Решение № 607 от 1.12.2025 г. на Апелативен съд - София по дело № 497/2025 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С решение 260282 от 09.05.2024г., постановено по гр.д.№14157/2018г., СГС е приел за установено по отношение на О. В. О., че дължи на Я. М. И., на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, сумата от 28 856.81 лв. по запис на заповед от 31.07.2015г., ведно със законната лихва, считано от 12.06.2018г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 22.06.2018г. по ч.гр.д.№ 38625 /2018г. на СРС, като е отхвърлил иска в останалата част, до пълния предявен размер от 64 825.97лв., представляваща левовата равностойност на 33 145евро. Срещу решението в частта, в която е уважен предявеният иск е постъпила въззивна жалба от ответника О. О., в която се правят оплаквания за неговата неправилност.За да постанови обжалваното решение СГС в мотивите си е приел правилно за установено съществуването на каузалното правоотношение, което е обезпечено с процесния запис на заповед, но неправилно е формирал извод, че задължението по каузалното правоотношение е останало частично непогасено.От заключението по допуснатата по делото ССЕ се установява, че ответникът по делото, към датата на отнемане на автомобила от негово владение/06.07.2018г./ е дължал на „Соф.Ам.Лизинг“ООД /поемател по записа на заповед/ сумата от 53 774.92лв., от която следва да се приспаднат дължимите от лизингополучателя лизингови вноски от номер 35 до 60, които с в общ размер на 23 659.22лв.От тази сума следва да бъдат приспаднати платените от ответника 27 603.2лв., неоснователно начислените от лизингодателя неустойки в размер на 6 630.65лв., както и на част от допълнителните плащания - каско, пътен данък за 2016г., електронни фишове и допълнителни разходи по договора.След като тези суми бъдат прихванати се установява, че ответникът е надплатил сума по договора за лизинг от 8 688.66лв., което означава, че всички вземания на лизингодателя са били погасени.Последното има за последица и погасяване на вземането му по записа на заповед, който има гаранционно-обезпечителна функция.Ако въззивният съд приеме, че не всички задължения по договора за лизинг са били погасени чрез плащане, то прави искане при постановяване на своето решение да отчете неизправността на лизингодателя, който е предоставил за ползване автомобил с манипулиран пробег, както и да приспадне от задълженията стойността на автомобила.Въз основа на горното моли съда да отмени решението в обжалваната му част и постанови друго по същество, с което да отхвърли изцяло предявения иск.Претендират се направените по делото разноски. В срок е постъпил отговор от ищеца Я. И., в който с изразява становище за неоснователност на подадената от насрещната страна въззивна жалба.Всички оплаквания, които са били направени от ответника по делото се отнасят до погасяване на вземанията по каузалното правоотношение – договор за лизинг от 31.07.2015г., сключен от него и „Соф.Ам.Лизинг“ООД, което правоотношение не е част от предмета на делото.Ответникът не е подал отговор в срока по чл.131 от ГПК, поради което е преклудирана възможността да прави възражения, които са свързани с това каузално правоотношение, което означава, че предмет на делото е останал само претенцията на ищеца, която се основава на вземане по запис на заповед с падеж 31.07.2017г., което вземане му е било прехвърлено с джиро на 01.06.2018г.Отделно от изложеното по делото не е било направено своевременно възражение за недобросъвестност по чл.465 от ТЗ, доколкото ищецът не е поемател по записа на заповед, а джиратар. Привежда се подробна аргументация за неоснователност на оплакванията, които са свързани с твърдението на ответника за погасяване чрез плащане на всички вземания на лизингодателя, които са възникнали въз основа на посочения по-горе договор за лизинг.Моли съда да потвърди решението в обжалваната му част като правилно.Претендират се разноски. Срещу решението в отхвърлителната му част е била подадена въззивна жалба от ищеца Я. И., в която се правят оплаквания за неговата неправилност.Първоинстанционният съд е допуснал съществени процесуалния нарушения, като е приел, че предмет на делото е не само вземането на ищеца по процесния запис на заповед, но и съществуващото каузално правотношение – договор за лизинг, което е възникнало между ответника и „Соф.Ам.Лизинг“ООД.Въвеждането на каузалното правотношение следвало да се съобразява като възражение, спрямо което е приложима преклузията на чл.131 от ГПК.По делото се установява, че ответникът не е направил такова възражение в срока за отговор на исковата молба, като възможността да навежда такива възражения на по-късен етап в процеса е била преклудирана.