Решение № 13071 от 12.10.2026 г. на Административен съд - Варна по дело № 355/2026 г.

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс ( АПК) , вр. чл.124,ал.1 от Закона за държавния служител ( ЗДСл). Образувано е по подадена жалба от А. Д. П. , [ЕГН], против Заповед № 3-119/14.01.2026 г. издадена от изпълнителния директор на НАП-София , с която е прекратено служебното му правоотношение като главен инспектор по приходите, ІV старши ранг в ТД на НАП-Варна, Дирекция „Контрол“, отдел „Ревизии“, Сектор „Ревизии“ – І, на основание чл.107, ал.1,т.1 от Закона за държавния служител. Жалбоподателят оспорва заповедта като незаконосъобразна и иска отмяната й. Навежда основанията на чл.146, т.3,т.4 и т.4 от АПК. Счита, че заповедта е издадена при съществени нарушения на административнопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон и при явно несъответствие с принципа на съразмерност.Счита, че оспореният акт е постановен при липсата на материалноправните предпоставки. Счите, че е изтърпял наложеното с Присъда № 12/05.02.2024 г., по НОХД № 62/2023 г. по описа на Окръжен съд-Русе наказание, в периода, когато е бил лишен от право да упражнява заеманата държавна длъжност и е бил остранен. Сочи, че периодът от 24.07.2020 г. до 04.07.2022 г. не е бил зачетен при издаването на заповедта. Счита, че с издаването на заповедта ще трябва повторно да изтърпи наложеното наказание. Това спорен него нарушава правото му на професия, която упражнява повече от 30 години. Отделно сочи, че в периода след 04.07.2022 г. до уволнението е изпълнявал отговорно служебните си задължения. В жалбата е инкорпориран иск по чл. 121, ал. 1, т. 3 от ЗДСл, във връзка с чл. 104 от цитирания за заплащане на обезщетение за времето, през което жалбоподателят не е бил на служба поради прекратяване на служебното му правоотношение- по арг. на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. Ответникът – изпълнителния директор на НАП , чрез главен юрисконсулт Н. изразява становище за неоснователност на жалбата. Излага подробни съображения в представено писмено становище. Претендира юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на претендиранато от жалбоподателя адвокатско възнаграждение. Като съобрази приетите по делото доказателства, становищата на страните и приложимия закон и след служебна проверка на оспорения индивидуален административен акт за валидност и законосъобразност на всички основания по чл. 146 от АПК, съдът намира за установено следното от фактическа и правна страна: По допустимостта на жалбата: Жалбата е подадена от легитимирана страна, срещу индивидуален административен акт, който подлежи на оспорване по съдебен ред и в срока съгласно чл.149,ал.1 от АПК- заповедта е връчена на 19.01.2026 г., видно от отбелязване в акта, жалбата е подадена на 02.02.2026 г. Жалбата е допустима и следва да бъде разгледана по същество. По основателността на жалбата: От 01.06.2009 г. жалбоподателят е назначен на длъжност главен инспектор по приходите в ТД на НАП-Варна, Дирекция „Контрол, Отдел „Контролна дейност“, Сектор „Ревизии и проверки. С Определение № 385/20.07.2020 г. , влязло в сила на 24.07.2020 г. по ЧНД № 575/2020 г. по описа на Окръжен съд- Русе, по искане на Русенска окръжна прокуратура във връзка с ДП № 782/2020 г., по реда и на основанията на чл.69 от НПК на жалбоподателя е наложена мярка за процесуална принуда „Отстраняване от длъжност“ като главен инспектор по приходите в ТД на НАП-Варна. Взетата мярка е отменена с Определение № 171/04.072022 г., но ВЧНД № 185/2022 г. по описа на Апелативен съд-Велико Търново. На 18.07.2022 г. жалбоподателя се е явил за изпълнение на служебните си задължения, като е издадена Заповед № З-ЦУ-1363/27.07.2022 г. на изпълнителния директора на НАП, за заемане на длъжността, считано от 18.07.2022 г. С влязла в сила Присъда № 12/05.03.2024 г. , постановена по НОХД № 62/2023 г. по описа на Окръжен съд-Русе, жалбоподателят е лишен от право да заема длъжността, на която е назначен и да упражнява професия свързана с осъществяване на данъчен, финансов и осигурителен контрол. Със Заповед № 3-119/14.01.2026 г. издадена от изпълнителния директор на НАП-София , е прекратено служебното му правоотношение като главен инспектор по приходите, ІV старши ранг в ТД на НАП-Варна, Дирекция „Контрол“, отдел „Ревизии“, сектор „Ревизии“ – І на основание чл.107, ал.1,т.1 от Закона за държавния служител. Към датата на издаване на оспорената заповед, жалбоподателят е бил назначен на длъжност по служебно правоотношение- главен инспектор по приходите в НАП, Дирекция „Контрол, Отдел „Ревизии“, Сектор „Ревизии 1“, с придобит статут : ІV старши