Решение № 707 от 24.6.2026 г. на Районен съд - Кюстендил по дело № 2114/2026 г.

Производство е по реда на чл.50 от СК, вр. чл.330 от ГПК. Съдът е сезиран с молба, депозирана от Л. и И. К.и, за прекратяване на брака им по реда на чл. 50 от СК. Молителите твърдят, че са съпрузи, сключили граждански брак през 1989г. Имали деца, които към настоящия момент били пълнолетни. От известно време брачният им живот не протичал спокойно, Молителите от 9 години се намирали във фактическа раздяла. Бракът им бил лишен от привичното си съдържание и съществувал само формално. Намерението им да разтрогнат брачния си съюз било сериозно и непоколебимо. Постигнали са споразумение, приложено към молбата, с което са уредили всички лични и имуществени отношения по см. на чл. 51, ал.1 от СК. Ето защо молят съда да постанови решение, с което да допусне развода между тях и да утвърди постигнатото споразумение, без да издирва мотивите за прекратяването на брака. В съдебно заседание от 22.06.2026г. молителите се явяват ЛИЧНО и с пълномощника си като поддържат молбата и представеното споразумение. Съдът, след като изслуша становищата на молителите и прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, прие за установено следното от фактическа и правна страна: От доказателствата по делото се установява, че молителите действително са съпрузи, считано от 14.01.1989 год., когато сключили граждански брак в гр. Кюстендил, за което е съставен Акт за граждански брак № 5 от 14.01.1989 год., видно от приложеното заверено копие на Удостоверение за граждански брак, Серия Г Б № •••••. При сключване на брака съпругата е приела фамилното име на съпруга си – „К.“. От брака си съпрузите нямат ненавършили пълнолетие деца. При тези обстоятелства се взе предвид, че необходима предпоставка за прекратяване на брака в хипотезата на чл. 50 от СК, е съгласието на страните за това да е взаимно, непоколебимо и сериозно. В случая е налице именно такова, категорично заявено от молителите по делото съгласие за прекратяване на брака им по взаимна тяхна воля в депозираната по делото молба, като същото излагат и лично пред съда в проведеното съдебно заседание. Поради това са налице предпоставките на чл. 330, ал. 3 от ГПК за допускане на развод по взаимно съгласие на съпрузите, без да се издирват мотивите за прекратяване на брака. Приложено е и подписано от молителите споразумение по чл. 51 от СК, което е изчерпателно и пълно, като не са останали открити и спорни отношения между тях, а след цялостната му преценка, съдът намира, че то не противоречи на закона и морала, обхваща в пълнота необходимите въпроси, които следва да бъдат уредени при прекратяване на брака и то по начин, съответстващ на законовите изисквания, поради което същото следва да бъде утвърдено. По разноските и следващите се държавни и местни такси: Съгласно общите разпоредби на чл. 71 и чл. 73 от ГПК е предвидено задължение на страните да заплащат държавна такса за водене на съдебните производства, размерът на която се определя съобразно тарифа, приета от МС. Съгласно специалната разпоредба на чл. 6, т. 3 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, държавната такса за допускането на развода се определя в размер до 40.00 лв. /20,45 евро/. Поради изложеното и на посочените правни основания съдът определя такава в размер на 20,45 евро, внесена изцяло при депозиране на молбата. С оглед характера на производството и постигнатото споразумение между страните други такси и разноски не се дължат, а сторените от тях остават за молителите така, както са направени. Мотивиран от горното и на основание чл. 330 и сл. ГПК, вр. чл. 51, вр. чл. 50 от СК, съдът