Решение № 4 от 15.1.2025 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 564/2024 г.

Производството е по реда на глава ХХІ НПК. Делото е образувано по жалба на подс. С. М. чрез защитника й адв. Р. В. срещу Присъда № 10/15.02.2024 г., постановена по НОХД 925/2023 г. по описа на Пловдивският окръжен съд. С посочената присъда, съдът е ПРИЗНАЛ подсъдимата С. Й. М. за виновна в извършването на престъпление по чл.256, ал.1 вр. чл.26, ал.1 от НК, като на основание чл.55, ал.1, т.1 от НК я ОСЪДИЛ на ОСЕМ МЕСЕЦА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА и ГЛОБА в размер на 1000 лева и я ОПРАВДАЛ по първоначално повдигнатото обвинение за престъпление по чл.255, ал.3 вр. чл.26, ал.1 от НК. На основание чл.66, ал.1 от НК, съдът е ОТЛОЖИЛ изпълнението на така наложеното на подсъдимата С. М. наказание с изпитателен срок от ТРИ ГОДИНИ, считано от влизане на присъдата в сила. На основание чл.45 от ЗЗД подсъдимата С. М. е била осъдена да заплати на Държавата, чрез министерство на финансите сумата от 73 488, 12 лв. обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва, като гражданският иск е бил отхвърлен до пълния му предявен размер от 89 482, 03 лв. като неоснователен. В тежест на подсъдимата са били възложени направените по делото разноски, както и д.т. върху уважената част на гражданския иск. Недоволна от така постановената присъда е останала подсъдимата, която е подала въззивна жалба, по повод на която е било образувано ВНОХД №227/2024 г. по описа на Апелативен съд Пловдив, приключило с решение №123 от 11.07.2024 г., с което е изменена първоинстанционната присъда в наказателно –осъдителната й част, като по отношение на деянията, извършени през м.октомври 2009 г. и м.ноември 2009 г. в рамките на продължаваното престъпление е прието, че те представляват „опит“ и подсъдимата е призната за невинна в това деянията по тези два пункта от продължаваното престъпление по чл.256, ал.1 вр. чл.26, ал.1 от НК да са „довършени“, като я е оправдал само по това първоначално осъждане от първоинстанционния съд. Присъдата е била изменена и в гражданскоосъдителната й част. Подсъдимата е била осъдена да заплати на Държавата, чрез министерство на финансите юрисконсултско възнаграждение. В останалата й част първоинстанционната присъда е била потвърдена. Решението на Апелативен съд – Пловдив е обжалвано пред ВКС. С Решение № 620 от 12.2024 г., постановено по Касационно наказателно дело от общ характер № 821/2024 г. по описа на ВКС е отменено въззивно Решение №123 от 11.07.2024 г, постановено по ВНОХД №227/2024 г. по описа на Апелативен съд Пловдив и делото е върнато за ново разглеждане на същия съд от друг съдебен състав от стадия на съдебното заседание. За да отмени въззивното решение, ВКС e констатирал пропуски в аналитичната дейност на въззивната инстанция, Не попълването на делото с важни доказателства, относими към предмета на доказване, ползването на изводите, направени в експертно заключение, което е явно необосновано и непълно е мотивирало ВКС да приеме, че решаващият съд не е изпълнил задълженията си по чл.13 и чл.14 от НПК, поради което не е достигнал до разкриване на обективната истина. Въззивната жалба е допустима, тъй като е подадена от легитимирани лица, в предвидения за това срок. В жалбата на подс. С. М., чрез нейния защитник адв. Р. В. са изложени съображения за това, че присъдата е неправилна, необоснована и незаконосъобразна, постановена в нарушение на процесуалния и материалния закон. Молят атакуваната присъда да бъде отменена изцяло и да се постанови нова, с която подсъдимата да бъде оправдана. В становището си по даване ход на делото във въззивното производство, подсъдимата С. М. заявява, че желае прекратяване на наказателното производство поради изтичането на абсолютната погасителна давност. Прави възражение и за изтекла погасителна давност и предявения граждански иск. В съдебно заседание пред въззивната инстанция, представителят на Апелативната прокуратура счита, че е изтекла абсолютната давност, която изключва наказателното