Решение № 4729 от 5.9.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 12109/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С Решение № 20014787/18.02.2022 г., постановено по гр. д. № 13059/2021 г. по описа на Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 90 състав, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Р. А. Ю., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата в размер на 7 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от повдигнато му незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 281, ал. 2, т. 1 и т. 5, вр. ал. 1 НК, във връзка с което обвинение, с Постановление от 03.12.2019 г. на прокурор при Районна прокуратура – Сливница, е било прекратено наказателното производство по досъдебно производство № 73/2016 г. по описа на ГПУ – Калотина, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.12.2019 г., до изплащане на задължението. С посоченото решение искът с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над уважения размер до пълния претендиран размер от 24 000 лева, ведно със законната лихва върху горницата над 7 000 лева до 24 000 лева, считано от 26.12.2019 г. до изплащане на задължението. На основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ в тежест на Прокуратурата на Република България са възложени сторените от ищеца разноски в производството пред Софийски районен съд в размер на 10 лева – платена държавна такса. На основание чл. 38, ал. 2 от Закона за Адвокатурата Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати в полза на адвокат С. С., сумата в размер на 364, 58 лева – адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна защита на ищеца, съобразно уважената част от исковете. Срещу първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният иск, е депозирана въззивна жалба от ответника Прокуратурата на Република България. Излагат се оплакания за неправилност и необоснованост на решението в обжалваната част. Въззивникът счита, че ищецът не е провел пълно и главно доказване по делото на твърдените в исковата молба неимуществени вреди, които да се намират в пряка и непосредствена връзка с незаконно повдигнатото му обвинение. Поддържа се, че са направени погрешни изводи от решаващия съд относно обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от ищеца неимуществени вреди, като се сочи, че те не надхвърлят житейски обичайните вреди, които едно лице търпи от воденето на наказателно производство срещу него. В тази насока се сочи, че необосновано първоинстанционният съд е акцентирал върху обстоятелството, че по отношение на ищеца е била взета МНО „Задържане под стража“ в периода от 14.04.2016 г. до 04.06.2016 г., без обаче да съобрази фактът, че наказателното производство е приключило още на досъдебната му фаза. Твърди се, че по делото не са ангажирани доказателства за претърпени от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в накърняване на честта, достойнството и доброто му име в обществото. От събраните по делото доказателства не се установявало също наказателното производство срещу него да е довело до влошаване на здравословното му състояние, нито Прокуратурата на Република България да е разпространявала официална информация във връзка с водения наказателен процес. Районният съд не бил взел предвид при определяне размера на справедливото обезщетение, че прекратяването на наказателното производство с постановление на прокурора по своето естество представлява морално обезщетение и компенсация за страданията на подсъдимото лице. При тези аргументи въззивникът счита, че присъденото обезщетение е прекомерно завишено и не съответства на реално претърпените от ищеца неимуществени вреди, поради което е нарушен принципът на справедливост, уреден в чл. 52 ЗЗД. Моли въззивния съд да отмени решението на СРС в обжалваната част, а при условията на евентуалност – да намали размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищеца Р. А. Ю.. Срещу първоинстанционното съдебно решение в частта, в която е отхвърлен предявеният иск, в законоустановения срок по чл. 263, ал. 2 ГПК, е депозирана насрещна въззивна жалба от ищеца Р. А. Ю., чрез адвокат С. С.. Поддържа се, че решаващият съд не е определил справедлив размер на следващото се на ищеца обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на воденото срещу него наказателно производство. Сочи се, че съдът не взел предвид продължителността на наказателното производство /3 години, 8 месеца и 12 дни/, както и настъпилите в причинна връзка с него силен психо-емоционален стрес, душевни болки и страдания, социално отчуждение, страх от евентуално налагане на ефективно наказание „лишаване от свобода“, което би довело до откъсването на ищеца от семейния му кръг, включващ съпругата му и двете им деца. При тези аргументи счита, че присъденото обезщетение е занижено и не съответства на реално претърпените от ищеца вреди, поради което е нарушен принципът на справедливост, уреден в чл. 52 ЗЗД. Моли въззивния съд да отмени решението на СРС в обжалваната част и да постанови друго решение, с което да уважи в цялост предявения иск. В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор на насрещната въззивна жалба от ответника Прокуратурата на Република България. В проведеното на 10.04.2023 г. открито съдебно заседание пред въззивната инстанция, въззивникът – ответник Прокуратурата на Република България, редовно призован, представлява се от прокурор при Софийска градска прокуратура /СГП/. Поддържа въззивната жалба и оспорва насрещната въззивна жалба. Няма нови доказателствени искания. Моли за отмяна на решението в обжалваната от него част, а при условията на евентуалност – за присъждане на обезщетение в по-нисък размер. В проведеното на 10.04.2023 г. открито съдебно заседание пред въззивната инстанция, въззивникът – ищец Р. А. Ю., редовно призован, явява се лично, представлява се и от адвокат С. С.. Заявява, че оспорва въззивната жалба на Прокуратура на Република България и поддържа подадената от него насрещна въззивна жалба. Няма нови доказателствени искания пред настоящата инстанция. Моли за отмяна на решението в обжалваната с насрещната въззивна жалба част и за уважаване на предявения иск в цялост. Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното: Първоинстанционният съд е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. В исковата молба се твърди, че на 14.04.2016 г. ищецът е бил привлечен в процесуалното качество на обвиняем по Досъдебно производство (ДП) № 73/2016 г. по описа на ГПУ – Калотина, пр. пр. № 489/2016 по описа на Районна прокуратура – Сливница, за извършване на престъпление по чл. 281, ал. 2, т. 1, т. 5, вр. ал. 1, пр. 2 НК. С прокурорско постановление от 14.04.2016 г. той бил задържан за срок до 72 часа с оглед изправянето му пред съд за провеждане на производство по реда на чл. 64 НПК. По повод внесено в Районен съд – Сливница мотивирано искане от наблюдаващ прокурор при Районна прокуратура – Сливница за вземане на постоянна мярка за неотклонение спрямо Р. А. Ю. било образувано ЧНД № 230/2016 г. С протоколно определение от 17.04.2016 г. по цитираното дело Районен съд – Сливница взел спрямо ищеца най-тежката МНО – „Задържане под стража“. При осъществен инстанционен контрол определението на районната инстанция било потвърдено с определение от 25.04.2016 г. по ВНЧД № 335/2016 г. по описа на Окръжен съд – София. С молба от 27.05.2016 г. защитата на обвиняемия сезирала Районен съд – Сливница с искане за изменение на взетата МНО по реда на чл. 65 НПК. Искането било уважено и МНО била изменена от „Задържане под стража“ в „Гаранция в пари“ в размер на сумата от 500 лева. На 04.06.2016 г. – след внасяне на паричната гаранция, ищецът бил освободен от следствения арест, в който се изпълнявала първоначално определената му мярка за неотклонение. На 29.09.2016 г. на Р. А. Ю. било предявено прецизирано постановление за привличане в процесуалното качество на обвиняем. На 02.11.2016 г. срещу него бил внесен обвинителен акт в Районен съд – Сливница за престъпление по чл. 281, ал. 2, т. 1 и т. 5, вр. ал. 1, пр. 2 НК, по повод който било образувано НОХД № 769/2016 г. по описа на съда. Производството пред районната инстанция приключило с постановяването на оправдателна присъда от 02.08.2017 г., срещу която на същата дата бил депозиран протест от представителя на Районна прокуратурата – Сливница. Тъй като съдията – докладчик по НОХД № 769/2016 г. забавил изготвянето на мотивите към присъдата, председателят на Районен съд – Сливница изпратил делото на въззивния съд без мотиви. С Решение от 31.05.2019 г. по ВНОХД № 185/2019 г. по описа на Окръжен съд – София, първоинстанционната присъда била отменена поради липса на мотиви, а делото – върнато за ново разглеждане на Районен съд – Сливница. При връщане на делото било образувано НОХД № 305/2019 г. по описа на Районен съд – Сливница, по което било постановено прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на Прокуратурата за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения в досъдебна фаза. С прокурорско постановление от 03.12.2019 г., влязло в сила на 26.12.2019 г., воденото срещу Р. А. Ю. наказателно производство било прекратено. В исковата молба се навеждат твърдения, че повдигането на обвинение за престъпление, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“, ведно с кумулативното наказание „глоба“ в размер от 5 000 лева до 20 000 лева и отнемане на МПС в полза на държавата, и прекомерната продължителност на воденото срещу ищеца наказателно производство /3 години, 8 месеца и 12 дни/ са имали неблагоприятни последици за него – същият е изживял силен психо – емоционален стрес, изпитвал притеснение от възможността да бъде осъден за деяние, което не е извършил, и да му бъде наложено наказание „лишаване от свобода“, което да го отдели от съпругата му и двете им деца; ограничил социалните си контакти, станал неуверен и мнителен, чувствал се депресиран, загубил вяра в себе си и в бъдещето. При тези съображения се моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати сумата в размер на 24 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в психо – емоционален стрес, ограничаване на свободното му придвижване за срок от 53 дни, притеснения и загуба на самочувствие, накърняване на доброто му име и авторитет в обществото, загуба на доверие в правоохранителните органи и правосъдието в страната, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.12.2019 г., до изплащане на задължението. В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от Прокуратурата на Република България. Намира предявения иск за недоказан. Евентуално поддържа, че размерът на претендираното обезщетение за неимуществени вреди е силно завишен. Счита, че твърденията на ищеца не сочат за необичайно претърпени неудобства от воденото наказателно производство. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск, а при условията на евентуалност – да присъди обезщетение в размер, значително по – нисък от претендирания с исковата молба. По делото е изискано и приложено копие на преписка по ДП № 73/2016 г. по описа на ГПУ – Калотина, пр. пр. № 489/2016 г. по описа на Районна прокуратура – Сливница. При съвкупен анализ на материалите по него се установяват следните относими към предмета на разглеждане обстоятелства. Със заповед за задържане от 13.04.2016 г. Р. А. Ю. е задържан, на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 и т. 4 ЗМВР, за срок от 24 часа. С постановление за привличане на обвиняем от 14.04.2016 г., предявено на същата дата, по ДП № 73/2016 г. по описа на ГПУ – Калотина, пр. пр. № 489/2016 г. по описа на Районна прокуратура – Сливница, Р. А. Ю. е привлечен в процесуалното качество на обвиняем за извършването на престъпление по чл. 281, ал. 2, т. 1 и т. 5, вр. ал. 1, пр. 2 НК – за това, че на 13.04.2016 г., около 20: 30 часа, в землището на с. Калотина, общ. Драгоман, Софийска област, в района на 5-ти километър по главен път ПП 1-8, с цел да набави за себе си или за другиго имотна облага – сума в размер на 100 евро, противозаконно подпомогнал чужденци да преминат в страната в нарушение на закона, като деянието е извършено чрез използване на МПС /лек автомобил марка „Ауди“, модел „А4“, ДК № СВ •••• АВ/, негова собственост, и по отношение на повече от едно лице /6 лица – афганистански граждани/. На 14.04.2016 г., незабавно след предявяване на постановлението за привличане в качеството на обвиняем, с участието на Р. А. Ю. е извършено действие по разследването „разпит на обвиняем“. С протокол за доброволно предаване от 14.04.2016 г. Р. А. Ю. е предал на органите на разследването 1 брой лек автомобил марка „Ауди“, модел „А4“, ДК № СВ •••• АВ, негова собственост, 1 брой свидетелство за регистрация 006842933 част I I за описаното МПС, 2 броя контактни ключове, 1 брой ключ за алармена система и 1 брой алармена система за описаното МПС, както е 1 брой мобилен телефон „Самсунг дулус“, ведно със СИМ карта на мобилен оператор „Вивател“. С прокурорско постановление за задържане на обвиняем до 72 часа от 14.04.2016 г. Р. А. Ю. е задържан, на основание чл. 64, ал. 2 НПК, за срок до 72 часа, считано от 19: 35 часа на 14.04.2016 г. до 19: 35 часа на 17.04.2016 г., с цел осигуряване явяването му пред Районен