Решение № 28 от 6.3.2026 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 412/2025 г.

Производството пред Апелативен съд Варна е образувано по реда на чл.22 от Закона за признаване, изпълнение и изпращане на решения за конфискация или отнемане и решения за налагане на финансови санкции, по жалба на З. В. Г., подадена от адв.И. Ганев Решение № 389 от 10.12.2025г., постановено по ЧНД № 1542 по описа за 2025 г. на Окръжен съд – Варна, с което е признато и допуснато до изпълнение решение за конфискация, издадено от съдебен орган на Румъния.

Съдът, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството пред първата инстанция е образувано по искане на компетентен орган на държава – членка на Европейския съюз за признаване и изпълнение на влязло в сила съдебно решение за конфискация на парична сума, постановено спрямо български гражданин. С обжалваното Решение № 389 от 10.12.2025г., постановено по ЧНД № 1542 по описа за 2025г. на Окръжен съд – Варна, съдът приел, че са налице предпоставките за признаване и допуснал изпълнението на чуждестранния съдебен акт.

Въззивната жалба е подадена в срок и от легитимирана страна, поради което е допустима, но разгледана по същество е неоснователна.

Настоящият въззивен съдебен състав споделя крайния извод на първата инстанция за наличие на предпоставките за признаване и допускане до изпълнение на чуждестранното решение за конфискация, като намира за необходимо да мотивира приложимия правен режим, както и да обсъди

подробно наведените във въззивната жалба възражения.

С действащата редакция на Закона за признаване, изпълнение и изпращане на решения за конфискация или отнемане и решения за налагане на финансови санкции законодателят е уредил два ясно разграничени правни режима за признаване и изпълнение на решения за конфискация в рамките на Европейския съюз.

Това разграничение е изрично закрепено в чл.43 от закона, както и в систематичното обособяване на глава четвърта, която урежда производството въз основа на Регламент (ЕС) 2018/1805 на Европейския парламент и на Съвета от 14 ноември 2018 година относно взаимното признаване на заповеди за обезпечаване и заповеди за конфискация. От съдържанието и мястото на чл.43 следва, че националният закон продължава да се прилага като самостоятелно правно основание единствено по отношение на Кралство Дания и Република Ирландия, които по силата на първичното право на Европейския съюз не участват в обхвата на регламента. По отношение на всички останали държави членки признаването и изпълнението на актове за обезпечаване и актове за конфискация се извършва при пряко приложение на Регламент (ЕС) 2018/1805, като разпоредбите на националния закон имат допълващ и процесуален характер, доколкото не му противоречат. Това е изрично упоменато и в допълнителните разпоредби на Закона – параграф 1 т.5, според който „държава-членка на ЕС“ по глава първа, втора и трета относно решенията за конфискация са Дания и Ирландия“.

В конкретния случай безспорно приложим е именно този втори режим, тъй като решението за конфискация е издадено от съдебен орган на Република Румъния – държава членка, попадаща изцяло в приложното поле на Регламент (ЕС) 2018/1805 и за която не е предвидено изключение по чл.43 от ЗПИИАКОРНФС. В този смисъл националният закон не може да се прилага като самостоятелно материалноправно основание за признаване, а единствено като допълваща процесуална рамка, доколкото Регламент (ЕС) 2018/1805 не урежда изчерпателно всички въпроси на вътрешното производство в изпълняващата държава. Националното законодателство намира приложение по отношение на определянето на компетентния съд, процесуалния ред за образуване и разглеждане на делото, сроковете и реда за обжалване, участието и процесуалните права на страните, както и начина на уведомяване на издаващата държава и на компетентните национални органи по изпълнението. Същевременно чрез националния закон се уреждат въпросите, свързани с привеждането в изпълнение на признатото решение, включително посочването на органа по изпълнение, приложимия вътрешен ред за събиране на паричната сума или за реализиране на конфискацията, както и отношенията между съда и изпълнителните органи. По този начин националният закон изпълнява подчинена и обслужваща функция спрямо Регламента, като осигурява процесуалния механизъм за неговото ефективно прилагане във вътрешния правен ред, без да изменя, допълва или поставя допълнителни материалноправни условия за признаване извън предвидените в Регламент (ЕС) 2018/1805. Националният закон не може да въвежда самостоятелни или допълнителни основания за отказ от признаване и изпълнение, различни от изчерпателно уредените в регламента, нито да разширява обхвата или съдържанието на допустимия съдебен контрол, без това да противоречи на принципа на примата и директното действие на правото на Европейския съюз.

