне в изплащането на месечните трудови възнаграждение, а не на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ. Моли да се потвърди първоинстанционното решение в оспорените части както е постановено. Претендира разноски. Съдът като взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема за установено следното: СРС се е произнесъл по кумулативно, обективно съединени искове с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 228, ал. 3 КТ. Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия на въззивния съд, той се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Решението се оспорва от ответника само в частта по исковете и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 228, ал. 3 КТ, в която са уважени исковете. В останалата отхвърлителна част решението не се оспорва и е влязло в сила. В рамките на въззивната проверка, решението в оспорената уважителна част е валидно и допустимо постановено. Жалбата срещу него е подадена в срок и от легитимирана за това страна. Както се посочи и по - горе, при извършване на въззивната проверка съдът е обвързан от предмета, по който се е произнесъл СРС, респ. по възраженията и доводите, които са направени пред този съд, в случая от ответника до момента на подаване на отговор на исковата молба – арг. от чл. 131 ГПК. За основателността на претенцията за заплащане на лихви за забава следва да се установи, че за ищцата е възникнало право да получи обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ. Съгласно този текст, при прекратяване на трудовото правоотношение след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяване, той има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца, а в случай, че е работил при същия работодател през последните 10 години от трудовия си стаж - за срок от 6 месеца. В случая наличието на предпоставки за получаване на такова обезщетение не са спорни по делото и се признават от ответника. Единственият спор касае задълженията за заплащане на лихви за забава върху дължимата сума на обезщетението. По въпроса за момента на изпадане в забава на длъжника - работодател, настоящият състав споделя изводите на СРС, че по правилото на чл. 228, ал. 3 от КТ, паричното обезщетение по чл. 222, ал. 3 ГПК, дължимо при прекратяване на трудовото правоотношение, се изплащат не по- късно от последния ден на месеца, следващ месеца, през който правоотношението е прекратено, освен ако в КТД е договорен друг срок. След изтичане на този срок работодателят изпада в забава и дължи съответното обезщетение заедно със законната лихва. В конкретния казус не се твърди, нито се установява по отношение на ищцата да е уговорен различен от предвидения в КТ срок за плащане. Както е посочил и СРС, доколкото трудовото правоотношение между страните по делото е прекратено, считано от 01.01.2020 г., то паричното обезщетение по чл. 222, ал. 3 ГПК ще се дължи от работодателя не по - късно от 29.02.2020 г. Това е падежа на главното вземане за обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ. По делото не е спорно, че ответникът не е заплатил сумата на посочената дата, поради което е изпаднал в забава в плащането. Във връзка с възраженията в отговора на въззивната жалба, направени от ищцата, въззивният състав констатира, че в отговора на исковата молба пред СРС ответникът е поддържал единствено възражение, че е заплатил със закъснение част от сумата по обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ, дължимо на ищцата, преди завеждане на исковата молба на три вноски от по 857, 57 лв., с банкови преводи на 23.01.2020 г, 05.03.2020 г. и 23.03.2020 г. в общ размер на 2 572, 71 лв., за което е ангажирал доказателства пред СРС. Пред СРС ищцата не е оспорил този факт, видно от молба, депозирана в съдебно заседание пред СРС на 05.10.2021 г., в която е направила уточнение на претенцията за лихви за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 228, ал. 3 КТ. Други съображения срещу претенциите за главница и лихви не са изложени в отговора в срока по чл. 131 КТ, нито в хода на производството. Следователно всички доводи касаещи приложение спрямо ищцата на ОКТД или на различни от законно предвидените срокове за изпадане в забава на ответника за заплащане на обезщетението, са преклудирани по смисъла на чл. 266, ал. 1 ГПК. Доводите в жалбата, касаещи приложение спрямо ищцата на КТД при работодателя, не подлежат на обсъждане. Следва да се посочи, само за пълнота, че с обявяване на извънредно положение с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. и приемане на ЗМДВИП, не е предвидено да спират да текат срокове за работодателя за заплащане на трудови възнаграждения и обезщетения по трудови правоотношения. Предвид изложеното до момента въззивният състав намира за обоснован извода на СРС, че ответникът дължи на ищцата законната лихва за забава върху главната претенция по делото в размер на 3 430. 28 лв. за периода от 01.03.2020 г. (по общите правила на чл. 228, ал. 3 КТ) до 26.03.2020 г., включително, а след плащането на още 857. 57 лв., извършено на 27.03.2020 г., дължи законната лихва върху остатъка от 2 572.71 лв. за периода от 27.03.2020 г. до датата на завеждане на делото - 25.08.2020 г. включително, като след тази дата ответникът дължи на ищцата и законната лихва върху 2 572.71 лв. до окончателното плащане на тази сума, реализирано на 20.11.2020 г., т. е. до 19.11.2020 г. включително. Съдът е определил размера на дължимите лихви върху частично заплатените суми по реда на чл. 162 ГПК. Доколкото в жалбата не са изложени съображения относно конкретните размери на определените от СРС задължения, въззивният съд не намира основание да излага повторно мотиви по този въпрос, а препраща към мотивите на СРС, на основание чл. 272 ГПК. Съдът е уважил иска общо само за сумата от 133, 40 лв. за посочените в решението периоди, като до пълния предявен размер искът е отхвърлен, а в тази част решението не се оспорва. Поради съвпадане на крайните изводи на СГС с тези на СРС в частите, в които претенциите за лихви за забава са уважени, решението следва да се потвърди. Същият извод се отнася и до присъдените в тежест на ответника разноски пред СРС, които са съобразени с изхода от спора. По разноските пред СГС: Отново предвид изхода на делото (жалбата няма да бъде уважена), право на разноски има въззиваемата страна - ищцата. Пред СГС са представени доказателства за заплатено в брой адвокатско възнаграждение в минимален размер от 400 лв., което следва да се присъди в полза на ищцата. Ответникът не е възразил по размера на адвокатското възнаграждение. Така мотивиран СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД