Решение № 90 от 15.11.2023 г. на Апелативен съд - Бургас по дело № 118/2023 г.

С присъда №16 от 22.03.2023г. по НОХД №184/2023г. Бургаският окръжен съд признал подс. П. С. П. за виновен в това, че на 01.02.2022г. на второкласен път II - 73, при км 57 + 485, Ришки проход, община Сунгурларе, обл. Бургас, при управление на МПС – товарен състав „Волво“ с рег. № •• •••• •• с прикачено полуремарке, марка „Спитцер СФ 2737 2П“ с рег. № •• •••• ••, нарушил правилата за движение по пътищата – чл.21, ал.2 от ЗДП вр. чл.47, ал.3, пътен знак „В26“ от ППЗДП и по непредпазливост причинил смъртта на С. В. Г., поради което и на основание чл.343, ал.1, б. „в“ вр. чл.342, ал.1 и чл.58а, ал.1 от НК му наложил наказание лишаване от свобода за срок от две години и осем месеца. На основание чл.66, ал.1 от НК отложил изтърпяването на наказанието лишаване от свобода за изпитателен срок от три години. На основание чл.343г вр. чл.37, ал.1, т.7 от НК лишил подс. П. С. П. от право да управлява МПС за срок от четири години, считано от влизане на присъдата в сила. Постановил да бъдат унищожени веществените доказателства – диск с разговори от тел.112 и тахографски лист от товарен автомобил „Волво“ с рег. № •• •••• ••. Осъдил подс. П. С. П. да заплати в полза на държавата направените по делото разноски – по сметка на ОД на МВР – Бургас –сумата 974, 33 лева и по сметка на ОД на МВР – Варна – сумата 41, 13 лева. Осъдил подс. П. С. П. да заплати на В. И. Г. лично и като законен представител на И. С. Г. чрез техния повереник адв. Н. Д. от Адвокатска колегия – Шумен сумата 7200 лева, представляваща направени по делото разноски за досъдебното производство и в първоинстанционното такова. Постановената присъда е обжалвана от упълномощения защитник на подс. П. С. П. с оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост в частта й, с която подсъдимият е осъден да заплати на частните обвинители разноски по делото в размер на сумата 7200 лева. Защитникът твърди, че не са представени доказателства за роднински връзки между адвокатите и частните обвинители, които да обосноват прилагането на чл.38, ал.2 вр. чл.38, ал.1, т.3 от Закона за адвокатурата /ЗА/. Моли въззивният съд да отмени присъдата в частта й относно присъдените в полза на частните обвинители разноски и да отхвърли претенцията за присъждане на разноски по делото. Повереникът на частните обвинители В. И. Г. лично и като майка и законен представител на И. С. Г. е депозирал писмен отговор по жалбата на защитника на подсъдимия, в който оспорва основателността на жалбата. Изразява позиция, че съгласно константната съдебна практика съдът няма правомощие да проверява истинността на обстоятелствата по чл.38, ал.1 от ЗА, където са посочени хипотези, при които може да се оказва безплатно помощ и съдействие от адвокат, като наред с това адвокатът – пълномощник и страната нямат задължение да доказват тези обстоятелства при липса на оспорване. Изтъква като допълнителен аргумент правото на адвоката да прецени дали да окаже безплатна помощ по отношение на лицата по чл.38, ал.1, т.1 – т.3 от ЗА, за което на основание чл.38, ал.2 от ЗА му се дължи възнаграждение само при благоприятен изход на делото по отношение на представлявания. Позовава се на последователната практика на върховната ни съдебна инстанция, като цитира изрично посочени актове на ВКС. Моли въззивният съд да остави без уважение жалбата на защитника на подсъдимия. В съдебно заседание пред настоящата инстанция представителят на Апелативна прокуратура – Бургас изрази становище за неоснователност на жалбата на защитника на подсъдимия. Отбелязва, че с подадената жалба не се оспорва размера на присъдените разноски за адвокатско възнаграждение за оказана безплатна помощ и съдействие в хода на досъдебното и съдебното производство, който размер в случая е определен съгласно чл.13, ал.1, т.3 вр. ал.4 и ал.3 вр. параграф 2а от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Подчертава, че се оспорва основанието на чл.38, ал.2 вр. чл.38, ал.1, т.3 от ЗА, като жалбоподателят твърди, че разноските са присъдени без да са представени доказателства за наличието на