Решение № 4796 от 22.7.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 7165/2023 г.

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба от „Профи кредит България“ЕООД срещу Решение 20085457/29.03.2023г. по гр.д. 15472/2021г. на СРС, 164 с-в, с което е уважен иск по чл. 99 ЗЗД вр. с чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД предявен от „Темис кепитъл“ООД за сумата 700, 19 лева. Изложени са оплаквания за недопустимост на решението като постановено по непредявени искове и след недопустимо изменение и по основание и по размер. Изложени са оплаквания за неправилно прилагане на материалния закон. Нямало валидна цесия. Неправилен бил извод, че длъжникът по цедирано вземане не може да оспорва валидността на цесията. Не съществувало вземане което да бъде валидно прехвърлено. Нямало валидно уведомяване за цесията-нямало валидно пълно мощно. Вземанията не били индивидуализирани. Постъпил е отговор на жалбата, с който тя се оспорва и се иска потвърждаване на решението. СГС при проверка по чл. 269 ГПК намира обжалваното решение за валидно и допустимо, а по същество за правилно по следните фактически и правни съображения: С обжалваното решение е уважен предявеният от „ТЕМИС КЕПИТЪЛ“ ООД срещу „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предлл. 1-во от ЗЗД, вр. чл. 99 от ЗЗД и ответното дружество е осъдено да заплати сума от 700, 19 лева, представляваща предадена без основание сума /сбор от платено възнаграждение за пакет допълнителни услуги от 570, 19 лева и начислена такса по Тарифа в размер на 130 лева/ от Т.Г.Б. на ответника „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД в периода от 01.12.2015г. до 29.01.2020г. въз основа на нищожни клаузи по споразумение за допълнителен пакет услуги към договор за потребителски кредит 3035266194/ 29.08.2018г., което вземане е било цедирано на ищеца съгласно договор за вземания от финансови институции от 29.01.2020г.., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, в която са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон. Въззивникът обосновава твърдения за недопустимост на обжалваното решение по доводи, че същото е постановено по искове, каквито не са били предявени. Конкретно сочи, че с разпореждане на първоинстанционния съд исковата молба е била оставена без движение и на ищеца са дадени указания да отстрани нередовностите в нея. Ищецът депозирал уточнителна молба, в която е посочил, че всички претендирани с исковата молба суми, които Т.Г.Б. е предала на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, са получени без основание, при липса на договорен източник, обуславяш направените плащания, т.е. при пълна грешка в изпълнението. Посочено е още, че сумата от 5 000 лева е предадена от цедента на ответника при начална липса на основание (при грешка), като се твърди, че между него и ответника не са сключвани договори за кредит или други договори, които да обуславят претендираните вземания и тъй като претендираните суми са получени от ответника без основание, при липсата на договорен източник, обуславящ направените плащания, то вземането не представлява никое от изброените в разпореждането на съда предложения - вноска по договор, такса, неустойка, друго периодично плащане. В същата молба ищецът възразил срещу допускането на съда, че вземанията са за връщане на суми, платени по неравноправни клаузи на договор и е посочил, че нито обстоятелствената част, нито петитумьт съдържат подобно твърдение, както и че дори да е имало елемент на неточност или неяснота това било отстранено с предходна уточнителна молба. Със същата молба ищецът формулирал нов петитум, който замества този от исковата молба, като е заявил, че претендира връщане на сумата като предадена без оглед договорно правоотношение между цедента Т.Г.Б. и ответника. Именно във връзка с тези фактически твърдения първоинстанционният съд изготвил доклад по делото, в който е приел, че претенцията е за връщане на суми, платени поради грешка и че тя „не се основава на неравноправни клаузи от договори за кредит или на недействителни договори за кредит“. В първото по делото заседание била докладвана молба на „Темис Кепитъл“ ООД, с която ищецът заявявал, противно на твърденията си до момента, че иска да му бъдат присъдени суми, които са платени по нищожни договори за потребителски кредит и споразумения за допълнителни услуги към тях, сключени между Т.Г.Б. и доверителя му, евентуално по нищожни клаузи от тези договори. Във въззивната жалба са развити подробни съображения, че направените с последната молба фактически твърдения на ищеца не представляват уточнение или изясняване на твърденията му в исковата молба, а с нея се въвеждат изцяло нови и противоречащи на предходните твърдения и искания. Счита, че със същата молба не се прави изменение на иска по чл. 214, ал. 1 от ГПК, а се предявява изцяло нов иск – с ново основание и нов петитум, което е недопустимо на този етап от производството. Поддържа, че с тази молба ищцовото дружество е направило опит за недопустимо последващо обективно съединяване на искове, защото с нея се предявяват други вземания (за връщане на суми по платежни операции от други дати, при които платените суми са в различен размер) от вземанията, които са били претендирани с исковата молба. Навеждат се доводи, че въвеждането на претенции за нови вземания, различни от първоначално претендираните, не представлява изменение на основанието на иска по чл. 214, ал. 1 от ГПК, а е предявяване на нов иск, което ищецът не би могъл да направи в първото заседание по делото. Освен това било неясно дали ищецът поддържа направените в предходни молби, вкл. в исковата молба твърдения и искания, според които претендира сумите като плащания, направени при липсата на договорен източник, обуславящ направените плащания, т.е. при пълна грешка в изпълнението. Ищецът не е направил изявление за оттегляне, нито е направил изявление за отказ от първоначално предявения иск. Във въззивната жалба се обосновава становище, че е недопустимо ищецът да преминава от претенция за присъждане на едни вземания по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, надлежно описани в исковата молба, към присъждане на други вземания по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, заявени в последващи молби. Като е приел, че изявленията на ищеца, съдържащи нови фактически твърдения (противоположни на изложените в исковата молба) и нови искания към съда, които твърдения и искания са направени в първото заседание по делото, но са направени в нов смисъл (променени са) в последното заседание по делото, имат за последица промяна на предмета на делото, съдът е допуснал процесуално нарушение. Счита, че тези изявления не са допустим начин за промяна на предмета на делото поради това, че от една страна представляват изменение както на основанието на иска, така и на искането на ищеца към съда, което е недопустимо, а от друга страна са несвоевременно направени, което е допълнителна причина да не породят правно действие. По тези съображения въззивникът твърди, че първоинстанционният съд, като е присъдил с обжалваното решение на „Темис Кепитъл“ ООД суми, които според съда подлежат на връщане като предадени въз основа на нищожни клаузи на потребителски договор, се е произнесъл не по предявения по делото иск, който е за връщане на суми, предадени по грешка, без оглед на сключен договор, включително без оглед на недействителен договор или негови нищожни клаузи. С оглед изложеното е направено искане за обезсилване на обжалваното решение. На следващо място, в жалбата са изложени подробни съображения, че първоинстанционното решение е постановено по нередовна искова молба, като констатираните нередовности не са били отстранени в указания срок. В този смисъл сочи, че указанията на първоинстанционния съд по чл. 129 от ГПК са били ясни и пълни, но ищцовото дружество не е изпълнило същите, което се установявало от представените по делото молби. Със същите не били индивидуализирани договорите, вземанията по които са прехвърлени (с посочване на дата на сключване, страни, договорна сума и др.), евентуално, клаузите от тези договори, които ищецът счита за нищожни; не били индивидуализирани сумите, които се твърди да са недължимо платени от потребителя по всеки договор и не било посочено каква част от претендираните общо 5 000 лв. (съответно - каква част от предявените като частичен иск 100 лв.) са плащания за главница, лихва, неустойка, гаранция, възнаградителна лихва, допълнителни услуги или др. Въззивникът обръща внимание на обстоятелството, че първоинстанционният съд е приел исковата молба за редовна не защото горните обстоятелства са били уточнени, а защото ищецът в подадените от него последващи молби, изрично е заявил, че исковете му нямат връзка с плащания по недействителен договор или по нищожни негови клаузи, но ако това не беше така (т.е. ако исковете имаха връзка с плащания по недействителен договор или по нищожни негови клаузи), както се установява впоследствие, исковата молба остава нередовна. В този смисъл жалбоподателят счита, че след като ищецът на два пъти не е изпълнявал указанията за отстраняване на нередовности в исковата молба, съдът е следвало да върне същата и да прекрати производството по делото, а не многократно да дава нови възможности на ищеца да прави нови твърдения за основанието на иска си. Последвалите изявления/уточнения на ищеца са несвоевременно направени и не е следвало да бъдат вземани предвид. На следващо място, в жалбата се твърди, че ищецът не е правил искане за обявяване на клаузата за размера на ГЛП за нищожна, нито исковата претенция по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД е за връщане на сума, платена по тази клауза. Съдът следва да се произнася по действителността на клаузи от договора (вкл. служебно) само и единствено доколкото това е част от предмета на делото. Прогласяване на клауза за нищожна може да бъде направено от съда само и единствено ако ищецът претендира да му бъде присъдена сума, платена въз основа на конкретната клауза, или ако е предявил установителен иск за нищожността на клаузата. В настоящия случай ищецът нито е поискал да му бъдат присъдени суми въз основа на клаузата за ГЛП, нито е предявил установителен иск за прогласяване нищожността на клаузата за възнаградителна лихва. Клаузата за ГЛП нито е част от предмета на делото, нито има каквато и да е връзка с основанието на иска. Поради това въззивникът счита, че първоинстанционното решение в частта, в която в прието, че клаузата в договора за потребителски кредит, сключен между ответното дружество и Т.