Решение № 166 от 27.5.2026 г. на Окръжен съд - Благоевград по дело № 1146/2025 г.

Производството е по реда на глава ХХI от НПК. Образувано е по въззивна жалба на а. К., подадена в качеството му на защитник на подсъдимия В. Г. С., ЕГН ••••••••••, срещу Присъда с рег. № 17 от 04.09.2025 г. по н.о.х.д. № 511/2024 г. по описа на Районен съд Разлог. С обжалвания съдебен акт В. Г. С., ЕГН ••••••••••, е признат за виновен в това, че на 02.08.2024 г. около 21:35 ч. в гр. ••• в гараж на къща, находяща се на ул. „П.“ № 42, е отнел чужди движими вещи – 2500 лв. в брой от владението на собственика М. А. К. от гр. •••, с намерение противозаконно да ги присвои, като за това е употребил сила – блъснал силно детска количка, дърпана от М. А. К. от гр. Б..., при което съборил последната на земята – престъпление по чл. 198, ал. 1 от НК, поради което и на осн. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години. На осн. чл. 41, ал. 6 от НК във вр. с чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС е оП.ен „общ“ режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода за срок от две години. На осн. чл. 59, ал. 1 и ал. 2 НК е приспаднато времето, през което подсъдимият В. Г. С. е бил задържан в РУ– гр. ••• за срок до 24 часа със Заповед за задържане на лице рег. № 3794 зз-106/03.08.2024 г. на осн. чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, времето през което е бил задържан в Следствен арест Благоевград за срок до 72 часа с постановление от 04.08.2024 г. на РП Благоевград, ТО – Разлог, на основание чл. 64, ал. 2 от НПК, както и времето през което спрямо подсъдимия е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, с оП.ение № 943 от 05.08.2024 г. по ч.н.д. № 447/2024 г. по описа на РС Разлог, като един ден задържане се зачита на един ден лишаване от свобода. С присъдата районният съд се е произнесъл относно гражданския иск, като е осъдил В. Г. С. да заплати на М. А. К., ЕГН ••••••••••, сумата от 1400 лв., представляваща обезщетение за причинените й имуществени вреди, като пряка и непосредствена последица от извършеното престъпление по чл. 198, ал. 1 от НК, ведно със законната лихва, считано от 02.08.2024 г. до окончателното изплащане на главницата. Районният съд се е произнесъл и относно разноските по делото, като е осъдил В. Г. С. да заплати: по сметка на РС Разлог сумата от 56 лв. – дължима държавна такса върху уважения размер на гражданския иск и сумата от 5 лева за служебно издаване на изпълнителен лист; на осн. чл. 189, ал. 3 НПК да заплати по сметка на ОДМВР-Благоевград сумата от 170,60 лв., представляващи разноски по досъдебната фаза на делото за изготвяне на видеотехническа и лицево идентификационна експертиза, ведно със сумата от 5 лв. – държавна такса за служебно издаване на изпълнителен лист; на осн. чл. 189, ал. 3 НПК да заплати по сметка на РС Разлог сумата от 1658,80 лв., представляваща направени разноски в съдебната фаза на процеса за изготвяне на комплексна съдебномедицинска експертиза, ведно със сумата от 5 лв. държавна такса за служебно издаване на изпълнителен лист. С въззивната жалба се навеждат доводи за неправилност и необоснованост на присъдата. Защитникът поддържа, че не са били събрани доказателства за извършването на грабеж. Навежда аргументи, че подсъдимият не е имал умисъл относно блъскането на количката и събарянето на пострадалата на земята. Поддържа, че дори и да се приеме, че е осъществено противозаконно отнемане на парична сума, е налице кражба, а не грабеж. Счита, че по делото не се доказва размера на отнетата сума. Намира за установено, че подсъдимият е похарчил около 100 лв., а с оглед на задържането му не е имал възможност на похарчи 1400 лв. Според защитника присъдата не е съобразена със здравословното състояние на подсъдимия. Счита, че районният съд не е обсъдил посочените оплаквания. Намира обвинението за недоказано, поради което счита, че неправилно съдът е осъдил подсъдимия да заплати разноските по делото. Моли обжалваната присъда да се отмени и да се оправдае подсъдимия, а ако съдът приеме, че подсъдимият е автор на престъплението, той да бъде осъден за кражба, а не за грабеж. Моли при налагане на наказание лишаване от свобода същото да бъде в размер на 13 месеца. В хода на съдебните прения пред окръжния съд представителят на ОП Благоевград счита, че присъдата е правилна и законосъобразна. Намира, че районният съд правилно е оценил доказателствата по делото и е приел, че деянието е извършено от подсъдимия. Относно правната квалификация изразява становище, че от лицево-идентификационната и видеотехническа експертиза се установява, че е налице използване на сила чрез блъскане на количката и събарянето на пострадалата на земята, поради което е налице грабеж, а не кражба. Счита, че съдът е отчел здравословното състояние на подсъдимия като е приложил чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. Намира, че съдът правилно е индивидуализирал наказанието. Моли присъдата да се потвърди. Защитникът а. К. намира за доказано, че преди извършването на инкриминираното деяние подсъдимият се е намирал в нетрезво състояние. Счита, че не е доказано той да е блъснал пряко пострадалата. Изразява становище, че е доказана кражба, а не грабеж. В тази връзка намира, че присъдата не е правилна, поради което иска същата да бъде отменена или въззивният съд да приложи материалния закон като преквалифицира деянието в кражба. В хода на съдебните прения подсъдимият поддържа, че си спомня, че е бил пиян и че е паднал заедно с пострадалата. Сочи, че е взел пари от нея, но навежда, че те не са били 2000 лв., а около 1200-1300 лв. Твърди, че е похарчил 100 лв. от тях. Посочва, че докато е бил в затвора е претърпял инфаркт и че вече е имал три инфаркта. Постоянно бил в болницата, но нямало никой с него, понеже родителите му били починали. В своята последна дума подсъдимият посочва, че иска да може да се грижи за себе си, понеже нямало кой друг да го прави, вкл. нямало кой да му купува хапчетата, които приема. Окръжен съд Благоевград, като взе предвид доводите и възраженията на страните, доказателствата по делото и като по реда на чл. 314 НПК извърши цялостна служебна проверка на обжалваната присъда, намери за установено следното: За да постанови присъдата си районният съд е събрал по предвидения в НПК ред гласни и писмени доказателства и доказателствени средства – обясненията на подсъдимия, показанията на разпитаните свидетели, като са прочетени свидетелски показания, дадени в хода на ДП: на осн. чл. 281, ал. 5, вр. с ал. 1, т. 1 от НПК са прочетени показанията на свид. Пирин Александров ••• находящи се на л.15 от ДП и на свид. Велко Г. Неделчев, находящи се на л.17 ДП; на осн. чл. 281, ал. 4, вр. с ал. 1, т. 2 от НПК са прочетени показанията на свид. ••• находящи се на л.20 ДП. Приети са заключение по комплексна съдебно-медицинска експертиза и заключение по видеотехническа и лицево-идентификационна експертиза. По делото са събрани и писмени доказателства, които районният съд е приобщил по съответния ред към доказателствената съвкупност. Въз основа на доказателствения материал по делото се установява следното от фактическа страна: Подсъдимият В. Г. С. е роден на ••• г. в гр. ••• ••• има •••, ••• и е безработен. Обясненията на подсъдимия възпроизвеждат обстоятелства относно неговото здравословно състояние. Такива се установяват и от приобщената по делото подробна медицинска документация. По делото е приета комплексна съдебно-медицинска експертиза, ... Според експертното заключение подсъдимият е с ... В о.