Решение № 1057 от 4.8.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 1499/2022 г.

Производството е по реда на чл. 250 ГПК. С влязло в сила решение № 1473/29.11.2023 г., постановено по настоящото дело, са отхвърлени предявените от „ВАТИЯ КВАРЦ“ АД срещу Държавата искове, както следва: 1/ по чл. 26, ал.1, пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на чл. 31, ал. 2 от сключения между страните на 04.12.2019 г. договор за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗПБ - неметални полезни изкопаеми - индустриални минерали - каолинова суровина и кварцов пясък в каолиновата суровина, от находище „ЗЛАТЕН ДОЛ", участъци II и III, община Ветово, област Русе; 2/ по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 8, ал. 2, т. 14 от сключения договор. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 500 лева – разноски по делото.. С решение № 457/11.08.2025 г. по търговско дело № 605/2024 г. на Апелативен съд – София е отменено постановеното по настоящото решение № 554/14.04.2024 г., с което СГС е отхвърлил искането на ищеца по чл. 250 ГПК, като е върнал делото за разглеждане на молбата. Искането е основателно. Предявени са в кумулативно съединение искове по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване несъществуването на следните вземания за неустойки по чл. 31, ал. 2 от договор от 04.12.2019 г. за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗПБ - неметални полезни изкопаеми - индустриални минерали - каолинова суровина и кварцов пясък в каолиновата суровина, от находище „ЗЛАТЕН ДОЛ“, участъци II и III, община Ветово, област Русе, а именно: 1/ за сумата 81 849,60 лева /41 849,04 евро/ - за неизпълнение на задължение по чл. 8, ал. 2, т. 14 от договора; 2/ за сумата 81 849,60 лева /41 849,04 евро/ - за неизпълнение на задължение по чл. 14, ал. 5 от договора за 2020 г. По основателността на претенциите съдът намира следното: Като безспорни и установени с влязлото в сила решение не подлежат на доказване следните обстоятелства: 1/ наличието на облигационно правоотношение между страните по договор от 04.12.2019 г. за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗПБ - неметални полезни изкопаеми - индустриални минерали - каолинова суровина и кварцов пясък в каолиновата суровина, от находище „ЗЛАТЕН ДОЛ“, участъци II и III, община Ветово, област Русе със съдържанието на представения към исковата молба документ; 2/ валидна неустоечна клауза по чл. 31, ал. 2 за обезщетяване на вредите от неизпълнение или неточно изпълнение на задълженията по чл. 8, ал. 2, т. 14 и по чл. 15, ал. 5; 3/че договорът е влязъл в сила на 19.12.2019 г.; 4/ че за 2020 г. находището не е било въведено в експлоатация и през тази година не е извършван добив; 5/ че за това ответникът е бил надлежно уведомен с писмо, получено от него на 27.01.2021 г.; 6/ че ищецът е представил на ответника годишен работен проект за 2020 г, със съдържанието на документа на л. 293 и сл. /представен към молбата от 21.09.2023 г/, както и план за управление на минните отпадъци със съдържанието на документа на л. 351 и сл. /представен към молбата от 21.09.2023 г./. Искът за установяване несъществуване на вземането за сумата 81 849,60 лева /41 849,04 евро/ - неустойка за неизпълнение на задължение по чл. 8, ал. 2, т. 14 от договора, е основателен. От представеното пред въззивния съд /л. 122 от делото на САС/ кредитно известие № 1000020181/21.01.2025 г. към фактура № 1000015357/12.05.2022 г., както и от изявлението на процесуалния представител на ответника в последното открито съдебно заседание,се установява, че в хода на процеса ответникът не подържа претенцията за вземането. Следователно не твърди и установява то да е възникнало. Ето защо искът за установяване несъществуването му е основателен и следва да бъде уважен. По иска за установяване несъществуване на вземането за сумата 81 849,60 лева /41 849,04 евро/ - неустойка за неизпълнение на задължение по чл. 14, ал. 5 от договора: Съгласно чл. 14, ал. 5 концесионерът е длъжен да отчита ежегодно в срок до 31.март пред министъра на енергетиката изпълнението на плана за управление на минните отпадъци, включително за количествата и състава за депонираните минни отпадъци, както и за резултатите и изводите от провеждания собствен мониторинг. Това задължение за отчет – както е уговорено, а и с оглед нормативната уредба на дейността по управление на минните отпадъци /в чл. 22а и сл. ЗПБ и Наредбата за управлението на минните отпадъци/ предполага наличие на такива. Логично е при липса на генерирани минни отпадъци да не се провежда и дейност по управлението им, респ. да няма какво да се отчита. Следователно задължението за отчет на плана по чл. 14, ал. 5 от договора възниква едва когато има отпадъци, които да се управляват съобразно одобрения план. В случая от началото на договора до края на отчетния период - 31.12.2020 г., находището не е било в експлоатация, за което ответникът е бил надлежно и своевременно уведомен. Ето защо не са били генерирани и минни отпадъци, план за управлението на които да се изпълнява. Съдът споделя доводите на ищеца, че поради това за 2020 г. задължение за представяне на отчет по чл. 14, ал. 5 от договора не е възникнало, поради което не е налице и неизпълнение, за което да се дължи претендираната от концедента неустойка по чл. 31, ал. 12. Искът за признаване несъществуването на неустоечния дълг е основателен и следва да бъде уважен. По разноските: На основание чл. 78, ал. ГПК на ищеца се следват своевременно поисканите разноски съобразно уважената част от исковете. Претендира такива по списък по чл. 80 ГПК /л. 614/, както следва: 6 547,97 лева – за държавна такса по исковете по чл. 124, ал. 1 ГПК, 8 000 лева за адвокатско възнаграждение. Видно от представените доказателства, уговореният и платен хонорар в претендирания размер е за защита по всички предявени четири иска, като в договора не е посочено каква част от възнаграждението е за защита по всеки от тях. Ето защо съдът приема, че е уговорено и платено поравно за всяка претенция – по 2 000 лева за всеки иск. Съобразно уважената част от исковете на ищеца се следват разноските за държавна такса в посочения размер, както и 4 000 лева – за адвокатско възнаграждение. Общо на ищеца следва да се присъдят разноски от 5 393,09 евро. Разноските, които се следват на ответника съобразно отхвърлената част от исковете, са му присъдени с решението от 29.11.2023 г. Така мотивиран, съдът