РЕШЕНИЕ

№ 134

гр. София, 05.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 126 СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: BM при участието на секретаря AMM като разгледа докладваното от BM Гражданско дело № 20221110105422 по описа за 2022 година Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от КТ вр. с чл.225, ал.1 от КТ, чл.220, ал.1 от КТ и чл.226, ал.2 от КТ.

Ищцата Б. Л. К. излага в исковата молба, че имала сключен трудов договор с ответника С•, район „К•••“, на основание чл.68, ал.1, т.5 от КТ във връзка с чл.39 от ЗМСМА, по силата на който изпълнявала длъжността „заместник-кмет“. На 03.12.2021г. на ищцата е съобщено за уволнението й, на основание чл.39, ал.5 от ЗМСМА, което представлява злоупотреба с право, поради прекратяване на трудовото правоотношение с цел отмъщение в работен контекст, тъй като кметът на район „К•••“ приел, че ищцата е свързано лице с друго, което подало сигнал до КПКОНПИ срещу кмета, след което е извършена проверка. Поддържа, че работодателят не е спазил предвиденото в трудовия договор предизвестие. Твърди, че от 03.12.2021г. до 03.06.2022г. останала без работа, както и че за последния отработен месец е получила трудово възнаграждение в размер на 2304, 00лева.

Предвид изложеното, предявява искове за отмяна на уволнението, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност, както и за осъждане на ответника да заплати обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ в размер на 13 824, 00лева за периода от 03.12.2021г. до 03.01.2022г., по чл.220, ал.1 от КТ в размер на 2304, 00лева за периода 03.12.2021г. до 03.01.2022г., ведно със законната лихва върху посочените суми от 03.02.2021г. до окончателното плащане и на основание чл.226, ал.2 от КТ за заплащане на обезщетение за вреди, настъпили в резултат от не издаване на необходимите документи, удостоверяващи факта на прекратено трудово правоотношение, в размер на 2304, 00лева за имуществени вреди и 3900лева за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане.

Ответникът СО, район „К•••“ в писмения си отговор оспорва исковете. Твърди, че трудовото правоотношение с ищцата е прекратено със заповед № РКС ••••••/61/02.12.2021г., връчена при отказ на 03.12.2021г. Излага доводи за законосъобразност на уволнението и оспорва иска по чл.225, ал.1 от КТ като твърди, че оставането на ищцата без работа не е резултат единствено от уволнението. Счита, че не се дължи обезщетение за не спазен срок на предизвестие, тъй като за процесното основание такова не се дължи.

Съдът като взе предвид събраните по делото доказателства и становищата на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

С определение от 23.05.2022г. са приети за безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата за наличие на трудово правоотношение между страните по срочен договор от 18.11.2019г., сключен на основание чл.68, ал.1, т.5 от КТ във връзка с чл.39, от ЗМСМА, по силата на който ищцата изпълнявала длъжността „заместник кмет“, прекратено със заповед №РКС•••••/61/02.12.2021г., съобщена на ищцата на 03.12.2021г. на основание чл.39, ал.5 от ЗМСМА, че брутното трудово възнаграждение за последния отработен месец преди прекратяване на трудовия договор е в размер на 2304, 00лева.

По исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 - 3 КТ във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ, съдът приема следното:

Налице е константна съдебна практика, споделяна от настоящия състав, че правоотношението между заместник-кмета и общината възниква на основание чл. 39, ал. 1 от ЗМСМА, като по силата на цитираната разпоредба кметът на общината, съответно кметът на района, назначава заместник-кметове в съответствие с одобрената численост и структура на общинската администрация и определя техните функции. Следователно при осъществяване на своята дейност кметовете могат свободно и по своя преценка да определят своите заместници, които да подпомагат органа при осъществяване на управлението. Съответно на това право е и предвидената в разпоредбата на чл. 39, ал. 5 ЗМСМА възможност кметът да освободи от длъжност заместник кмета на общината, която съдържа специално основание за прекратяване на трудовото правоотношение на назначен от кмета на общината заместник кмет. Именно поради наличието на специална уредба за прекратяване на трудовото правоотношение на заместник-кмета, приложима е тя, а не основанията в КТ.