роднински връзки между адвоката и представляваните от него частни обвинители. Приема, че в случая са налице двете регламентирани в чл.38, ал.1 от ЗА предпоставки – представени са като доказателства изискуемите документи – молба, списък с разноските и договор за правна помощ, като изрично е посочено основанието за оказване на безплатна правна помощ на частните обвинители, а подсъдимият е признат от съда за виновен по повдигнатото срещу него обвинение, поради което същият дължи направените по делото разноски, включително и тези за присъденото адвокатско възнаграждение. Изтъква, че съгласно чл.189, ал.3 от НПК такова възнаграждение се дължи и в наказателното производство, когато подсъдимият бъде признат за виновен и е направено искане за това. Позовава се на трайно установената съдебна практика, според която съдът няма правомощия до проверява истинността на обстоятелствата, посочени в чл.38, ал.1, т.1 – т.3 от ЗА досежно хипотезите, при които може да се окаже безвъзмездна правна помощ и съдействие, съответно адвокатът и неговите доверители нямат задължение да доказват наличието на такива обстоятелства, ако същите не са оспорени. Обръща внимание, че в съдебното производство пред първоинстанционния съд не е направено възражение за липса на основанието по чл.38, ал.1, т.3 от ЗА за осъществяване на безплатна помощ и съдействие на частните обвинители, поради което не следва да се доказват роднински връзки между адвоката и представляваните от него в процеса частни обвинители. Като приема, че подсъдимият правилно е осъден да заплати сумата от 7200 лева за оказаната на частните обвинители безплатна правна помощ, предлага атакуваната присъда да се измени, като същата сума се присъди на самия адвокат – повереник, на когото се дължи сумата като адвокатско възнаграждение за оказаната на частните обвинители безплатна правна помощ. Частният обвинители В. И. Г. лично и като майка и законен представител на малолетния И. С. Г. не се яви в съдебно заседание и не изрази становище по въззивната жалба на защитника на подсъдимия. Техен повереник също не се яви и не участва в съдебните прения пред въззивната инстанция. Подс. П. С. П., редовно призован, не се яви нито лично, нито чрез свой пълномощник пред въззивния съд. В писмена молба неговият упълномощен защитник е заявил, че желаят делото да се разгледа в тяхно отсъствие. Поддържа оплакването, че липсват доказателства за роднински връзки между адвоката и частните обвинители, които отношения да послужат като основание за оказване на безплатна правна помощ. Моли въззивният съд да отмени присъдата в частта относно присъдените в полза на частните обвинители разноски по делото и да отхвърли претенцията в тази насока. Въззивната жалба е допустима, тъй като е подадена в петнадесет- дневния преклузивен срок по чл.319, ал.1 от НПК от упълномощения защитник на подсъдимия, който като самостоятелна страна в процеса има право да оспорва постановената присъда съгласно чл.318, ал.6 от НПК. Бургаският апелативен съд, след като се запозна с всички материали по настоящото наказателно производство и провери атакуваната присъда по оплакванията на жалбоподателя и служебно изцяло, съгласно чл.314, ал.1 от НПК, направи извода, че жалбата е частично основателна, макар и по съображения, различни от изложените в нея. Въззивният съд, съобразявайки направените от жалбоподателя оплаквания срещу присъдата и изпълнявайки задължението си по чл.314, ал.1 от НПК за цялостна служебна проверка на първоинстанционния съдебен акт, счете за необходимо на първо място да осъществи контрол за спазването на процесуалните правила, за да установи дали в хода на проведеното досъдебно производство, както и в хода на първоинстанционното съдебно следствие са били допуснати нарушения на процесуалния закон и ако е така - дали те са съществени по своя характер и дали са отстраними във въззивното производство или в предходен процесуален стадий. В случай на липса на такива нарушения или на възможно тяхно отстраняване във въззивното производство, въззивната инстанция следва да разгледа спора по същество, докато в противен случай следва да отмени присъдата