съд – Сливница за вземане на постоянна МНО „Задържане под стража“. С протоколно определение от 17.04.2016 г. по ЧНД № 230/2016 г. по описа на Районен съд – Сливница спрямо обвиняемия Р. А. Ю. е взета първоначална МНО „Задържане под стража“. Първоинстанционното определение е потвърдено от въззивната инстанция с определение от 25.04.2016 г. по ВНЧД № 335/2016 г. по описа на Окръжен съд – София, което е окончателно. С протоколно определение от 31.05.2016 г., постановено в производство по реда на чл. 65 НПК по ЧНД № 344/2016 г. по описа на Районен съд – Сливница, взетата по отношение на Р. А. Ю. МНО е изменена от „Задържане под стража“ в „Гаранция“ в размер на 500 лева. По делото липсват доказателства относно обжалване/протестиране на посоченото определение. С молба от 03.06.2016 г. обвиняемият е представил пред съда доказателства за внасяне на парична гаранция в определения му размер. Между страните не се спори, че на 04.06.2016 г. Р. А. Ю. е освободен от следствения арест. Следователно по отношение на последния е била изпълнявана МНО „Задържане под стража“ за периода 14.04.2016 г. – 04.06.2016 г., т. е. за период от общо 52 дни, в т. ч. и времето, през което лицето е задържано по реда на чл. 64, ал. 2 НПК. С прецизирано постановление за привличане на обвиняем от 29.09.2016 г., предявено на същата дата, по ДП № 73/2016 г. по описа на ГПУ – Калотина, пр. пр. № 489/2016 г. по описа на Районна прокуратура – Сливница, Р. А. Ю. е привлечен в процесуалното качество на обвиняем за извършване на престъпление по чл. 281, ал. 2, т. 1 и т. 5, вр. ал. 1, пр. 2 НК, като в обстоятелствената част на обвинението са индивидуализирани шестимата афганистанските граждани, за които са събрани данни обвиняемото лице да е подпомагало при преминаването им в страната в нарушение на закона, както и е посочено евентуалното нарушение на Закона за автомобилните превози, извършено от Р. А. Ю.. На 29.09.2016 г., незабавно след предявяване на постановлението за привличане в качеството на обвиняем, с участието на Р. А. Ю. е извършено действие по разследването „разпит на обвиняем“. На 29.09.2016 г. на обвиняемия, на основание чл. 227 НПК, са предявени материалите по разследването. С Присъда № 204/02.08.2017 г., постановена по НОХД № 769/2016 г. по описа на Районен съд – Сливница, подсъдимият Р. А. Ю. е признат за невиновен в това, че на 13.04.2016 г. около 20: 30 ч. в землището на с. Калотина, общ. Драгоман, Софийска област, в района на 5-ти километър по главен път ПП – 1 – 8, с цел да набави за себе си имотна облага в размер на 100 евро, противозаконно – в нарушение на §1 т. 3 от ДР на Закона за автомобилните превози, тъй като превозвал пътници в МПС, без същото да е специално конструирано и оборудвано за целта, подпомагал чужденци – шест афганистански граждани, да преминават в страната в нарушение на закона, а именно: чл. 30а, т. 6 ЗУБ, тъй като по време на производството чужденецът е длъжен да не навлиза в граничната зона на Република България без надлежно разрешение, като деянието е извършено чрез използване на МПС – лек автомобил марка „Ауди", модел „А4" – негова собственост, и деянието е извършено по отношение на повече от едно лице – шест афганистански граждани, и е оправдан по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 281, ал. 2, т. 1, т. 1 и т. 5, вр. ал. 1 НК. С Решение от 31.05.2019 г., постановено по ВНОХД № 185/2019 г. по описа на Софийски окръжен съд, е изцяло отменена присъда № 204/02.08.2017 г., постановена по НОХД № 769/2016 г. по описа на Районен съд – Сливница, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. При новото разглеждане на делото е образувано НОХД № 305/2019 г. по описа на Районен съд – Сливница. Същото е прекратено с протоколно определение от 20.11.2019 г., поради констатирани в хода на ДП № 73/2016 г. по описа на ГПУ-Калотина, пр. пр. № 489/2016 г. по описа на Районна прокуратура – Сливница съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл. 249, ал. 4, т. 1 НПК, довели до ограничаване на процесуалните права на подсъдимия Р. А. Ю., като делото е върнато на Прокуратурата за отстраняване на допуснатите процесуални нарушения. С постановление за прекратяване на наказателното производство от 03.12.2019 г. прокурор при Районна прокуратура – Сливница е постановил прекратяване на наказателното производство по ДП № 73/2016 г. по описа на ГПУ – Калотина, пр. пр. № 489/2016 г. по описа на Районна прокуратура – Сливница, водено срещу Р. А. Ю. за престъпление по чл. 281, ал. 2, т. 1 и т. 5, вр. ал. 1, пр. 2 НК. Съгласно отбелязване върху постановлението то е влязло в сила на 26.12.2019 г. С него е разпоредено връщане на обвиняемото лице на приобщените като веществени доказателства с протокол за доброволно предаване от 14.04.2016 г. 1 брой лек автомобил марка „Ауди“, модел „А4“, ДК № СВ •••• АВ, негова собственост, 1 брой свидетелство за регистрация 006842933 част II за описаното МПС, 2 броя контактни ключове, 1 брой ключ за алармена система и 1 брой алармена система за описаното МПС, както е 1 брой мобилен телефон „Самсунг дулус“, ведно със СИМ карта на мобилен оператор „Вивател“. Връщането на същите се удостоверява със съставен по реда на чл. 127, ал. 1 ПАС протокол от 28.11.2019 г. Видно от приложена по досъдебното производство справка за съдимост към датата на привличането му като обвиняем по ДП № 73/2016 г. по описа на ГПУ – Калотина Р. А. Ю. е неосъждан, като по отношение на същия е било наложено единствено административно наказание „Глоба“ по реда на чл. 78а НК с влязло в сила на 02.07.2011 г. решение по НАХД № 17288/2010 г. на СРС. По делото е представена електронна справка от Единната информационна система за противодействие на престъпността /ЕИСПП/, изготвена на 18.06.2021 г., от която се установява, че по отношение на ищеца се съдържа отбелязване за една образувана прокурорска преписка с вх. № 37168/18.08.2010 г. по описа на СРП за деяние по чл. 324, ал. 1 НК. При съпоставяне на данните от ЕИСПП и тези от приложената справка за съдимост на Р. А. Ю. се установява идентичност между деянието, във връзка с което е образувана цитираната преписка на СРП, и деянието, във връзка с което на ищеца е било наложено административно наказание по реда на чл. 78а НК. От приложената към ОИМ справка за криминалистични регистрации на Р. А. Ю. не се установяват данни за други регистрирани противообществени прояви на същия, извън вече констатираните такива за деяния по чл. 324, ал. 1 НК и чл. 281, ал. 2, т. 1 и т. 5, вр. ал. 1, пр. 2 НК. По делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетеля Т.М.