преследване, поради което с оглед желанието на подсъдимата предлага, наказателното производство да бъде прекратено. По отношение на предявения граждански иск не споделя становището, че е изтекла давността. В тази връзка и с оглед всички налични доказателства предлага на въззивния съд да измени присъдата на ОС - Пловдив в гражданската му част и да намали размера на предевения граждански до 26 235.18 лева, за каквато сума счита, че е доказано, че Държавата е ощетена от действията на С. М.. Представителят на гражданския ищец /Министър на финансите/ юрисконсулт К., заявява, че поддържа становището на прокурора и допълва, че дори и да се приеме факта за изтеклата давност по чл.110 от ЗЗД, то следва независимо от това да има произнасяне по същество на гражданския иск. В пледоарията си, защитникът на подсъдимата М., предвид изявлението на подзащитната му, заявява, ще се ползват от изтеклата давност. Моли наказателното производство да бъде прекратено спрямо доверителката му поради изтичане на 15-годишна абсолютна погасителна давност, поради което на основание чл.289, ал.1 вр. чл.24, ал.1, т.3 от НПК вр. чл.79 от НК, предлага наказателното производство да бъде прекратено. По гражданския иск с подзащитната му правят възражение за изтекла погасителна 5-годишна давност. Излага доводи, че срещу доверителката му е повдигнато обвинение в началото на 2015 г., а първият граждански иск в това наказателно производство, в предишно съдебно дело е предявен м.10.2020, поради което са изтекли пет години по смисъла на чл.110 по ЗЗД. Счита, че началната дата, от която трябва да се смята погасителната давност е момента на привличане като обвиняема на подсъдимата. В този смисъл, счита иска за неоснователен и моли да бъде отхвърлен, а евентуално, ако не се възприемете неговото становище, считам, че искът не е доказан по основание и по размер. Подс. М. заявява, че становището на защитника й, като добавявя, че иска да се ползва от възможността за прекратяване на делото и гражданския иск по давност. Във връзка с възражението за изтекла абсолютната давност за наказателно преследване, настоящата въззивна инстанция намира за необходимо да отбележи, че отговорът на това възражение има преюдициално значение, тъй като при основателност на оплакването е недопустим контрол и обсъждане на обжалвания съдебен акт по същество в наказателната му част. Въззивният съд, предвид задължението си служебно да следи за изтичане на давностните срокове и с оглед направеното лично от подсъдимата възражение за изтекла абсолютна погасителна давност, намира наведеното съображение за напълно основателно. Погасителната давност започва да тече от довършването на престъплението, тъй като това е юридическият факт, който поражда наказателното правоотношение и правото на държавата да преследва наказателно неговия извършител. Смисълът на "прекратяването" на производството при изтекла давност е съдът да се десезира от разглеждането на спора въобще - да не решава въпросите извършено ли е деянието от подсъдимия, извършено ли е виновно и каква е неговата квалификация, а вишестоящите инстанции да не се произнасят по основателността на жалбата и/или протеста срещу съдебния акт. Изтичането на давността за наказателно преследване погасява наказателната отговорност за извършеното от дееца престъпление, поради което е недопустимо да се провежда наказателно производство, защото материалноправните последици от престъплението са отпаднали. Когато основанието по чл.24, ал.1, т.3 от НПК се разкрие в хода на първоинстанционното съдебно заседание, наказателното производство подлежи на прекратяване съгласно чл.289, ал.1 от НПК, освен ако подсъдимият е отправил искане производството да бъде продължено и съдът да се произнесе с присъда (чл.289, ал.2 от НПК). Щом такова искане липсва, първоинстанционният съд се произнася по основанието за прекратяване с определение, без да постановява присъда. По сходен начин се процедира и в случаите, когато давността е изтекла във въззивното производство - при отсъствие на съответно искане за продължаване