ранг. С Постановление от 20.05.2025 г. на Окръжна прокуратура-Русе, след депозирана от жалбоподателя молба за прилагане на нормата на чл.59,ал.4 от НК за периода на отстраняване от длъжност, е направен отказ. След предприето обжалване пред Апелативна прокуратура-Велико Търново и съобразно изрично заявление от адв. Н., постановлението е било потвърдено. По делото е представено от жалбоподателя уведомление по чл.205,ал.1 от НПК относно извършено престъпление по чл.255 от НК. Предвид установеното от фактическа страна, съдът намира следното от правна страна: І. Заповедта за прекратяване на служебното правоотношение е издадена от изпълнителния директор на НАП, който съгласно чл. 13,ал.1 от Закона за националната агенция за приходите ( ЗНАП ) упражнява функциите на орган по назначаването по отношение на държавните служители. Заповедта е издадена в изискуемата писмена форма и не са налице основания да бъде обявена за нищожна. Съгласно чл. 108, ал. 1 от Закона за държавния служител служебното правоотношение се прекратява от органа по назначаването с административен акт, който се издава в писмена форма и трябва да съдържа правното основание за прекратяване, дължимите обезщетения и придобития ранг на държавна служба. Съгласно посоченото в заповедта правно основание на чл.107,ал.1, т.1 от ЗДСл органът по назначаването прекратява служебното правоотношение без предизвестие, когато държавният служител бъде лишен с присъда от правото да упражнява професия или да заема длъжността, на която е назначен. По отношение на жалбоподателя има влязла в сила Присъда № 12/05.03.2024 г., постановена по НОХД № 62/2023 г. по описа на Окръжен съд – Русе, с която е лишен от право да заема длъжността, на която е назначен и да упражнява професия свързана с осъществяване на данъчен, финансов и осигурителен контрол“ за срок от една година . Служебното правоотношение на жалбоподателя е за изпълнение на длъжността – главен инспектор по приходите в ТД на НАП-Варна, Дирекция „Контрол“, Отдел „Ревизии“, сектор „Ревизии“ -1, с придобит ІV старши ранг, като от естеството на длъжността, нормативно определените функции и длъжностната характеристика следва, че същата е длъжност в данъчната администрация и/или включва осъществяване на дейности по данъчен, финансов и осигурителен контрол. В конкретния случай са налице и двете предвидени в чл.107,ал.1,т.1 от ЗДСл хипотези. От една страна, с влязлата в сила присъда държавният служител е лишен от правото да заема държавна длъжност в данъчната администрация. Следователно, ако заеманата от него длъжност е длъжност в данъчната администрация, е налице пряко и непосредствено съответствие между забраната, постановена от наказателния съд, и заеманата по служебното правоотношение длъжност. От друга страна, с присъдата служителят е лишен и от правото да упражнява професия, свързана с осъществяване на данъчен, финансов и осигурителен контрол. По този начин присъдата засяга не само формалното качество на лицето като държавен служител в данъчната администрация, но и самата професионална дейност, която е предмет на изпълняваните служебни функции. Съществено значение има обстоятелството, че наказателният съд е наложил две отделни наказания, засягащи два различни, но свързани аспекта на професионалната реализация на осъденото лице. Първото наказание засяга правото да заема длъжността, на която е назначен. Второто наказание засяга правото да се упражнява професия, свързана с данъчен, финансов и осигурителен контрол. Това съответства на разграничението, направено в чл. 50, ал. 1 НК, според който „лишаване от право да се заема определена държавна или обществена длъжност“ и „лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност“ представляват отделни наказания. Поради това в настоящия случай не стои въпросът дали органът по назначаването може да приравни една професия на определена длъжност. Наказателният съд сам е определил и двете ограничения. Следователно дори да бъде направен опит да се оспори приложимостта на едната от двете хипотези на чл. 107, ал. 1, т. 1 ЗДСл, другата остава самостоятелно достатъчно основание за прекратяване на служебното правоотношение. Определящо за органа по назначаването е, че наказанията са постановени с влязла в сила присъда. Органът по назначаването не разполага с правомощие да преценява отново правилността на наказателната присъда, основанията за налагане на наказанието или необходимостта от него. След влизането в сила на присъдата установеното с нея лишаване от права представлява правен факт, който органът по назначаването е длъжен да съобрази при решаването на въпроса за съществуването на служебното