Г.Б., определяща размера на ГЛП, била нищожна, е недопустимо като постановено plus petitum и в тази част решението следва да бъде обезсилено. В жалбата са изложени подробни съображения и за неправилност на обжалваното решение. Сочи се, че оспореното вземане не е възникнало в правната сфера на цедента, а дори и това да е така, то се оспорва надлежното прехвърляне на същото в полза на цесионера, т.е. твърди, че ищецът не е станал титуляр на такова вземане, защото договорът за вземания от финансови институции, с който се твърди такова вземане да е прехвърлено, е недействителен, съответно - ако се приеме, че е действителен, с него не са прехвърлени вземания. Оспорени са изводите на първоинстанционния съд, че ответното дружеството не било легитимирано да прави възражения за нищожност на представения по делото договор за вземания от финансови институции понеже не било страна по този договор и че нямало правен интерес да прави такива възражения, макар че според съда на нищожност може да се позове всеки, включително и трето неучастващо в договора лице, каквото се явявал и длъжникът по цедираното вземане. Неправилно съдът приел, че възражения за недействителността на договора за цесия могли да правят единствено страните по него, но не и трети за сделката лица, сред които се числял и ответникът по делото. Заявено е, че се поддържа оспорването, че ако договорът за цесия е недействителен, това би означавало, че ищецът не е титуляр на претендираните от него права, както и че от въпроса за действителността на договора за цесия зависи материалноправната легитимация на ищеца да води делото, от което следва, че ответникът има право да прави възражения за недействителност на договора за цесия, съответно, тези възражения трябва да бъдат разгледани от съда. В жалбата са изложени съображения, че договорът за цесия е сключен между „Темис Кепитъл“ ООД - търговец, който по занятие изкупува вземания на потребители към финансови институции, от една страна, и физическо лице - потребител, от друга страна, поради което същият представлява потребителски договор, който съдържа неравноправни клаузи. Въззивникът счита, че първоинстанционният съд е бил длъжен да разгледа възраженията му за неравноправни клаузи в договора за цесия, както и да провери за неравноправни клаузи в този договор служебно, на основание чл. 7, ал. З от ГПК, съответно - служебно да провери дали неравноправните клаузи правят самия договор недействителен. На следващо място, поддържа се, че неправилно съдът е приел, че интересът на длъжника да оспорва валидността на договора за цесия е отпаднал след получаване на уведомление по чл. 99, ал. 4 от ЗЗД или покана за доброволно изпълнение. Развити са доводи, че получаването на описаните уведомление или покана за доброволно изпълнение от длъжника няма отношение към валидността на договора за цесия, защото ако договорът за цесия е недействителен, порокът, който е причина за неговата недействителност, няма да бъде саниран и договорът няма да се превърне в действителен поради това, че длъжникът е получил уведомление по чл. 99, ал. 3 или 4 от ЗЗД или покана за доброволно изпълнение. Неправилно било прието, че длъжникът не отрича получаването на съобщение (уведомление) по чл. 99, ал. 3 (или чл. 99, ал. 4) от ЗЗД и покана за доброволно изпълнение. Сочи, че чл. 99 от ЗЗД не предвижда право за цесионера да уведомява длъжника за прехвърлянето на вземането. Ако се допуска цесионерът да прави такова уведомление, това е само в случай на упълномощаване на цесионера от цедента, в който случай цесионерът действа като пълномощник на цедента, а не упражнява свои права. Обемът на представителната власт на цесионера се определя от пълномощното, което му е предоставено от цедента. В случай че в пълномощното не е предвидено право за цесионера да преупълномощава други лица с предоставените му от цедента права, ако се извърши преупълномощаване, то няма да породи действие, съответно, извършените от третото лице действия ще са без представителна власт. В случая цедентът не е дал право на „Темис Кепитъл“ ООД да преупълномощава трети лица с правото да извършва уведомления по чл. 99, ал. 4 от ЗЗД във връзка с процесния договор за цесия. По делото няма доказателства за преупълномощаване, извършено от „Темис Кепитъл“ ООД, с което да се дават права на адв. Д. във връзка с подписване и изпращане на уведомления по чл. 99, ал. 3 или 4 от ЗЗД, но дори да имаше такова преупълномощване, то не би породило правно действие, защото цедентът Т.Г.Б. не е дал право на „Темис Кепитъл“ ООД да преупълномощава други лица с правото да извършват от името на цедента уведомления по чл. 99, ал. 3 или 4 от ЗЗД. В жалбата подробно е обосновано твърдение, че ответното дружество и до момента не е уведомено за извършената цесия не поради това, че пълномощното е истинско или неистинско (или с вярно или невярно съдържание), а защото пълномощното, такова каквото е, не дава право на адв. Д. да уведомява „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД за извършена цесия, съответно, извършеното от адв. Д. уведомяване е без представителна власт и не поражда действие за ответното дружество. Обстоятелството, че ответникът не е уведомен за прехвърлянето на вземанията, а договорът за цесия е нищожен, е основание предявеният иск да бъде отхвърлен. Въззивникът оспорва приетото от първоинстанционния съд, че за да премине вземането върху цесионера е достатъчно единствено постигането на съгласие между него и досегашния му носител. Това е така, от една страна, защото за да има действие спрямо длъжника, прехвърлянето на вземането трябва да му е съобщено, което не е сторено по изложените по-горе съображения. От друга страна, разпоредбата на чл. 99 от ЗЗД предвижда цедентът писмено да потвърди на цесионера станалото прехвърляне. От данните по делото не се установява цедентът да е потвърдил писмено на цесионера (ищецът по делото) станалото прехвърляне на вземанията. От това, че цедентът не е потвърдил писмено на ищеца прехвърлянето на вземането, следва, че договорът за цесия не е породил действие между страните, които са го сключили, и вземането не се счита за прехвърлено, а ако е породил действие между подписалите го страни, той няма действие по отношение на длъжника. Наведени са съображения, че с процесния договор за цесия се прехвърлят вземания, които не са индивидуализирани нито по основание, нито по размер и които представляват вземания, които нито са определени, нито са определяеми. Прехвърлят се категории хипотетични вземания без цедентът или цесионерът да знаят дали вземанията съществуват, евентуално - кои са те: такива за връщане на даденото по нищожни клаузи от договори за потребителски кредити, овърдрафт, кредитни карти и договори за обезпечение/гаранти, както и по недействителни такива договори, така и без основание или на неосъществено или отпаднало основание (без да се уточнява в какво се изразява неосъществеността на основанието или защо основанието е отпаднало). Не е ясно кой е длъжникът по вземанията, които се прехвърлят – ответникът по делото или трето лице, вкл. друга финансова институция. Неопределяемостта на прехвърлените вземания води до недействителност на договора за цесия. Възивникът излага доводи, че процесният договор за цесия е нищожен поради противоречие със закона (противоречие с изискването вземанията, които се прехвърлят с договор за цесия да са определени или определяеми), както и поради липса на съгласие относно вземанията, които се прехвърлят и поради обстоятелството, че същият е с невъзможен предмет – прехвърляне на съвкупност от вземания. Наведени са възражения за недействителност на договора за цесия и поради обстоятелството, че е неясно дали същият е възмезден или безвъзмезден. В процесният договор за цесия нямало постигнато съгласие относно това дали е възмезден или не, а ако се приеме, че е възмезден – каква ще е цената на прехвърлените вземания (ако вземанията се прехвърлят, а не се възлагат за събиране). Поради това въззивникът счита договорът за нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД поради противоречие със закона и чл. 26, ал. 2 от ЗЗД поради липса на съгласие. Освен това неясен бил и предметът на договора - дали с него се прехвърлят вземания или вместо това се възлагат за събиране. Предвидените в договора права и задължения на страните насочват към извода, че с него потребителят възлага на „Темис Кепитъл“ ЕООД събирането на вземанията си, като възнаграждението за това се определя като част от размера на вземанията. Това обаче противоречи на други клаузи в договора, което прави неговия предмет неясен. В жалбата са развити съображения за нищожност на договора за цесия и поради обстоятелството, че същият накърнява добрите нрави, доколкото цедентът е поставен в неравноправно положение цесионерът да контролира изцяло възможността да се стигне до плащане на цена по договора за цесия. Наред с горното са изложени съображения, че процесните договори за вземания от финансови институции се явяват недействителни, тъй