М.. В показанията си свидетелят посочва, че познава ищеца от повече от петнадесет години и се намират в близки приятелски отношения. Посочва, че му е известно, че ищецът е бил задържан за период от около месец във връзка с вменено му престъпление с участието на бежанци. Сочи, че след като бил освободен от ареста, ищецът се променил – изпитвал силно чувство на страх, че може отново да бъде лишен от свобода и да бъде откъснат от семейството си – жена му и двете им деца. Поради тези притеснения той дълго време не излизал от дома и не искал да упражнява професията си на таксиметров шофьор. Случвало се нощем да звъни на свидетеля и да му споделя за своите страхове, което мотивирало последния да го посещава дори в тези късни часове, за да го успокоява. Свидетелят посочва, че няма непосредствени впечатления ищецът да е приемал лекарства. Спомня си, че в квартала, в който живеел Р. А. Ю., се коментирало, че той е станал „каналджия“, като негови комшии дори питали свидетеля защо продължава да общува с човек, който „върши такива неща“. При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното: Въззивната и насрещната въззивна жалба са подадени в законоустановените срокове, изхождат от легитимирани страни, срещу подлежащ на инстанционен съдебен контрол акт, поради което са процесуално допустими. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС. При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми. По отношение на неговата правилност, предвид релевираните оплаквания във въззивната жалба, настоящият въззивен състав намира следното: Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Ищецът претендира заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение по образувано срещу него и прекратено наказателно производство поради обстоятелството, че деянието не съставлява престъпление. Основателността на предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ предполага кумулативната наличност на следните предпоставки: 1./ спрямо ищеца да е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление от общ характер или спрямо него да е било водено наказателно производство; 2./ да е оправдан по повдигнатото обвинение с влязъл в сила съдебен акт или образуваното наказателно производство да е било прекратено с влязъл с акт, поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не съставлява престъпление; 3./ да е претърпял твърдените неимуществени вреди и 4./ между незаконното действие на правозащитните органи и неблагоприятните последици /вредите/ да е налице причинно – следствена връзка. Елементите от горепосочения фактически състав трябва да се установят при условията на пълно и главно доказване от ищеца, съобразно с правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК. В конкретния случай на етапа на въззивното производство не е спорно, а и от събраните по делото писмени доказателства се установява по категоричен начин, че с Постановление по реда на чл. 219 НПК от 14.04.2016 г., предявено на същата дата, по ДП № 73/2016 г. по описа на ГПУ – Калотина, пр. пр. № 489/2016 г. по описа на РП – Сливница, Р. А. Ю. е привлечен в процесуалното качество на обвиняем за извършването на престъпление по чл. 281, ал. 2, т. 1 и т. 5, вр. ал. 1, пр. 2 НК, ред. ДВ, бр. 74 от 26.09.2015 г. /противозаконно подпомагане на чужденци да преминат в страната в нарушение на закона, с цел деецът да набави за себе си или за другиго имотна облага, като деянието е извършено чрез използване на МПС и по отношение на повече от едно лице/. На същия ден, на който е предявено постановлението за привличане по чл. 219 НПК, с участието на Р. А. Ю. е извършено действие по разследването „разпит на обвиняем“. С протокол за доброволно предаване от 14.04.2016 г. обвиняемият е предал на органите на разследването 1 брой лек автомобил марка „Ауди“, модел „А4“, ДК № СВ •••• АВ, негова собственост, 1 брой свидетелство за регистрация 006842933 част II за описаното МПС, 2 броя контактни ключове, 1 брой ключ за алармена система и 1 брой алармена система за описаното МПС, както е 1 брой мобилен телефон „Самсунг дулус“, ведно със СИМ карта на мобилен оператор „Вивател“. С прокурорско постановление за задържане на обвиняем до 72 часа от 14.04.2016 г. Р. А. Ю. е задържан, на основание чл. 64, ал. 2 НПК, за срок до 72 часа, с цел осигуряване явяването му пред РС – Сливница за вземане на постоянна МНО „Задържане под стража“. С протоколно определение от 17.04.2016 г. по ЧНД № 230/2016 г. по описа на РС – Сливница спрямо обвиняемия е взета първоначална МНО „Задържане под стража“. Първоинстанционното определение е потвърдено от въззивната инстанция с определение от 25.04.2016 г. по ВНЧД № 335/2016 г. по описа на ОС – София, което е окончателно. С последващо определение от 31.05.2016 г., постановено в производство по реда на чл. 65 НПК, по ЧНД № 344/2016 г. по описа на РС – Сливница, взетата по отношение на Р. А. Ю. МНО е изменена от „Задържане под стража“ в „Гаранция“ в размер на 500 лева. С молба от 03.06.2016 г. обвиняемият е представил пред съда доказателства за внасяне на парична гаранция в определения му размер и на 04.06.2016 г. е освободен от следствения арест. Следователно по отношение на обвиняемото лице е изпълнявана МНО „Задържане под стража“ в периода 14.04.2016 г. – 04.06.2016 г., т. е. за период от общо 52 дни, в т. ч. и времето, през което лицето е било задържано по реда на чл. 64, ал. 2 НПК. С прецизирано постановление за привличане на обвиняем от 29.09.2016 г., предявено на същата дата, Р. А. Ю. е привлечен в процесуалното качество на обвиняем за извършване на престъпление по чл. 281, ал. 2, т. 1 и т. 5, вр. ал. 1, пр. 2 НК, като в обстоятелствената част на обвинението са индивидуализирани афганистанските граждани, за които са събрани данни обвиняемият да е подпомагал при преминаването им в страната в нарушение на закона, както и е посочено евентуалното нарушение на Закона за автомобилните превози, извършено от обвиняемото лице. На същия ден, на който е предявено прецизираното постановление за привличане по чл. 219 НПК, с участието на ищеца е извършено действие по разследването „разпит на обвиняем“, а на 29.09.2016 г. на обвиняемия, на основание чл. 227 НПК, са предявени материалите по разследването. С Присъда № 204/02.08.2017 г. по НОХД № 769/2016 г. по описа на РС – Сливница, подсъдимият Р. А. Ю. е признат за невиновен по повдигнатото му обвинение за извършване на престъпление по чл. 281, ал. 2, т. 1 и т. 5, вр. ал. 1, пр. 2 НК. С Решение от 31.05.2019 г. по ВНОХД № 185/2019 г. по описа на Софийски окръжен съд, е изцяло отменена Присъда № 204/02.08.2017 г. по НОХД № 769/2016 г. по описа на РС – Сливница, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. При новото разглеждане на делото е образувано НОХД № 305/2019 г. по описа на РС – Сливница, което е прекратено с протоколно определение от 20.11.2019 г., поради констатирани в хода на ДП № 73/2016 г. по описа на ГПУ-Калотина, пр. пр. № 489/2016 г. по описа на РП – Сливница съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл. 249, ал. 4, т. 1 НПК, довели до ограничаване на процесуалните права на подсъдимия Р. А. Ю., като делото е върнато на РП – Сливница за отстраняване на допуснатите процесуални нарушения. С Постановление за прекратяване на наказателното производство от 03.12.2019 г., влязло в сила на 26.12.2019 г., прокурор при РП – Сливница е постановил прекратяване на наказателното производство по ДП № 73/2016 г. по описа на ГПУ – Калотина, пр. пр. № 489/2016 г. по описа на РП – Сливница, водено срещу Р. А. Ю. за престъпление по чл. 281, ал. 2, т. 1 и т. 5, вр. ал. 1, пр. 2 НК, и е разпоредил връщане на обвиняемото лице на приобщените като веществени доказателства с протокол за доброволно предаване от 14.04.2016 г. движими вещи. Следователно, воденото срещу ищеца наказателно преследване е продължило за периода 14.04.2016 г. – 26.12.2019 г. или общо 3 години, 8 месеца и 12 дни, като противно на доводите на процесуалния представител на Прокуратурата на Република България, наказателното производство не се е развило само на досъдебна фаза, а напротив – същото в резултат на упражненото изключително конституционно правомощие на Прокуратурата на Република България да привлича към наказателна отговорност е пренесено за разглеждане и в съдебна фаза, и то при двуинстанционно разглеждане на делото с оглед депозиран протест срещу първоинстанционната оправдателна присъда /с постановяването на които съдебни актове въззивният съд е длъжен да се съобрази по аргумент от чл. 297 ГПК/. По делото не се спори, че ищецът е бил задържан по реда на ЗМВР за един ден – 13.04.2016 г., което обстоятелство се установява и от приложените материали по ДП. За престъплението, за което е било повдигнато обвинение на Р. А. Ю., законодателят е предвидил кумулативно налагане на наказанията „Лишаване от свобода“ /ред. ДВ, бр. 74 от 26.09.2015 г./ от 1 до 6 години и „Глоба“ от 5 000 лева до 20 000 лева. Съгласно предвиденото в чл. 281, ал. 3 НК в същата редакция на закона „В случаите по ал. 2, т. 1 превозното средство се отнема в полза на държавата, ако то е принадлежало на дееца или му е предоставено доброволно“. С оглед наказанието за престъплението по чл. 281, ал. 2, т. 1 и т. 5, вр. ал. 1 НК, то се явява „тежко престъпление“ по смисъла на чл. 93, т. 7 НК. От приложената по делото справка за съдимост се установява по безспорен начин, че към датата на привличането му в качеството на обвиняем по процесното наказателно производство, Р. А. Ю. е бил неосъждан. Към този момент по отношение на същия е било налагано административно наказание „Глоба“ по реда на чл. 78а НК. Към момента на повдигане на обвиненията ищецът е бил на 32 години, като наказателното производство се е провело по време, когато той е бил в активен етап от професионалното и личностното си развитие. По делото не се спори, че същият в периода на воденото производство ищецът е станал баща на две деца. В исковата молба не се навеждат твърдения за служебната му ангажираност към датата на образуване на процесното ДП. По делото не се твърди и не се представят доказателства в резултат на водения наказателен процес да е настъпило влошаване в здравословното състояние на ищеца, извън твърдения за влошаване на психическото и емоционалното му състояние, във връзка с които се ангажират гласни доказателствени средсства. С оглед релевираните във въззивната жалба на Прокуратурата на Република България доводи срещу първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд изхожда от неоспореното положение, което се установява и от доказателствата по делото, че е налице незаконен акт на правозащитен орган – обвинение в извършване на престъпление, като образуваното във връзка с това наказателно производство е било прекратено поради липса на престъпление – чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК. Отговорността на Прокуратурата на Република България произтича от законоустановените правомощия на прокурора да ръководи разследването и да осъществява постоянен надзор за законосъобразното му провеждане, като обвинението следва да се прецени за незаконно, дори и на определени етапи на наказателното производство действията на съответния прокурор да са били основани на убеждението му за виновност на лицето предвид събраните доказателства. Без значение е дали конкретните действия, предприети от органите на предварителното производство, са били в съответствие с процесуалния закон; не е релевантно и наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите, съответно какво е било вътрешното му убеждение (субективното отношение е от значение само за приложението на чл. 9, ал. 2 от закона). Тези обстоятелства не са предвидени от закона като част от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за разлика от предвидените в чл. 5 ЗОДОВ основания за отпадане или намаляване на отговорността. Обвинението в престъпление се явява незаконно винаги, щом има влязла в сила оправдателна присъда, постановена от съд, или наказателното производство е прекратено, т. е. определящ е крайният резултат от определено действие или акт, от който се установява, че предприетите срещу съответно лице действия са били неоснователни, т. е. констатира се незаконосъобразността на обвинението. В този смисъл без значение за обективната отговорност е това дали на определен етап от производството действията на Прокуратурата на Република България са били законосъобразни и обосновани с оглед на събраните до този момент доказателства или дали при извършването им са спазени всички предвидени процесуални правила. Въз основа на нормата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ не може да се признаят определени действия на Прокуратурата за основателни и да се изключи нейната отговорност за тях. Касае се до специално установена от закона гаранционна отговорност за вреди от непозволено увреждане, поради което същата възниква при наличието само на посочените в законовата разпоредба предпоставки – в случая повдигане на обвинение на лице за извършване на престъпление и прекратяване на образуваното наказателно производство, поради липса на данни за извършено престъпление. За да бъде ангажирана отговорността на Държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3, освен наличие на влязъл в сила акт, с който е прекратено