По същността си това правоотношение е трудово и при него намира приложение нормата на чл. 19а, ал. 1 от Закона за администрацията, която предвижда заместник кметовете да имат всички права по трудово правоотношение с изключение на тези, които противоречат или са несъвместими с тяхното правно положение. Затова и правното положение на заместник-кметовете като част от екипа на изборен орган прави приложима при прекратяването чл. 39, ал. 5 ЗМСМА, предвиждащ, че освобождаването на заместник кметовете се извършва без предизвестие със заповед на кмета на общината. Видно от редакцията на разпоредбата, същата не съдържа допълнителни изисквания за необходимо съдържание при съставянето на заповедта за освобождаване на заместник-кмета.

В тази връзка настоящият състав намира за неоснователно наведеното в исковата молба твърдение за незаконосъобразност на уволнението на ищцата поради липса на основания за извършването му и наличие на злоупотреба с право от страна на Кмета на Район „К•••“ при реализиране на това негово правомощие. Практиката на ВКС е категорична, че чл. 39, ал. 5 ЗМСМА визира самостоятелно основание за прекратяване на трудовото правоотношение със заместник кмета и при наличието на специална уредба за прекратяване на трудовото правоотношение със заместник-кмета е приложима тя, а не основанията по КТ /Решение № 309 от 30.04.2010 г. по гр. д. № 898/2009 г. на ВКС, III г. о., РРешение № 811 от 14.05.2010 г. по к. гр. д. № 3217 / 2008 г. на Върховен касационен съд, III г. о., Решение № 274 от 31.05.2010 г. по гр. д. № 110/2009 г. на ВКС, III г. о. /. Това разбиране отговаря и на естеството на правното положение на определените за заместник- кметове лица, тъй като назначаването им се извършва по политически съображения, респ. освобождаването им е също въпрос на политическа преценка и целесъобразност. Това е и причината мотивите на издателя на акта по чл. 39, ал. 5 ЗМСМА да не подлежат на съдебен контрол. Идентично е разбирането и на съдебната практика, която приема, че не е необходимо заповедта за уволнение да бъде мотивирана чрез посочване на фактически основания, тъй като те са въпрос на целесъобразност и не подлежат на съдебен контрол.

Изложеното не означава, че уволнението на заместник-кмета не подлежи на никакъв контрол за законност. При оспорване на освобождаването на основание чл. 39, ал. 5 ЗМСМА съдедбният контрол е допустим, но само в две насоки, а именно дали адресатът на заповедта по чл. 39, ал. 5 ЗМСМА е назначен на длъжността заместник-кмет и дали заповедта е издадена от компетентния орган- кмета на общината /Решение № 317 от 29.10.2015 г. по гр. д. № 3095 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение/. Доколкото в процесния случай се установява, че атакуваната заповед е издадена от оправомощения орган и има за адресат ищцата, заемала длъжност "заместник-кмет", предпоставките по чл. 39, ал. 5 ЗМСМА са изпълнени и уволнението е законно.

С оглед на гореизложеното съдът приема, че освобождаването на ищцата от длъжността "заместник-кмет" е законно, а предявеният иск неоснователен. Доколкото основателността на претенцията по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ обуславя и основателността на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, неоснователен се явява и предявеният по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ иск.

По същите съображения е неоснователен и искът с правно основание чл.344, ал.1, т.3 във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, тъй като при уважаване на главния иск за отмяна на признатото за незаконно уволнение на ищеца се дължи обезщетение за времето, през което е останал без работа поради това уволнение в размер на БТВ, но за не повече от шест месеца.

Неоснователна е претенцията на ищцата за заплащане на обезщетение за не спазено предизвестие в размер на едно месечно брутно трудово възнаграждение, тъй като нормата на чл.39, ал.5 от КТ предвижда, че освобождаването се извършва без предизвестие. Седователно не са налице предпоставките за заплащане на обезщетение за не спазено предизвестие.