с.з. вещото лице ••• посочва, че инфаркта на подсъдимия наистина е голям и обширен. Вещото лице ••• сочи, че общото здравословно състояние на подсъдимия е задоволително, но той е прекарал масивен инфаркт, има изразена сърдечна недостатъчност и има предписано лечение. В хода на делото подсъдимия е изтърпявал мярка за неотклонение „... Влошеното здравословно състояние на подсъдимия е било внимателно преценено от ОС Благоевград, .... Пострадалата М. А. К. е гледала В. С. като малък и го е познавала. Към 02.08.2024 г. тя не работила, била ... На 02.08.2024 г. вечерта М. А. К. била седнала на пейка, която се намирала на улицата пред нейния дом, находящ се в гр. ••• на ул. „П.“ № 42. К. имала в себе си парична сума в .... В. С. похарчил част от отнетите пари. .... Така описаната фактическа обстановка се установява въз основа на оценката на събрания доказателствен материал. Показанията на М. А. К. възпроизвеждат обстоятелства относно отношенията й с В. С., ... Значителна част от показанията на К. не се намират в противоречие с обясненията на подсъдимия и няма причина в тази тяхна част те да бъдат кредитирани, доколкото не противоречат и на останалия доказателствен материал. Затова обстоятелства, възпроизведени от тази част от показанията на К., следва да се приемат за установени по делото. Така се установяват по делото обстоятелствата относно отношения й със С., здравословното й състояние, употребата на алкохол от страна на С., оставането им насаме, падането й на земята, отнемането на парична сума, както и конкретните реплики, които са били разменени между К. и С.. Защитата оспорва доказаността на обвинението, но подсъдимият всъщност не е дал обяснения по част от фактическото обвинение, макар че е участвал в съдебните прения и е изразил своето отношение към обвинението в своята последна дума. С оглед на това не са налице негови обяснения, които да противоречат или да потвърждават част от показанията на пострадалата. На осн. чл. 103, ал. 3 НПК обаче не може да се правят изводи във вреда на обвиняемия, поради това, че не е дал или отказва да даде обяснения или не е доказал възраженията си. Подсъдимият В. С. оспорва упражняването на принудата и размера на отнетата сума. Затова относно тези обстоятелства са налице противоречия между обясненията му и показанията на свид. М. К.. Противоречията между тях следва да се отстранят чрез съпоставката на тези гласни доказателствени средства с останалия доказателствен материал. Правилно районният съд е отчел това, че К. е единствен очевидец на инкриминираното деяние, че е възприела обстоятелствата лично и непосредствено, че свидетелката добре си спомня обстоятелствата, свързани със случилото се, както и че показанията й са непротиворечиви и последователни. Тези характеристики на показанията й повишават тяхната доказателствена стойност и ги правят по-достоверни. От друга страна, обясненията на подсъдимия имат двойна природа, понеже освен доказателствено средство те представляват и средство за защита (виж решение № 163 от 9. V.1990 г. по н. д. № 163/90 г., I н. о. решение № 88 от 14.09.2016 г. по н. д. № 275/2016 г., Н. К., ІІІ н. о. на ВКС, както и Павлов, Стефан. Наказателен процес на Република България (обща част). София, Сиби, 1996, стр. 359), което влияе при оценката на тяхна достоверност. Показанията на свидетелката ••• възпроизвеждат производни доказателства, тъй като тя не е очевидец на инкриминираното деяние, но е възприела непосредствено това, което й е било споделено от пострадалата. Производните доказателства служат за проверка на първичните (виж Павлов, Стефан. Наказателен процес на Република България (обща част). София, Сиби, 1996, стр. 354). Затова достоверността на показанията на пострадалата може да се провери чрез съпоставката им с показанията на свид. •••. ••• потвърждава значителна част от заявеното от К.. Свид. ••• посочва, че С. е предложил на К. да й помогне с количката, че двамата са минали през портата, че е било налице бутане от страна на С., вследствие на което К. е паднала на земята и че С. е взел парите от портмонето й, които са били около 2000 лв., но свидетелката изрично сочи, че не си спомня точната сума. Показанията на ••• възпроизвеждат и първични доказателства в частта им, с която свидетелката заявява ... Показанията на ••• възпроизвеждат косвени доказателства, понеже установяват, че .... Свидетелката ••• ••• е .... Косвените доказателства трябва да се обсъждат във връзка с всички останали, те не се използват само когато няма преки доказателства, а наред и във взаимодействие с тях (Павлов, Стефан. Наказателен процес на Република България (обща част). София, Сиби, 1996, стр. 352-353). Затова при наличието на противоречие в доказателствения материал, то би могло да се отстрани, като косвените доказателства бъдат анализирани в съвкупност с останалите доказателства по делото. Така и в настоящия случай се отстранява противоречие между показанията на пострадалата и обясненията на подсъдимия, ... По делото е прието заключение по видеотехническа и лицевоидентификационна експертиза, което следва да се кредитира като компетентно и професионално изготвено от експерта, който е трето незаинтересовано от изхода на делото лице. Районният съд надлежно е обсъдил това експертно заключение и видеофайловете от компактдиска. Заключението не сочи категорично идентификацията на конкретни лица й предмети. Обстоятелствата, които се установяват с тези доказателства обаче кореспондират със заявеното от пострадалата. При освидетелстването подсъдимия С. е носил сходни дрехи, които има мъжът на видеозаписите. Показанията на свид. ••• възпроизвеждат производни доказателства, доколкото той посочва какво е констатирал при анализирането на видеозаписите. Затова те се ползват с много по-ниска доказателствена стойност спрямо първичните доказателства, които в случая са самите видеозаписи. Затова приоритет следва да се даде на първичните доказателства, доколкото в настоящия случаи е имало възможност и те са били надлежно приобщени към доказателствения материал по делото. Същевременно обаче следва да се отчете, че производните доказателства служат за проверка на първичните (виж Павлов, Стефан. Наказателен процес на Република България (обща част). София, Сиби, 1996, стр. 354). В тази връзка следва се посочи, че посоченото