Не се установява и позоваването на каузалното правоотношение в подаденото срещу издадената заповед за изпълнение възражение от 20.07.2018г.Възражения за наличието на съпътстващо каузално правоотношение, съответно представяне на доказателства за неговото установяване е било направено в процедурата по подаване на частна касационна жалба срещу разпореждането на заповедния съд, с което е била уважена молбата за незабавно изпълнение. Същото не е част от заповедното производство във връзка с развитието на производството по установителния иск по чл.422, ал.1 от ГПК.Ако това е било съобразено от първоинстанционния съд, то същият е следвало да разгледа по същество само предявеният от ищеца иск с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.535 и чл.537 от ТЗ, като възложи в тежест на ищеца да установи съществуването на редовен от външна страна и действителен запис на заповед.Отделно от изложеното първоинстанционният съд не е съобразил, че възражението за наличие на каузално правоотношение е непротивопоставимо на ищеца при липса на възражения за недобросъвестност по смисъла на разпоредбата на чл.465 от ТЗ, която предвижда, че длъжниците по менителницата не могат да противопоставят на приносителя възражения, които са основани на личните им отношения с издателя или с някои от предходните приносители, освен ако приносителят е бил недобросъвестен при придобиването на менителницата.На основание чл.537 от ТЗ тази разпоредба намира съответно приложение и към записа на заповед.В случая ответникът не е направил както в срока за възражение по чл.414 от ГПК, така срока за отговор на исковата молба по чл.131 от ГПК възражение за недобросъвестност на ищеца, което означава, че същият не може да му противопоставя възражения, които се основават на възникналото с поемателя каузално правотношение.В условията на евентуалност, ако въззивнният съд приема, че дължи служебно произнасяне по този въпрос, се навеждат доводи за липсата на доказателства, които да установяват знанието от страна на джиратаря на фактите, на които се основават възраженията на длъжника от отношенията му с предходния притежател на менителничния ефект.Привежда се подробна аргументация за неправилност на изводите на първоинстанционния съд, че ответникът е погасил частично задълженията си по договора за лизинг, който е сключен с „Соф.Ам.Лизинг“ООД.Моли съда да отмени решението в обжалваната му част и уважи изцяло предявеният иск.Претендират се направените по делото разноски. Ответникът О.О. е депозирал отговор на подадената въззивна жалба, в който се изразява становище за нейната неоснователност и правилност на решението на СГС в обжалваната от ищеца част. С определение от 04.02.2025г., СГС е оставил без уважение молбата на ищеца Я.И. за изменение на решението в частта за разноските, касаещи присъденото в полза на адв.М.А. възнаграждение по чл.38 от Закона за адвокатурата; изменил е решението в частта за разноските по молба на ищеца Я.И., като му е присъдил съответна част от разноските за адвокатско възнаграждение, които е направил в производството пред СГС. Срещу определението в частта, в която искането на ищеца Я.И. за изменение на решението в частта за разноските е било оставено без уважение, е постъпила частна жалба, в която се правят оплаквания за неговата неправилност.Оспорват се предпоставките за определяне на възнаграждение по реда на чл.38 от ЗА, тъй като не се установява посоченото основание за предоставяне на безплатна правна помощ на ответника, а в условията на евентуалност се навеждат доводи за неправилно определяне на неговия размер.Моли съда да отмени определението в обжалваната му част и постанови друго, с което да остави без уважение искането на адв.М.А. за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 от ЗА, а в условията на евентуалност да намали неговия размер до сумата от 1 373.25лв. Не е постъпил отговор на подадената жалба от адв.М.А.. Срещу определението в частта, в която е уважено искането на ищеца Я.И. за изменение на решението в частта за разноските, е постъпила частна жалба от ответника О.О., в която се изразява становище за неговата неправилност.На първо място по делото липсват доказателства, които да установят, че уговореното в полза на адвоката на ищеца адвокатско възнаграждение е било реално заплатено, а в условията на евентуалност се възразява, че неговият размер е прекомерен съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото.Моли съда да отмени изцяло определението в обжалваната му част. Ищецът Я.И. е депозирал отговор на частната жалба, в който се изразява становище за нейната неоснователност. Съдът като съобрази твърденията и възраженията на страните, както и представените по делото доказателства намира за установено следното от фактическа и правна страна: По подадените от страните въззивни жалби: Жалбите на страните са в срок и са допустими.