Решение № 4951 от 30.7.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 12655/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С Решение № 13737 от 09.08.2023г., постановено по гр. дело № 52070/2022г. по описа на СРС, 125-ти състав са отхвърлени предявените от Т. П. С., М. И. Ч. – С., Е. К. С., М. Б. С., И. Б. С., П. Т. С., И. Т. С. срещу Т. В. Т., заменил, на основание чл. 228, ал. 3 ГПК първоначалния ответник в о.с.з. на 16.2.2023г. иск за заплащане на сумата от 1500 лева /по 214, 28 лева на всеки ищец/ за период 01.01.2022г.- 26.09.2022г., обезщетение за лишаване от ползване на южната част от дворно място, съставляващо УПИ I-20 /парцел първи за имот планоснимачен номер двадесет/ от квартал 45 /четиридесет и пет/ по плана на гр. София, местност „Банишора - Зона В-17“, находящ се в гр.София, улица ••••, целият с площ от 939 /деветстотин тридесет и девет/ квадратни метра, при съседи: улица „••••“, улица „••••“, УПИ II и УПИ V-20, в което ответникът държи паркиран л.а. „Рено“, „Меган“, с рег. № ••••, със свалени регистрационни номера; заедно с обезщетение за забава върху сумата в размер 115 лева /по 16, 40 лева на всеки ищец/ за период от 01.01.2022г.- 26.09.2022г. С решението са осъдени Т. П. С., М. И. Ч. – С., Е. К. С., М. Б. С., И. Б. С., П. Т. С., И. Т. С. да заплатят на Т. В. Т. сторените по делото разноски от 300 лева. Срещу така постановеното решение е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищците Т. П. С., М. И. Ч.- С., Е. К. С., М. Б. С., И. Б. С., П. Т. С. и И. Т. С.. В жалбата е посочено, че решението е неправилно, незаконосъобразно, необосновано и постановено свръхпетитум и в нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържат, че СРС безапелативно, свръхпетитум и без предявен иск за собственост от нито една от страните се произнесъл и решил въпроса за собствеността на дворното място като приел, че „мястото, на което е паркиран лекият автомобил, първо, съставлява обща част на сградата, по своето естество съгласно чл. 38 ЗС, защото е едновременно бетонова плоча на партерния етаж и едновременно с това покрив на подземните гаражи и мазета, които се намират в подземния етаж, застроен изцяло по очертанията на УПИ. Следователно южната част на УПИ, където е паркиран лекия автомобил принадлежи като обща част на етажните собственици на сградата, по силата на извършването на строежа, в съответствие на учреденото право на строеж, по силата на чл. 38 от ЗС“. Сочат, че това заключение на СРС представлявало произнасяне по непредявен иск за собственост, било незаконосъобразно и необосновано. Твърдят, че СРС бил приел, че покривът на изградените по отстъпено право на строеж подземни гаражи и мази представлявал не дворно място, под което бил изпълнен подземен строеж, което място било собственост на ищците, учредили правото на строеж на подземните гаражи и мази, а собственост на етажните собственици, които станали собственици на отделни части от постройките, изградени в мястото, върху което било учредено правото на строеж съгласно утвърдени проекти и строителни книжа. Поддържат, че при подземно строителство суперфициарът не ставал собственик на земята над изградената постройка. Бетонната плоча, представляваща покрив на подземния гараж, не променяла правния статут на поземления имот. Аргумент в тази насока били и проектираните в тази част на недвижимия имот паркоместа на открито. СРС бил стигнал и до неправилен извод, че ответникът можел да паркира автомобила си върху южната част от дворното място пред гараж № 1, собственост на сина му- В. В., и пред гараж № 2, който бил негова собственост, тъй като пред тези гаражи вещта била паркирана на правно основание в маневрена зона за автомобилите, което давало основание за паркиране на тези места. Горният извод бил в противоречие с разпоредбата на чл. 64 ЗС. Поддържат, че с продажбата на гаражите се придобило право на преминаване за вкарване на колата в гаража и обратно за изкарването й, а не било предвидено или учредено право на паркиране в нито една част от дворното място, в която бил изграден гаража. Считат, че изводът на съда, че не били активно легитимирани да водят предявения иск, тъй като са собственици на земята, а не етажни собственици, бил незаконосъобразен. Поддържат, че като собственици на мястото имали право да разпределят правото на паркиране в това място. В южната част на дворното място имало обособени паркоместа по одобрени проекти на застрояване на това място, които паркоместа не били разпределени за никой друг освен за тях. Твърдят, че не били дали съгласие на ответника да паркира колата си в южната част от дворното място и не му били определили място за паркиране. Предвид което ответникът им дължал обезщетение за ползваното от него място. Искането към съда е да отмени решението и да уважи предявените искове. Претендират разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Т. В. Т., с който се оспорва същата. Сочи, че л.