Решение № 186 от 8.12.2023 г. на Окръжен съд - Кърджали по дело № 273/2023 г.

производството три въззивни жалба, настоящата инстанция приема, че предмет на нейния въззивен контрол е произнасянето на решаващия съд по така предявения евентуален иск с правно основание чл.236, ал.2 от ЗЗД, извършено с постановените по делото основно Решение № 110/13.04.2023 г., с което ответницата Ф. Ц. К. е осъдена да заплати на ищеца обезщетение в размер на от 3 271.50 лв. и допълнително Решение № 177/05.07.2023 г., с което с изложените вече мотиви въззивната инстанция приема, че решаващият съд е отхвърлил искането на ищеца за присъждане на сума, съставляваща разлика между присъдения размер от 3 271.50 лв. до увеличения такъв в производството от 5 373.33 лв. Въззивната инстанция за да се произнесе, от фактическа страна приема за установено в производството следното: Страните по делото не спорят, че съгласно § 6 от Постановление № •••• на МС от 15.05.2015 г. / Обн., ДВ, бр. 37 от 22.05.2015 г., в сила от 1.07.2015 г./ дейността, архивът, правата и задълженията по договорите, сключени във връзка с дейността по настаняването под наем, управлението и експлоатацията на жилищния фонд на Министерството на отбраната и на движимите вещи в него, преминават от реорганизираните административни звена на Министерството на обраната в И. "•••••". Вземания, произтичащи от ползването на имоти от жилищния фонд на МО и от договорите сключени във връзка с дейността по настаняването под наем, управлението и експлоатацията на жилищния фонд на МО били прехвърлени от МО на И. "••••••". Със Заповед № РД-••-•••/10.10.20•• г. на ИД на ИА „Д.“ ответницата в първоинстанционното производство – Ф.Ц.К.., със семейството си, била настанена в жилище, съставляващо част от жилищния фонд на МО, представляващо ап.•, находящо се на ет.• във вход „•“ на ул.“В.“ № • в гр. М., състоящо се от 3 стаи, кухня, баня, избени помещения № 14, 19 и тавански помещения № 8, 11. С договор peг. № РД-••-••••/10.10.20•• г., сключен между ИА „Д.“ и Ф.Ц.К.. жилищният имот бил отдаден под наем на ответницата за срока на трудовото й правоотношение с МО (чл.3) и срещу наемна цена в размер на 41.53 лева месечно (чл.2). С уведомително писмо – предизвестие с изх. № 14572/22.07.2016 г. на И. "••••••", връчено на Ф. Ц. К. на 25.07.2016 г., същата била уведомена, че сключеният с нея договор се прекратява и в едномесечен срок от получаване на предизвестието следвала да освободи обитаваното жилище, като при освобождаването му следвало да представи документи, удостоверяващи заплащането на дължимия наем. Указано й е и, че при наличие на задължения за наем (обезщетение), събирането на дължимите суми ще бъде извършено по съдебен ред. В този аспект е представена и служебна бележка, от прочита на която се установява, че считано от 26.01.2016 г., ответницата К. по силата на безсрочен трудов договор е започнала работа като „••••“ в „Т.Б.“ ••. Видно от Заповед № ЗС-•••/16.11.20••г. на Министъра на отбраната, на основание чл. 80 „а“ от ЗДС е определен срок за доброволно освобождаване на имота до 22.01.2018г. и е насрочено принудително изземване по административен ред на 29.01.2018 г. от 11.00 часа. Установено е по делото, че поради липсата на доброволно освобождаване на жилището и продължилото ползване на отпаднало правно основание на насрочената за изземване дата, комисия, с протокол от 29.01.2018 г. и Приложение № 1 към него, констатирала, че Ф. Ц. К. и домакинството й, категорично отказвали да освободят и напуснат имота. След издаването на постановление № ••••/03.04.2018г. от ИД на ИА „В.“, имотът бил предаден доброволно на агенцията на 17.10.2018г. /за което е бил съставен Протокол с изх. № 16855/07.11.2018г./. Посочено е в протокола, че не са били представени вносни бележки за платени наеми. Горепосоченото постановление е обжалвано. Видно от писмо изх. № 12297/27.08.2018 г. на И. "••••••" Ф. Ц. К. била уведомена, че с Решение № 133/26.04.2018 г. на АС – Кърджали, жалбата й била отхвърлена като неоснователна. От приетото заключение по назначената Съдебно-счетоводна експертиза с вещо лице Г.Д., се установява, че за процесното жилище с адрес: гр. М., ул. “В.