Предмет на признаване и изпълнение е Наказателна присъда № 233 на Окръжния съд в гр.Констанца по дело № 7741/118/2014 г., постановена на 09.04.2021г. и Решение № 581/Р/08.06.2023г. на Апелативен съд гр. Констанца, с което тя е изменена, влязла в сила на 08.06.2023г. за налагане на конфискация на имущество - парична сума на българския гражданин З. В. Г. в размер на 679 042, 23 евро, определена к а т о „облага от извършена престъпна дейност“. Посоченият акт представлява съдебно решение по смисъла на чл.2 от Регламент (ЕС) 2018/1805, тъй като е постановен от компетентен съд на държава – членка на Европейския съюз в рамките на наказателно производство и с него окончателно е разпоредено отнемане на имущество под формата на конфискация на парична сума.

Присъдата и Решението на румънските съдилища са придружени от надлежно издадено Удостоверение, съдържащо всички изискуеми реквизити, от което се установяват както данните за издаващия орган и засегнатото лице, така и влизането в сила на акта, а също и обстоятелството, че конфискацията е постановена при спазване на процесуалните права на лицето. Не са налице основания за отказ от признаване по смисъла на Регламент (ЕС) 2018/1805.

Възраженията, развити във въззивната жалба се считат неоснователни:

1.Неоснователно е възражението за нарушение на основни права относно гарантирането на правото на защита и на чл.19 пар.1 б.“г“ и „д“ от Регламента:

Няма никакво съмнение, че З. Г. е участвал лично в разглеждането на делото пред съдилищата в Румъния и това ясно е отбелязано по изискуемия начин в Удостоверението – т.2.2 й) – л.7, гърба от ЧНД, където е посочено, че лицето лично е присъствало на съдебните заседания по делото, в резултат на което е издадена заповедта за конфискация. Така че това дава отговор на всички останали възражения по т.1 на жалбата.

2.Не се споделя възражението за липсата на влязла в сила присъда, заради което да се счете, че конфискацията е неправомерна.

Съобразно данните по делото (л.46 от ЧНД) присъдата по НД 233/09.04.2021г. постановена от съда в Констанца била изменена с решение на Апелативен съд в Констанца, с което станала окончателна. Т.е. безспорно е налице влязъл в сила съдебен акт. С цитираното решение на Апелативният съд потвърдил мярката за специална конфискация на паричните суми, разпоредени от първата инстанция, като индивидуализирал сумите за конфискуване от всеки един от подсъдимите. Очевидно, че има наличен влязъл в сила съдебен акт, който подлежи на изпълнение.

3.Не се счита основателно и възражението за не проверяване на принципа ne bis in idem, което да представлява порок на проверяваното решение.

Такива възражения изобщо са липсвали изначално, няма никакви данни по делото в тази насока. А и при факта, че деянията са изцяло извършени на територията на РРумъния, то такава претенция се явява неоснователна.

4.Не се споделя твърдението за липсата на пропорционалност, според който процесуалния представител твърди, че наложената конфискация не почива на доказана облага, значително надвишава предполагаемата щета, липсвали експертизи, изчисления и други.

Твърдяната от защитата липса на пропорционалност не фигурира в основанията на чл.19 от Регламента, където са изброени прецизно и изчерпателно всички основания за непризнаване и неизпълнение на актове за конфискация. Принципите на справедливост и съразмерност подлежат на преценка в рамките на наказателното производство пред издаващата държава и са гарантирани чрез участието на засегнатото лице в съдебния процес, както и чрез влизането в сила на съдебния акт след изчерпване на предвидените средства за защита. Изпълняващият съд не е компетентен да извършва повторна оценка на съразмерността на вече наложена санкция, освен при наличие на изрично предвидени основания за отказ, каквито в случая не са установени.

5.Несподеляемо е и твърдението, че няма основания за конфискация, тъй като имуществото не се доказало да се намира на територията на РБългария.