от ••• подкрепя първичните доказателства и потвърждава изводите в експертното заключение. Показанията му уточняват и разминаването във времевия диапазон посочен в записите. С оглед на това в своята съвкупност с оценката на останалите доказателства, експертното заключение и видеозаписите установяват мястото на извършване на инкриминираното деяние, неговия механизъм и част от репликите, които са си разменили подсъдимият и пострадалата. Районният съд надлежно е изложил съображения относно това, че разликата в часа се дължи на настойките на камерите и е посочил, че това се подкрепя от момента на сигнала, подаден от К.. По тези съображения правилно районният съд е счел, че това експертно заключение в съвкупност с останалите доказателства по делото обуславя извод, че автор на деянието е подсъдимия В. С.. Първоинстанционният съдебен състав надлежно е изложил съображения относно освидетелстването на С. и разпознаването му от ••• по цифрите, които са били изписани на тениската му, които обаче са били обърнати наобратно. В тази връзка следва да се отчете, че самият подсъдим не отрича самото отнемане на паричната сума и авторството му на деянието се потвърждава от показанията на К., •••, които са подкрепени от оценката на останалия доказателствен материал, поради което неправилното възприемане и възпроизвеждане на числото върху дрехата му от страна на ••• само по себе си не е аргумент, че С. не е автор на инкриминираното деяние, доколкото и следва да се отчете и че изначално показанията на ••• са производно доказателство, поради което като цяло имат ниска доказателствена стойност, независимо дали възпроизвеждат обвинителни доказателства в полза на обвинението или оправдателни доказателства в полза на защитата. Относно конкретния механизъм на упражняването на силата и бутането е налице частично несъответствие между показанията на пострадалата и експертното заключение. Това противоречие следва да се отстрани като относно тези обстоятелства се кредитира експертното заключение, понеже то е изготвено от трето незаинтересовано лице, въз основа на обективен доказателствен материал /компактдиск, видеозаписи, портмоне, фотоалбум/, а оценката на показанията на К. следва да отчете, че тя е пострадала, частен обвинител и граждански ищец по делото, поради което тя е заинтересована от изхода на делото и свидетелските й показания се ползват с по-ниска доказателствена стойност от тази, с която се ползва експертното заключение и доказателствените средства, възпроизвеждащи обективно обстоятелства, които са част от предмета на делото. По изложените съображения се явяват правилни крайните изводи на районния съд, че обвинението е доказано от фактическа страна. Въз основа на установеното от фактическа страна, Окръжен съд Благоевград достигна до следните правни изводи: Престъплението грабеж има три основни състава, визирани в алинеи 1, 3 и 4 на чл. 198 от НК (оП.ение № 202 от 14.07.2015 г. по ч. н. д. № 611/2015 г. на Апелативен съд - София). В случая правното обвинение е за извършването на грабеж по чл. 198, ал. 1 НК. Съгласно решение № 156 от 08.06.1988 г. по н. д. № 126/1988 г., I н. о. на ВС грабежът представлява отнемане на чужда движима вещ от другиго с цел да бъде противозаконно присвоена, като се употреби за това сила или заплашване. Той е съставно престъпление и обхваща престъпните състави на кражбата и принудата. Като елемент на престъплението грабеж, принудата върху личността на владелеца е средство за отнемане на чуждата вещ. Според чл. 10 НК общественоопасно е деянието, което застрашава или уврежда личността, правата на гражданите, собствеността, установения с Конституцията правов ред в Република България или други интереси, защитени от правото. Степента на обществената опасност на деянието е повисока, колкото повече са засегнатите от деянието обществени отношения и колкото по-интензивно е тяхното засягане, т.е. застрашаване или увреждане. Грабежът е двуобектно престъпление. Непосредствени обекти на престъплението грабеж са отношенията, свързани с упражняването на правото на собственост, както и отношенията, касаещи човешката личност и свободното й формиране на воля и избор на поведение (в този смисъл решение № 215 от 29.11.2018 г. по н. д. № 828/2018 г., Н. К., І н. о. на ВКС). При грабежа се засягат обществените отношения, свързани със собствеността, както и тези, които са свързани с личността на гражданите (виж решение № 623 от 11.12.2008 г. по н. д. № 633/2008 г., Н. К., І н. о. на ВКС, решение № 60148 от 30.09.2021 г. по н. д. № 459/2021 г., Н. К., І н. о. на ВКС и др.). Според решение № 194 от 10.04.2009 г. по н. д. № 155/2009 г., Н. К., І н. о. на ВКС поначало грабежът е престъпление с висока степен на обществена опасност, тъй като включва посегателство срещу различни по вид обществени отношения /срещу личността и срещу собствеността/. Грабежът е съставно престъпление и включва посегателство срещу имуществото и срещу личността, поради което и преценката за степента на обществената опасност на деянието е комплексна (решение № 174 от 29.01.2021 г. по н. д. № 667/2020 г., Н. К., І н. о. на ВКС). Степента на обществената опасност на деянието е обусловена от интензитета, в които са били засегнати непосредствените обекти на престъплението (в този смисъл решение № 215 от 29.11.2018 г. по н. д. № 828/2018 г., Н. К., І н. о. на ВКС). Следователно при грабежа степента на обществената опасност на деянието е по-висока, колкото повече са били застрашени или увредени обществените отношения, свързани със собствеността и с личността на гражданите. Засягането на обществените отношения се изразява в тяхното увреждане или застрашаване (виж чл. 10 НК). В случая обществените отношения относно собствеността са били засегнати в една значителна степен. Засягането на тези отношения се изразява в увреждане, но и в застрашаване. В конкретния случай подсъдимият е отнел парична сума в размер на 2500 лв., поради което тази сума е израз на степента, в която са били увредени обществените отношения, свързани със собствеността. Отнетата сума надминава два пъти и половина размера минималната работна заплата през процесния период, което само по себе си показва високата степен на обществената опасност на деянието. Тази сума обаче не отразява изцяло степента, в която тези отношения са били засегнати, което включва и преценката за тяхното застрашаване. В тази връзка следва да се съобрази Тълкувателно решение № 36 от 03.04.1961 г. по н. д. № 16/1961 г., ОСНК на ВС, което обсъжда хипотезата, в която крадецът насочва дейността си към помещения или места, където обикновено се намират движими вещи, но такива вещи не са се оказали там, поради което кражбата не е била довършена. Според тълкувателното решение обществената опасност на опита за кражба се изразява в това, че ако там е имало такива вещи, кражбата е щяла да бъде довършена. Затова и в настоящия случай следва да се отчете, че обществените отношения, свързани със собствеността са били застрашени в една още позначителна степен, но са били увредени само с отнемането на сумата от 2500 лв., понеже към конкретния момент, в който инкриминираното деяние е било извършено, само тази сума е била налице като банкноти в портмонето на К.. Стойността на предмета на престъплението срещу собствеността е само част от обстоятелствата, въз основа на които се оП.