и да върне делото за ново разглеждане на първостепенния съд, съгласно чл.335, ал.2, предл.1 от НПК, който правен резултат не изисква разглеждане на спора по същество и не налага произнасяне по обосноваността и законосъобразността на присъдата, нито проверка за справедливост на наложеното наказание или наказания. Посоченото правомощие за проверка досежно спазването на процесуалния закон по това дело въззивната инстанция упражнява по силата на законоустановеното в чл.314, ал.1 от НПК служебно начало да проверява изцяло правилността на оспорения съдебен акт, независимо от основанията, които са посочили страните, инициирали въззивния контрол и независимо от техните устно изразени претенции пред въззивния съд. Обжалваната присъда е постановена при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Внимателният преглед на извършената от първоинстанционния съд процесуална дейност и изложените от него мотиви към присъдата разкриват неточно изпълнение на задълженията му като основна съдебна инстанция при решаване на настоящия спор. Допуснатите нарушения на процесуалните правила в съдебната фаза се изразяват в явни противоречия между диспозитивната и съобразителната част на съдебния акт, в липсата на надлежни, ясни и пълни мотиви към присъдата, които да съдържат съображенията на съда относно направения от него анализ на събраните на досъдебното производство доказателствени източници, дадената от него оценка за годност и достоверност на конкретните доказателствени материали, подкрепящи направеното от подсъдимия самопризнание по чл.371, т.2 от НПК, направените правни изводи при решаването на спора, аргументите за индивидуализацията на наложените наказания и приложения институт на условно осъждане по чл.66, ал.1 от НК. За да приеме за установени описаните в мотивите към присъдата факти и обстоятелства, възпроизвеждащи дословно обстоятелствената част на обвинителния акт, съдът лаконично е декларирал, че фактическата обстановка се доказва от събраните на досъдебното производство доказателствени материали, които само формално е изредил. Всъщност няма анализ и оценка на събраните в досъдебната фаза доказателствени средства. Вярно е, че делото е било разгледано от първоинстанционния съд по диференцираната процедура на Глава 27 от НПК в хипотезата на чл.371, т.2 от НПК, като съществена характеристика на тази процедура на съкратено съдебно следствие е това, че при изрично направено от подсъдимия самопризнание съдът приема за установени изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт факти и обстоятелства, ако самопризнанието се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателствени материали, приобщени по реда на чл.372, ал.4 вр. чл.373, ал.2 от НПК в хода на първоинстанционното съдебно следствие, като при постановяване на присъдата непосредствено се ползват съдържанието на съответните протоколи и експертни заключения от досъдебното производство. Разглеждането на делото по особената процедура по чл.371, т.2 от НПК, която представлява отклонение от принципите за устност и непосредственост на наказателния процес, залегнали в чл. 18 и чл. 19 от НПК и е установена в интерес на бързото и своевременно приключване на наказателното производство, като е отдадено приоритетно значение на процесуалната икономия като средство за разглеждане на делото в изискуемите от чл. 6, §. 1 от ЕКПЧОС разумни срокове, а подсъдимият е компенсиран с редукция на наказанието, не освобождава първостепенния съд от задължението му обстойно да изясни всички относими към спора обстоятелства, внимателно и задълбочено да анализира доказателствените източници от досъдебната фаза, да даде обективна оценка за годността и достоверността на доказателствени средства, да направи заключение за подкрепеност на самопризнанието на подсъдимия от тези доказателства. Бланкетният израз в мотивите, според който приетата от съда фактическа обстановка е безспорно установена от събрания в досъдебното производство доказателствен материал, не представлява дължимия от решаващия съд, според чл.305 ал.3 изр.2 от НПК, цялостен разбор, внимателен анализ, съпоставка и оценка на всички налични