воденото срещу него наказателно производство, ищецът следва да докаже и действителното настъпване на вреди – имуществени или неимуществени, включително и техния размер, както и причинна връзка между вредите и незаконно повдигнатото обвинение. На репариране подлежат само действително настъпилите вреди /в този смисъл т. 11 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС/. За разлика от имуществените вреди, размерът на претърпените неимуществени вреди се определя от съдилищата на база на релативния критерий за справедливост – арг. чл. 52 ЗЗД. Спорните по същество във въззивното производство въпроси са свързани с настъпването на твърдените в исковата молба неимуществени вреди, наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и вредоносния резултат и размера на дължимото обезщетение. Въззивният съдебен състав приема, че с незаконното повдигане на обвинение за извършване на престъпление се засяга по един недопустим начин правната сфера на привлеченото към наказателна отговорност лице, което води до увреждане и настъпване на неимуществени вреди – неблагоприятно отражение върху психиката на човек /негативни изживявания, огорчения, стрес и тревога/, независимо от конкретната преценка, която следва да бъде осъществена за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди – чл. 52 ЗЗД. При съобразяване на т. 11 от ПPВС № 4/1968 г. и с т. 3 и 11 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и казуалната практика на ВКС по искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ /решение № 115/05.04.2012 г. по гр. д. № 593/2011 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение № 9/07.02.2012 г. по гр. д. № 733/2011 г. по описа на ВКС, III г. о., решение № 229/15.07.2013 г. по гр. д. № 1179/2012 г. по описа на ВКС, IV г. о., и др. /, настоящият състав приема, че правно релевантните обстоятелства от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени ли са или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, вкл. и дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; по какъв начин последното се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, ако да – в каква степен и от какъв вид, конкретните му преживявания, както и цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и прочие. От значение е също дали престъплението визира длъжностно качество, както и други особености в субективния състав на престъплението. При определяне размера на обезщетението съдът е длъжен да установи и връзката между стандарта на живот в страната и цялостния начин, по който незаконното наказателно преследване е засегнало неимуществената сфера на увреденото лице. В процесния случай ищецът претендира присъждането на обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в отрицателни последици за психическото и емоционалното му състояние и социалния му живот – страх, притеснения и преживян стрес, свързан с провеждането на наказателно производство срещу него за тежко умишлено престъпление, наказуемо с наказание „Лишаване от свобода“ от 1 до 6 години, и съществуващата обективна възможност да търпи ефективно това наказание, което би ограничило личните му контакти със семейството и най-вече с двете му деца; неимуществени вреди, претъпени в резултат от ограничаване на свободното му придвижване за период от почти 2 месеца; както и неимуществени вреди, изразяващи се в накърняване на доброто му име в обществото и загуба на доверие в българското правосъдие и правоохранителни органи. Предвид характера на претендираните неимуществени вреди, изразяващи се в отрицателни психически изживявания, тяхното доказване не може да се извърши с преки доказателства, а единствено с косвени. Видът на тези косвени доказателства не е ограничен от закона, поради което не е недопустимо това да бъдат и само свидетелски показания, както е и в разглеждания случай. В подкрепа от изложените в исковата молба фактически твърдения, че в резултат на незаконно повдигнатото обвинение ищецът е претърпял неимуществени вреди, са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетеля Т.М.М. – приятел на ищеца. Тези доказателствени средства са стандартно използвани в исковия процес за доказване на настъпването на неимуществени вреди, като при преценката им, вкл. и при съобразяване на разпоредбата на чл. 172 ГПК, настоящият въззивен състав намира същите за ясни, последователни, убедителни, взаимно подкрепящи се и неопровергани от останалия доказателствен материал. Въз основа на тях се установява, че след образуването на процесното наказателно производство ищецът е станал видимо напрегнат, ограничил е социалните си контакти, странял е от своите познати и приятели, чувствал се е потиснат, депресиран, влошило се е психическото му състояние. Въззивният съд кредитира в тези показания, доколкото в тях се изнасят непосредствено възприети факти и задълбочени впечатления за събитията от живота на ищеца в разглеждания период. Житейски логично и оправдано е такива впечатления да имат именно лицата от близкото обкръжение на обвиняемото/подсъдимото лице. Поради това съдът намира за неоснователни доводите на жалбоподателя, че посочените свидетелски показания не следва да бъдат кредитирани с оглед евентуалната им субективност. Съгласно приетото в Решение № 480/23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. по описа на ВКС, IV ГО, наказателното производство нормално влияе негативно върху психиката на всяко лице и този извод съдът може да направи и без наличие на строго формални доказателства, доколкото липсват други, установяващи обратното. В разглеждания случай липсват каквито и да е данни, установяващи противоположни на посочените от свидетеля Т.М.