правоотношение. В този смисъл предмет на административната преценка не е правилността на присъдата, а единствено нейното наличие, влизането  в сила и настъпилите от нея правни последици за служебното правоотношение. Наличието на влязла в сила присъда, с която служителят е лишен от правото да заема държавна длъжност в данъчната администрация, е юридически факт, който прави несъвместимо продължаването на служебното му правоотношение. Органът не може да остави служителя на същата длъжност, да му възложи временно други задачи или да приеме, че наказанието може да бъде преодоляно чрез вътрешна организация на работата. Подобно поведение би означавало фактическо допускане на лице да упражнява право, от което е лишено с влязла в сила присъда. Този извод се подкрепя непосредствено от режима за изпълнение на наказанието. Чл. 237 от ЗИНЗС урежда изпълнението на наказанието „лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност“. Когато осъденият упражнява професия или дейност, от правото на упражняване на която е лишен, законът предвижда неговото незабавно освобождаване.Следователно законодателят не допуска продължаване на професионалната дейност през периода, през който действа наказанието. В конкретния случай това има особена тежест, тъй като забранената професионална дейност е пряко определена в присъдата като дейност, свързана с данъчен, финансов и осигурителен контрол. Ако служебната длъжност включва именно такива функции, продължаването на правоотношението би било несъвместимо с изпълнението на наказанието. Следователно чл. 237 от ЗИНЗС не представлява алтернативно основание за прекратяване вместо чл. 107, ал. 1, т. 1 ЗДСл, а допълнително потвърждава задължителния характер на последицата – лицето не може да продължи да упражнява забранената професионална дейност. В настоящия случай наказателният съд не се е ограничил до общо лишаване от право да се заема държавна или обществена длъжност. Наказанието е индивидуализирано като лишаване от право да се заема държавна длъжност в данъчната администрация. Следователно, ако лицето към момента на влизане на присъдата в сила заема държавна длъжност в данъчната администрация, е налице пряко припокриване между: 1.обекта на забраната, определен от наказателния съд и 2. съществуващото служебно правоотношение. Присъдата пряко засяга именно вида държавна служба, която лицето заема. Професионалната дейност, от упражняването на която лицето е лишено, е конкретно определена като свързана с осъществяване на данъчен, финансов и осигурителен контрол. Следователно, ако изпълняваната длъжност включва извършването на такъв контрол, служителят вече не притежава правото да извършва основни функции на заеманата длъжност. Чл. 122, ал. 2 ЗДСл изрично предвижда възстановяване на предишната длъжност на държавен служител, чието служебно правоотношение е прекратено по чл. 107, ал. 1, т. 1 поради влязла в сила оправдателна присъда. Тази разпоредба потвърждава връзката между наказателния съдебен акт и служебното правоотношение. Законодателят е предвидил специална последица при последваща оправдателна присъда, тъй като с нея отпада основанието, въз основа на което служебното правоотношение е било прекратено. В настоящия случай обаче не е налице оправдателна присъда, а влязла в сила осъдителна присъда, с която изрично са наложени двете разглеждани наказания. Поради това не е налице основание за възстановяване по специалната хипотеза на чл. 122, ал. 2 ЗДСл. При наличието на влязла в сила присъда, с която лицето е лишено от правото да заема държавна длъжност в данъчната администрация, въпросът дали администрацията би могла да използва труда му по друг начин е ирелевантен за приложението на чл. 107, ал. 1, т. 1 ЗДСл. Органът по назначаването не е овластен да преценява дали наказанието е прекомерно, дали служителят е полезен за администрацията или дали съществува възможност да му бъдат възложени други функции. Тези въпроси са извън предмета на административното производство по прекратяване. Съдържанието и обемът на наказателното ограничение са определени с влязлата в сила присъда и не могат да бъдат изменяни или дерогирани от органа по назначаването. Прекратяването на служебното правоотношение не представлява второ наказание за извършеното престъпление. Наказанията са наложени с присъдата от компетентния наказателен съд. Прекратяването на служебното правоотношение представлява последица в сферата на служебното правоотношение от вече установената с присъдата забрана за упражняване на определена професия и заемане на определена държавна длъжност. Това разграничение е съществено: наказателният съд е наложил наказанието, докато