доказателствени източници. В коментираните мотиви изобщо липсват доказателствени съждения, големия обем от доказателствени средства - свидетелски показания, множество документи като писмени доказателства, протоколи за оглед на местопроизшествие, протоколи за оглед на превозни средства, фотоснимки като веществени доказателствени средства, заключения на редица експертизи – съдебномедицинска, автотехническа, химическа, техническа, нито са анализирани и съпоставени, нито формално е посочено дали им се дава вяра или не и защо. Неизлагането на мотиви, посветени на анализа и оценката на доказателствени източници в съдебната практика е приравнено на липса на мотиви. Едновременно с това, посоченият порок на съдебния акт е накърнил процесуалните права на страните в наказателното дело, като е ограничил правото им да знаят въз основа на кои доказателствени материали съдът е формирал своето вътрешно убеждение при постановяване на присъдата, за да могат да организират ефективно защитата си пред по-горната инстанция. Мотивите към присъдата по въпросите, касаещи правната характеристика на разгледаното престъпление по транспорта, също не отговарят на предписания от процесуалния закон стандарт. Представеното в съдебния акт съдържание на част 2. „ПРАВНА КВАЛИФИКАЦИЯ“ не може да се приеме като надлежни, ясни и убедителни мотиви, с оглед на които съдът е счел, че подс. П. е нарушил цитираните правила за движение по чл.21, ал.2 от ЗДП и чл.47, ал.3 от ППЗДП и като последица от несъблюдаването на тези правила е настъпила смъртта на пострадалия С. Г.. Видно е, че съдът дословно е преписал част от съображенията на прокурора, отразени в обстоятелствената част на обвинителния акт /л.5 от НОХД №184/2023г. на ОС – Бургас/, без да излага своя правна аргументация относно наличието на съставомерните обективни и субективни признаци на престъплението, за което е осъдил подсъдимия. По никакъв начин не е аргументирал причинно- следствената връзка между допуснатите от водача П. нарушения на правилата за движение и настъпилото ПТП, респективно причинените с него общественоопасни последици. Налице е сериозна непълнота в мотивите на присъдата по въпросите, касаещи индивидуализацията на наказанията, наложени на подсъдимия за разгледаното престъпление. Написаните по тези въпроси няколко изречения са юридически неиздържани, неясни и не позволяват да се установи действителното становище на решаващия съд досежно индивидуализираната наказателна репресия спрямо подсъдимия. Особено показателно в тази насока е единственото изречение, с което е аргументирано наложеното с диспозитивната част на присъдата наказание лишаване от право да се управлява МПС за срок от четири години, кумулативно предвидено с лишаване от свобода за престъпленията по транспорта. В мотивите буквално е записано следното: „Присъдата съдът приложи и императивната разпоредба на чл.343г НК като се съобрази с тежестта на вредоносния резултат, настъпил от деянието и във вр. с чл.37, ал.1, т.7 НК го лиши от право да управлява моторно превозно средство за срок от три години от влизане на настоящата присъда в сила.“ /л.47 гърба от НОХД №184/20213г. на ОС – Бургас/. Повече от очевидно е посоченото противоречие между съобразителната и диспозитивната част на съдебния акт относно размера на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от право да се управлява МПС. В контекста на липса на издържани мотиви следва да се отбележи, че е неясна волята на съда при формулиране размера на определеното по чл.54 от НК наказание от четири години лишаване от свобода. Отсъстват аргументи в подкрепа на отразеното становище за „изключително висока степен на самото деяние.