“ № •, вх. •, ап. •, средният пазарен месечен наем за периода от 25.02.2017 г. до 17.10.2018 г. е в размер на 5 373.33 лева, или по 260 лева - месечно. При така установената фактическа обстановка, съда приема от правна страна следното: Предметът на спора се определя от наведените от ищеца с исковата молба фактически обстоятелства, от които произтича защитаваното от него субективно материално право, и кореспондиращия на тях петитум. Обстоятелствата формират основанието на иска, а подвеждането им под приложимата правна норма съставлява правна квалификация на иска, чието определяне е в компетентността на съда. В конкретния случай заявената при условията на евентуалност претенция е тази за присъждане на обезщетение, дължимо от наемател, при задържане на наетото жилище след прекратяване на наемното правоотношение и при противопоставяне на наемодателя, както правилно е приел и районният съд. Съгласно разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ЗЗД, когато наемателят продължи ползването на наетия имот след прекратяване на наемния договор въпреки противопоставянето на наемодателя, той дължи вече не наем, защото е престанал да бъде наемател, а обезщетение за вредите, които могат да се изразят както в претърпените загуби от амортизацията на вещта, така и в пропуснатите ползи. Доколкото по силата на закона между страните възниква "квазинаемно" правоотношение, задължението за заплащане на наемна цена има обезщетителен, а не престационен характер, което не лишава наемодателя от правото да иска овъзмездяване на действително претърпените вреди, ако докаже, че размерът им е по-висок от уговорения наем. В посочения смисъл е практиката на ВКС - Решение № 90 от 08.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 3/2009 г., І т. о.; Решение № 68 от 21.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 697/2008 г., ІІ т. о., Решение № 18 от 05.03.2010 г. на ВКС по т. д. № 527/2009 г., І т. о. и Решение № 164 от 28.10.2010 г. на ВКС по т. д. № 1079/2009 г., ІІ т. о., в които е прието, че с разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ЗЗД законодателят е установил необоримата презумция, че при неизпълнение на задължението на наемателя да върне вещта след прекратяване на договора, наемодателят задължително търпи вреди поради лишаване от правото му да я ползва. Доколкото по силата на закона обезщетението не може да бъде по-ниско от уговорения наем, то ще е съизмеримо със среднопазарната цена, ако в процеса ищецът докаже, че в периода, в който е бил лишен от ползването, тази цена е надвишавала по размер така уговорения наем. Основателността на иска по чл. 236, ал. 2 ЗЗД е в зависимост от наличието на следните предпоставки: между страните да е сключен договор за наем на процесния недвижим имот; договорът за наем да е прекратен; наемателят да е продължил ползването на имота въпреки противопоставянето на наемателя. С оглед статута на имота предмет на договора за наем – апартамент от ведомствения жилищен фонд на Министерство на отбраната, към датата на сключване на договора за наем, условията и редът за настаняване са се уреждали с Наредба № 3 от 19.08.1998 г. за настаняване в жилища, ателиета и гаражи от ведомствения жилищен фонд на Министерството на отбраната, в сила от 11.09.1998 г. Ползването под наем предполага сложен фактически състав – заповед за настаняване – чл. 21, ал. 3 от наредбата, като съгласно чл. 23, въз основа на заповедта за настаняване се сключва писмен договор за наем с изпълнителния директор на агенцията или упълномощено от него лице, в който се определят: редът за предаване и приемане на имота; правата и задълженията на наемодателя и на наемателя; наемната цена; срокът; санкциите и отговорността при неизпълнение на задълженията; поддържането, текущите и основните ремонти, редът за прекратяване на наемното отношение и др. В ал. 2 изрично е уредено, че наемателите се въвеждат във владение от длъжностни лица на агенцията, за което се съставя двустранно подписан протокол и какъвто по делото е представен. В чл. 24 от наредбата е уредено, че наемната цена се определя със заповед на министъра на отбраната съобразно критериите, установени в глава четвърта от Правилника за прилагане на Закона за държавната собственост. В заповедта по ал. 1 се определя и размерът на обезщетението, което заплащат лицата, заемащи жилища, гаражи или ателиета без правно основание или на отпаднало такова. Редът и начинът за плащането на наемната цена и разходите, свързани с ползването на наетия имот, се определят със заповед на изпълнителния директор на агенцията и се включват в договора за наем. В чл. 27 са уредени основанията за прекратяване на наемните отношения, а в чл. 28 е уреден реда за прекратяване, като препраща към Закона за задълженията и договорите на основанията, посочени в чл. 27 и в договора за наем, с едномесечно писмено предизвестие, което се връчва на наемателя по реда на Гражданския процесуален кодекс, като освобождаването на наетия имот и предаването му на агенцията се извършва от бившия наемател или пълнолетен член на неговото семейство, за което се съставя протокол за приемане-предаване на имота. С оглед изложеното и при безспорно установената фактическа обстановка съда намира, че са доказани предпоставките за уважаване на иска по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД - сключен валиден договор за наем на процесния апартамент, представена настанителна заповед, протокол за предаване на имота така както изисква Наредба № 3/1998 г. и както изрично е записано в договора за наем. На следващо място е доказано