на делото постановените съдебни актове се отменят и наказателното производство се прекратява на основание чл.334, т.4 вр. чл.24, ал.1, т.3 от НПК. Единствената разлика в правомощията на първоинстанционния и въззивния съд е в това, че въззивната инстанция не може директно да прекрати наказателното производство с определение, а се произнася с отделен съдебен акт - решение, защото в тези стадии от развитието на наказателното производство вече е постановен съдебен акт по същество, които следва да бъдат отменени. В случая обвинението, съгласно обвинителния акт е за престъпление по чл.255, ал.3 вр. ал.1, т.2, т.6 и т.7 вр. чл.26, ал.1 от НК с инкриминиран период от септември 2009 г. – 14.12.2009 г. Деянието е довършено на 14.12.2009 г. и от този момент започват да текат погасителните срокове по чл.81, ал.3 вр. чл.80, ал.1, т.3 от НК. Разпоредбата на чл.255, ал.3 вр. ал.1, т.2, т.6 и т.7 вр. чл.26, ал.1 от НК предвижда наказание "лишаване от свобода" от три до осем години, както и конфискация на част или цялото имущество на виновния. При тази санкция погасителната давност е 10 години. Съгласно чл.81, ал.3 от НК независимо от спирането или прекъсването на давността, наказателното преследване се изключва по давност, ако е изтекъл срок, който надвишава с 1/2 визирания в чл.80 от НК. В случая, след увеличаването на предвидения 10-годишен срок п о чл.80, ал.1, т.3 от НК с 1/2 се получава общ сбор от 15 години. От изложеното следва, че за това престъпление абсолютната давност за наказателно преследване, съобразно датата на която е довършено деянието – 14.02.2009 г. е изтекла на 14.12.2024 г. В съдебно заседание, подсъдимата не е направила искане производството по делото да продължи, напротив – налице е нейно изявление, че желае прекратяването му. Следователно е налице прекратителното основание, визирано в чл.24, ал.1, т.3 от НПК, тълкувано във връзка с чл.81, ал.3 вр. чл.80, ал.1, т.5 от НК, поради погасяване на наказателната отговорност по давност. За коректност следва да се отбележи, че е изтекла абсолютната давност за наказателно преследване и за престъплението по чл.256, ал.1 вр. чл.26, ал.1 от НК, за което подс. М. е била призната за виновна от първоинстанционният съд. Това престъпление е по-леко наказуемо, като за него се предвижда наказание "лишаване от свобода" от две до осем години, както и глоба от хиляда до пет хиляди лева и давностните срокове са същите като тези за престъплението по чл.255, ал.3 от НК. Предвид това и с оглед позицията на подсъдимата, както и разпоредбата на чл.289, ал.1 НПК не са налице предпоставки за произнасяне по съществото на обвинението. Въпросите, включени в обхвата на чл.301 от НПК не следва да бъде обсъждано обвинението за престъпление чл.255, ал.3 вр. ал.1, т.2, т.6 и т.7 вр. чл.26, ал.1 от НК, повдигнато срещу подсъдимата С. М.. Проверяваният първоинстанционен съдебен акт следва да бъде отменен само на соченото основание в наказателната част, а наказателното производство – прекратено. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 4.02.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2012 г., ОСНК, възражението за изтекла погасителна давност по чл. 110 ЗЗД по отношение на приетия в наказателното производство граждански иск, е по съществото на делото и съдът се произнася по него с присъдата/решението, като отхвърля иска, ако са налице условията за това. По делото е приет за съвместно разглеждане граждански иск предявен от Дръжавата чрез министъра на финансите, представляван в производството от юристконсулт при ТД на НАП - •. Гражданският иск е предявен в размер на 89482, 03 лв. за настъпили имуществени вреди от деянията, описани в обвинителния акт. Първостепенният съд е посочил, че според тълкувателно решение №4 от 2016г на ОСНК на ВКС с престъпните деяния по чл.255-257 от НК се причиняват на държавата реални вреди. Престъпното деяние, предмет на обвинението, от което пряко и непосредствено са причинени вреди, се явява и правното основание за гражданския иск на пострадалия в наказателното производство като процесуално средство за ангажиране на отговорността на дееца по чл. 45от ЗЗД. Тълкувателното решение сочи, още, че обстоятелството, че престъплението по чл. 255, чл. 255а, чл. 256 от НК съставлява и деликт по смисъла на чл. 45 от ЗЗД, е основание за гражданска отговорност на неговия извършител. Контролираният съд е приел, че в случай и трите деяния са довършени с факта на внасяне на инкриминираните справки-декларации в НАП, само че е факт последващото възстановяване на ДДС като пряка и непосредствено последица на тези действия, т.