“ Налице е пропуск да се изрази позиция досежно степента на обществена опасност на подс. П. като личност и водач на МПС, което обстоятелство несъмнено е значимо при отмерване срока на основното наказание лишаване от свобода. Неясно е становището на съда при преценка на констатираното нарушение на правилото за движение по чл.70, ал.3 от ЗДП - движение на МПС през деня без включени светлини, допуснато от подсъдимия на 27.09.2019г., за което на основание чл.185 от ЗДП му е наложено административно наказание глоба в размер на 20 лева, заплатена веднага. Явно съдът не е отчел, че негативните за нарушителя П. П. последици от предходната административнонаказателна отговорност са отпаднали с изтичането на съответен давностен срок, определен в съгласие със задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение №2 от 28.02.2018г. на ОСНК на ВКС, т. 7 и т.8, и Тълкувателно постановление №1 от 27.02.2015г. на ОСНК на ВКС и ОСС на Втора колегия на ВАС, като в случая този срок е едногодишен и е изтекъл на 27.09.2020г., предвид плащането на глобата от 20 лева на 27.09.2019г. От изписаните мотиви не става ясно дали съдът цени допуснатото от подс. П. предходно нарушение на правилото за движение по чл.70, ал.3 от ЗДП като отегчаващо вината му обстоятелство при индивидуализиране съгласно чл.54 от НК на наказанието лишаване от свобода в средния предвиден в приложимата норма на чл.343, ал.1, б. „в“ от НК размер от четири години. Макар и да е отразено в мотивите, че коментираното предишно нарушение по ЗДП: „…очевидно има инцидентен характер и не е определящо относно личността на обвиняемия.“ /л.47 от НОХД №184/20213г. на ОС – Бургас/, не става ясно дали и защо съдът приема въпросното нарушение като обстоятелство, завишаващо степента на обществена опасност на подс. П. като водач на МПС и обуславящо налагането на интензивна кумулативна санкция - наказание лишаване от право да се управлява МПС за срок от четири години, който значително превишава размера на наложеното по реда на чл.58а, ал.1 от НК основно наказание от две години и осем месеца лишаване от свобода. Недоумение буди разбирането на съда, че при изрично посочени поредица смекчаващи вината обстоятелства, каквито са: „…необремененото съдебно минало на подсъдимия, трудовата му ангажираност, младата му възраст, съдействието му за разкрИ.е на обективната истина по делото, процесуалното му поведение.“ /л.47 гърба от НОХД №184/20213г. на ОС – Бургас/ и при липса на ясна оценка досежно предходното нарушение по ЗДП като утежняващо обстоятелство, наказанието лишаване от свобода следва да бъде определено „при балансиращи вината обстоятелства“ в размер на четири години. Позоваването на „генералната превенция на наказанието – за въздействие възпитателно и предупредително на другите членове в обществото“ като аргумент за опреД.е на наказанието лишаване от свобода в средния предвиден в приложимата разпоредба на чл.343, ал.1, б. „в“ от НК размер от четири години е неудачно, защото водещо значение при индивидуализацията на наказателната репресия има специалната превенция, насочена към поправяне и превъзпитание на конкретния деец. Аналогична констатация за отсъствие на надлежни мотиви се прави и касателно приложението на института на условното осъждане по чл.66, ал.1 от НК. Съдът не е изложил нито един аргумент, който да убеждава, че подсъдимият ще се поправи и превъзпита и без да изтърпи реално наложеното му наказание от две години и осем месеца лишаване от свобода за минималния възможен изпитателен срок от три години, постановен с присъдата. Следва и категоричен извод за очевидно противоречие между двете части на съдебния акт - диспозитивна и съобразителна – в първата е фиксиран изпитателен срок от три години, докато във втората без аргументи е приет за подходящ и достатъчен изпитателен срок от четири години. Недопустимо е в толкова значим съдебен акт, какъвто представлява настоящата осъдителна присъда на първоинстанционен окръжен съд за престъпление по транспорта с причинена смърт, да се съдържат противоречиви решения по въпросите за наказанията, техния размер и изпълнение, както и неясни, двусмислени изрази, представляващи аргументация на наложени с достатъчен интензитет наказания. Очевидно липсата на съображения в обвинителния акт относно индивидуализацията на наказанията сериозно е затруднила съда при мотивиране на решението си за наложените наказания, тъй като не е имало какво да се препише от прокурорския акт. Подобен порочен подход при изготвянето на присъдата и мотивите е недопустим и не може да се толерира от въззивната инстанция, защото не може да се приеме, че в случая първостепенният съд е изпълнил задължението си по чл.301, ал.1, 3 от НПК – да обсъди и реши мотивирано въпросите подлежи ли подсъдимият на наказание и какво наказание да му се определи. В съгласие с цитираната процесуална норма при опреД.