катосъщите са сключени в противоречие със закона. Придобиването на вземания по кредити и друга форма на финансиране е дейност, която се извършва по занятие от банка по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗКИ или от финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗКИ. Когато дейността се извършва от банка, дейността трябва да е вписана в лиценза й, а когато се извършва от лице по занятие, е необходимо същото да е вписано в публичен регистър на Българска народна банка, ако дейността е съществена за него - чл. 3а, ал. 1 ЗКИ. Твърди се, че дейността на „Темис Кепитъл“ ЕООД по чл. 3а, ал.1 от ЗКИ, към която спада и изкупуването на вземания на потребители към финансови институции, е съществена за ищеца. Видно от приложените към исковата молба договори за прехвърляне на вземания ищцовото дружество е сключило множество договори за вземания от финансови институции с множество потребители - поне 94 лица, което категорично определя дейността на „Темис Кепитъл“ ООД като осъществявана по занятие и съществена за дружеството. Това означава, че тази дейност може да се осъществява от „Темис Кепитъл“ ЕООД само ако дружеството е вписано като финансова институция, но ищецът „Темис Кепитъл“ ООД не е вписан в регистъра на финансовите институции по чл. 3а ЗКИ. С оглед изложеното е налице твърдение за извършване на нерегламентирана дейност по придобиване на вземания от страна на „Темис Кепитъл“ ООД и поради това сключените договори за вземания от финансови институции се явяват недействителни на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД поради противоречието им със закона, с оглед на което ищецът не е легитимиран да придобие вземането и исковете му следва да бъдат отхвърлени. Отделно от това са наведени доводи, че договорът за цесия е сключен от лице без представителна власт, което е основание за неговата недействителност. В допълнение на това в договора за цесия не е предвидено вземанията към коя финансова институция се прехвърлят, включително, не е предвидено, че се прехвърлят вземания конкретно към „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД. Вместо това към договора за цесия е представен допълнителен лист - Приложение № 1, което съдържа списък на финансови институции и празни места за отбелязване до наименованията на финансовите институции. Не било доказано при условията на пълно и главно доказване, че лицето, посочено като кредитор по договорите, е изразило воля и е извършило отбелязването в полето в Приложение № 1 срещу наименованието на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД. Не било доказано, че към момента на подписване на Приложение № 1 е било налице отбелязване в полето до „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД и по този начин продължавало да е налице съмнение, че цедентът не е правил отбелязването и не е изразявал воля за неговото извършване. Възивникът твърди, че поначало чрез договор за цесия потребител може да прехвърли вземането си срещу търговеца, но това не включва особените права, които законът дава на потребителя, с оглед това му специално качество. Потребителските права имат особена функция да гарантират правата и интересите на потребителите, като по-слаба икономически страна. Правилата за защита на потребителите са intuitu personae и нямат приложение в отношенията между лицата, ако поне едно от тях няма качеството потребител. В процесния случай, ищецът по делото явно е търговец и няма потребителско качество, поради което и не може в отношенията му с ответника да се позовава на потребителска защита, защото законът не му гарантира такава, т.е. ищецът не е легитимиран да се позовава на нищожност на клаузи от потребителския договор, а това може да прави само съответният потребител, в чийто интерес законът е предвидил засилена защита и право да се позовава на неравноправни клаузи в потребителски договори. Поради горното твърдяното от ищеца вземане не е възникнало, следователно, такова вземане не е могло да му бъде прехвърлено и той не е негов титуляр. В жалбата се поддържа, че вземането, което „Темис Кепитъл“ ООД твърди да е придобило от Т.Г.Б., не е възникнало в правната сфера на цедента, поради което няма как да е било прехвърлено на (придобито от) „Темис Кепитъл“ ООД). Този извод е обоснован с твърдението, че не било доказано по делото, че Т.Г.Б. е платила на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД сумата 700, 19 лева. СЧЕ доказвала, че няма плащания от Т.Г.Б.. Ако суми били получени, то те били от трети лица и евентуално те биха имали вземане. Оспорва се и правилността на изводите на съда, че клаузите в договора за потребителски кредит и допълнителното Споразумение, уреждащи пакета допълнителни услуги, предоставяни на кредитополучателя, включително уреждащи възнаграждението, дължимо от кредитополучателя за пакета допълнителни услуги, били нищожни. В решението неоснователно се приемало, че допълнителните услуги се явявали такива, свързани с отпускането на потребителския кредит и такива, свързани с неговото изпълнение и поради това клаузата за заплащане на възнаграждение за тези услуги противоречала на ЗПК. Освен това неправилно било прието, че понеже кредитополучателят не бил ползвал услугите, това означавало, че клаузите, с които се предвижда предоставянето на услугите, съответно - заплащането на възнаграждение за тях, били недействителни. Ответникът е предоставил възможност на потребителя да се възползва от услугите, съответно, последният е изразил съгласие с това, а това дали потребителят се е възползвал от предоставената му възможност, съответно — ако се е възползвал - колко често е правил това, са обстоятелства, които не се отразяват на вземането на кредитодателя за възнаграждение за услугите. Изложени са подробни доводи за необоснованост на приетото от СРС, че клаузата в договора за потребителски кредит, определяща размера на ГЛП, е нищожна, както и че възнаграждението за пакет допълнителни услуги следвало да се включва в ГПР и че с включването на това възнаграждение в размера на ГПР той щял да бъде над максималния предвиден в закона размер. Въззивникът поддържа и заявеното в условията на евентуалност възражение за погасяване на вземането по давност. По тези съображения е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да се отхвърли в цялост. Въззиваемата страна „ТЕМИС КЕПИТЪЛ“ ООД оспорва въззивната жалба по подробно изложени съображения. Счита обжалваното решение за правилно и обосновано като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите към спора материално-правни норми. Поддържа, че решението е допустимо и не са налице основания за обезсилване на същото. Предявената претенция отговаря на изискванията по чл. 127 от ГПК, като нередовностите на същата са били отстранени в срок и в съответствие с дадените от първоинстанционния съд указания. Оспорва наведените доводи, че е налице недопустимо изменение на предявения иск и произнасяне по непредявен иск. Поддържа, че релевираните възражения за нищожност на договора за цесия не следва да се разглеждат поради липса на правен интерес у длъжника след надлежното му уведомяване за цесията. По отношение на последното обстоятелство са изложени съображения, че длъжникът е уведомен за извършената цесия в хода на висящото производство с получаването на препис от исковата молба и приложенията към нея, част от което е и пълномощното, с което цедентът е овластил цесионера да извърши уведомяването. Сочи, че липсата на потвърждение за извършеното прехвърляне не влияе върху действителността на договора. Поддържа, че прехвърленото вземане е индивидуализирано в необходимата степен с посочването на основанието и страните по правоотношението, а размерът е определяем. Развити са подробни съображения относно възникването, съществуването и изискуемостта на прехвърленото вземане, включително по съображения за неравноправни и нищожни клаузи в процесния договор за потребителски кредит. Излага, че уведомлението за цесията, неоспорено от страната, е представено и като приложение към исковата молба и отново е връчено на ответника, като ищецът - цесионер е упълномощен с надлежно пълномощно от цедента да съобщи цесията на длъжника. Твърди, че цената на прехвърлените вземания е определена в процент от размера на вземането, а плащането е под условие - събиране на вземането и платежоспособността на длъжника /чл. 100 ЗЗД/, договорът за цесия е извън приложното поле на ЗЗП, в него липсват неравноправни клаузи и същият не е нищожен. Сочи, че дружеството- въззиваем не е финансова институция и дейността му не попада под изискванията на чл. 2, ал. 2, т. 12 ЗКИ. Въззиваемият поддържа становище, че вземането във връзка с така наречените „такси по пакет допълнителни услуги“ е във връзка с договора за потребителски кредит, като съдебно- счетоводната експертиза установява плащания от потребителя по договора за кредит, като е без значение кой е бил наредителят. Сочи, че таксите по пакет “допълнителни услуги“ са свързани с усвояването и управлението на кредита и са нищожни на основание чл. 10а, ал.2 ЗПК; отделните „допълнителни услуги“ не са разграничени и нямат отделни цени, което е в противоречие с чл. 10а, ал. 4 ЗПК; цената на „допълнителните услуги“ е несъразмерно висока според предлаганите „услуги“, а целта е получаване на допълнителни облаги от ответника във вреда на потребителите. Намира, че е налице противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/ и с чл. 143 ал. 2, т. 3 и т. 15 ЗЗП. Таксите за извънсъдебно събиране на дълга противоречали на чл. 10а, ал. 2 ЗПК и чл. 33, ал.1 ЗПК. Намира, че посочването в договорите за потребителски кредит на погрешна - по-ниска стойност на ГПР е свидетелство за нелоялна търговска практика. Поддържа становище, че давността за процесното вземане е 5- годишна и не е била изтекла към датата на подаване на исковата молба. С оглед изложеното е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение. Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното: Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Предявени са искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во, вр. чл. 99 от ЗЗД. Предмет на спора са претендирани от ищеца изискуеми неудовлетворени парични притезания, възникнали на основание сключен договор за цесия, по силата на който кредитор на ответното дружество е прехвърлил свои вземания срещу „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД. Видно от представения по делото договор за вземания от финансови институции от 29.01.2020г., сключен между Т.Г.Б., от една страна в качеството на цедент, и ищцовото дружество, в качеството му на цесионер, цедентът е прехвърлил на „ТЕМИС КЕПИТЪЛ“ ЕООД всички свои вземания от финансови институции, посочени в Приложение № 1 към договора, дължими поради неоснователно обогатяване на длъжника за сметка на кредитора и възникнали в периода от 01.01.2015г. до датата на сключване на договора. В чл. 1 от договора е посочено, че неоснователното обогатяване на длъжника е настъпило вследствие на всички плащания /директни или индиректни, чрез пълномощници на длъжника/ извършени в горецитирания период от кредитора/или от трети лица, от името и/или за сметка на кредитора/ без основание, включително, но не само по: 1/. Нищожни клаузи по сключени между кредитора и длъжника договори за потребителски кредити, овърдрафт, кредитни карти и договори за обезпечение/гаранти /независимо от техния вид и наименование, включително такива сключени от разстояние по смисъла на ЗПФУР/ в горецитирания период и 2/. Недействителни договори за потребителски кредити, овърдрафт, кредитни карти и договори за обезпечение/гаранти /независимо от техния вид и наименование, включително такива сключени от разстояние по смисъла на ЗПФУР/ сключени между кредитора и длъжника в горецитирания период. Прехвърленото вземане преминава в патримониума на цесионера ведно с всички техни принадлежности, включително с изтеклите лихви /чл. 2 от договора/. Договорът за цесия е възникнал като възмезден – чл. 3 от същия, при задължение за плащане на цената от страна на цесионера в 7- дневен срок от датата на която конкретното вземане е заплатено изцяло от длъжника /чл. 4 от договора/. в чл. 1, т. 11 от процесния договор е посочено, че кредиторът прехвърля вземанията посочени в чл. 1 от договора от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД. Няма твърдените отбелязвания с „тикче“ оспорени от ответника, поради което свързаните с това отбелязване възражения за лиспа на съгласие са неотносими. За да произведе цесията действие спрямо длъжника на основание чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД предишният кредитор /цедентът/ трябва да съобщи на длъжника за прехвърлянето на вземането. Целта на задължението на цедента за уведомяване на длъжника за прехвърленото вземане е длъжникът да бъде защитен при изпълнение на неговото задължение - да изпълни задължението си точно като плати на надлежно легитимирано лице, което е носител на вземането. Правно релевантно за действието на цесията е съобщението до длъжника, извършено от предишния кредитор /цедента/, но не и съобщението, извършено от новия кредитор /цесионера/. В случая следва да се приеме, че уведомяването за извършената цесия е извършено от цесионера, който е изрично овластен от цедента за това, с исковата молба, към която е приложен договорът за цесия /в този смисъл е решение № 109 от 13.07.2016г. на ВКС по т.д. № 1050/2015г., I ТО/. В случая договорът за цесия е представен от ищеца, препис от същият е получен от ответното дружество в първоинстанционното производство, представено е и пълномощно, въз основа на което цедентът е упълномощил цесионера „ТЕМИС КЕПИТЪЛ“ ЕООД да изпрати съобщение до всеки един от длъжниците по договор за вземания от финансови институции от 29.01.2020г., сключен между Т.Г.Б. и ищцовото дружество, с което да ги уведоми за извършеното с договора прехвърляне на вземането в съответствие с разпоредбата на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. Ирелевантно за настъпване на правните последици по чл. 99, ал. 4 от ЗЗД е обстоятелството дали процесуалният представител на ищцовото дружество разполага с представителна власт по отношение на действията за уведомяване на длъжника за извършената цесия, доколкото в представеното пълномощно от цедента не е предвидено право на пълномощника да преупълномощава трети лица с дадените права. И това е така, тъй като легитимиран да се позове на липсата на представителна власт на пълномощника, е само мнимо представляваният. Ответникът не е материалноправно легитимиран да излага твърдения и доводи относно липсата, респективно ненадлежна представителна власт на пълномощника, представлявал цедента в извършването на действия по съобщаване на цесията /в този смисъл е разрешението, дадено в т.2 от Тълкувателно решение № 5/12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС/. Освен това следва да се има предвид, че уведомяването е неформален акт, което може да бъде извършено и от друго лице по възлагане от цедента, в какъвто смисъл е установената съдебна практика с решение по гр. дело № 5759/2014г., Трето ГО, ВКС и търг. дело № 2352/2013 г., Трето ГО, ВКС. След като законът не изисква специална форма за действителност на уведомлението от цедента до длъжника за цедираното вземане, което може да бъде съобщено на длъжника и от лице по възлагане на цедента - такова лице при определени обстоятелства може да бъде и цесионера, следва да се приеме, че съобщението за извършената цесия е било надлежно връчено на длъжника с получаването на препис от договора за цесия и пълномощното от цедента. Следователно ответното дружество е надлежно уведомено за извършената цесия в хода на производството, с което осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Ищецът е материалноправно легитимиран да претендира цедираното му вземане срещу ответника, тъй като последният дължи да престира на него, а не на стария кредитор. С оглед изложеното и като взе предвид, че ответникът не твърди да е извършвал плащания в полза на старите кредитори /цеденти/ на съществуващите задължения, се налага извод, че процесният договор за цесия е произвел действие спрямо длъжника на основание чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД. По делото е представен договор за потребителски кредит „Профи кредит Стандарт“ от 28.08.2018г.. по силата на който кредиторът «ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ» ЕООД се е задължил да предаде в собственост на насрещната страна Т.Г.Б. сума в размер на 600.00 лева, със срок на кредита – 2 години /краен падеж – 10.09.2020г../, при фиксиран годишен лихвен процент (ГЛП) – 41, 17 % и годишен процент на разходите (ГПР) – 49, 88 %. Потребителят поел задължение да върне предоставената му в заем сума при договорените условия, както следва: на 24 равни месечни вноски от по 37, 09 лева, включваща част от главницата и част от лихвата, с падеж – 10-то число на месеца, при обща дължима сума по кредита в размер на 890, 16 лева. Страните постигнали съгласие кредитополучателят да закупи пакет от допълнителни услуги, по който дължи възнаграждение в размер на 720, 24 лева, което е разсрочено на части – на 24 месечни вноски с размер на вноската от по 30, 01 лева, която се заплащала едновременно с месечната погасителна вноска по кредита. Общият размер на задължението на кредитополучателя е определено на 1610, 40 лева /сбор от дължимата сума по кредита от 890, 16 лева – главница и договорна лихва и дължимото възнаграждение по допълнителния пакет услуги в размер на 720, 24 лева/, а общият размер на месечната вноска възлиза на 67, 10 лева. Посочените обстоятелства се установяват от представения погасителен план към договора за потребителски кредит, споразумение за закупуване на Пакет от допълнителни услуги /ПДУ/, както и ОУ на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД към договор за потребителски кредит. По делото не е спорно обстоятелството, че отпусната сума е била усвоена от кредитополучателя по посочена от него банкова сметка. В първоинстанционното производство е прието заключение на съдебно- счетоводна експертиза с корекция, което съдът кредитира като пълно и обосновано при преценката му по реда на чл. 202 от ГПК. От същото се установява, че в периода от 16.10.2018г.. до 29.01.2020г. в счетоводството на ответника са отразени парични постъпления по процесния договор за потребителски кредит в общ размер на 1 488 лева. Посочено е, че със заплатената сума са били погасени следните задължения на кредитополучателя: за главница в размер на 463, 47 лева; задължение за договорна лихва в размер на 278, 33 лева, задължение по такса пакет допълнителни услуги - сума от общо 600, 20 лева; задължение за лихви за просрочие – 16, 00 лева и 130 лева – такси по Тарифа. Вещото лице е посочило, че годишният процент на разходите /ГПР/ по договора, без да се включва таксата за допълнителна услуга е 49, 87 %, а при включване на таксата за допълнителна услуга ГПР по договора възлиза на 159, 17 %. При така установеното от фактическа страна съдът достигна до следните правни изводи: По доводите за недопустимост на съдебното решение като постановено по непредявен иск, въз основа на недопустимо изменение на предявения иск и по нередовна искова молба: Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД, вр. чл. 99 от ЗЗД за връщане на получени от ответника без основание парични суми. Първоначално в исковата молба не са били изложени конкретни фактически твърдения защо ищецът счита, че престирането е без основание. В изпълнение на дадени указания от съда е депозирана уточнителна молба, в която е посочено, че сумата е била предадена на ответника без основание. С ново разпореждане от 24.03.2021г. са дадени указания за уточняване на обстоятелствената част на исковата молба, като с молба от 27.04.2021г. ищцовото дружество е изложило твърдения, че сумата е била предадена при липса на договорно правоотношение между цедента и ответното дружество /не е сключван договор за кредит или други договори, т.