а. „Рено Меган“, с бивш рег. № ••••, бил паркиран върху таванската плоча на подземните гаражи, подземната улица и мазета, които били част от тази сграда и твърдението, че бил паркиран в дворно място било невярно. Твърди, че мястото, за което претендират ищците, че било тяхно „дворно място“ всъщност било бетонна таванска плоча на подземните гаражи и мазетата на новопостроената сграда, която била в режим на ЕС, което обстоятелство не се оспорвало от ищците. Поддържа, че грешно и необосновано във въззивната жалба се цитирал чл. 64 ЗС и се засягал въпроса за вещно право върху „дворното място“, никъде в решението на съда не било записано, че постройката се ползвала извън нейното предназначение и че се ползвала земята извън отстъпеното право. Счита, че правилно съдът бил описал в решението си, че таванската плоча като конструктивен елемент от сградата била етажна собственост, както и факта, че само етажната собственост можела да взима решение кой и как може да ползва общите части на сградата. Искането към съда е да отхвърли въззивната жалба. С Определение № 16121 от 01.07.2024г. на основание чл. 227 ГПК като въззиваеми страни в производството по в.гр. дело № 12655/2023г. по описа на СГС, IV-E въззивен състав са конституирани законните наследници на починалия на 07.03.2024г. Т. В. Т.- М. А. Т., В. Т. В. и П. Т. В.. Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не са нарушени императивни материалноправни норми. По предявените искове по чл. 59 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД в доказателствена тежест на ищците е да установят следните обстоятелства: че са собственици на процесния имот; ползването на имота без правно основание от ответника през процесния период; както и размера на обезщетението за ползване; изискуемост на вземането и изпадането на ответника в забава. Между страните не е спорно, а и се установява от приетия препис от Нотариален акт за учредяване на право на строеж върху недвижим имот № 173, том Четвърти, рег. № 27069, дело № 731 от 04.09.2006г. на нотариус Б. Я., че на 04.09.2006г. Б. П. С., Е. К. С., Т. П. С. и М. И. Ч.- С., като собственици на УПИ I-20 от кв. 45 по плана на гр. София, местност „Банишора- Зона В 17“, находящ се в гр. София, ул. •••• № ••••, целият с площ от 939 кв.м., са си учредили взаимно и безвъзмездно и са си запазили право на строеж върху изброените в нотариалния акт обекти от предвидената за построяване върху описания УПИ масивна жилищна сграда, състояща се от два входа: вход А- сутерен с мазета, складове, подземни гаражи, абонатна станция и машинно отделение, партерен етаж с магазини, гаражи и ел. табло, от 1-ви до 5-ти жилищни етажа и два мансардни етажа с ателиета и вход Б- сутерен с мазета, рампа, гаражи, складове, машинно отделение и подземна улица, партерен етаж с гаражи, ел. табло, от 1-ви до 4-ти етаж- ателиета, 5-ти, 1-ви и 2-ри мансардни етажи- Медицински център с обща разгъната застроена площ от 3889, 90 кв.м. съгласно одобрен идеен инвестиционен проект от 26.07.2006г. на Дирекция „Архитектура и градоустройство“ при Столична община. Не е спорно между страните и че сградата е въведена в експлоатация с Разрешение за ползване № ДК 07-ЮЗР -11 от 08.08.2012г. на началника на РДНСК- Югозападен район. От приетия препис от Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 193, том Трети, рег. № 17697, дело № 511/2015г. на нотариус В.И., се установява, че на 13.11.2015г. Ж.Ц.Д. и Р.Г.Д. са продали на В. Т. В. своя собствен недвижим имот- съпружеска имуществена общност, представляващ самостоятелен обект в жилищна сграда, находяща се в гр. София, район Илинден, ул. •••• № ••••, а именно гараж № 1, разположен на партерния етаж със застроена площ от 23, 80 кв.м., заедно с припадащите се 0, 88 идеални части от общите части на сградата, равняващи се на 3, 63 кв.м., както и заедно със съответните идеални части от правото на строеж върху поземления имот, в който е построена сградата, съставляваща УПИ I-20 от квартал 45 по плана на гр. София, местността „Банишора- Зона В-17“, целият с площ от 939 кв.м. По делото е приета нотариална покана, изходяща от Т. С., М. С., М. С., И. С., П. С. и И. С., адресирана до В. В., с която е поканен да заплаща по 170 лева месечно, считано от 01.01.2022г. за ползването без тяхно съгласие на собственото им дворно място, в което паркира лек автомобил „Рено“, модел „Меган“, рег. № ••••. Приет е отговор от Столична община, район „Илинден“ от 29.07.2016г., адресиран до В. В., управител на Етажна собственост на адрес: ж.к. Света Троица, ул. •••• № ••••, в който е посочено, че таванската плоча на подземните гаражи представлява обща част на всички собственици на сградата съгласно разпоредбата на чл. 38 ЗС. Уточнено е, че местата за паркиране, предвидени в южната част на УПИ I-20 от квартал 45 по плана на гр. София, местността „Банишора- Зона В-17“, представляват част от необходимата бройка гаражи и места за паркиране спрямо нуждите на жилищната сграда по смисъла на чл. 43, ал. 1 ЗУТ. Прието е Свидетелство за регистрация част Първа на лек автомобил Рено Меган, рег. № ••••, в което е посочено, че същото е собственост на В. Т. В. и е с прекратена регистрация от 18.08.2021г. От приетия препис от Договор за покупко-продажба на движима вещ /бракувано МПС/ от 24.08.2021г. се установява, че В. В. и Д. В.