е на наказанието съдът е длъжен да излага подробни, последователни, изчерпателни и юридически издържани мотиви за индивидуализацията на санкцията – въз основа на кои конкретни обстоятелства, установени по делото, извършва преценка за степента на обществена опасност на деянието и дееца, посочва подбудите за извършване на деянието, съобразява всички смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, отчита специалната и генералната превенция, защото само така се определя наказание, което е справедливо и достатъчно за постигане на целите по чл.36 от НК, а горните съдебни инстанции ще могат адекватно да упражнят контролните си правомощия при явна несправедливост на наказанието. В случая отсъствието на надлежни мотиви по индивидуализацията на наложените наказания препятстват извършването на проверката от въззивната инстанция, която не може да установи действителната воля на първоинстанционния съд при решаването на спора и не може със съдебния си акт да изрази категорично становище по справедливостта на наложените на подсъдимия наказания. Важно е също да се подчертае, че съгласно чл.305 от НПК присъдата е единство от уводна част, диспозитивна част и мотиви. Текстът на ал.4 на чл.305 от НПК изисква в диспозитива на присъдата да се посочат данните за самоличността на подсъдимия и да се изложи решението на съда по въпросите, посочени в чл.301 от НПК, сред които един от най-важните е този за наказанието. Според ал.3 на чл.305 от НПК в мотивите към присъдата се излагат правните съображения за взетото решение. Между диспозитив и мотиви не следва да има противоречия. Постановеното с диспозитивната част на присъдата трябва да бъде ясно, несъмнено и убедително обосновано с мотивите към нея. Всяко противоречие между отделните части на присъдата не позволява да се установи действителната воля на съда при решаването на спора, поради което във всички случаи подобно несъответствие се преценява като съществено процесуално нарушение, накърняващо правата на страните в процеса. Постановеното с обжалваната присъда наказание от четири години лишаване от право да се управлява МПС е в явно противоречие с посоченото в мотивите наказание с по-малък размер - три години лишаване от право да се управлява МПС. Аналогично, определеният с присъдата изпитателен срок от три години, за който на основание чл.66, ал.1 от НК се отлага изтърпяването на наказанието лишаване от свобода, е в категорично противоречие с посочения в мотивите изпитателен срок от четири години. По въпроса за направените по делото разноски и тяхната дължимост също е налице неяснота и непълнота в съдебния акт. Липсват мотиви по присъдените в полза на държавата разноски по делото и може само да се предполага, че съдът е съобразил текста на чл.189, ал.3 от НПК и в съответствие с него е осъдил признатия за виновен в извършване на разгледаното престъпление П. П. да заплати на ОД на МВР – Бургас сумата 974, 33 лева и на ОД на МВР – Варна сумата 41, 13 лева, представляващи направени от държавата в хода на досъдебното производство разноски. Поради отсъствие на надлежни мотиви невъзможно е да се направи преценка за правилност на обжалваната присъда в частта й, с която подс. П. е осъден „да заплати на В. И. Г. лично и като законен представител на И. С. Г. чрез техния повереник адв. Н. Д. от Адвокатска колегия – Шумен сумата 7200 лева, представляваща направени разноски на досъдебното производство и пред настоящата инстанция като частни обвинители в процеса“. По делото не са представени доказателства, установяващи, че посочените частни обвинители реално са направили разходи в размер присъдената сума от 7200 лева, която да са заплатили на адв. Д. като адвокатско възнаграждение за участието му в процеса в качеството му на техен повереник. Нещо повече, въпросната сума изрично е претендирана от адв. Н. Д. за присъждане в негова полза на