М. обстоятелства, поради което следва да се приеме за доказано, че воденото срещу ищеца наказателно производство е довело до негативни за него емоционални преживявания и психически стрес. От друга страна, статутът на подсъдим в наказателния процес е факт, който при един неосъждан човек, какъвто е Р. А. Ю. към момента на образуване на наказателното производство /обстоятелство, във връзка с което страните не спорят на етапа на въззивното производство/, неминуемо предизвиква негативни емоции. Ето защо, житейски оправдано е да се приеме, че проведеното наказателно производство е довело до неблагоприятни изживявания за него. Необосновани са доводите на процесуалния представител на Прокуратурата на Република България за недоказаност на твърденията за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в изживян психически стрес и напрежение поради липса на ангажирани по делото медицински документи. Това е така, доколкото ищецът поначало не твърди воденото наказателно производство да се е отразило по конкретен негативен начин върху телесната му неприкосновеност и здравословно състояние, при което за същия би съществувала доказателствена тежест да установи подобни вреди. Що се касае до твърденията му за влошаване на психическото му състояние, въззивният състав счита последните за установени въз основа на горепосочените гласни доказателствени средства, които намира за принципно допустимо доказателствено средство за установяване на вреди от вида на сочените от ищеца, а именно такива, изразяващи се в емоционален стрес, напрежение и прочие. Както вече се посочи по-горе, не могат да бъдат споделени и оплакванията на Прокуратурата на Република България за ограничаване на отговорността, респ. за наличие на основание за определяне на обезщетение в по-нисък размер, поради обстоятелството, че образуваното срещу ищеца наказателно производство се е развило единствено на досъдебна фаза. Както се установи по делото тези доводи на ответната страна не кореспондират с действителното положение и факта, че наказателното производство се е пренесло за разглеждане и на съдебна фаза, като е било предмет на разглеждане от две съдебни инстанции /районна и окръжна/ именно в резултат на упражненото от въззивника негово изключително конституционно правомощие да привлича към наказателна отговорност. В тази връзка и за пълнота следва да се отбележи, че принципно този довод на въззивника срещу приетото от районната инстанция е необоснован предвид крайния извод на СРС, че в конкретния случай наказателното производство е разгледало и приключило в рамките на един разумен срок. С оглед гореизложеното, въззивният съдебен състав намира за установено по делото наличието на претърпени от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в психически стрес, напрежение, социално отчуждение и пр., респ. ищецът е изпълнил доказателствената си тежест, разпределена от СРС със съставения по реда на чл. 146 ГПК доклад, като е установил осъществяването на всички елементи от сложния правопораждащ фактически състав на спорното право. Ето защо, изложените във въззивната жалба на Прокуратурата на Република България доводи за липсата на осъществено главно и пълно доказване от страна на ищеца на релевантните за спора факти се явяват неоснователни. Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо, и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението /т. 2 от Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на Върховния съд/, като например – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално положение, продължителността на наказателното производство, вида на наложената МНО, характера на обвинението/тежестта на престъплението, в което е обвинен ищецът, в т. ч. дали с обвинението се вменяват едно или няколко престъпления, извършени в длъжностно качество, с користна цел, особено когато обвиняемият е заемал длъжност в държавен орган при завишени изискания за почтеност и е изпълнявана работа, свързана с отговорности в публичен интерес, наличието на разгласяване на обвинението и личността на обвиняемия в средствата за масова информация, личността на увредения, данните за предишни осъждания, начина му на живот и обичайната среда, отражение на обвинението върху физическото здраве, психиката, контактите и социалния живот на ищеца, на положението му в обществото, работата, в т. ч. върху възможностите за професионални изяви и развитие в служебен план, както и всички обстоятелства, които имат отношение към претърпените морални страдания, преценявани с оглед конкретиката по случая. Наред с тези обстоятелства, при определяне на обезщетението съдът следва да съобрази и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението към съответния период, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените от пострадалия неимуществени вреди и паричното им възмездяване – в този смисъл Решение № 344 от 24.11.2014 г. на ВКС по гр. дело № 2378/2014 г., IV г. о., ГК, Решение № 200 от 16.06.2016 г. на ВКС по гр. дело № 1019/2016 г., IV г. о., ГК, Решение № 180 от 01.12.2017 г. на ВКС по гр. дело № 715/2017 г., III г. о., ГК, Решение № 158 от 17.01.2019 г. на ВКС по гр. дело № 299/2018 г., ІІІ г. о., ГК, Решение № 86 от 29.05.2019 г. на ВКС по гр. дело № 2586/2018 г., ІV г. о., ГК. За да определи в частност размера на претендираното обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настоящият въззивен състав съобразява следните обстоятелства: ищецът е бил незаконно обвинен в извършването на умишлено престъпление, което е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ от 1 до 6 години, както и кумулативно предвидено второ наказание „Глоба“ по смисъла на чл. 37, ал. 1, т. 4 НК, наред с предвиденото в чл. 281, ал. 3, вр. чл. 53 НК „отнемане в полза на държавата“ на превозното средство, послужило на при осъществяване на престъпния състав по чл. 281, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1 НК; към момента на привличането му като обвиняем ищецът е бил на възраст от 32 години /роден е на 03.03.1984 г./, а към момента на постановяване на крайния съдебен акт – на 35 г., т. е. наказателното производство е обхванало активен период от личния и професионалния му живот; от момента на предявяване на постановлението за привличането му като обвиняем до влизането в сила на постановлението за прекратяване на наказателното производство е изминал един продължителен период от 3 години, 8 месеца и 12 дни, който обаче въззивният съд, противно на доводите на въззивника по насрещната въззивна жалба, не счита за неразумен предвид тежестта на повдигнатото на ищеца обвинение, включващо наличие и на две квалифициращи обстоятелства, едно от които, свързано с участие на повече лица /в случая на шест афганистански граждани/, безспорно обосноваващо извършването на по-голям брой следствени действия, както и с оглед обстоятелството, че разглеждането на делото е протекло в досъдебна и съдебна фаза, вкл. на две съдебни инстанции; обвинението е във връзка с престъпление, извършено при наличие на квалифициращи обстоятелства, отегчаващи отровността на привлеченото към наказателна отговорност лице; спрямо ищеца е била взета най-тежката МНО – „Задържане под стража“ в периода 14.04.2016 г. – 04.06.2016 г., т. е. почти 2 месеца същият е търпял ограничение на основните му човешки права на свобода и свободно придвижване, уредени в чл. 30, ал. 1 КРБ и чл. 35, ал. 1 КРБ, чрез налагане на най-тежката мярка за процесуална принуда, което го е възпрепятствало да полага труд и да осъществява социални контакти, вкл. със семейството, без обаче по делото да се твърди и да се