е. от тази деятелност са настъпили преки и непосредствени вреди за Държавата. Възстановеното ДДС и по трите акта на НАП възлиза общо по размер на 73488, 12 лв. След като този резултат настъпва като пряка последица от деянията, описани в обвинителния акт, извършени от подсъдимата, съдът намери, че на основание чл.45 от ЗЗД искът следва да бъде приет като основателен за този размер. По тези съображения съдът подсъдимата С. Й. М. е осъдена да заплати на гражданския ищец Държавата, чрез Министерство на финансите сумата от 73488, 12 лв, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди ведно със законната лихва, считано от датата на извършване на всяко деяние до датата на влизане в сила на присъдата, като е отхвърлен предявения граждански иск за разликата до пълния размер на предявената сума от 89482, 03 лв. поради неоснователност. Пред настоящата инстанция, подсъдимата и защитникът й правят възражение за изтекла погасителна 5-годишна давност по отношение на предявения и приет за съвместно разглеждане граждански иск, поради което считат, че същият следва да бъде отхвърлен. Настоящият въззивен състав счита, че така направеното възражение е основателно и този иск следва да бъде отхвърлен, причина за което е направеното от защитата възражение за изтекла давност. Въпросите за времевите предели на погасителната давност и за основанията за спиране и прекъсване на давностния срок са коментирани в теорията и в съдебната практика. С изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не очертава други срокове /чл.110 от ЗЗД/. Съгласно разпоредбата на чл.114 от ЗЗД давността започва да тече от деня на изискуемост на вземането, като началният момент, от който възниква вземането за вреди от непозволено увреждане е датата на откриване на дееца или в случая датата на привличане на С. М. като обвиняема на 18.05.2015 г. Това е най-ранният момент, когато пострадалото /ощетено/ лице е могло да формира обоснована увереност, че извършителят на деликта е бил открит (чл.114, ал. 2, вр. чл.110 от ЗЗД). Съгласно чл.115, б."ж" от ЗЗД давността спира при предявяване на гражданския иск и докато трае съдебният процес, а според предписаното в чл.116, б.„б“ от ЗЗД, давността се смята за прекъсната, с предявяване на граждански иск, на възражение или искане за започване на помирително производство, но при условие, че същите бъдат уважени. Разглежданият случай сочи, че инкриминираното престъпление по чл.255, ал.3 вр. ал.1, т.2, т.6 и т.7 вр. чл.26, ал.1 от НК с инкриминиран период от септември 2009 г. – 14.12.2009 г. Подсъдимата С. М. е привлечена като обвиняема на 18.05.2015 г. и това се явява началният момент на обсъждания петгодишен давностен срок. Гражданският иск обаче е предявен и постъпил в окръжния съд на 28.09.2020 г., като е приет за съвместно разглеждане в наказателния процес в разпоредително заседание, проведено на 20.10.2020 г., което налага извода, че към момента на предявяването погасителната давност по чл.110 от ЗЗД е била изтекла. Понеже давността не се прилага служебно, а подсъдимата и защитникът са направили възражение за това, то следва да бъде уважено със следващите се от това последици – отхвърляне на гражданския иск изцяло като неоснователен на посоченото основание. Поради неоснователност на този иск на гражданския ищец не се следват и разноски за повереник. Предвид изложеното присъдата в гражданско осъдителна част се явява неправилна и незаконосъобразна и следва да бъде отменена. С оглед изложеното Апелативен съд – Пловдив