а са продали на Т. В. Т. спряно от движение и бракувано МПС, представляващо лек автомобил Рено, модел Меган с рама – VF1KMR20533111330, двигател- без номер, цвят – сив металик, без държавен регистрационен номер. От приетия препис от Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имоти № 72, том Пети, рег. № 19142, дело № 796/2017г. на нотариус В.И. се установява, че на 08.11.2017г. „Етарус“ ЕООД е продал на Т. В. Т. самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.1201.203.1.85, представляващ гараж № 2, находящ се на партерен етаж /кота +0, 40 метра във вход А от сградата, както и самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.1201.203.1.86, представляващ гараж № 3, находящ се на партерен етаж /кота +0, 40 метра във вход А от сградата/. С определението от 22.05.2023г. СРС е отделил за безспорно и обстоятелството, че лек автомобил „Рено“ за период от 2019г. - 2022г. е бил паркиран от Т. Т. пред гараж № 2 и № 3, негова собственост. С протоколно определение от 17.07.2023г. СРС е отделил за безспорно и ненуждаещо се от доказване твърдението на ищците, че ответникът е паркирал на мястото, на което е посочено в исковата молба. Приет е препис от Решение № 81793 от 04.05.2020г., постановено по гр. дело № 51815/2017г. по описа на СРС, 49-ти състав, с което е отхвърлен предявения от Т. П. С., М. И. Ч., И. Б. С., И. Т. С., М. Б. С., П. Т. С. срещу Етажните собственици на сграда, находяща се на адрес: гр. София, ул. •••• № ••••, иск с правно основание чл. 40 от ЗУЕС за отмяна на решения на Общото събрание на ЕС от 29.06.2017г. в частта по отношение на т. 3.1.1 и т. 3.2. С решението е отменено по иска с правно основание чл. 40 ЗУЕС, предявен от Т. П. С., М. И. Ч., И. Б. С., И. Т. С., М. Б. С., П. Т. С. срещу Етажните собственици на сграда, находяща се на адрес: гр. София, ул. •••• № ••••, решение по т. 4.2 от Протокол от 29.06.2017г. на Общото събрание на ЕС за даване на съгласие за остъкляване на терасата от семейство Д., собственици на ателие № 64. С Решение № 265501 от 23.08.2021г., постановено по в.гр. дело № 9930/2020г. по описа на СГС, II-A въззивен състав е отменено Решение № 81793 от 04.05.2020г., постановено по гр. дело № 51815/2017г. по описа на СРС, 49-ти състав в частта, с която са отхвърлени предявените искове и вместо него е отменено по исковете по чл. 40 ЗУЕС решение на Общото събрание на етажната собственост, обективирано в т. 3.2 от протокол от проведено общо събрание на етажната собственост на жилищна сграда, находяща се в гр. София, ул. •••• № •••• от 29.06.2017г., с което представителите на семейство С.и са задължени в срок до 31.07.2017г. да предоставят ключ на управителя на ЕС за автомобилен достъп до подхода на надземните гаражи, както и да премахнат разположените там автомобили. В останалата част решението е потвърдено. По делото е приет и препис от Решение № 20020805 от 14.03.2022г., постановено по гр. дело № 32596/2016г. по описа на СРС, 38-ми състав, с което Т. С., Е. С., И. С. и М. С. са осъдени да преустановят неправомерните действия по отношение на В. Т. В., изразяващи се в препятстване ползването с автомобил на собствения му гараж № 1, находящ се на партерния етаж в южната част на жилищната сграда с административен адрес: гр. София, район Илинден, ул. •••• № •••• чрез заключване на вратата на изградената от тях метална ограда по ул. •••• и разполагане по маневрения подход за гаража му на автомобили като занапред да му осигурят безпрепятствен достъп с автомобил до гараж № 1 през частта от дворното им място, включващо пространството между ул. ••••, южната част на сградата и масивна ограда по границата със съседния имот УПИ V-20. С решението е отхвърлен иска на В. В. за присъждане на обезщетение за препятстване упражняване на правото му на собственост върху гараж № 1 за периода март, април, май и юни 2016г., както и по 60 лева месечно за времето до преустановяване на неправомерните действия. С Решение № 1156 от 08.03.2023г., постановено по гр. дело № 6402/2022г. по описа на СГС, III- Б въззивен състав е обезсилено решението от 14.03.2022 год., постановено по гр.дело №32596/2016 год. по описа на СРС, ГО, 38 с-в, в частта му, в която са отхвърлени предявените от В. Т. В. срещу Т. П. С., Е. К. С., И. Б. С. и М. Б. С. искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за имуществени вреди в размер на 60 лв. месечно за времето след датата на подаване на исковата молба – 16.06.2016 год. до преустановяване на неправомерните действия и е прекратено производството по делото в тази част. СГС е отменил решението от 14.03.2022 год., постановено по гр.дело №32596/2016 год. по описа на СРС, ГО, 38 с-в, в частта му, в която са отхвърлени предявените от В. Т. В. срещу Т. П. С., Е. К. С., И. Б. С. и М. Б. С. искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата от 210 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди във формата на понесени разходи за периода от м.март 2016 год. до 15.06.2016 год. включително, като вместо това е осъдил Т. П. С., Е. К. С., И. Б. С., М. Б. С. да заплатят солидарно на В. Т. В. по искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата от 210 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди във формата на понесени разходи за заплащането на абонаментни такси за платен паркинг на лек автомобил „Рено Меган“ с рег.