установява именно в този около двумесечен период ищецът да е станал баща; взетата спрямо ищеца МНО „Задържане под стража“ е била изменена в МНО „гаранция в пари“, която също представлява форма на процесуална принуда, принципно засягаща имуществената му обезпеченост; по делото не се твърди и не се установява обвиняемият лично или чрез своя процесуален представител да е ставал повод за забавяне развитието на воденото срещу него наказателно производство; в резултат на последното ищецът е търпял вреди – психически стрес, притеснения, социално отчуждение, неудобство от близки и съседи; изгубил е желание да излиза и да се среща с хора, познатите му в квартала, в който живеел, се отдръпнали от него и разпространяват слух, че е „каналджия“; имал е притеснения от възможността да търпи ефективно предвиденото тежко наказание „лишаване от свобода“, бил е несигурен за бъдещето си и това на семейството му. Обстоятелството, което сочи, че всички тези отрицателни психо – емоционални изживявания, причинени от процесното наказателно преследване, са протичали със значителен интензитет при ищеца, е и неговото чисто съдебно минало – Р. А. Ю. е неосъждан към момента на образуване на наказателното производство. Всички тези обстоятелства в съвкупност и конкретното им проявление по делото обуславят по-висок размер на дължимото от ответника процесно обезщетение. От друга страна, следва да бъдат отчетени обстоятелствата, че ищецът е бил оправдан при първоинстанционното разглеждане на делото, а развилото се пред въззивната инстанция наказателно производство също е имало благоприятен за него изход, т. е. през по- продължителния период на висящото наказателно производство ищецът е имал съзнание, че правозащитните органи го считат за невиновен; нещо повече в периода от постановяване на оправдателна присъда от Районен съд – Сливница /02.08.2017 г./ до образуване на ВНОХД № 185/2019 г. по описа на Софийски окръжен съд, т. е. период от почти година и половина, с участието на ищеца не са извършвани процесуални и процесуално-следствени действия предвид изложените от самия ищец в исковата молба твърдения за бездействие на докладчика по НОХД № 769/2016 г. по описа на РС – Сливница да изготви мотиви към оправдателната присъда в горепосочения период; след изменение на МНО по отношение на него е била взета третата по тежест МНО „гаранция в пари“ в размер на 500 лева, която не се твърди, а и обективно не е от естество да създава значителни трудности в социалното общуване на ищеца, нито да препятства последният да полага труд; воденото срещу Р. А. Ю. наказателно производство не се твърди и не се установява да е било публично разгласявано чрез медиите или по друг общодостъпен начин; неговата продължителност не се преценява като неразумна от настоящия състав с оглед обстоятелство, че в нея се включва разглеждането на делото в досъдебна фаза и съдебна фаза в две съдебни инстанции, както и с оглед на известните усложнения, възникнали при конкретно воденото разследване за квалифицирано престъпление по чл. 281, ал. 2, т. 5 НК и участието като свидетели по делото на шестимата афганистански граждани; липсата на наведени по делото твърдения за влошаване здравословното състояние на лицето, както и на ангажирани в тази насока доказателства; липсата на ангажирани по делото доказателства за конкретно по- неблагоприятно засягане на лицата от семейния кръг на обвиняемия, без да се пренебрегва житейски логичното такова; липса на доказателства за промяна в отношението към ищеца от страна на колеги и работодател, доколкото изслушаните свидетелски показания установяват за промяна в отношението спрямо Р. А. Ю. на съседните му в квартала, в който живее, но не и на лица от професионалния му кръг, нещо повече с оглед тези свидетелски показания се установява, че лицата от обективно близкият му приятелски кръг са осъществили пълна морална подкрепа спрямо него; липсата на данни за настъпването на други, извън горепосочените, извънредни промени в начина му на живот. Тези обстоятелства, макар и по- малобройни, сочат на по-нисък размер на процесното обезщетение. Предвид така установените обстоятелства по делото и посоченото им значение за размера на процесното обезщетение, както и предвид социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на влизане в сила на прекратителното постановление, настоящият въззивен състав намира за справедливо по размер обезщетение, което би репарирало процесните неимуществени вреди, търпяни от ищеца (доколкото те изобщо могат да се оценят в пари и да се овъзмездят с парично обезщетение, което да е достатъчно по размер и същевременно да не води до неоснователно обогатяване – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост), сумата от 5 000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.12.2019 г. до окончателното изплащане /виж разясненията по т. 4 от Тълкувателно решение № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и Решение № 197 от 17.05.2011 г. на ВКС по гр. дело № 1211/2010 г., ІІІ г. о., ГК/. Присъждането на сума по-голяма от посочената би довело до несъответстващо на изискванията на справедливостта имуществено разместване. Тъй като крайните изводи на двете инстанция частично не съвпадат, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта му, в която предявеният иск за неимуществени вреди е уважен за разликата над 5 000 лева до размера от 7 000 лева /т. е. за сумата от 2 000 лева/, която претенция подлежи на отхвърляне. Решението на СРС трябва да бъде отменено и в частта му, в която ответникът е осъден да заплати в полза на адвокат С. С., САК, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, сумата над 260, 42 лева до 364, 58 лева – адвокатко възнаграждение за осъществена безплатна правна защита – съобразно уважената част от исковата претенция. В останалата част решението на СРС следва да бъде потвърдено, като правилно. Относно разноските във въззивното производство С оглед изхода от настоящия спор и предвид изявлението на процесуалния представител на въззивника по насрещната въззивна жалба, че претендира разноски по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата единствено при уважаване на насрещната жалба, въззивният съд намира, че такива не следва да му се присъждат съразмерно с отхвърлената част от въззивната жалба на Прокуратурата на Република България. Относно обжалваемостта на въззивното решение Предвид цената на предявения иск и по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното решение подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните. Мотивиран от горното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав