Решение № 120 от 9.1.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 14426/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ответниците С. Л. Ц. и Л. Л. Б. срещу решение № 20099802 от 08.08.2023 г., постановено по гр. дело № 54457/2017 г. по описа на СРС, 118 състав, с което е уважен предявеният от Д. А. М. и В. А. Ф. положителен установителен иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за установяване по отношение на ответниците, че към момента на образуване на ТКЗС Н.И.Б., родена на 18.06.1903 г. и починала на 24.05.1971 г., е била собственик на нива от 1, 650 дка, съставляваща част от имот, представляващ нива в м. „Край село“ в землището на с. Горни Лозен при съседи Р.Т., Б.К. и С.В., заснет като имот пл. № 1552 по кадастралния план от 1957 г. и идентичен с имот № 003014 по картата на възстановената собственост в землището на с. Горни Лозен. Във въззивната жалба са развити оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост, като въззивниците считат, че съдът е игнорирал крайните изводи на вещите лица по допуснатите две СТЕ, без да изложи мотиви защо не кредитира заключенията. Поддържат, че по делото не са събрани доказателства за наличие на право на собственост върху имота в полза на наследодателката на ищците Н.И.Б. към 1957 г., както и че именно тя е внесла земята в ТКЗС. Считат, че Н.Б. никога не е била собственик на реална част от нивата с площ от 1, 650 дка и че по делото не е установено точното й местоположение, нито идентичността й с възстановения на ответниците имот. Изложени са доводи, че първоинстанционният съд неправилно не е кредитирал показанията на свидетеля Г.В., като от същите се установявала изтекла в полза на наследодателите на ответниците придобивна давност. Ето защо молят за отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на предявения иск. Въззиваемите Д. А. М. и В. А. Ф. са подали отговор на въззивната жалба, с който оспорват същата. Считат, че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърД.. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се отбележи следното: По иска с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ в тежест на ищците е да установят правото на собственост на техния наследодател върху описания имот, придобито на навеД.то основание – наследство и делба, към годината на включване на имота в ТКЗС – 1957 г. С оглед твърденията на страните по делото са признати за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че Д. А. М. и В. А. Ф. са наследници на Н.И.Б., като с решение № 204/14.12.2004 г. на ОСЗГ Панчарево е признато правото им на собственост в съществуващи (възстановими) стари реални граници върху нива от 1, 650 дка, шеста категория, находяща се в землището на с. Горни Лозен, м. „Край село“, както и че С. Л. Ц. и Л. Л. Б. са наследници на Л.Р.Т., на когото с решение № 225/23.07.1999 г. е възстановено правото на собственост върху имот с № 003014 по КВС. Последният е идентифициран от Д. А. М. през 2005 г. като подлежащия му на възстановяване в стари реални граници имот в м. „Край село“ с площ от 1, 650 дка, а доколкото същият вече е бил възстановен на Л.Р.Т. с решение на ПК от 1999 г., комисия от ОСЗГ Панчарево е констатирала наличие на спор за материално право и на основание чл. 13, ал. 3 ЗАП (отм.) е спряла производството по преписката, образувана въз основа на заявлението на наследниците на Н.И.Б. за възстановяване на нивата в посочената местност в с. Горни Лозен, до решаване на възникналия спор по реда на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. От събраните писмени доказателства се установява, че Н.И.Б. и сестра й Р.И.П. са наследници по закон на Г. (Г.) И.В., починала на 10.03.1946 г. Приживе последната е участвала в съдебна делба, обективирана в протокол от 16.02.1931 г., на наследствени имоти в с. Горни Лозен, Софийско, сред които попада и нива в м. „Край село“ с площ от 9, 9 дка, от която е получила дял от 1/3 реална част – 3, 3 дка, при съседи: дял 2, В.Г., Д.К. и С.К., като другите два дяла от нивата с идентична площ са получени в собственост от В.И.Г. (Б.) и Д.Г.. С договор за доброволна делба от 15.09.1947 г. наследниците на Г. И.В. са поделили имотите на последната, като нивата в м. „Край село“ с площ от 3, 3 дка при съседи: Р.В.Т., Б.К. и С.В. Г., е получена в общ дял с равни права от Н. И.В. и Р. И.В.. По делото не са събрани доказателства и липсват данни за извършени разпоредителни сделки с процесната нива, получена в дял от Г. В., в периода от извършване на делбата през 1931 г. до подялбата й от наследниците на първоначалния собственик през 1947 г., респ. до внасяне на земята в ТКЗС през 1957 г. Обстоятелството, че в емлячния регистър от 1949 г. на името на Л-Р-Т- и на Г.Р.Т. са записани ниви в м. „Край село“ от по 2, 5 дка, не доказва пълно и главно възникнало право на собственост на тези лица върху имоти с посочената обща площ от 5 дка, при липса на каквито и да било данни за придобивното им основание. Такова не се установява от представения договор за продажба на недвижим имот от 10.05.1954 г., с който майката на Л.Р.Т. – Ц.Д.Т. (явяваща се единствен законен наследник на починалия на 15.12.1931 г. Д.Г. Т.) продава на сина си Л. южната част от 2, 5 дка от нива в м. „Край село“, цялата от 5 дка, при съседи Г.Р., С.К., път и Г.С.. На първо място, посочените граници се различават с описаните в делбения протокол, поради което не може да се направи извод за идентичност с дела на Г. В. по делбата от 1931 г. От друга страна, дори и да се приеме обратното, то сделката от 1954 г. не е прехвърлила вещното право в полза на наследодателя на ответниците, тъй като праводателката Ц.Т. не е била собственик на продавания имот – вещното й право върху нивата от 5 дка (с обща площ от 9.9 дка) се изключва от доказаното валидно придобиване на общо 6, 6 дка от останалите съделители – В.И. и Г. В., като е видно, че Ц.Т. е наследила от баща си Д.Т. едва 3, 3 дка от поделения имот и не би могла валидно да прехвърли на сина си повече права, отколкото притежава. Следователно, следва да се приеме, че към 1957 г. наследодателката на ищците Н.И.Б. (В.) е била собственик на половината нива, цялата с площ от 3, 3 дка, т.е. на дял от нея с площ от 1, 650 дка, придобита по силата на делба от 1931 г. и наследствено приемство от Г. В. през 1946 г., респ. делба от 1947 г. С оглед възраженията на ответниците, спорни по делото остават обстоятелствата дали тази нива е идентична с възстановения на наследниците на Л.Р.Т. имот с № 003014, както и дали същата е била придобита по давност от наследодателите на ответниците преди внасянето й в ТКЗС (с оглед заявеното при условията на евентуалност възражение за изтекла придобивна давност в периода 1931 г. – 1957 г., уточнено в открито съдебно заседание от 22.11.2019 г.). В първоинстанционното производство са допуснати две СТЕ за установяване идентичността и местоположението на имотите по делото. Според заключението на в.л. Р.С.-Н., първият кадастрален план за м. „Край селото“ е от 1957 г., като нивата, предмет на делбата от 1931 г., не е заснета като реален имот и не е отразена в плана, поради което за нея липсват записи и в разписната книга към плана. Все пак, при изследване на границите на имот с пл. № 1552 по стария кадастрален план от 1957 г. с изображението на аерофотоснимка № 763 от 1940 г., с топографските символи и съседите и площите на трите дяла по протокола за делба от 1931 г., експертът стига до извод, че процесната нива от 9, 9 дка ориентировъчно заема пространство от имот с пл. № 1552 (целият с площ от 13993 кв.м.), без да може да се определят точните й граници, доколкото към датата на изготвяне на плана по-голямата част от този имот е била внесена в ТКЗС и липсват данни за собствениците в разписната книга. Вещото лице Н. счита, че в делбения протокол не са посочени границите на цялата нива, но подобен извод е некоректен предвид обстоятелството, че трите дяла, формиращи тази нива, са с ясно посочения съседи, съобразно които може да се заключи, че цялата нива от 9, 9 дка е граничела с имоти на Д.К., С.К. (К.), В.Г. и бр…. кови (не се чете), респ. делът на Г. В. е граничел с този на Д.Г., както и с имотите на Д.К., С.К. (К.) и В.Г. (в този смисъл са и изводите на в.л. Ю.П. по допуснатата повторна СТЕ). Според в.л. Н., имотът на Г. В. не може да се идентифицира по плана от 1957 г., тъй като липсват данни за промените в собствеността на имотите в периода от 1931 г. до 1957 г., поради което не може да се извърши сравнение между протокола от 1931 г. и плана от 1957 г. Същевременно, от данните в кадастралния план от 1957 г. е видно, че наследниците на В.Г. (съобразно удостоверение за наследници, приложено на л. 165-181 от в.гр.д. № 13902/2010 г. на СГС и прието като доказателство по настоящото дело с протоколно определение на СРС от 13.03.2020 г.) – М.С. Г., М.С. Г. (наследник на С.В. Г., посочен като съсед на дела на Н. и Р.В. в договора за делба от 1947 г.) и Р.З. Г., са записани като собственици на имоти с пл. № 1553, пл. № 1554 и пл. № 1555, явяващи се западна граница на имот с пл. № 1552, т.е. спорната нива е граничела от запад с посочения съсед Г.. Вещото лице е категорично, че делът на Г. В. е бил разположен в южната част на нивата – след като делът на Д.Г. граничи с дял 1 и дял 3, то същият представлява дял 2 и е разположен между другите два, като същевременно не е съседен на имота на С.К. (К.), на когото е възстановен имот № 3024 по КВС, попадащ южно от имот с пл. № 1552. На наследниците на В.И. (Б.) е възстановен имот № 3066 по КВС, разположен в северната част на имот с пл. № 1552, т.е. този имот следва да бъде идентифициран с дял 1 по делбата от 1931 г., респ. дял 2 следва да е разположен южно от него (имот с № 3012 по КВС, възстановен на наследника на Д. Т. – Г.Р.Т., с площ от 1, 700 дка, след извършено разпореждане от Г. Т. с част от 700 кв.м. през 1957 г., от която е обособен имот № 3013), а дял 3 – южно от дял 2 и северно от имот № 3024 (възстановен на С.К.), където попада спорният имот № 3014, възстановен на ответниците като наследници на Л. Т.. Изложеното се потвърждава от заключението на допуснатата повторна СТЕ, изготвено от в.л. Ю.П., според което възстановените имоти на съседи на делбения имот от 1931 г. са имот № 3011 на Г. (съсед от запад) и имот № 3024 на К. (съсед от юг). Експертът прави най- вероятен извод за разположение на дяловете в посока север-юг, като най-северен е бил делът на В.И. (на която е възстановен имот № 3066), среден е бил делът на Д.Г. (който би следвало да отговаря на имоти № 3012, 3013 и евентуално частично 3014), а най-южен – делът на Г. Г. (В.), който се препокрива с имот № 3014 и частично с 3020 и 3022. Цялата нива по делбения протокол от 1931 г. следва да съвпада с частта от имот с пл. № 1552, попадаща южно от слога, който разделя имота на две – част на север от слога с площ от 4047 кв.м. и част на юг от слога с площ от 9946 кв.м. От изложеното е видно, че делът на Г. В. от 3, 3 дка, част от който е претендираният в настоящото производство като собствен на наследника й Н.Б. имот с площ от 1, 650 дка, попада почти изцяло върху имот № 3014 по КВС, който е бил възстановен на наследодателя на ответниците Л. Т. при липса на основание за това. Делът на Л. и Г. Т.и като наследници на Д. Т. е общо 3, 3 дка, а на двамата са възстановени земи с обща площ от 5, 014 дка, при липса на доказателства за валидно придобиване на имоти в повече от наследения дял от делбата от 1931 г., поради което третият вариант за разположението на имотите, даден в заключението на в.л. П., е неприложим. Съдът възприема дадения първи вариант на разпределение в заключението, доколкото той съответства напълно на приетите по делото доказателства за правото на собственост върху трите дяла и за валидните разпоредителни сделки, извършвани в тях в периода 1931 г. – 1957 г., както и изхожда от безспорното по делото разположение на първия дял – този на В.И., на която при липса на възражения е възстановен имот № 3066, разположен в най-северната част на процесния имот с пл. № 1552 (южно от слога). С оглед на изложеното и при съвкупна преценка на събрания доказателствен материал настоящият въззивен състав намира за неоснователни възраженията на въззивниците за липса на доказателства за правото на собственост на наследодателката на ищците върху процесната нива към 1957 г. – видно е, че същата е придобита от Н.Б. по наследство и делба от 1947 г., като същата понастоящем попада върху имот № 3014 по КВС на землището на с. Горни Лозен и липсват данни да е била отчуждена в полза на друго лице преди внасянето й в ТКЗС. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се отбележи, че за основателността на настоящата искова претенция е без значение налице ли са доказателства дали наследодателката на ищците е внесла земята в ТКЗС – въпрос на изследване е собствеността към момента на обобществяването, а дали и от кого имотът е бил внесен в ТКЗС са въпроси от значение в административната процедура пред ОСЗГ с оглед издаване на конститутивно решение за възстановяване на имота в стари реални граници. В тази връзка и за пълнота на изложението следва да се отбележи, че по делото липсват данни процесният имот да е бил внесен в ТКЗС и от наследодателя на ответниците, доколкото заявлението и опис-декларацията на Л-Р-Т- от 1957 г. не съдържат данни за собствена земя в м. „Край село“. Доколкото по делото са установява претендираното от ищците материално право към минал момент, следва да се разгледа по същество навеД.то от ответната страна възражение за изтекла придобивна давност в периода 1931 г. – 1957 г. За установяването му са събрани гласни доказателства чрез разпит на двама свидетели, доведени от ответниците, но показанията им не доказват предпоставките за придобиване на имота от наследодателите на ответниците на това оригинерно основание. Свидетелят Г.