№••••, за периода от м.март 2016 год. до 15.06.2016 год. включително, настъпили в резултат на лишаването на ищеца от достъп до зоната от незастроената част от УПИ І-20 от кв.45 по плана на гр.София, м. „Банишора-Зона В-17“ /собственост на ответниците/, необходима за извършване на маневра с превозно средство при ползването на собствения му гараж №1, находящ се партерния етаж на жилищна сграда в гр.София, ул.“••••“ №••••, построена в посочения УПИ, през периода от м. м.март 2016 год. до 16.06.2016 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 16.06.2016 год. до окончателното й изплащане. В останалата обжалвана част, с която Т. П. С., Е. К. С., И. Б. С. и М. Б. С. са осъдени по предявените от В. Т. В. искове с правно основание чл. 109 вр. с чл. 64 ЗС да преустановят неправомерните действия по отношение на ищеца, изразяващи се в препятстване ползването с автомобил на собствения му гараж №1, находящ се на партерния етаж в южната част на жилищна сграда с административен адрес: гр. София, ул. „••••“ №••••, чрез заключване на вратата на изградената от тях метална ограда по ул. „••••“ и разполагане по маневрения подход за гаража на автомобили, като занапред му осигурят безпрепятствен достъп с автомобил до гореописания гараж №1 през частта от дворното си място, представляващо УПИ І-20 от кв.45 по плана на гр. София, м. „Банишора-Зона В-17“, между ул. „••••“, южната част /фасада/ на сградата и масивна ограда /стена/ по границата със съседния имот УПИ V-20, явяваща се минимална зона, необходима за извършване на маневра с превозно средство /перпендикулярно паркиране/ при ползването на гараж №1, решението е потвърдено. От приетата съдебно-техническа експертиза от 08.02.2023г. се установява, че с Разрешение за строеж № 881/14.12.2006г., издадено от Главния архитект на София е разрешено изграждането на сграда със смесени функции- жилища, магазини, медицински център, ателиета и подземни гаражи /М/Г+ 5ж+А и Г/М + 3ж+ А/ в УПИ I-20, в кв. 45 по плана на гр. София, местност Банишора- Зона В -17, както и че в приложена обяснителна записка към работния, арх. проект за процесната сграда, одобрен на 14.12.2006г., било отразено че сградата се състояла от две части с два входа с партерен етаж с 4 магазина и 6 гаража, 5 жилищни и 2 терасовидни етажа, 4 етажа ателиета и три нива медицински център, както и сутерен с мазета, складове, абонатна и 14 броя подземни гаражи. Посочено е, че входовете на сградата са разположени на северната й фасада като по същата фасада била и рампата на подземните гаражи. С проекта било предвидено обособяване на открит паркинг с 6 броя паркоместа, в южната част на парцела, с достъп от изток. От запад предвидената сграда била на калкан със съседния имот. В записката било посочено, че поземленият имот, в който ще бъде изградена сградата, бил с площ от 939 кв.м., а застроената площ на предвидената сграда била 474 кв.м. Вещото лице е посочено, че строежът е изпълнен съгласно одобрените инвестиционни проекти и техните преработки по чл. 154 ЗУТ /касаещи вътрешни промени в обектите, а не и външните контури на сградата/. От заключението се установява, че от разпределението на сутерена било видно, че подземният гараж на сградата бил изграден изцяло по границите на УПИ и бил със застроена площ от 939 кв.м., а надземната част от сградата била изградена върху средната, западна част на УПИ и била със застроена площ от 474 кв.м. Експертът е посочил, че на партерно ниво на сградата, върху част от подземния гараж, били обособени пътеки за достъп до входовете на сградата, както и до входовете на магазините и на предвидените партерни гаражи. Предвидено било и озеленяване, както и 6 броя открити паркоместа в южната част на имота, над подземния гараж. Експертът е уточнил, че при извършения оглед на място е установил, че пространството между ул. „••••“, южната фасада на сградата и оградата, изградена по южната граница на УПИ I-20, било незастроено. В същото били обособени 6 броя открити паркоместа, както и път за достъп до същите и до разположените в партерния етаж от сградата 6 броя надземни гаражи. По своя характер това пространство било част от сградата, представляващо покрив на част от изградените подземни гаражи в същата. Вещото лице е посочило, че не било възможно ползването на сградата без това пространство, тъй като от същото се осъществявал достъпа до изградените в сградата гаражи, както и в същото били обособени и необходимите по ЗУТ паркоместа към обектите в сградата. От допълнително заключение от 13.06.2023г. се установява, че приложените от ответника снимки отразяват реалното състояние на пространството пред южната фасада на процесната сграда, както и на частта от подземния гараж, разположена непосредствено под това пространство. Вещото лице е уточнило, че пространството между ул. „••••“, южната фасада на сградата и оградата, изградена по южната граница на имота, била част от сградата, представляващо покрив