е. плащането е било осъществено поради грешка/. След постъпване на отговор на исковата молба от ответника ищцовото дружество е депозирало нова уточнителна молба в проведеното първо открито съдебно заседание на 22.02.2022г., в която е посочено, че цедентът е сключил с „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД договор за потребителски кредит, в изпълнение на който е престирал процесната сума. Релевирани са доводи за нищожност на договора за кредит поради нарушаване на императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК – при твърдения, че в ГПР не е включена таксата по пакета за допълнителни услуги; за нарушаване на чл. 10, ал. 1, предл. 2-ро /при заявени твърдения, че договорът и допълнителното споразумение не са написани по ясен и разбираем начин/; за нарушаване на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК и чл. 26, ал. 1, предл. 2-ро от ЗЗД /при заявени твърдения, че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави/, нарушаване на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП /при заявени твърдения, че възнаграждението се дължи независимо от това дали конкретните допълнителни услуги са били ползвани/, нарушение на чл. 143, ал. 2, т. 15 и т. 19 от ЗЗП /при заявени твърдения, че неправилно изчисленият ГПР по кредита не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора/ и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП /при твърдения, че клаузите в договора за кредит и споразумението не са индивидуално уговорени с потребителя/; нарушение на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК /при твърдения, че допълнителните услуги и дължимото по тях възнаграждение представляват действия, свързани с усвояването и управлението на кредита/ и нарушение на чл. 19, ал. 5 от ЗПК /при твърдения, че действителният размер на ГПР надхвърля нормативно установения/. Първоинстанционният съд е приел, че с подадената по делото уточнителна молба от 22.02.2022г. ищецът е направил изменение на иска и с определение от 16.03.2022г. е допуснал същото по реда на чл. 214, ал. 1 от ГПК – чрез добавяне на ново основание – за извършени плащания при първоначална липса на основание във връзка със сключени нищожни договори за потребителски кредит. Исковата молба отново е била оставена без движение с дадени указания за отстраняване на противоречия в обстоятелствената част на същата. В изпълнение на дадените указания и след снабдяване с необходимата информация от ЦКР и след представяне от ответника на процесния договор за кредит, ищцовото дружество е депозирало на 04.04.2022г. уточнителна молба, в която са изложени конкретни фактически твърдения и доводи, обосноваващи претенцията за връщане на получени от ответника без основание парични суми. Тази молба съдържа същите твърдения и възражения, които са били вече обективирани в молбата, представена в първото публично съдебно заседание. Изрично са релевирани възражения за нищожност на договора за кредит, респективно на конкретни клаузи от него, както следва: на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК – поради липса на съществен елемент от неговото съдържание, а именно ГПР, в който не е включено възнаграждението за пакет от допълнителни услуги, с което е налице грешно посочен ГПР; за нарушаване на чл. 10, ал. 1, предл. 2-ро /при заявени твърдения, че договорът и допълнителното споразумение не са написани по ясен и разбираем начин/; нищожност на договора за кредит поради нееквивавалентност на престациите по отношение на размера на възнаграждението за пакета от допълнителни услуги; за нарушаване на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК и чл. 26, ал. 1, предл. 2-ро от ЗЗД /при заявени твърдения, че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави/; нарушаване на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП /при заявени твърдения, че възнаграждението се дължи независимо от това дали конкретните допълнителни услуги са били ползвани, нарушение на чл. 143, ал. 2, т. 15 и т. 19 от ЗЗП /при заявени твърдения, че неправилно изчисленият ГПР по кредита не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора/ и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП /при твърдения, че клаузите в договора за кредит и споразумението не са индивидуално уговорени с потребителя/; нарушение на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК /при твърдения, че допълнителните услуги и дължимото по тях възнаграждение представляват действия, свързани с усвояването и управлението на кредита/ и нарушение на чл. 19, ал. 5 от ЗПК /при твърдения, че действителният размер на ГПР надхвърля нормативно установения/. С молба от 21.10.2022г. е направено увеличаване на иска по размер, като от 100, 00 лева (частичен от 5000, 00 ) е увеличен на сумата от 700, 19 лева с посочване на нейните компоненти (570, 19 лева-неоснователно платена такса за допълнителни услуги и 130 лева неоснователно платени такси по тарифата), като е заявено, че това пълния размер на иска. В ОСЗ на 06.12.2022г. е допуснато така заявеното изменение на иска по размер С постановеното решение съдът се е произнесъл по предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД, вр. чл. 99 от ЗЗД, като е разгледал въведените с молбите-уточнения доводи. Настоящият съдебен състав счита, че в обстоятелствената част на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД ищецът е длъжен да посочи единствено какво е дал на ответника и да заяви, че даденото е без основание /в този смисъл е решение № 29 от 28.03.2012г. на ВКС по гр.д. № 1144/2010г., Четвърто ГО и определение № 60385 от 02.12.2021г. по ч.гр.д. № 4500/2021г. по описа на ВКС, Четвърто ГО/. Когато обаче се сочи някакво основание или причина за даването, то ищецът следва да изложи твърдения за факти и правни доводи за това защо смята, че това основание или причина са нищожни или липсват /в този смисъл е решение № 30 от 14.03.2018г. по гр.д. № 2230/2017г. по описа на ВКС, Трето ГО/. Няма пречка ищецът, който знае претенциите на ответника за наличие на някое правно основание да признае в исковата молба фактите, обосноваващи такава претенция още преди тя да е заявена с отговора на исковата молба и да направи репликата си, че такова основание е нищожно и посочи още в исковата молба фактите, които го опорочават или изложи правните си доводи, защо фактите на които се позовава ответникът не пораждат претендираното основание. В исковата молба обаче ищецът не е длъжен да прави реплики на още непредявени възражения от ответника /решение № 29 от 28.03.2012г., постановено по гр.д. № 1144/2010г. по описа на ВКС, Четвърто ГО/. В конкретния случай ищецът е поддържал първоначално, че цедентът е предоставил на ответното дружество парични суми при липса на основание – при липса на договорни отношения, т.е. не е сключван договор за кредит и плащането е поради грешка. В отговора на исковата молба ответното дружество е заявило твърдения за съществуващи между него и цедента договорни правоотношения, в изпълнение на които Т.Г.Б. е заплащала задълженията си. Във връзка с така изложените от ответника твърдения за съществуването на договорни правоотношения и предвид представения договор за потребителски кредит ищцовото дружество е уточнило претенцията си в първото по делото съдебно заседание, т.е. своевременно в рамките на преклузивния срок по чл. 143, ал. 3 от ГПК от страна на ищеца са заявени доводи за нищожност на договора, респективно за нищожност на конкретни клаузи от същия поради нарушаване на императивни изисквания по ЗЗП, ЗПК и по чл. 26 от ЗЗД. Следва да бъде посочено, че в случая се касае до допустимо релевиране на реплика от страна на ищеца, осъществяваща защита срещу наведените в отговора на исковата молба възражения срещу основателността на иска. Съдът е длъжен да разгледа всички реплики срещу действителността на сделката /или на клауза от договора/, направени в първото по делото съдебно заседание. Не е налице хипотеза на изменение на предявения иск, доколкото валидното правно задължение, даващо право на ответника да получи, съответно да задържи полученото, не е част от основанието на иска, поради което доводите за неговото отричане от страна на ищците - различните доводи за нищожност, също не са част от основанието на иска. Ето защо възраженията на ответното дружество за недопустимо изменение на исковата претенция, за недопустимост на обжалваното решение като постановено по непредявен иск и за нередовност на исковата молба са неоснователни. Следва да бъде посочено още, че в случая се касае до надлежно релевирани реплики на ищеца срещу действителността на договора, поради което е неоснователно възражението, че същите следва да бъдат въведени в производството чрез предявяване на самостоятелен иск. В този смисъл не е налице и хипотеза на произнасяне свръх петитум, в какъвто смисъл са доводите на въззивника. По същество на предявената претенция по доводите касаещи липсата на активна материална легитимация на ищеца да претендира процесното вземане поради недействителност или непротивопоставимост на сключения договор за цесия: По исковете по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД хипотезите на "получаване без основание" обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно правоотношение. Съответно фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е., когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Освен това основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото. Искът по чл. 55 от ЗЗД е един, с него ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже, на какво основание е получил даденото. Първата хипотеза на чл. 55 от ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание. Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване факта на плащането на процесната сума, а ответникът - да докаже, че е налице основание за получаването, съответно за задържане на полученото, т.е. ответникът следва да установи, че престацията е извършена в изпълнение на валидно задължение на ищеца. Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. В доктрината и в съдебната практика договорът за цесия се дефинира като такъв, при който се осъществява промяна в облигационната връзка чрез промяна на активната страна в нея, или това е договор за отстъпване на едно вземане от досегашния му носител на едно трето, чуждо на тази връзка лице. Договорът за цесия се определя още като каузален, неформален и консенсуален, като прехвърлянето на вземането може да бъде уговорено като възмездно или безвъзмездно. С постигането на съгласие между страните, вземането преминава от цедента върху цесионера, т.е. последният придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало към същия момент, заедно с акцесорните му права – чл. 99, ал. 2 ЗЗД. По отношение на длъжника цесионният договор няма действие, докато цесията не му бъде съобщена от цедента – чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Съобщението до длъжника обаче не е елемент от фактическия състав, който поражда действие между страните по договора, поради което вземането преминава върху цесионера със самото му сключване /в този смисъл е решение № 160/04.07.2018 г. по т. д. № 1164/2017 г. на ВКС, Второ ТО, решение № 89/30.09.2020 г. по гр. д. № 3827/2019 г. на ВКС, Четвърто ГО. С договора за цесия настъпва промяна в титуляра на едно вземане. Съглашението между цедента /стария кридитор/ и цесионера /новия кредитор/ е облигационно, то води до преминаване на правото от едно лице към друго в отношенията между тях, от момента на сключване на договора за прехвърляне на вземането /в този смисъл е решение № 242/31.03.2019 г. по т. д. № 3097/2017 г. на ВКС, Първо ТО, решение № 239/15.05.2018 г. по т. д. № 986/2017 г. на ВКС, Първо ТО/. За да породи договорът за цесия своите правни последици, достатъчно е прехвърленото вземане да е индивидуализирано по основание и размер. Прехвърлянето на право, което не е изискуемо, е действително, съответно настъпването на изискуемостта не обуславя годността на вземането да бъде предмет на договор за цесия. Не съставлява пречка за прехвърлянето на това вземане и съществуващ спор между кредитора и длъжника относнодействителния размер или изискуемостта на вземането. В съответствие с принципа, че никой не може да прехвърли повече права, отколкото сам притежава, цесионерът придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало към момента на сключване на договора за цесия, като в негова полза ще преминат действително притежаваните от цедента права до посочения в цесията размер. Върху цесионера като нов кредитор преминават всички права, които старият кредитор е имал по отношение на длъжника във връзка със съществуващото към момента на сключване на цесионната сделка вземане. Същевременно длъжникът може да прави срещу новия кредитор всички възражения, които има по отношение на стария кредитор. Цесията е способ за прехвърляне на субективни права по силата на който настъпва промяна в субектите на облигационното правоотношение, доколкото кредитор по вземането става цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си. Предмет на цесията могат да бъдат вземания /парични и непарични/ и други имуществени права. Тя поражда действие ако прехвърленото вземане е индивидуализирано. От транслативния ефект на договора следва, че негов предмет могат да бъдат само прехвърлими права, респ. такива вземания, възможността за чието прехвърляне не е изключена от закона, не е установена по договорен път, или не следва от тяхното естество /чл. 99, ал.1 от ЗЗД/. Нормата на чл. 99, ал.2 от ЗЗД, която включва в предметния обхват на прехвърлителното му действие привилегиите, обезпеченията и другите принадлежности на вземането, определя цесионния договор като комутативен - страните по него следва да постигнат съгласие относно съществените белези на конкретното вземане - правоотношението, от което е възникнало и неговия размер или начина на определянето му. Това следва освен от характера на договора като каузална сделка, условие за чиято действителност е наличието на основание (causa), изразяващо се в уговорените с него насрещни престации, още и обстоятелството, че договорът за цесия по необходимост предполага съществуването на вземане, произтичащо от друго правоотношение между цедента и длъжника. От правилото, установено в чл. 99, ал. 2 от ЗЗД, според което вземането преминава върху цесионера в обема, в който цедентът го е притежавал следва, че предмет на цесионната сделка не могат да бъдат бъдещи, а само съществуващи вземания, т. е. тяхното съществуване е условие за нейната действителност. В доктрината и съдебната практика се приема, че независимо от различните основания за сключване на цесионния договор (acquirendi causa при продажба или замяна, donandi causa при дарение или solvendi causa в хипотезата на даване вместо изпълнение), определеността, съответно определяемостта на съдържанието на престацията е предпоставка за действителността на договора. Ето защо, ако прехвърленото вземане не съществува или същото не е индивидуализирано /неопределяемо/, договорът за цесия е нищожен поради невъзможен предмет, по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. първо от ЗЗД. За валидността на цесията е необходимо вземането да е индивидуализирано /чрез посочване на източника – юридическият факт или правоотношение, от което произтича прехвърленото вземане и страните по него/, и да бъда определимо, но не е необходимо то да е ликвидно и изискуемо – т.е. да е безспорно и определено по основание и размер, или да е настъпил падежът му. Предметът на договора за цесия трябва да е определен или определяем, за да поради действие договора – в този смисъл е решение № 32 от 9.09.2010г. на ВКС по т.д. № 438/2009г., II ТО и решение № 196 от 22.11.2018г. по гр.д. № 3871/2017г. по описа на ВКС, Четвърто ГО. В конкретния случай съдът приема, че в процесния договор за цесия прехвърленото вземане е индивидуализирано в необходимата за това степен чрез посочване на неговото фактическо и правно основание, период, в който са извършвани плащанията от цедента в полза на ответното дружество, задълженото лице по него, а конкретния размер на вземането е определяем. Не е налице хипотеза на прехвърлено бъдещо вземане, тъй като прехвърленото вземане с източник неоснователно обогатяване /получено при начална липса на основание/ е съществувало в патримониума на цедента към датата на сключване на процесния договор. То е възникнало в момента, в който е била направена престацията в полза на ответното дружество. С оглед изложеното се налага извод, че процесният договор за цесия е валиден и годен да прехвърли процесното вземане в полза на цесионера. Цесията е надлежно съобщена на длъжника, който извод следва от изложеното по-горе в мотивите на настоящия съдебен акт. Неоснователни са доводите на въззивника, че процесният договор за цесия е потребителски по смисъла на ЗЗП и подлежи на служебна проверка обстоятелството дали в него се съдържат неравноправни клаузи. Със същия физическото лице-кредитополучател не придобива права, а прехвърля вземания, поради което всички възражения в тази връзка са неоснователни. По отношение на възраженията за недействителност на договора поради обстоятелството, че ищецът не е вписан в регистъра на финансовите институции по чл. 3а от ЗКИ, вр. чл. 2, ал. 2, т. 12 от ЗКИ: На първо място следва да се посочи, че придобиването на вземания е допустимо по общата уредба на ЗЗД, т.е. принципно могат да се извършват цесии и без вписване на цесионера като финансова институция. Следователно обстоятелството дали е било вписано дружеството-цесионер като такава институция в регистъра на БНБ е без значение за действителността на самия договор за цесия. Не се установява и нарушение на чл. 13 от Наредба № 26 от 23.04.2009г. за финансовите институции, тъй като не се доказва че повече от 30 % от общата дейност на цесионера е била в област, която изисква вписване като финансова институция. Следва да се има предвид още, че тълкуването на разпоредбата на чл. 2, ал. 2, т.12 ЗКИ налага извод, че същата касае придобиване на вземания от страна кредитор /банка/ по отношение на клиенти на банката, а не обратната хипотеза - прехвърляне на вземания на клиентите, които същите имат по отношение на банката. С оглед на това, разпоредбата е неприложима в настоящия случай. На следващо място, установения в чл. 3а ЗКИ режим е регистрационен, а не лицензионен. ЗКИ и Наредба №26 от 23.04.2009г. допускат един търговец да извършва – по занятие и в значителен обем - някои дейности от тези на финансовите институции, без да е вписан в съответния регистър на БНБ, като санкцията за нарушаване на процесния регистрационен режим е само в областта на административното право, а не и по отношение на валидността на сключените сделки. Ако законът целеше пълна забрана за определени сделки от лица, които не са вписани като финансови институции, в него щеше да е уреден лицензионен режим и пълна забрана на нелицензирани лица да сключват подобни сделки. В този смисъл са и решение №171 от 24.07.2017 г по гр.д. № 3733/2016 г, ГК, ІV ГО на ВКС, решение №540 от 20.12.2011 г по гр.д. №110/2011 г, ГК, ІV ГО на ВКС и решение №192 от 13.12.2017 г по гр.