я степента на обществената опасност на престъплението (в този смисъл мотивите към т. 7 от Постановление № 6 от 26.04.1971 г. по н. д. № 3/1971 г., Пленум на ВС). Затова степента на обществената опасност на инкриминираното деяние не се оП.я единствено от паричната сума, която е била отнета. При съставното престъпление грабеж, включващо посегателство срещу разнородни обществени отношения, финансовият еквивалент на отнетото имущество няма решаващо значение при преценка степента на обществена опасност на деянието (решение № 302 от 30.06.2009 г. по к.н.д. № 300/2009 г. на ВКС). Затова следва да се прецени и степента, в която са били засегнати отношенията, свързани с личността на гражданите. Използването на сила е по-тежката форма на принудата спрямо алтернативно предвидената в закона по-лека такава, каквато е заплашването (виж решение № 4 от 10.02.2022 г. по н. д. № 1042/2021 г., Н. К., І н. о. на ВКС). Затова използването на сила вместо на заплашване следва да се отчете при индивидуализацията на наказанието, тъй като тя уврежда обществените отношения, свързани с личността, а не ги застрашава само както заплашването. В случая грабежът не е по чл. 198, ал. 3 или ал. 4 НК, а е по ал. 1, като за осъществяването на принудата е използвана сила, а не заплашване, което следва да се отчете при преценката на степента на обществената опасност на деянието, понеже я повишава. Чрез използването на силата са били засегнати обществените отношения, свързани с личността на К., при това в една значителна степен, понеже пострадалата е била приведена в състояние, в което за известен период от време изобщо не е можела да защитава себе си /своята личност/ и своите движими вещи /своята собственост/. По изложените съображения с оглед на значителната степен, в която деянието е засегнало обществените отношения, свързани със собствеността и тези, свързани с личността на гражданите, следва да се приеме, че степента на обществената опасност на деянието е висока, при това до степен, която не позволява приложението на чл. 9, ал. 2 НК. Деянието несъмнено е общественоопасно. От него са настъпили общественоопасни последици, които не са явно незначителни. Показателно за това е обстоятелството, че отнетата парична сума е в размер, надвишаващ два пъти и половина минималната работна заплата. Степента на обществената опасност на дееца и съдебното му минало също се отчитат при преценката за приложението на чл. 9, ал. 2 НК (в този смисъл виж решение № 409 от 08.06.1973 г. по н. д. № 361/1973 г., II н. о. на ВС). Независимо, че по делото се констатират смекчаващи обстоятелства, те не могат да обусловят приложението на чл. 9, ал. 2 НК, поради степента, в която са били засегнати обществените отношения, които са непосредствени обекти на престъплението по чл. 198 НК. Субект на престъплението може да бъде всяко наказателноотговорно лице, което не е собственик на отнетата вещ и което не упражнява фактическа власт върху нея. Подсъдимият е пълнолетен и от доказателствата по делото не може да се направи извод, че е бил невменяем. Следователно той е наказателноотговорно лице по смисъла на чл. 31, ал. 1 НК. Същевременно се установява, че той не е бил собственик на отнетата парична сума в размер на 2500 лв., както и че тя се е намирала във фактическата власт на М. К.. Затова В. С. е годен субект на престъплението по чл. 198, ал. 1 НК. При съставите на грабежа са налице два предмета на престъплението – чужда движима вещ с оП.ена стойност и личността на лицето, което упражнява фактическа власт върху нея (в този смисъл „Помагало по наказателно материално право за кандидати за младши съдии и младши прокурори, Част II“, НИП, София, 2015, стр. 55 и „Наказателно материално право. Ръководство за съдии, прокурори и следователи. Книга втора“, НИП, 2024, стр. 128). Несъмнено банкнотите, които са били отнети от К., са движими вещи с оП.ена стойност и представляват годен предмет на престъплението по чл. 198, ал. 1 НК. Личността на К. също е годен предмет на това престъпление. Условие от обективна страна е липсата на съгласие от страна лицето, упражняващо фактическата власт върху вещта, да преустанови своето държание върху нея и да се установи такова от страна на дееца. Правилно районният съд е констатирал, че това условие от обективна страна е налице. В случая то се установява от необходимостта да бъде използвана принуда за отнемането на движимите вещи, от напускането на местопроизшествието от страна на С., от поведението, което е имала пострадалата след като е загубила фактическата власт върху паричната сума, както и от репликите, които са били разменени между нея и подсъдимия. От обективна страна структурата на изпълнителното деяние на грабежа го прави съставно престъпление. Според решение № 460 от 30.06.1995 г. по н. д. № 339/1995 г., II н. о. на ВС по принцип грабежът представлява престъпление, което се характеризира с усложнения в изпълнителната дейност. Като съставно престъпление той включва две прояви, всяка от които сама по себе си осъществява състав на престъпление (принуда и кражба), но които дадени в оП.ена обективна и субективна връзка придобиват своеобразна самостойност и се явяват едно сложно престъпление. Съгласно решение № 393 от 16.06.2004 г. по н. д. № 1034/2003 г., II н. о. на ВКС грабежът е типично съставно престъпление, що се отнася до неговото изпълнително деяние. То включва в себе си два функционално свързани акта, всеки от които представлява едно самостоятелно престъпление. Първият е принудата, квалифицирана като престъпление по чл. 143 НК. Вторият е кражбата, при която се отнема чужда движими вещ от владението на другиго с намерение тя да бъде присвоена. При обикновения състав на чл. 198, ал. 1 НК принудата е това престъпление, осъществяването на което на практика улеснява отнемането на вещта. В същото време принудата, психическа или физическа, във всички случаи е насочена към постигането на точно оП.ен резултат противозаконното отнемане на чужда движима вещ. От това произтича и неделимата връзка в субективното отношение на дееца при извършване на това престъпление. В хипотезата на чл. 198, ал. 1 НК принудата се изразява в употребата на сила или на заплашване. В настоящия случай е повдигнато правно обвинение за извършването на грабеж по чл. 198, ал. 1, предл. 1 НК чрез употребата на сила. Според доказаното фактическо обвинение тя се е изразила в това, че С. е блъснал силно детската количка, която е била дърпана от М. К., при което той е съборил К. на земята. Несъмнено упражняването на пряко физическо въздействие върху пострадалия представлява употреба на сила по смисъла на чл. 198, ал. 1, предл. 