основание чл.38, ал.2, вр. чл.38, ал.1, т.3 от Закона за адвокатурата / ЗА /, т. е. за оказана безплатна помощ на частните обвинители В. И. Г. лично и като законен представител на И. С. Г., сочейки ги за „близки“ лица по смисъла на чл.38, ал.1, т.3 от ЗА. В изготвените мотиви съдът не е отговорил на направеното устно в съдебно заседание възражение от упълномощения защитник на подс. П., че претендираната от адв. Н. Д. сума за оказана на частните обвинители безплатна помощ не следва да се присъжда, тъй като липсват доказателства, че частните обвинители са социално слаби или роднини на адвоката. Отразеният в мотивите по този довод отговор за съответствие на „претендираните от частните обвинители разноски“ с „принципите за справедливост“ е абсолютно неясен. Изхождайки от словесната редакция на присъдата в коментираната й част, не може да се направи категоричен извод дали присъдената като разноски сума от 7200 лева се дължи от подсъдимия на частните обвинители В. И. Г. лично и като законен представител на И. С. Г. или сумата се дължи на техния повереник адв. Н. Д. за оказаната от него безплатна правна помощ на частните обвинители на основание чл.38, ал.2, вр. чл.38, ал.1, т.3 от Закона за адвокатурата. За пореден път следва да се отбележи, че липсата на ясни мотиви към присъдата препятства въззивната инстанция да отговори на оплакването на защитника на подсъдимия за незаконосъобразност на съдебния акт в частта му за дължимите разноски по повод участието на адв. Н. Д. като повереник на частните обвинители в процеса. По изложените съображения въззивната инстанция заключи, че обжалваната присъда страда от съществен недостатък – противоречие между диспозитивна и съобразителна част на съдебния акт и липса на надлежни мотиви, който ограничава процесуалните права на страните в наказателното производство, както пред първоинстанционния, така и пред въззивния съд, който не може да провери обосноваността, законосъобразността и справедливостта на атакуваната присъда и не може да осигури със своя съдебен акт адекватна правна защита на интересите на подсъдимия, инициирал настоящия въззивен контрол. Обсъденото съществено процесуално нарушение, допуснато при съдебното разглеждане от първата инстанция и засегнало процесуалните права на страните, представлява основание за отмяна на съдебния акт от въззивната инстанция и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първостепенния съд, съгласно чл.335, ал.2, предл.1 вр. чл.348, ал.3, т.2, вр. чл.334, т. 1 от НПК, стига това нарушение да е отстранимо. А в случая то е такова. Задължителните указания на въззивната инстанция се отнасят единствено до отстраняване на установеното нарушение на процесуалните правила, касаещи изготвянето на присъдата като съдебен акт. При новото разглеждане на делото първоинстанционният съд следва да има свободата по вътрешно убеждение, основано на пълно, всестранно и обективно изследване на доказателствата по делото, да отговори отново на въпросите по чл.301, ал.1 от НПК, но при спазване на забраната за влошаване положението на подсъдимия, който чрез защитника си единствен е подал въззивна жалба, като се съобразят обстоятелствата, че на същия е било наложено наказание лишаване от свобода в размер на две години и осем месеца, чието изтърпяване е било отложено на основание чл.66, ал.1 от НК за минимален изпитателен срок от три години, а наказанието лишаване от право да се управлява МПС не може да надвишава постановения с отменената присъда размер от четири години. Атакуваната присъда следва да се отмени изцяло, т. е. и в частта й относно веществените доказателства и присъждането на разноските по делото, по които въпроси отново ще се произнесе първоинстанционният съд при новото разглеждане на делото с оглед крайния изход на спора. В заключение и водим от гореизложеното, въззивният съд намери, че следва да отмени изцяло обжалваната присъда и да върне делото за ново разглеждане на първата инстанция от стадия на разпоредителното заседание. Ръководен от изложените съображения и на основание чл.335, ал.2, пр.1 вр. чл.348, ал.3, т.2 вр. чл.334, т.1 от НПК, Бургаският апелативен съд