д. № 4439/2016 г, ГК, ІV ГО на ВКС, видно от които, неспазването на лицензионния /разрешителен/ режим действително води до нищожност на съответната сделка. При неспазен регистрационен режим съответните сделки не са нищожни – решение №210 от 03.04.2012 г по т.д. № 1051/2010 г, ТК, ІІ ТО на ВКС Неоснователни са и наведените от въззивника доводи, че предмет на договора за цесия е непрехвърлимо право, доколкото са касае до имуществено право, чието възникване е свързано с качеството на цедента, конкретно с качеството му на потребител по договор за потребителски кредит и уредените в тази връзка негови права по ЗЗП и ЗПК. В случая нито законът – ЗЗП и ЗПК, нито договорът за потребителски кредит, съдържат забрана за прехвърляне на вземане, възникнало в патримониума на цедента в качеството му на потребител. Естеството на вземането също не води до извод за недопустимо прехвърляне на същото с процесния договор за цесия. Писменото потвърждаване от страна на цедента на станалото прехвърляне, установено в чл. 99, ал. 3, предл. 2-ро от ЗЗД, не е елемент от фактическия състав на договора за цесия и в този смисъл неговата липса не може да обоснове извод за недействителност /в този смисъл е решение № 1279 от 12.11.1996г. по гр.д. № 29/1996г. на ВКС/. По отношение на останалите възражения за нищожност на договора за цесия поради липса на съгласие, накърняване на добрите нрави и липса на представителна власт при сключване на договора от страна на дружеството- цесионер: Настоящият съдебен състав споделя приетото в решение № 60256 от 07.03.2022г. на ВКС по гр.д. № 3590/2020 г., IV ГО относно легитимацията на длъжника да оспори валидността на договора за цесия по иск относно цедираното вземане. В същото решение е прието, че длъжникът няма интерес да оспорва валидността на договора за цесия след получаване на уведомлението по чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, а такъв интерес липсва и преди този момент, тъй като изпълнението на новия кредитор може да бъде отказано само поради липсата на уведомление. Предвид на това длъжникът не е легитимиран да оспори валидността на договора за цесия по иск относно цедираното вземане, освен в предвидените от закона случаи, когато прехвърлянето на вземането е изрично забранено или допустимо при изрично установени условия, които не са спазени. С оглед изложеното не следва да се разглеждат като недопустими всички останали възражения на въззивното дружество относно действителността на процесния договор за цесия, доколкото те не се основават на твърдения, че е прехвърляното на процесното вземане е изрично забранено или е допустимо само при изрично установени условия, които не са били спазени. По делото не е спорно обстоятелството, че между Т.Г.Б. и ответното дружество е бил сключен. договор за потребителски кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 9 и сл. от Закона за потребитеския кредит "договорът за потребителски кредит" е писмен договор с конкретни реквизити, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, отсрочено или разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Страни по договора за потребителски кредит са "потребителят" и "кредиторът", като "потребител" е всяко физическо лице, което е страна по договор за потребителски кредит и не действа в рамките на своята професионална или търговска дейност, а "кредитор" е всяко физическо или юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките на своята професионална или търговска дейност. От съдържанието на процесния договор с оглед предмета, страните и съдържанието на правата и задълженията, се установява, че същият представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за потребителския кредит - ЗПК /Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г., приложима редакция - изм. и доп., бр. 58 от 30.07.2010 г., в сила от 31.08.2010 г./ - чл. 9, като това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при което потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Нормите на Закона за потребителския кредит са повелителни, поради което по отношение на тях намират приложение дадените разрешения в т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение No 1/2013 год. на ВКС по тълкувателно дело No 1/2013 год., ОСГТК, според които при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, т.е. той може служебно да сепроизнесе по действителността на клаузи в договор за потребителски кредит, когато са налице за това правни или фактически обстоятелства. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а според ал. 2 от същата норма годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 %/, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. В § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е дадена дефиниция на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси. Според практиката на СЕС – решение по дело С-686/2019г., в понятието “общи разходи по кредита за потребителя” се обозначават всички разходи, които потребителят е длъжен да заплати по договора за кредит и които са известни на кредитора, включително комисионите, които кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитора. В случая страните по договора за кредит са постигнали съгласие, по силата на което кредитополучателя е закупил пакет от допълнителни услуги, който включва приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит; възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски; възможност за смяна на дата на падеж и улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. Дължимото възнаграждение по този пакет е в размер на 720, 24 лева, което е следвало да се заплаща разсрочено – ежемесечно в размер на по 30, 01 лева, дължима заедно с погасителната вноска по потребителския кредит. По делото е установено въз основа на приетото заключение на съдебно-счетоводната експертиза, че цедентът е платил в полза на кредитодателя сума в размер на 600, 20 лева, с която е погасена част от дължимата такса пакет допълнителни услуги. Ответното дружество твърди, че така начислената и събрана такса за допълнителни услуги се дължи на основание допълнителна, незадължителна услуга, предоставена по искане на кредитополучателя. Самото естество на действията на кредитора, посочени като съдържание на претендираната престация, обаче, изключва квалификацията им като допълнително благо, за което да е обосновано насрещно възнаграждение. Претендираното вземане не съответства на никаква допълнителна услуга, предоставяна от заемодателя. Съгласно чл. 10а ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Целта на таксите и комисионните по смисъла на цитираната разпоредба е да се покрият административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредит, а отделно от това следва да се посочи, че кредиторът не може да изисква заплащане на такси за действия, свързани с управление на кредита, тъй като те са част от дейността му по предоставяне на кредита – чл. 10а, ал. 2 ЗПК, както и да събира повече от веднъж такса за едно и също действие. Въззивният съд намира, че уговорената в разглеждания договор такса за приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит представлява несъмнено такса, свързана с усвояване и управление на кредита, поради което спрямо нея се прилага установената в чл. 10а, ал. 2 от ЗПК забрана. Не може да се приеме за основателна тезата на ответното дружество, че при разглеждане на документите за отпускане на кредит кредиторът прави някакви допълнителни и неприсъщи разходи, за които да събира отделна такса. Фактът, че искането за отпускане на кредит ще се разгледа приоритетно не представлява допълнителна услуга, която следва да се заплаща от потребителя отделно. Ако тази услуга оскъпява продукта, разходите се покриват с увеличаване на възнаграждението, а не с начисляване на такси по чл. 10а ЗПК /които урежда такси за други услуги/. Същите изводи са относими и към останалите т.нар. „допълнителни услуги“. Уговореното в процесното споразумение възнаграждение за тези допълнителни услуги надхвърля предоставените в заем парични средства. Безспорно е, че възможността за приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит представлява характерната предварителна дейност на кредитора, която предхожда вземането на решението за отпускане на кредита съгласно чл. 16 от ЗПК и не се касае за допълнителна услуга. Другите услуги, предмет на допълнителното споразумение, а именно възможността за разсрочване на задължението, за смяна на падежа на погасителните вноски и за намаляване на определен брой погасителни вноски, са свързани с действия по управлението на кредита и не се претендират за извършени от кредитора административни разходи и осъществени други действия, насочени в полза или изгода на потребителя, респ. изпълващи съдържанието на понятието„услуги“ и които да са ясно и точно определени в договора, поради което настоящият състав на въззивния съд намира, че клаузата на претендираните възнаграждения попада под забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Възнаграждението за улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства е уговорено като дължимо от кредитополучателя за предвидената в договора възможност от предоставянето му на тези „допълнителни услуги“. Предметът на тази услуга /действие/ не е ясно и точно определен в договора в нарушение на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК. Освен това се уговаря възнаграждение за услуга, която не е реално предоставена и ползвана от потребителя, което води до несъответствие с принципа на добросъвестността и до създаване на значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя – страни по процесния договор. На следващо място следва да се отчете и факта, че заплащането на това възнаграждение е предварително, т.