на част от изградените подземни гаражи в същата или пространството пред южната фасада на сградата представлявало част от таванската плоча на сутеренния етаж от сградата и част от стоманено-бетонната конструкция на същата. В проведеното съдебно заседание на 17.07.2023г. експертът е посочил, че таванската плоча на подземния гараж се пада покрив на подземните гаражи, които са изградени извън надземната част на сградата, тоест цялото дворно място било застроено с подземния гараж от сградата като част от този подземен гараж се явявал извън надземната част на сградата и именно тази част представлявала таванската плоча на подземния етаж. Уточнила е, че била изградена бетонова настилка и служела за подход, както към изградените партерни гаражи в сградата, така и до предвидените паркоместа. Вещото лице е посочило, че подземният етаж на сградата бил изцяло по границите на поземления имот, а надземната част на сградата била с по-малка площ от сутеренния етаж. Не оставала свободна дворна площ от парцела. Експертът е уточнил, че мястото върху което бил паркиран автомобила също било строеж, конструкцията била плоча. Под самата част имало подземни гаражи и подземна улица за достъп до тях. Вещото лице е посочило, че колата била непосредствено преди гаражите, пред гараж № 1 и № 2 и върху подхода за гаражите. Анализът на така установената фактическа обстановка води до следните правни изводи: На първо място, с оглед въведените с въззивната жалба доводи, че първоинстанционният съд е излязъл извън предмета на спора, изследвайки въпроса за статута на дворното място, настоящият съдебен състав намира, че същите са неоснователни. Първоинстанционният съд не е разгледал различни от заявените от в исковата молба фактически обстоятелства, нито се е произнесъл по искане, с което не е бил сезиран. Напротив, изследвани са материалните предпоставки за уважаване на предявените искове като СРС се е произнесъл в рамките на заявените от ищеца предели в изпълнение на принципа за диспозитивно начало, регламентиран в чл. 6, ал. 2 ГПК. В този смисъл въззивният съд намира, че СРС не е подменил предмета на спора и обхвата на търсената от ищците защита, доколкото е изследвал статута на процесния имот с цел установяване на материалните предпоставки за основателност на предявената от ищците претенция по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, а не се е произнесъл с диспозитив по отношение на правото на собственост на имота. На следващо място, въззивният съд намира, че спорът между страните се концентрира именно върху обстоятелството мястото, върху което ответникът е паркирал собствения си автомобил през процесния период, дали е собствено на ищците като собственици на земята или представлява обща част по естественото си. По този въпрос съдът намира следното: Разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗС предвижда, че при сгради, в които етажи или части от етажи принадлежат на различни собственици, общи на всички собственици са земята, върху която е построена сградата, дворът, основите, външните стени, вътрешните разделителни стени между отделните части, вътрешните носещи стени, колоните, трегерите, плочите, гредоредите, стълбите, площадките, покривите, стените между таванските и избените помещения на отделните собственици, комините, външните входни врати на сградата и вратите към общи тавански и избени помещения, главните линии на всички видове инсталации и централните им уредби, асансьорите, водосточните тръби, жилището на портиера и всичко друго, което по естеството си или по предназначение служи за общо ползуване. Земята, върху която е построена сградата, т. е. частта от дворното място, която е застроена и върху която сградата тежи като конструкция, винаги е обща част по естеството си по смисъла на чл. 38, ал. 1 от ЗС. Тази част служи за ползване на сградата по предназначение и за осигуряване на достъп до нея с оглед правата на суперфициара, т. нар. суперфициарно пространство, поради което не би могла да бъде променена, защото не би могла да бъде използвана за други нужди, освен за основа на сградата и без нея сградата не може да съществува. Не такова е положението с двора, чийто статут може да бъде различен. Дворът е със статут на обща част по естеството си само в хипотезите, когато е налице пълна идентичност между етажните собственици и собствениците на земята /каквато не е настоящата хипотеза/. В конкретния случай, принадлежността на правото на собственост върху дворното място е отделена от принадлежността на правото на собственост върху сградата по реда на чл. 63 ЗС – собствениците на земята са отстъпили на трето за спора лице – „Солотекс“ ООД, правото да построи сграда върху тяхната земя и да стане собственик на построеното, извън обектите, изрично описани в горецитирания нотариален акт. В тази хипотеза суперфициарът, респ. купувачите на индивидуалните построени обекти, стават собственици на построеното и по отношение на общите части приложение ще намери режимът на етажната собственост. Дворното място, обаче, принадлежи на учредилите правото на строеж лица и по отношение на него специалният режим не намира