По същество основателна е жалбата на ищеца И., а тази на ответника О. е неоснователна, като съображенията за това са следните: По делото се установява, че на 31.07.2015г. ответникът О.О. е издал в полза на „Соф.Ам.Лизинг“ООД запис на заповед за сумата от 33 145 евро с падеж 31.07.2017г.На 01.06.2018г. поемателят „Соф.Ам.Лизинг“ООД с джиро е прехвърлил на ищеца Я. И. всички права по записа на заповед.Последният се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№ 38625/2018г. на СРС, като в предвидения от закона срок ответникът е подал възражение за недължимост на вземането по чл.414 от ГПК.Исковата молба по настоящото делото е била подадена в рамките на установения от разпоредбата на чл.415, ал.2 от ГПК месечен срок, считано от датата на уведомяване на заявителя, че длъжникът е подал възражение по чл.414 от ГПК.Не е спорно по делото, че ответникът не е подал отговор на исковата молба в предвидения от процесуалния закон срок и не се е явил в първото по делото открито съдебно заседание, респ. не е изпратил пълномощник. Според т. 17 от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК е съществуване на вземането, основано на записа на заповед.При въведени от страните твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, на изследване подлежи и каузалното правоотношение.В производството по установителния иск, предявен по реда чл. 422, ал. 1 ГПК, ищецът - кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект - съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение.При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право - за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. Горното означава, че наличието на редовен от външна страна запис на заповед, посочен в исковата молба като единствен източник на установяването по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК на парично вземане, освобождава ищеца - кредитор от задължение да доказва съществуването на каузално правоотношение с издателя като причина за издаване на записа на заповед.Доказването на каузалното правоотношение е в тежест на ответника - издател на записа на заповед. Съгласно чл. 131, ал. 1 от ГПК, с изпращане на преписа от исковата молба и доказателствата към нея съдът дава указания на ответника да подаде писмен отговор в едномесечен срок като посочва задължителното съдържание на отговора и последиците от неподаването му.Ако страната бездейства и не подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения, не оспори истинността на представен документ, не посочи и представи доказателства или не упражни правата си по чл. 211, ал. 1, чл. 212 и чл. 219 от ГПК, тя губи възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства.Когато ответникът не е подал отговор на исковата молба по чл.131 от ГПК, в доклада по делото по чл. 146 ГПК съдът няма основание да му дава указания за необходимостта да представя доказателства /в същия смисъл е решение № 429 от 21.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1151/2009 г., I г. о./. Това разрешение се прилага и в производства, които са образувани по искове за установяване съществуване на вземането по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, но с известни отклонения, тъй като развитието на исковото производство е предпоставено от провеждането на заповедно производство.Съдебната практика в тези случаи приема, че ако длъжникът в заповедното производство и ответник по установителния иск по чл. 124 вр. чл.415 от ГПК се е позовал изрично на погасяване на вземането по давност във възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК, и това възражение е приобщено към исковото производство, то съдът следва да се произнесе относно давността, дори и ответникът да не е подал писмен отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 2 ГПК /така решение № 111 от 8.10.2010 г. на ВКС по т. д. № 1068/2009 г., I т. о./.Същото се отнася и за сроковете, в които издателят на запис на заповед може да направи възражение за съществуването на каузално правоотношение, изпълнението на задължението по което тази ценна книга обезпечава.Доказателствата по установяване на това каузално правооотношение, обаче, също са следва да се представят в сроковете по чл.131 от ГПК / така решение от 13.07.2012г. на ВКС по т.д. № 564/2011г., II т. о., определение № 506 от 3.07.2012г. на ВКС по т. д. № 865/2011г., II т. о., определение № 665 от 4.09.2012г. на ВКС по т. д. № 859/2011 г., I т. о. и определение №151 от 4.03.2014 г. на ВКС по т. д. № 3205/2013 г., I т. о./. Както бе посочено по-горе, ответникът не е подал отговор на исковата молба в сроковете по чл.131 от ГПК.