1 НК. Това обаче не изчерпва всички възможни хипотези на употреба на сила по смисъла на тази разпоредба. При грабеж насилието може да представлява както физическо въздействие върху владелеца, така и употреба на сила, насочена към прекъсване на фактическото държане на вещта от нейния владелец (виж решение № 390 от 17.07.1995 г. по н. д. № 109/1995 г., II н. о. на ВС), например чрез издърпване на чанта от ръцете на пострадалата или чрез насилственото откъсване на колие от врата й (виж решение № 1 от 06.02.2019 г. по н. д. № 1115/2018 г., Н. К., ІІ н. о. на ВКС). Силата или заплашването при грабеж могат да бъдат насочени към личността на владелеца на вещта или към всяко друго присъстващо на мястото на престъплението лице, което може да окаже съпротива на този, който отнема вещта (виж решение № 352 от 16.08.1988 г., II н. о. на ВС). Според решение № 436 от 06.06.1996 г. по н. д. № 261/1996 г., II Н. о. на ВС употребата на сила като обективен признак на престъплението грабеж означава физическо въздействие на дееца, насочено към преодоляване на реална или възможна съпротива на друго лице, а опосредяването на това въздействие от други вещи, включително и от предмета на престъплението, не влияе върху квалификацията на деянието. Затова и в настоящия случай от гледна точка на правната квалификация и на прилагането на материалния закон е ирелевантно дали В. С. е употребил сила пряко спрямо личността на К. или физически й е въздействал опосредено чрез друга вещ, като пряко е упражнил физическо въздействие върху детската количка и по този начин опосредено е въздействал върху К., като я е блъснал с количката и я е съборил на земята. Според съдебната практика във всеки един от тези случай е упражнена сила по смисъла на чл. 198, ал. 1, предл. 1 НК като елемент от състава на престъплението грабеж. По тези съображения следва да се приеме, че В. С. е осъществил принудата, като първи акт от съставното престъпление грабеж, като е упражнил сила спрямо К.. С оглед на изложеното правилно районният съд е намерил за неоснователни възраженията на защитата, че деянието следва да се квалифицира само като кражба. При грабежа по чл. 198, ал. 1 НК отнемането се предшества или съпътства от упражняване на принуда – физическо или психическо насилие, които са средство, метод, начин за отнемане на вещта и за преодоляване на реалната или предполагаемата съпротива на пострадалия (виж „Помагало по наказателно материално право за кандидати за младши съдии и младши прокурори, Част II“, НИП, София, 2015, стр. 55, „Наказателно материално право. Ръководство за съдии, прокурори и следователи. Книга втора“, НИП, 2024, стр. 129). Според решение № 31 от 01.02.1991 г. по н. д. № 341/1990 г., ВК на ВС грабеж има не само когато деецът преодолява действителната съпротива на жертвата, но и тогава, когато чрез упражненото насилие изключва въобще възможността за такава съпротива, като по този начин обективно той създава максимално благоприятни условия за извършване на отнемането. Именно в тази хипотеза попада настоящия случай, тъй като силата е била упражнена за да се предотврати евентуалната съпротива от страна на К.. Вторият акт в съставното престъпление грабеж представлява отнемане на движима вещ, което се изразява в това, че деецът прекъсва фактическата власт върху вещта, която се упражнява от нейния собственик или държател, и след това деецът установява своя фактическа власт върху нея. Според решение № 68 от 12.03.2009 г. по н. д. № 12/2009 г., Н. К., І н. о. на ВКС грабежът е съставно престъпление, за съставомерността на което следва да е налице функционална обусловеност на двата му акта: кражба и принуда. Когато тази функционална обусловеност бъде прекъсната, отделните престъпни прояви придобиват самостоятелно наказателно-правно значение и се квалифицират като съвкупност от престъпления. Съгласно решение № 17 от 13.02.2018 г. по н. д. № 1218/2017 г., Н. К., ІІІ н. о. на ВКС е необходимо двата акта - принудата и отнемането да са функционално свързани, като принудата трябва да е подчинена на отнемането, да служи като способ, улесняващ реализирането му, т.е. трябва да сломява налична съпротива на пострадалия срещу лишаването му от съответните вещи или да елиминира възможно такова противопоставяне от негова страна. Поради това отнемането трябва да съпътства упражняването на принудата или непосредствено да я следва. Подсъдимият е осъществил и вторият акт след като е претърсил джобовете на К., като е взел парите от нейното портмоне и след това е напуснал местопроизшествието, установявайки своя фактическа власт върху тях. Функционалната връзка между двата акта е обективна характеристика на състава на престъплението (виж „Помагало по наказателно материално право за кандидати за младши съдии и младши прокурори, Част II“, НИП, София, 2015, стр. 59, „Наказателно материално право. Ръководство за съдии, прокурори и следователи. Книга втора“, НИП, 2024, стр. 132). В случая тази функционална връзка е била налице, тъй като блъскането на К. е било осъществено именно с цел да се лиши пострадалата от възможност да се съпротивлява и по този начин да се улесни отнемането на парите, които е носила в себе си. Престъплението по чл. 198 НК е резултатно. Както при кражбата, то е довършено, когато деецът, след като прекъсне досегашната фактическа власт върху вещта, установи своя фактическа власт върху нея. Присвоителните престъпления против обществената собственост завършват не само когато имуществото е иззето, но и присвоителят има реална възможност да се разпорежда с него и да го ползува за свои нужди (решение № 190 от 17.04.1978 г. по н. д. № 154/1978 г., I н. о. на ВС). Деецът установява свое владение върху вещта – предмет на кражбата, когато придобие безпрепятствено да се разпорежда с вещта като със своя вещ (виж решение № 174 от 14.06.1996 г. по н. д. № 535/1995 г., I н. о. на ВС и решение № 240 от 30.05.1997 г. по н. д. № 42/1997 г., I н. о. на ВКС). Затова в случая резултатът е настъпил след като С. е успял да избяга от К. и е придобил възможност безпрепятствено да се разпорежда с отнетите вещи. По тези съображения престъплението е било довършено, а не е останало на стадия на опита. Според решение № 41 от 04.04.1997 г. по н. д. № 44/1997 г., ВК на ВКС престъплението грабеж е довършено в момента, в който след упражнената принуда е приключило отнемането на вещта. Отнемането предполага прекъсване на досегашното и установяването на ново владение върху вещта. Отнемането е приключило, когато деецът е установил своя фактическа власт върху вещта. Последващите му действия на разпореждане със същата вещ са манифестация за стоенето на вещта според желанието му, но не и действия включени като необходими за съставомерността на деянието като грабеж. В настоящия случай са налице свидетелски показания, според