К.В. разказва, че е виждал в имота само Л. Р. и баща му – дядо Р., като след внасянето му в ТКЗС пак Л. го бил взел за лично ползване и след реституцията през 1990 г. пак той го обработвал. От показанията му обаче не става ясно от коя година наследодателят на ответниците е установил фактическа власт върху имота и в какво се изразява ползването му, като в преобладаващата част твърденията касаят период след обобществяването на земята. Същевременно, показанията на този свидетел противоречат на други събрани по делото доказателства – според Г.В., Л. е получил имота от майка си Ц., а тя го е наследила от баща й, но видно от останалия доказателствен материал, делът на Д.Г. е на север от тази част на нивата. Свидетелят В. посочва, че мястото било мочурливо, ливада, която била насадена с тополи и не ставала за обработваема земя, но от аерофотоснимката към заключението на СТЕ и изводите на в.л. Н. е видно, че нивата е била обработваема земя и е била насадена с различни култури, като изложените противоречия обосновават извод за по-ниска доказателствена стойност на обсъдените гласни доказателства. Твърденията за осъществено давностно владение не се установяват и от показанията на разпитания във въззивното производство свидетел В.Б. В.а, които също касаят предимно период след колективизацията, когато според свидетелката имотът представлявал ливада и всички от селото водели там животните си на паша. Свидетелката В.а посочва, че преди да бъде внесен в ТКЗС, имотът е бил обработван от дядо Г. и дядо Л., но впечатленията й за тези обстоятелства не са непосредствени, а пресъздават твърдения на свекърва й Л.М. В.а, тъй като самата В. е отишла да живее в Лозен едва през 1960 г. В този смисъл показанията на посочения свидетел не установяват относими факти за осъществено давностно владение, а и същите се опровергават от показанията на доведения от ищците свидетел Г. Г.П., която изяснява подялбата на нивата на три дяла през 1931 г. и посочва, че най-южният дял се е паднал на баба й Г., който се обработвал от съпрузите на сестрите Н. и Р. В. (баща и вуйчо на свидетелката). Описаните от свидетелката съседи съвпадат с установените по делото относно дял 3, като същата твърди нивата да е била обработвана и засята с жито, царевица, боб, което съответства на данните за имота от приложената аерофотоснимка и изводите на вещите лица. С оглед на изложеното, настоящият въззивен състав намира за недоказано навеД.то от ответниците възражение за придобивна давност в периода 1931 г. – 1957 г., а доколкото предмет на предявения иск е установяване на правото на собственост към минал момент – този на обобществяването през 1957 г., ирелевантно е обстоятелството дали с внасянето на земята в ТКЗС давността е била прекъсната, респ. дали същата е изтекла в по-късен момент, поради което възражението на въззивниците за приложимост на разпоредбата на чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ не следва да се обсъжда по същество. Ето защо, при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства следва да се приеме за пълно и главно установено по делото правото на собственост върху спорния имот в полза на наследодателката на ищците на навеД.то придобивно основание – наследство и делба, към 1957 г., поради което предявеният положителен установителен иск се явява основателен. Като е достигнал до идентични правни изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно съдебно решение, което следва да бъде потвърД.. При този изход на спора въззиваемата страна има право на направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат. В хода на устните състезания въззивниците са навели възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, което въззивният съд намира за основателно. Следва да се отбележи, че съобразно Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 и Определение № 343/15.02.2024 г. по т.д. № 1990/2023 г. по описа на ВКС, II т.о., минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/2004 г., нямат задължителна сила за съда, като предвид фактическата и правна сложност на делото и обема на положения труд по процесуално представително във второинстанционното производство, настоящата въззивна инстанция намира, че уговореният и платен от ищците хонорар за подаване на отговор на въззивната жалба и процесуално представителство пред СГС в размер на 3500 лв. е прекомерен и следва да бъде намален до сумата от 2000 лв. Така мотивиран, съдът