органът по назначаването само привежда служебното правоотношение в съответствие с настъпилата правна пречка. При тези данни са налице не една, а две самостоятелни и кумулативно подкрепящи се предпоставки за приложението на чл. 107, ал. 1, т. 1 ЗДСл: първо- държавният служител е лишен с влязла в сила присъда от правото да заема държавна длъжност в данъчната администрация; второ - същият е лишен от правото да упражнява професия, свързана с осъществяване на данъчен, финансов и осигурителен контрол. И двете ограничения са пряко свързани със съществуващото служебно правоотношение. При това положение продължаването на служебното правоотношение би довело до недопустим резултат – лице, което с влязла в сила присъда е лишено от правото да заема съответния вид държавна длъжност и да упражнява съответната професионална дейност, да продължи да изпълнява такава длъжност. Поради това органът по назначаването не само е имал право, но е бил длъжен да прекрати служебното правоотношение на основание чл. 107, ал. 1, т. 1 ЗДСл, без предизвестие. Противното би означавало да се допусне продължаване на служебно правоотношение в противоречие с влязла в сила присъда и с режима за изпълнение на наказанието по ЗИНЗС. Ето защо при установяване на компетентността на органа, влизането в сила на присъдата и съответствието между наложените с нея ограничения и заеманата длъжност, заповедта за прекратяване на служебното правоотношение на основание чл. 107, ал. 1, т. 1 ЗДСл следва да бъде приета за законосъобразна. ІІ. По претенцията за обезщетение за времето, през което е останал без работа, поради прекратяване на служебното му правоотношение. Претенцията за присъждане на обезщетение за незаконно прекратяване на служебното правоотношение е преждевременно предявена, доколкото към момента на сезиране на съда не е налице установен по надлежния ред юридически факт, от който законът свързва възникването на правото на обезщетение. Съгласно чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител, когато заповедта за прекратяване на служебното правоотношение бъде отменена от органа по назначаването или от съда, държавният служител има право на обезщетение за времето, през което не заема държавна служба, при предвидените в закона условия и ограничения. От граматическото и систематическото тълкуване на посочената разпоредба следва, че отмяната на заповедта за прекратяване не е формално обстоятелство, а законова предпоставка за възникването на субективното право на обезщетение. Именно с отмяната на прекратителния акт се установява неговата незаконосъобразност, която представлява необходима предпоставка за реализиране на отговорността за вредите от незаконното прекратяване. До настъпването на този юридически факт претенцията за обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл няма възникнало материалноправно основание, доколкото законовият фактически състав не е завършен. Поради това не е допустимо правото на обезщетение да се разглежда като вече възникнало само въз основа на твърденията на ищеца за незаконосъобразност на заповедта, без същата да е отменена по предвидения в закона ред. В подкрепа на изложеното е Решение № 1613 от 20.12.2018 г. на ВАС по адм. д. № 4232/2017 г., в което е прието, че искът за обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл не подлежи на съвместно разглеждане в производството по оспорване на законосъобразността на акта за прекратяване на служебното правоотношение. В мотивите си съдът изрично посочва, че приложението на разпоредбата предполага установяване на незаконността на уволнението с влязъл в сила съдебен акт. С оглед на изложеното следва да се приеме, че при липса на отменена заповед за прекратяване на служебното правоотношение към момента на предявяване на иска, претенцията за обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл е преждевременна, тъй като не е налице необходимата материалноправна предпоставка за нейното възникване. Ето защо искането за присъждане на обезщетение не следва да бъде уважавано преди установяването на незаконността на прекратителния акт по надлежния ред. Последното предполага влязъл в сила съдебен акт относно незаконосъобразността на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение. Цитираната норма е специална по отношение на чл. 204, ал. 2 от АПК и налага разделянето на производството по иска и отделянето му в самостоятелно дело. При този изход на делото, на осн. чл. 143, ал. 3 АПК в полза на ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 евро съгласно чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Водим от горното и на осн. чл. 172, ал. 2 от АПК съдът