По иска с правно основание чл.226., ал.2 от КТ, съдът приема следното:

За да възникне правото на парично обезщетение за причинени имуществени вреди на работник или служител на основание чл. 226, ал.2 от КТ следва в обективната действителност да са настъпили следните материални предпоставки (юридически факти): 1. трудовото правоотношение да е прекратено; 2. работодателят да е задържал незаконно трудовата книжка на работника или служителя след датата на прекратяване на трудовото правоотношение и 3. претърпени от работника или служителя имуществени вреди, които са в причинно следствена връзка с незаконното задържане на трудовата книжка. Не е необходимо да е налице виновно поведение на длъжностни лица.

В тежест на ищеца е да докаже съществуване на трудово правоотношение с ответника, неговото прекратяване, съответно размера на брутното възнаграждение за месеца преди уволнението. Посочените обстоятелства са установени по делото и са безспорни между страните.

В тежест на ответника е да докаже, че незабавно след прекратяване на правоотношението е предал на ищеца трудовата книжка.

От доказателствата по делото се установява, че заповедта, с която е прекратен трудовия договор с ищцата е изготвена още на 01.12.2021г. и е изпратено уведомление до НАП за прекратяване на трудовия договор.

С писмо от 03.12.2021г. е поканена ищцата за представяне на трудова книжка, която да бъде оформена и да й бъде изплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. Посочената покана е връчена при отказ за получаването й от ищцата на адрес, посочен в трудовия й договор, на 06.12.2021г. От доказателствата се установява, че към датата на приключване на устните състезания е надлежно оформена трудовата книжка на ищцата, като попълването й е извършено от работодателя веднага след предоставяне на същата от ищцата.

От събраните писмени доказателства се установява, че ответникът е изпълнил задълженията си за незабавно оформяне трудовата книжка на ищцата веднага след предоставянето й за оформяне. Поради това не се установява от събраните доказателства, работодателят да е задържал неоснователно трудовата книжка на ищцата, което е основание за отхвърляне на предявения иск, без да се обсъждат останалите кумулативни предпоставки за неговото уважаване.

Всички изложени съображения, обосновават извода на съда за неоснователност на предявения иск с правно основание чл.226, ал. 2, вр. ал. 3 КТ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 2304, 00лева и 3900, 00лева за неимуществени вреди в размер на 10 000.00 лв., представляващи обезщетение за незаконно задържане на трудовата книжка на ищцата след прекратяване на трудовото правоотношение с ответника за периода от 01.04.2022г. до 01.08.2022г., поради което същият следва да бъде отхвърлен.

При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника следва да бъдат присъдени направените разноски. Представени са доказателства за направени разноски в размер на 3729, 27лева с ДДС или 3107, 72 лева без ДДС за адвокатско възнаграждение. От страна на ищеца е направено възражение с правно основание чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на възнаграждението на процесуалния представител на ответника. Съдът намира същото за основателно по следните съображения: Съобразно Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. на ВКС по т.д. № 6/2012 г. ОСГТК съдът не е обвързан с ограничението на § 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. Съобразно чл. 7, ал. 1, т. 1 от НАРЕДБА № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за процесуално представителство, защита и съдействие по дела за отмяна на уволнение (чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ) или за възстановяване на работа (чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ), когато искът е предявен самостоятелно - не по-малко от размера на минималната работна заплата за страната към момента на сключване на договора за правна помощ, която е с размер от 710, 00лева, до който следва да се намали размера на претендираното възнаграждение по тези искове. Съдът, съгласно нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК съобрази фактическата и правна сложност на делото, приема че платеното адвокатско възнаграждение е прекомерно и следва да се намали на половина, като се присъди сумата от 1864, 63 с ДДС, която следва да бъде осъдена ищцата за заплати на ответника.

Така мотивиран, съдът