приложение. По отношение на статута на дворното място въззивният съд намира, че са приложими разрешенията, дадени в Решение № 142 от 11.03.2025г., постановено по гр. дело № 292/2024г. по описа на ВКС, Първо гражданско отделение. В цитираното решение е прието, че законът за собствеността обособява земята като самостоятелен обект на правото на собственост. Земята е посочена изрично като недвижима вещ в чл.110 ЗС; тя е основа на презумпцията по чл.92 ЗС, както и на института на правото на строеж по чл.63 ЗС. Земята може да бъде обща част по смисъла на чл.38 ЗС. Освен това правото на собственост върху земята е обект на специална закрила, уредена в чл.29 и чл.29а ЗС. Традиционното разбиране за правото на строеж по чл.63 ЗС се отнася за строителство във височина върху земната повърхност. За да се извърши подземно строителство в чужд имот, обаче, строителят също трябва да притежава право на строеж. Следователно и в този случай въз основа на ЗС се разграничават двете права – правото на собственост върху подземното строителство и правото на собственост върху земята, като техните титуляри при учредена суперфиция са различни. Тази разделна собственост съществува дори когато земната повърхност е била разрушена при извършването на подземното строителство, а след това е възстановена. В този случай възстановената земна повърхност не може да се разглежда като покрив на подземното строителство, тъй като суперфициарят няма правно основание да придобие правото на собственост върху земята само защото тя не продължава в онази дълбочина, която е имала преди строителството. Аргумент в подкрепа на извода, че и при подземно строителство правото на собственост върху възстановената земна повърхност /земята/ се запазва от нейния собственик и не се превръща в покрив на подземното строителство е и разпоредбата на § 5, т.16 на ДР на ЗУТ, според която по смисъла на този закон „свободна дворна площ“ е разликата между площта на УПИ и застроената площ. За такава площ се считат и откритите използваеми тераси върху подземния етаж, както и озеленените площи. По изложените съображения следва да се приеме, че когато в един имот въз основа на учредено право на строеж се извърши подземно строителство и възникне етажна собственост, земята, която се намира върху подземното строителство, не става обща част по чл.38, ал.1 ЗС, а остава собственост на собственика на земята. С оглед даденото от ВКС разрешение е ирелевантно обстоятелството, че подземният гараж на сградата е изграден изцяло по границите на УПИ-то и е със застроена площ от 939 кв.м., доколкото е останала свободна и незастроена площ. В конкретния случай сградата е изградена върху средната, западна част на УПИ-то и е с обща застроена площ от 474 кв.м. Предвид гореизложеното въззивният съд намира, че е неправилен изводът на първоинстанционния съд, че мястото, на което ответникът е паркирал своя автомобил през процесния период /върху подхода за гаража и над подземните гаражи, част от покрива на подземните гаражи/, е обща част по естеството си по смисъла на разпоредбата на чл. 38 ЗС. В допълнение следва да бъде посочено, че е ирелевантно за статута на процесното място, че същото е определено като обща част от главния архитект на район Илинден в цитираното от ответника писмо от 29.07.2016г. Изводите на главния архитект не обвързват съда, а представляват единствено становище по поставените му от управителя на ЕС въпроси. По отношение на приетите съдебно-технически експертизи, изготвени по други граждански дела, същите не представляват годни доказателства в настоящия процес. Още повече, изводите в тях по отношение на статута на мястото, определящи го като обща част, са правни, а не технически. С оглед на което останалата част от дворното място, която не е застроена, представлява обикновена съсобственост между собствениците на терена и като такава ползването върху нея може да се разпределя по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС, включително няма пречка да бъде разпределена за индивидуално ползване като паркоместа, но от всички или от част /по арг. от чл. 38, ал. 2 ЗС/ от собствениците на земята. Така и Решение № 199 от 10.08.2015г. на ВКС по гр. д. № 5955/2014г., IV г. о., ГК. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 43, ал. 3 от ЗУТ - когато урегулираният поземлен имот е обща част към сграда етажна собственост, необходимите места за паркиране могат да бъда осигурени и в свободната дворна площ чрез разпределяне на ползването на част от дворното място от общото събрание на етажните собственици при спазване на нормативите за минималната задължително озеленена дворна площ. Когато земята, върху която е изградена жилищната сграда, не е със статут на обща част по чл. 38, ал. 1 от Закона за собствеността, паркирането се осигурява чрез разпределяне на ползването върху тази част от свободната дворна площ, която не е необходима за ползването на сградата по предназначение. Собственикът на терена определя начина на ползването му, в т. ч. разпределяне на разноските за поддръжката на поземления имот и съоръженията в него, които не са собственост на етажните собственици. Предвид