Същият е подал възражение по реда на чл.414, ал.1 от ГПК, в което е обективирано изявлението му, че не дължи вземането по записа на заповед, но твърдения за наличието на каузално правоотношение, което тази запис на заповед обезпечава, не са били направени във възражението. Не са направени и доказателствени искания за установяване на това правоотношение, поради което следва да се приеме, че направените в жалбата на ответника оплаквания за допуснати от страна на първоинстанционния съд процесуални нарушения са основателни.В нарушение на диспозитивното начало СГС се е произнесъл по наличието на съпътстващо каузално правоотношение, което е с източник договор за лизинг на лек автомобил, без ответникът да се е позовал на него с възражението по чл.414, ал.1 от ГПК, или с отговора на исковата молба. Основателни са и доводите на ищеца за това, че СГС не е съобразил, че искът не е предявен от поемателя на записа на заповед, а от лице, на което вземането е било прехвърлено чрез джиро.Разпоредбата на чл. 465 от ТЗ предвижда, че длъжниците по менителницата не могат да противопоставят на приносителя възражения, които са основани на личните им отношения с издателя или с някои от предходните приносители, освен ако приносителят е бил недобросъвестен при придобиването на менителницата.Цитираната правна норма намира съответно приложение и към записа на заповед съгласно чл. 537 от ТЗ. Спрямо третите лица, които са придобили записа на заповед с джиро, издателят не може да противопостави възражения, извлечени от каузалните отношения с поемателя /джиранта/, предхождащи или съпровождащи издаването на менителничния ефект.От този принцип има изключение - издателят може да направи на джиратаря личните си възражения, основани на каузалните отношения със своя кредитор /поемател на записа на заповед и джирант/ само ако джиратарят /приносителят/ е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право - така решение № 21 от 04.05.2012 г. на ВКС по т. д. № 1091/2010 г., II т. о. В процесния случай се установява, че довод за недобросъвестност по смисъла на чл.465 от ТЗ не е бил направен от ответника.Този въпрос не е бил поставен за разглеждане и от първоинстанционния съд.Изложеното е допълнителен аргумент да се приеме, че в случая възраженията във връзка скаузалното правоотношение, което е възникнало между ответника и „Соф.Ам.Лизинг“ООД не могат да бъдат разгледани.Това означава, че предмет на делото е само съществуване на вземането, основано на записа на заповед. Процесният запис на заповед е редовен от външна страна и съдържа всички предвидени от закона реквизити на ценната книга, което е основание предявеният иск да бъде изцяло уважен. Налице е несъвпадание на крайните изводи на първоинстанционния и въззивния съд в частта, в която е отхвърлен предявеният от Я. М. И. иск за приемане на установено по отношение на О. В. О., че последният му дължи по запис на заповед от 31.07.2015г., сумата от още 35 969.16лв., ведно със законната лихва, считано от 12.06.2018г. до окончателното й изплащане.В останалата част решението на първоинстанционния съд като правилно следва да бъде потвърдено. В полза на ищеца Я.И. следва да се присъдят съответната част от разноските, които същия е направил в заповедното и първоинстанционното производство, както и тези, които е сторил във въззивната инстанция.Същите възлизат на сумата от общо 8432 /осем хиляди четиристотин тридесет и два/ лева, формирани, както следва – 2800 лв. за заповедното производство, 1297 лв. за първоинстанционното и 4335 лв. за въззивното производство. На О. не се дължат разноски, респ. не се дължи възнаграждение на процесуалния му представител за безплатно процесуално представителство по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата. По частните жалби на страните срещу определението на СГС за разноските по чл. 248 ГПК: Същите следва да се оставят без разглеждане поради липса на предмет. Въззивната инстанция е формирала извода, че предявеният иск е изцяло основателен, което означава, че в полза на адвоката на насрещната страна не се дължи възнаграждение за предоставеното безплатно представителство в производството пред първоинстанционния съд, както и че се дължат разноски само на ищцовата страна в производството. Жалбите биха били разгледани по същество, само при съвпадение в изводите на въззивния и първоинстанционния съд, каквато не е настоящата хипотеза. Що се отнася до допълнително присъдените в полза на ищеца И. разноски с определението от 04.02.2025 г. по чл. 248 ГПК от първостепенния съд, то същите се вземат предвид от настоящата инстанция и се присъждат по реда на чл. 78, ал. 1 ГПК, при което не се получава ощетяване на съответната страна в производството. Предвид горното, съдът