е. същото е дължимо само за "възможността за предоставянето" на услугите, като е без значение дали някоя от тези услуги ще бъде използвана по време на действие на сключения между страните договор, доколкото в уводната част на споразумението е посочено, че възнаграждението за предоставянето на посочените допълнителни услуги става изискуемо с подписването му, като изискуемостта му е в пълен размер дори и да не е ползвана и една от тях. Процесното споразумение безспорно е сключено във вреда на потребителя по смисъла на чл. 143 ЗЗП, приложим в конкретния случай, тъй като води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи са нищожни, ако не са уговорени индивидуално, като за наличието на такива клаузи съдът следи служебно. Предвид изложеното може да се направи извод, че възнаграждението за пакета от допълнителни услуги в случая представлява възнаграждение за отпуснатия кредит – възнаградителна лихва, приход за кредитора. Следователно тази такса съставлява разход, който е следвало да бъде включен в ГПР и липсата на този разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Ето защо с уговарянето се заобикаля императивното изискване, установено в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според което годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент - 0.1 %, плюс 10 %/, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Целта на посочените такси за допълнителни услуги е именно да послужи като допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата по договора /т.нар. скрита възнаградителна лихва/. При сключване на процесния договор за кредит безспорно е налице посочената хипотеза, тъй като е уговорено задължение за потребителя да заплати на заемодателя такса, която не е взета предвид при изчисляване на посочения в договора годишен процент на разходите, в резултат на което последният не съответства на действителния такъв, изразяващ общите разходи по кредита и определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, е нищожна. Предвид горното, настоящият състав на съда намира, че при сключването на процесния договор за потребителски кредит е направен опит за заобикаляне императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. В случая е налице превишение на горепосоченото ограничение предвид заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, съгласно което при включване на таксата за допълнителни услуги към размера на ГПР, същият възлиза на 159, 17 %. Налице е и противоречие с чл. 143, ал. 2, т. 3, т. 15 и т. 19 ЗЗП, като клаузите за пакет от допълнителни услуги поставят изпълнението на задълженията на ответника-търговец в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля; налагат на потребителя да изпълни своите задължения /за плащане на възнаграждение/, дори и ако ответникът-търговец не изпълни своите – последното се установява от представените Общи условия към договора за кредит /чл. 15.2, чл. 15.2.2., чл. 15.3, чл. 15.3.1, чл. 15.3.3., чл. 15.3.4, чл. 15.4.1./, които уреждат процедура и допълнителни условия за ползването на тези допълнителни услуги, след изпълнението на които се сключва допълнително писмено споразумение. Платените въз основа на неравноправни и нищожни клаузи суми се явяват недължимо платени и подлежат на връщане. Следователно претенцията за връщане на сумата от 570, 19 лева е основателна. По вземането за начислена такса в размер на 130 лева: Съгласно чл.17.4. от ОУ на ответника „клиентът заплаща такси за извършени от кредитора услуги по Тарифа. Клиентът се съгласява, че кредиторът има право на обезщетение за всички разноски, свързани с действията по извънсъдебно или съдебно събиране на просрочен дълг на клиента в т.ч., но не само разноските за телефонни обаждания и/или писма за напомняне за просрочени задължения, посещения на място, смс-и, и други съгласно действащата Тарифа, за която клиента декларира, че е запознат с подписване на договора, като към датата на заплащане на съответната такса, същата се дължи в размер според актуалната към момента на възникване на задължението Тарифа.“ В производството по делото ответното дружество, чиято е доказателствената тежест /чл. 154, ал. 1 от ГПК/ не е ангажирал доказателства за конкретното основание /за каква услуга е начислил таксата от 130 лева/, нито е установил вида на начислената такса. Доколкото в производството тежестта за доказване на основанието за задържане на сумата е на страната на ответника, а той не установява такова по отношение на събраната такса от 130 лв., съдът намира за доказано твърдението на ищеца, че същата е събрана без основание и се дължи нейното връщане. Освен това следва да се посочи, че съгласно чл. 10а, ал. 1 от ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Допълнителни са тези услуги, които нямат пряко отношение към съществените престации по договора за кредит, които за банката са предоставяне на парична сума, а за кредитополучателя - връщане на същата, заедно с уговорената възнаградителна лихва на определения падеж. Такива допълнителни услуги са напр. издаването на различни удостоверения от банката, включително заверени копия от договора/погасителния план, известяване със sms или по телефон за получено плащане, за дължимо плащане, за срок за плащане и др. Всички тези действия са свързани с кредита, но не попадат в съществените задължения на страните, нито са задължително присъщи на договора за кредит, поради което е обосновано за предоставянето им банката да въведе такса, тъй като не са предвидени или предвидими при калкулиране на обичайните административни разходи по отпускането или управлението на един кредит. В случая обаче кредиторът не е ангажирал доказателства, от които да се установи, че начислената такса в размер на 130 лева е за услуги, попадащи в приложното поле на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК. В обобщение се налага извод, че претенцията за заплащане на сумата от 40 лева е основателна. Ирелевантни за основателността на претенцията са наведените от въззивника възражения, че плащанията на процесните суми не били извършени лично от цедента, а от трети лица. Не е спорно, че всички получени от ответното дружество плащания са послужили за погасяване на задължението на кредитополучателя по процесния договор за кредит. Вътрешните отношения между цедента и фактическия платец на задължението не се отразяват нито на погасителния ефект на плащането, нито на основателността на претенцията по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за връщане на неоснователно получената от името и за сметка на цедента сума /при липса на твърдения от ответното дружество, че плащането от третото лице е извършено поради грешка и при съобразяване на обстоятелството, че задължението по договора за кредит не е intuitu personae /с оглед личността на длъжника/. Неоснователно е релевираното възражение за погасяване на вземането по давност. Съгласно т. 7 от ППВС № 1/1979 г. при първия фактически състав н а чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието не е налице при самото извършване на престацията, поради което се приема, че давностният срок започва да тече от деня на получаването й. В мотивите на постановлението е разяснено, че вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователно обогатяване, се погасяват с изтичането на общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД. Срокът започва да тече от момента, в който е получено нещо без правно основание или от момента на отпадане на условието или неосъществяването на условието по чл. 55 от ЗЗД. Следователно давностният срок по всяко задължение е започнал да тече от момента на предаването на всяка от сумите. С предявяването на иска давностният срок се счита за прекъснат /арг. чл. 116, б. „б“ ЗЗД/. Съобразно задължителните разяснения, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение 3/2016 от 22.04.2019 год. на ОСГК на ВКС, предявяването на иска за парично вземане като частичен и последвалото негово увеличаване по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК нямат за последица спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането. С увеличаване на исковата претенция вземането се заявява за защита в останалата му част, която до този момент не е била предмет на делото. По отношение на увеличения размер давността спира и се прекъсва с подаване на молбата по чл. 214, ал. 1 изр. 3, предл. 1 ЗЗД. С първоначалната искова молба, предявена на 01.12.2020г., ищецът е заявил частична претенция до размер от 100 лв., а с молбата по чл. 214, ал.1 от ГПК от 21.10.2022г. е увеличил размера на иска до пълния претендиран размер от 700, 19 лв., с което е прекъснал давността по отношение на увеличената част от иска или за сумата от 600, 19 лв. Ищецът не е доказал в производството настъпване на обстоятелства, които да са водили до спиране или прекъсване на давността. От заключеното на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че претендираните от ищеца суми са плащани в периода 16.10.2018г. до 24.01.2020г. Поради изложеното, съдът намира, че към датата на подаване на исковата молба в съда – 01.12.2020г., давностния срок по отношение на частично заявената претенция от 100 лева, а след увеличението й на 06.12.2022г. и по отношение на увеличения размер /доколкото всички плащания по процесния договор и споразумение за пакет от допълнителни услуги към него са извършени в посочения период/ не е изтекъл и същите са дължими в пълен размер от 700, 19 лева, т.е. възражението на ответника за погасяване на вземанията на ищеца по давност е неоснователно. Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено. По отношение на разноските: С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева съгласно представения списък на разноските по чл. 80 от ГПК и банково преводно нареждане. На основание чл. 280, ал. 3 ГПК и с оглед цената на предявения иск настоящето решение не подлежи на касационно обжалване. Така мотивиран Софийският градски съд,