които покъсно същата вечер С. се е разпореждал с отнетите банкноти от по 50 лв. Тези негови действия представляват разпореждане с отнетите вещи, които във времево отношение са осъществени след като вече е било довършено престъплението по чл. 198, ал. 1 НК. Те обаче позволяват да се направи извод, че С. е установил необезпокоявана фактическа власт върху предмета на престъплението и че разпореждайки се с тях, е изразил своето намерение да ги свои. От субективна страна престъплението грабеж по чл. 198, ал. 1 НК се характеризира с наличието на пряк умисъл и с това, че деецът действа с намерение противозаконно да присвои вещта. Според решение № 17 от 13.02.2018 г. по н. д. № 1218/2017 г., Н. К., ІІІ н. о. на ВКС правната квалификация на деянието се обуславя не само от обективните действия на подсъдимия, а и от субективното негово отношение към целения с упражняваната принуда престъпен резултат. Изискването за установяване на истината е важимо за всички елементи от състава на престъплението - както за обективните негови свойства, така също и за субективната му страна. Поради това изследването на въпроса за волята на подсъдимия и за мотивацията на престъпното му поведение изисква ниво на точност, съответно на пълнотата и точността при установяването на обективната страна престъпния акт. При грабежа принудата трябва не само обективно да създава благоприятни условия за отнемането на вещи. Тази нейна роля трябва да е отразена в съзнанието на дееца към момента на предприемането или в процеса на упражняването й - той трябва да съзнава, че чрез нея улеснява отнемането на вещи, към което се стреми в този именно, а не в по-късен момент. Ако това не е така, т.е. ако принудата е упражнена с друга цел, а не за отнемане на вещи, не би бил налице грабеж, а реална съвкупност на кражба и друго престъпление - било то телесна повреда, престъпление срещу половата неприкосновеност и пр. В случая прекият умисъл и намерението за противозаконно присвояване са били налице. Когато е упражнявал принудата, подсъдимият е съзнавал, че посредством нея се улеснява последващото отнемане на вещите на К., което той изначално е целял. Неоснователни са доводите на защитата, че не е налице умисъл за упражняването на силата. Цялостното поведение на С. обуславя извод за неговото наличие, а елементите от субективната страна на престъплението се установяват от фактическите действия, които е извършил самият подсъдим. Той е настоявал да помогне на К. да се прибере с количката, макар че тя е възразявала и му е казвала да се прибира вкъщи. След като К. е паднала на земята, първата му реакция е била да претърси джобовете й. По делото не се доказват обстоятелства, които да обусловят извод, че едва след като е паднала К., в съзнанието на С. се е породил внезапен умисъл за кражба. Изводите за елементите от субективната страна на престъплението се подкрепят и от поведението на подсъдимия, което се е изразило във вземането на парите, хвърлянето на портмонето и бягството му от местопроизшествието. След това С. е предприел и последващи разпореждания с паричните суми, които потвърждават извода, че намерението му за противозаконното им присвояване е било налице към момента на извършване на изпълнителното деяние. Следователно по изложените съображения следва да се приеме, че са правилни изводите на първоинстанционния съдебен състав, че подсъдимият В. С. е осъществил всички елементи от състава на престъплението по чл. 198, ал. 1 НК. Затова обжалваната присъда е правилна в частта й, с която подсъдимият е признат за виновен в извършването на това престъпление. За престъплението чл. 198, ал. 1 НК се предвижда наказание лишаване от свобода от три до десет години. Правилно първоинстанционният съд е отчел като отегчаващи обстоятелства съдебното минало на подсъдимия, високата степен на обществена опасност на деянието и на дееца с оглед на засягането на отношенията, свързани със собствеността и с личността на гражданите, както и с оглед на размера на отнетата сума и на невъзстановената й част. Като отегчаващи обстоятелства е следвало да се отчетат и тези, свързани с личността на пострадалата, понеже тя е възрастна жена, с влошено здравословно състояние, която към датата на извършване на престъплението не е можела да ходи без използването на бастун или на детската количка, понеже я е болял единия крак. Като отегчаващо обстоятелство е следвало да се отчете и това, че за осъществяването на принудата е била използване сила, а не заплашване. Районният съд е оценил надлежно смекчаващите обстоятелства, като е съобразил, че подсъдимият е безработен и в тежко финансово положение, както и че голяма част от отнетата сума е била възстановена. В тази връзка следва да се посочи решение № 57 от 04.04.2019 г. по н. д. № 171/2019 г., Н. К., ІІ н. о. на ВКС, според което грабежът засяга и неимуществена сфера на пострадалия, поради което възстановяването на отнетите вещи и пари не е равнозначно на пълно възмездяване на причинените вреди и затова относителната му тежест сред смекчаващите отговорността обстоятелства не следва да се надценява. Правилно районният съд е отчел като смекчаващо обстоятелство влошеното здравословно състояние на подсъдимия, с оглед на това, че то оказва влияние върху степента на обществена опасност на неговата личност, като я понижава. Въз основа на медицинската документация, хоспитализациите на подсъдимия и експертното заключение по съдебно-медицинската експертиза първоинстанционният съд надлежно е изложил съображения относно влошеното здравословно състояние на подсъдимия и правилно е приел, че в конкретния случай то представлява изключително смекчаващо обстоятелство и че са налице предпоставките за приложението на чл. 55 НК, тъй като и найлекото, предвидено в закона наказание би се оказало несъразмерно тежко. Срещу присъдата не е бил подаден протест, поради което липсва съответно искане за влошаване на положението на подсъдимия. Затова липсва и съответно искане положението му да се влоши като се индивидуализира потежко наказание или като не бъде приложен чл. 55 НК. Затова въз основа на принципа reformatio in peius въззивният съд не би могъл да провери правилността на тези части от първоинстанционния съдебен акт и да приеме, че на подсъдимия следва да бъде наложено наказание, което е по-тежко от оП.еното от районния съд, нито може да приеме, че не следва да се приложи чл. 55 НК. За пълнота на изложението следва да се посочи, че районният съд правилно е приложил разпоредбата на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, с оглед на обстоятелството, че особената част на НК предвижда специален минимум на санкцията на престъплението по чл. 198, ал. 1 НК. Първоинстанционният съд надлежно е съобразил целите на наказанието по чл. 36 НК и по реда на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК е индивидуализирал наказанието „лишаване от свобода“, като го е оП.