Тук не се касае за определено конкретно имущество, а за суми, получени от укриване на данъци и пране на пари, в резултат на действие на ОПГ, създадено и действало с такава цел. Въпросите относно местонахождението, принадлежността на конкретно имущество, обема на правата на трети лица и начина на индивидуализиране на активите, са относими единствено към фазата на изпълнение и подлежат на разглеждане от компетентния орган по изпълнение съгласно вътрешното право, но не могат да обосноват отказ от признаване. От съдържанието на решението за конфискация и придружаващото го удостоверение е видно, че е наложена конфискация на парична сума, определена като облага от престъпна дейност, а не конфискация на конкретно индивидуализирано имущество.

6. и 7.Няма основание да се счете за основателно и възражението за противоречие между Удостоверението и Регламент (ЕС) 2018/1805, както и че удостоверението е непълно и неясно.

Удостоверението съдържа в пълнота всички изискуеми отметки и информация от приложения образец. Нито е непълно, нито е неясно, нито оставя място за съмнение относно това на какво основание е издадено, както и относно всички свързани относими обстоятелства.

Този съд не констатира и изтекла давност по българското законодателство. В производството по признаване и изпълнение изпълняващият съд не прилага националните правила относно давността за наказателно преследване или за налагане на санкции, тъй като решението за конфискация е постановено и е влязло в сила в издаващата държава. Възможността за отказ поради давност е допустима, само ако е изрично предвидена в регламента, каквато хипотеза в случая не е налице. Приемането на обратното би довело до подмяна на принципа на взаимно признаване с недопустим национален контрол върху последиците на влязъл в сила съдебен акт на друга държава членка.

В допълнение - настоящият споделя изводите на ОС относно понятието „конфискация“ по смисъла на правото на Европейския съюз, което не съвпада с ограниченото му разбиране в българското наказателно право като вид наказание. Съгласно Регламент (ЕС) 2018/1805 конфискацията представлява всяка мярка, постановена с окончателно съдебно решение, която води до окончателно отнемане на имущество или парична стойност, произтичаща пряко или косвено от престъпна дейност, независимо от нейната квалификация във вътрешното право на издаващата или изпълняващата държава. В този смисъл правото на Европейския съюз възприема функционално и материално съдържателно разбиране за конфискацията, при което определящ е резултатът – лишаване на лицето от престъпната облага, а не формалното й обозначаване като наказание, мярка за сигурност или последица от осъждането. Именно поради това понятието „конфискация“ по смисъла на регламента обхваща и отнемането, предвидено в чл.53 от Наказателния кодекс на РБългария, което по българското право не се квалифицира като наказание, а по своето естество представлява окончателно лишаване от имущество, придобито или използвано във връзка с престъпление. Прилагането на национално, по-тясно разбиране за конфискация би противоречало на целите на Регламент (ЕС) 2018/1805 и би довело до неоправдано ограничаване на принципа на взаимното признаване.

В същият контекст следва да се подчертае, че облагата, придобита в резултат на престъпление „създаване на ОПГ“ и „пране на пари“, по своето естество представлява имущество, получено пряко от престъпна дейност, което по българското наказателно право подлежи на отнемане по реда на чл.53 от Наказателния кодекс. Разпоредбата на чл.53 НК предвижда задължително отнемане в полза на държавата на предмета на престъплението, както и на вещите и имуществото, които са придобити чрез престъплението или са послужили за неговото извършване, независимо от това дали отнемането е квалифицирано като наказание. При престъпленията по обвинението на З. Г. получената парична облага е пряка и непосредствена последица от противоправното деяние и не представлява законно придобито имущество, поради което нейното отнемане не е обусловено от налагането на наказание „конфискация“ по чл.44 от НК, а следва пряко от императивната разпоредба на чл.53 от НК като задължителна правна последица от осъждането. В този смисъл е и функционалното разбиране за конфискация по смисъла на Регламент (ЕС) 2018/1805, насочено към лишаване на извършителя от икономическата полза от престъплението и предотвратяване на последваща престъпна дейност. Сходно становище правилно застъпил и ОС.

В някои свои части въззивната жалба представлява опит за въвеждане на доводи, насочени към повторно обсъждане на материалноправната обоснованост на конфискацията и към прехвърляне на спор относно последиците на наказателното осъждане в рамките на производството по признаване и изпълнение. Такъв подход е несъвместим с целите и логиката на Регламент (ЕС) 2018/1805 и не може да бъде допуснат от изпълняващия съд.

По изложените съображения въззивната жалба следва да бъде отхвърлена, а обжалваното решение – потвърдено, поради което и Апелативен съд – Варна