гореизложеното ползването на дворното място може да се извърши по правилото, установено в чл. 64 ЗС – само доколкото това е необходимо за ползването на построената жилищна сграда. В този смисъл е и трайната практика на ВКС, намерила отражение в Решение № 737/08.08.1985г. на ВС, Решение № 268/25.05.1988г. на ВС и Решение № 1196/26.05.1966г. на ВС, както и Решение № 538 от 09.07.2010г., постановено по гр. дело № 519/2009г. на ВКС, Четвърто ГО, в което е прието, че обезщетение за неоснователно ползване се дължи за площта, която не е нужна за обслужване на сградата. Предвид което незастроената част от дворното място не може да бъде ползвана от етажните собственици за такива дейности, които биха лишили от съдържание правото на собственика на земята – в този смисъл Решение № 363/17.10.2011г. по гр. д. № 663/2010г. на І ГО на ВКС. Въззивният съд намира, че това ограничение се отнасяне и до паркиране на автомобили. Основното правило е ограничаване правото на собственика на терена да е минимално и същото да е свързано с необходимостта от използване на постройката съобразно нейното предназначение, в частност ответникът да има достъп до своя гараж и да използва същия по предназначение /да вкарва и изкарва паркирания в него свой автомобил, да има достъп до него за съхраняване на вещи и др. дейности, свързани с обичайната му употреба/, както и да бъде осъществяван достъп до изградените в сградата гаражи, доколкото оттам се осъществява и подхода към останалите гаражи. Предвид гореизложеното въззивният съд намира, че с действията си ответникът е нарушил горецитираното правило като е използвал мястото не за да достига до гаража си и да употребява същия, а да съхранява пред гаражите си собствения си лек автомобил, който в процесния период е бил дерегистриран. Т.е. не се касае за временно преминаване през процесното място, за временно паркиране/престой вследствие на възникнала битова необходимост, а за паркиране пред индивидуалните му обекти без преместване на автомобила в период надвишаващ 3 години /в отговора на исковата молба се съдържа признание на факт по смисъла на чл. 175 ГПК, че Т. Т. е бил паркирал автомобила си пред вратите на гаражите си в периода от 2019г. до подаване на отговора на исковата молба- 20.04.2023г./. Ирелевантно е обстоятелство дали паркирания автомобил е препятствал достъпа на останалите собственици на гаражи, респ. дали е довел до намаляване на маневрената зона пред гаражите. Относимо е единствено обстоятелството, че ответникът е ползвал площ, която не му е била нужна за обслужване на сградата и достъпа до собствения му индивидуален обект в нея и използването му по предназначение, с което безспорно е ограничил правата на собствениците на терена. Относно лишаването на ищците от ползване на имота, съдът намира следното. Фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД е изпълнен и когато обогатяването на ответника се изразява в спестяване на разходи за сметка на имуществото на претърпялото обедняване лице, т.е. обогатяването и обедняването произтичат от единството на фактическия състав, който поражда едното и другото. За възникване на вземането за връщане на неоснователно обогатяване не е необходимо ответникът да е развил дейност и реализирал приходи и това, че не е получил наемна цена или друг доход не го освобождава от отговорността да обезщети собственика, след като се намира в неговия имот без правно основание, а последният е лишен от възможността да ползва собствения си имот, в това число и да реализира приходи от него. Неоснователно обогатяване е налице не само при увеличаване имуществото на друго лице, но и когато са му спестени средства за сметка на имуществото на друго лице. Такъв е случаят, когато собственик е лишен от ползването на имота си, а друго лице го ползва без основание. Тогава обедняването на собственика се изразява в пропуснатите от него наемоподобни доходи, които би получавал при отдаването под наем на имота, които следва да се определят съобразно действащите за периода пазарни наемни цени за конкретния имот. Неоснователното обогатяване на лицето, което държи имота, се изразява в облагодетелстването му със спестения от него наем, който би плащал за ползване на имота през този период. /в този смисъл Решение № 252 от 23.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2858/2014 г., III г. о., ГК, Решение № 587 от 1.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 941/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 185 от 4.