и, че договорът за наем с наемателя е бил прекратен по надлежния ред установен в договора, ЗЗД и Наредбата, предизвестието за прекратяване е надлежно връчено на наемателя и същия е продължил ползването на апартамента. Предвид изложеното предявеният иск се явява основателен. Относно дължимият се размер, съдът разбира се съобрази приетото заключение, изготвено по назначената на стадия на първоинстанцинното производство ССЕ, съгласно което средният пазарен месечен наем възлиза на 260 лв., а за търсения период от 25.02.2017 г. до 17.10.2018 г. е в размер на 5 373.33 лева и определено съгласно цитираната вече константна съдебна практика, надвишава по размер така уговорения наем от 41.53 лв. Взе предвид обаче и приетите по реда на чл.266, ал.2, т.2 от ГПК пред настоящата инстанция писмени доказателства – платежни нареждания, от които установи, че в процесния период, а именно за месеците от м.март 2017 г. и до м.август 2018 г., вкл., К. е заплащала на ищеца- А. месечна сума, равняваща се на договорената наемна цена от по 41.53 лв. И тук следва, с оглед задължението на въззивната инстанция съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК, да се обсъди изрично релевирания във въззивната жалба довод, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по направеното от ответницата К. възражение за изтекла погасителна давност по чл. 111, б. „б“ от ЗЗД. За да се произнесе настоящата инстанция съобрази, че възражението като направено пред решаващия съд от надлежна страна- ответницата и в срока по чл.313 от ГПК с отговора на връчената й искова молба, е допустимо и по него първоинстанционният съд е дължал произнасяне, което обаче действително не е направил. Вземанията на наемодателя обаче по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД не са периодични плащания и следователно не се погасяват с изтичане на кратката тригодишна давност. Същите представляват хипотеза на неоснователно обогатяване и се дължат по силата на изричната законова разпоредба (не на договорно основание, тъй като правоотношението между страните вече е прекратено), поради което се погасяват след изтичане на общия петгодишен давностен срок по аргумент от чл. 110 от ЗЗД. В този смисъл и съдебната практика, обективирана и в Определение № 746/30.12.2015 г., постановено по т. д. № 3754/2014 г.по описа на II т. о., ТК на ВКС. И тъй като исковата молба е предявена на 10.10.2022 г., в настоящия казус от началната дата на исковия период – 25.02.2017г. до 10.10.2017г., петгодишният погасителен давностен срок е изтекъл, той обаче определено не е изтекъл за процесния период от 11.10.2017 г. до 17.10.2018 г., вкл., поради което вземанията на ищеца не са погасени по давност за този период и с оглед посоченото в предходния абзац се дължат на същия в следния размер – 3 380 лв. / 13 м. Х 260 лв. месечен пазарен наем/, от който размер следва да бъдат приспаднати заплатените за периода от м.10.2017 г. до м.08.2018 г., вкл., суми в размер на 456.83 лв./11 м. Х 41.53 лв./, или предявеният иск се явява основателен до размера на сумата от 2 923.17 лв. С оглед изложеното, следва в производството обжалваното допълнително Решение № 177/05.07.2023 г. да бъде отменено изцяло, а основното Решение № 110/13.04.2023 г., да бъде отменено в обжалваната му част, с която Ф. Ц. К. е осъдена да заплати на И "••••••" сумата в размер на 3 271.50 лева, съставляваща обезщетение за ползване на недвижим имот след прекратяване на наемен договор в периода от 25.02.2017 г. до 17.10.2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на иска до окончателното изплащане на сумата, за разликата над 2 923.17 лв. до 3 271.50 лв. и за периода от 25.02.2017 г. до 10.10.2017 г., както и в частта за направените по делото разноски за разликата над 742.39 лв. до присъдените от 830.86 лв., вместо което искът следва да бъде отхвърлен за тази разлика за сумата в размер на 2 450.16 лв. / 5 373.33 лв.- 2 923.17 лв./, и за периода от 25.02.2017 г. до 10.10.2017 г., поради изтекла погасителна давност и извършено частично плащане, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на иска до окончателното изплащане на сумата. Решението в останалата му обжалвана част следва да бъде потвърдено. При този изход на делото във въззивната инстанция, при наличие на три въззивни жалби и при съблюдаване на направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на Ф. К., настоящата инстанция намира, че в производството се следва присъждане на разноски на И. "••••••" само за изцяло уважената й въззивна жалба с № 4125/3008.2023 г. в размер на 42.05 лв. за платена ДТ и 360 лв. за юрисконсултско възнаграждение. По отношение на останалите две въззивни жалби на всяка от страните, с оглед частичното им уважаване, респ. частичното им отхвърляне, по компенсация, не се следва присъждане на разноски за въззивната инстанция. Водим от горното, въззивният съд