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 937/2017 г., III г. о., ГК/. Виновното противоправно поведение на ответника по лишаване на ищците от ползване на имота не е елемент от фактическия състав на неоснователното обогатяване. Изискуемата причинно-следствена връзка обхваща единствено обогатяването на ответника със спестените от него разходи и невъзможността на ищеца да ползва собствеността си или да реализира доходи от нея, а не обхваща и причината за лишаване на ищците от ползването. Без значение за неоснователното обогатяване е дали ищците са били лишени от ползването на имота вследствие на битов скандал или по друга причина, както и дали причината за лишаването от ползване е поведението на ответника или на трето лице. От значение е единствено фактическата невъзможност на собствениците да се възползват от своята собственост, както и нейното ползване от страна на ответника. Доколкото в конкретния случай е безспорно, че ответникът е паркирал автомобил си върху собствения на ищците имот, същите са били лишени от ползването му, което лишаване се явява в пряка причинно-следствена връзка с осъщественото от ответника ползване, за което не е ангажирано правно основание от ответната страна. С оглед на което са налице всички материални предпоставки за уважаване на предявените искове по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. От експертното заключение по приетата и неоспорена от страните съдебно-техническа експертиза, която съдът кредитира като пълно, ясно и компетентно изготвена на основание чл. 202 ГПК, се установява, че пазарната наемна цена за процесния имот за целия период е 1313 лева, до който размер предявените искове са основателни, т.е. ответната страна дължи по 187, 57 лева на всеки от ищците. За разликата над този размер до пълния предявен размер от 1500 лева предявените искове са неоснователни и правилно са били отхвърлени от първоинстанционния съд. По отношение на исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД въззивният съд намира, че по делото не са ангажирани доказателства от страна на въззивниците- ищци да са поставили ответника в забава. Не се твърди и не се установява от приетите по делото доказателства, че до ответника е била изпраща писмена покана за изплащане на обезщетение за лишаване от ползване на собствения им имот. Такава покана е била адресирана и приета от първоначалния ответник- В. Т. В., а не до заменения по реда на чл. 228 ГПК ответник- Т. В. Т.. Предвид което предявените искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД са неоснователни и правилно са били отхвърлени от СРС. С оглед на гореизложеното при достигане на различни правни изводи по отношение на претенцията по чл. 59, ал. 1 ЗЗД първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която са отхвърлени предявените искове до сумата от 1313 лева и вместо него следва да бъде постановено друго решение, с което исковете да бъдат уважени. В останалата част, с която предявените искове по чл. 59, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени за разликата над 1313 лева до пълния предявен размер от 1500 лева /т.е. за разликата от 187 лева/, както и в частта, с която са отхвърлени предявените искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД решението е правилно и следва да бъде потвърдено. По разноските: При този изход от спора право на разноски имат и двете страни. В първоинстанционното производство ищците са сторили разноски за държавна такса в общ размер на 400 лева, депозит за СТЕ в размер на 500 лева и претендират адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева като са представени и доказателства за сторените разноски, а именно Договор за правна защита и съдействие № 30 от 12.09.2022г.- л. 5 от делото, тоест общо 1400 лева. С оглед уважената част от исковете на ищците следва да се присъдят разноски в размер от 1138, 20 лева. С оглед отхвърлената част от исковете в полза на ответника се дължат разноски в размер от 56, 01 лева. Предвид което решението на СРС следва да бъде отменено и в частта, с която са присъдени разноски в полза на Т. В. Т. за разликата над 56, 01 лева до присъдения размер от 300 лева. Във въззивното производство въззивниците са сторили разноски за държавна такса в размер на 175 лева и претендират адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева, тоест общо 675 лева. По релевираното възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар от В. В. съдът намира същото за неоснователно с оглед фактическата и правна сложност на делото и цената на предявените искове. С оглед уважената част от исковете, в полза на въззивниците следва да се присъдят разноски в размер от 548, 78 лева. Във въззивното производство В. В. претендира адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева като са представени доказателства за сторените разноски, а именно Договор за правна защита и съдействие от 07.05.2025г. и касов бон. В проведеното съдебно заседание на 08.05.2025г. процесуалният представител на въззивниците е релевирал възражение за прекомерност на претендираните от В. В. разноски, което въззивният съд намира за основателно с оглед цената на предявените искове спрямо него /538, 33 лева с оглед наследствената му квота/. Предвид което намира, че същото следва да бъде намалено до сумата от 500 лева. С оглед отхвърлената част от исковете, в полза на В. В. следва да се присъдят разноски в размер от 93, 50 лева. Във въззивното производство П. В. и М. Т. претендират разноски за адвокатско възнаграждение по 500 лева всеки като с оглед отхвърлената част от исковете следва да им бъдат присъдени разноски в размер на по 93, 50 лева. С оглед на цената на предявените искове, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Така мотивиран, съдът