ил за срок от две години. Въззивният съд не констатира наличието на смекчаващи обстоятелства, които да не са били съобразени от страна на районния съд. Констатираха се единствено неотчетени от него отегчаващи обстоятелства. Затова при осъществяването на служебната си проверка по чл. 314 НПК окръжния съд не намира основание присъдата да бъде изменена, като се намали наказанието. Наложеното наказание лишаване от свобода е за срок от 2 години, т.е. същото е за срок до три години. Затова следва да се прецени дали в случая са налице останалите предпоставки за приложението на института по чл. 66, ал. 1 НК. Една от предпоставките е лицето да не е осъждано на лишаване от свобода за престъпление от общ характер. Всяка предишна реабилитация е пречка, за да се реабилитира по право едно пълнолетно лице (решение № 51 от 21.03.1996 г. по н. д. № 656/1995 г., I н. о. на ВС). Реабилитацията по право не настъпва за престъпление, извършено от пълнолетно лице, което е било веднъж реабилитирано (чл. 86, ал. 2 НК). Пълната реабилитация по чл. 88а НК също настъпва по право и веднъж приложена, тя отключва и забраната по чл. 86, ал. 2 НК (в този смисъл решение № 342 от 10.10.1995 г. по н. д. № 241/1995 г., III н. о. на ВС, решение № 441 от 08.11.2016 г. по н. д. № 990/2016 г. на Апелативен съд – София, оП.ение № 46 от 08.02.2023 г. по ч. н. д. № 536/2022 г. на Апелативен съд – Пловдив, оП.ение № 125 от 11.04.2016 г. по ч. н. д. № 126/2016 г. на Окръжен съд – Враца, решение № от 27.10.2016 г. по ч. н. д. № 268/2016 г. на Окръжен съд – Велико Търново, решение № 24 от 10.03.2017 г. по ч. н. д. № 39/2017 г. на Окръжен съд – Шумен, решение № 150 от 11.10.2017 г. по н. д. № 522/2017 г. на Окръжен съд – Пазарджик, оП.ение № 71 от 17.02.2022 г. по ч. н. д. № 526/2021 г. на Софийски окръжен съд, решение № 120 от 04.07.2022 г. по ч. н. д. № 126/2022 г. на Окръжен съд – Плевен, решение № 47 от 24.04.2024 г. по н. д. № 113/2024 г. на Софийски окръжен съд, оП.ение № 400 от 14.04.2025 г. по ч. н. д. № 256/2025 г. на Окръжен съд – Бургас, „Наказателно материално право. Ръководство за съдии, прокурори и следователи. Книга първа“, НИП, 2024, стр. 224). Разпоредбата на чл. 86, ал. 2 от НК изключва повторна реабилитация по право на пълнолетно лице, което веднъж вече е било реабилитирано и е без значение по кой ред е настъпила реабилитацията (решение № 178 от 21.11.2018 г. по н. д. № 722/2018 г., Н. К., ІІІ н. о. на ВКС, решение № 119 от 23.10.2018 г. по н. д. № 453/2018 г. на Окръжен съд - Хасково). Подсъдимият е бил осъждан за кражба на наказание лишаване от свобода, чието изпълнение е било отложено на осн. чл. 66 НК и след това на 01.03.2010 г. той е бил реабилитиран за това осъждане на осн. чл. 86, ал. 1, т. 1 НК. След този момент подсъдимият вече е бил реабилитиран по право като пълнолетно лице, поради което за него вече е била налице пречка да настъпи отново непълна реабилитация по право. След това подсъдимият отново е бил осъждан на лишаване от свобода за престъпление от общ характер. С Присъда № 4055 от 10.09.2013 г. по н.о.х.д. № 84/2013 г. на РС Разлог, влязло в сила на 25.09.2013 г., той е бил осъден за извършването на престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 7, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 28, ал. 1 от НК, като му е било наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 1 година и 1 месец. На осн. чл. 66 НК то е било отложено за срок от 3 години. Непълна реабилитация по право не настъпва за престъпление, извършено, след като лицето е било веднъж реабилитирано, независимо че по втората присъда е било осъдено условно и изпитателният срок е изтекъл (виж решение № 955 от 21.09.1976 г. по н. д. № 816/1976 г., III н. о. на ВС). Затова на осн. чл. 86, ал. 2 НК подсъдимият може да бъде реабилитиран за това осъждане от съда по чл. 87 НК или след изтичането на сроковете за пълната реабилитация по право по чл. 88а НК. В случая съдебна реабилитация не е налице. Затова следва да се прецени дали е настъпила пълна реабилитация по право. Съгласно чл. 88а, ал. 1 НК, когато от изтърпяването на наказанието е изтекъл срок, равен на този по чл. 82, ал. 1 и осъденият не е извършил ново умишлено престъпление от общ характер, за което се предвижда наказание лишаване от свобода, осъждането и последиците му се заличават независимо от предвиденото в друг закон или указ. Според чл. 88а, ал. 3 НК при условно осъждане и условно предсрочно освобождаване срокът по чл. 88а, ал. 1 започва да тече от деня, в който е изтекъл изпитателният срок. За престъплението по чл. 195, ал. 1, т. 7, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 28, ал. 1 от НК е било наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 1 година и 1 месец, което на осн. чл. 66, ал. 1 НК е било отложено с 3 години изпитателен срок. Наказанието е било наложено с присъда, влязла в сила на 25.09.2013 г. Следователно изпитателният срок е изтекъл на 25.09.2016 г. На осн. чл. 88а, ал. 3 НК тогава е започнал да тече срокът по чл. 88а, ал. 1 НК. С присъдата на подсъдимият е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от 1 година и 1 месец. Налице е наказание лишаване от свобода, което е по-малко от 3 години, за което разпоредбата на чл. 82, ал. 1, т. 4 НК предвижда изпълнителска давност от пет години. Следователно съгласно чл. 88а, ал. 1 вр. чл. 82, ал. 1, т. 4 НК за настъпването на пълна реабилитация по право е необходимо да е изтекъл срок от 5 години и осъденият не е извършил ново умишлено престъпление от общ характер, за което се предвижда наказание лишаване от свобода. На осн. чл. 88а, ал. 3 НК срокът е започнал да тече от деня, в който е изтекъл изпитателният срок, т.е. от 25.09.2016 г., поради което петгодишният срок по чл. 88а, ал. 1 вр. чл. 82, ал. 1, т. 4 НК е изтекъл на 25.09.2021 г. Отрицателната предпоставка за настъпване на пълна реабилитация е в рамките на реабилитационния срок по чл. 88а, ал. 1, вр. с чл. 82, ал. 1 НК или по чл. 88а, ал. 2 НК осъденият да не е извършил друго престъпление от общ характер, за което се предвижда наказание лишаване от свобода (решение № 102 от 06.06.2018 г. по ч. н. д. № 39/2018 г. на Апелативен съд – Варна, „Помагало по наказателно материално право за кандидати за младши съдии и младши прокурори, Част I“, НИП, София, 2015, стр. 252, „Наказателно материално право. Ръководство за съдии, прокурори и следователи. Книга първа“, НИП, 2024, стр. 225). В случая обаче в този срок С. е извършвал престъпления от общ характер, за които се предвижда наказание лишаване от свобода. Той е извършил престъпления по чл. 325, ал. 1 НК и по чл. 296, ал. 1, предл. II вр. чл. 26 НК. Те са нови умишлени престъпления от общ характер, за които се предвижда наказание лишаване от свобода, поради което те са обусловили наличието на пречка за настъпването на пълна реабилитация по право спрямо осъждането за престъплението по чл. 195, ал. 1, т. 7, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 28, ал. 1 от НК. Когато лицето е извършило две или повече престъпления, за които не е реабилитирано, осъждането и последиците му се заличават след изтичане на предвидените в предходните алинеи срокове за всички осъждания (чл. 88а, ал. 4 НК). След извършено групиране за тези две престъпления е било оП.ено общо наказание „пробация“ за срок от година и 2 месеца, което е било изтърпяно на 26.06.2023 г. След изтърпяването на наказанието е текъл срок от две години по чл. 88а, ал. 1 вр. чл. 82, ал. 1, т. 5 НК, който е изтекъл на 26.06.2025 г. Преценката по чл. 66, ал. 1 НК дали е налице предходно осъждане се прави към момента на извършване на деянието, а не към момента на постановяване на присъдата за него (в този смисъл решение № 342 от 10.10.1995 г. по н. д. № 241/1995 г., III н. о. на ВС, решение № 104 от 22.02.2013 г. по н. д. № 207/2013 г., Н. К., І н. о. на ВКС, решение № 204 от 09.10.2017 г. по н. д. № 726/2017 г., Н. К., І н. о. на ВКС, решение № 45 от 14.03.2018 г. по н. д. № 1309/2017 г., Н. К., І н. о. на ВКС). С. е извършил процесното престъпление по чл. 198, ал. 1 НК на 02.08.2024 г., т.е. преди за него на осн. чл. 88а НК да настъпи пълна съдебна реабилитация по право относно осъжданията за престъпленията по чл. 195, ал. 1, т. 7, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 28, ал. 1 от НК, по чл. 325, ал. 1 НК и по чл. 296, ал. 1, предл. II вр. чл. 26 НК. Следователно към момента на извършване на престъплението по чл. 198, ал. 1 НК подсъдимият е бил осъждан на лишаване от свобода за срок от 1 година и 1 месец за престъпление от общ характер по чл. 195, ал. 1, т. 7, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 28, ал. 1 от НК. Затова подсъдимият е осъждан на лишаване от свобода за престъпление от общ характер, поради което не е налице една от предпоставките за приложението на института по чл. 66, ал. 1 НК. Това прави безпредметно разглеждането на въпроса дали в конкретния случай за постигането на целите на наказанието не е наложително подсъдимия да изтърпи наказанието. Същевременно се оказва правилен извода на районния съд, че институтът по чл. 66, ал. 1 НК не следва да се приложи. Поради изложените съображения разпоредбата на чл. 9, ал. 2 НК не се прилага, поради високата степен на обществената опасност на деянието и дееца. Влошеното здравословно състояние на подсъдимия представлява изключително смекчаващо обстоятелство и обуславя приложението на института по чл. 55 НК. С оглед на това, че особената част на НК предвижда специален минимум за санкцията по чл. 198, ал. 1 НК, приложението на правилата на чл. 55 НК не може да доведе до замяна на наказанието лишаване от свобода с друго наказание, което да е по-леко по вид. Възможно е само на осн. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК да се наложи наказание лишаване от свобода в размер, който е под минималния, предвиден в чл. 198, ал. 1 НК. Същевременно понеже подсъдимият е осъждан на лишаване от свобода за престъпление от общ характер, разпоредбата на чл. 66, ал. 1 НК не намира приложение, поради което оП.еното на осн. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК наказание „лишаване от свобода“ не може да бъде отложено на осн. чл. 66, ал. 1 НК независимо от това, че здравословното състояние на подсъдимия е изключително тежко, до степен, че съображения за запазването на неговия живот са били част от обстоятелствата, които са били отчетени от окръжния съд при уважаването на искане изтърпяваната от него мярка за неотклонение „задържане под стража“ да се измени в по-лека. Окръжен съд Благоевград е обвързан от правилата на чл. 9, чл. 55 и чл. 66 НК, които водят до извода, че намаленото на осн. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК наказание „лишаване от свобода“ не може да бъде отложено на осн. чл. 66, ал. 1 НК. Следва да се отчете, че с наказанието лишаване от свобода се ограничава възможността на осъдения за свободно придвижване в пространството и да оП.я сам своя режим на живот, като се ограничава и възможността му да упражнява някои свои права, когато това е несъвместимо с характера на наказанието (виж Александър Стойнов, „Наказателно право. Обща част. Второ издание“, „Сиела Норма“ АД, София, 2019, стр. 467-468). Наказанието няма за цел да причинява физическо страдание на осъдения (виж чл. 36, ал. 2 НК), нито следва да застрашава живота му (виж чл. 36, ал. 3 НК). В тази връзка за пълнота на изложението следва да се посочи, че НПК урежда хипотезата, при която е влошено здравословното състояние на осъдения да изтърпява наказанието лишаване от свобода. Изтъкнатите от защитата доводи относно влошеното здравословно състояние на В. С. биха могли да намерят отговор в евентуално производство по чл. 415 или по чл. 447 НПК (в този смисъл решение № 169 от 26.09.2016 г. по н. д. № 308/2016 г., Н. К., І н. о. на ВКС). Разпоредбата на чл. 415 НПК урежда хипотезата, при която по установения за това ред се отлага изпълнението на едно изпълнимо по силата на съдебен акт наказание (в този смисъл „Помагало по наказателно материално право за кандидати за младши съдии и младши прокурори, Част I“, НИП, София, 2015, стр. 238). Отлагането на изпълнението е институт на процеса и средство за реакция на извънредни събития и възникнали във връзка с тях нужди и защитими интереси, които имат временен приоритет пред целите на изпълнение на наказанието („Помагало по наказателно процесуално право за кандидати за младши прокурори, Част II“, НИП, София, 2015, стр. 517). Според чл. 415, ал. 1, т. 1 НПК при тежко заболяване, което пречи да се изтърпи наказанието окръжният прокурор или районният прокурор с постановление може да отложи изпълнението на наказанията лишаване от свобода до шест месеца, като след изтичане на този срок изпълнението на наказанието може да бъде отлагано за същия срок въз основа на ново медицинско освидетелстване. Ако продължаването на изпълнението на наказанието е временно несъвместимо с по-висш интерес, наложен от здравословни или други важни причини, то на обсъждане подлежи евентуално алтернативният институт на прекъсване на изпълнението на наказанието по чл. 447 НПК, за които законът е уредил сходни предпоставки (виж „Помагало по наказателно процесуално право за кандидати за младши прокурори, Част II“, НИП, София, 2015, стр. 518). Важен обединяващ признак при отлагането и прекъсването на изпълнението на наказанието е дискреционната власт на компетентния прокурор – той може да приложи института като се позове на всяко от основанията, но няма хипотеза, в която да е императивно задължен да стори това (виж „Помагало по наказателно процесуално право за кандидати за младши прокурори, Част II“, НИП, София, 2015, стр. 499). Не са идентични преценките относно това дали влошеното здравословно състояние на дееца представлява смекчаващо обстоятелство и дали той има тежко заболяване по смисъла на чл. 415, ал. 1, т. 1 и по чл. 447, т. 3 НПК. Затова констатацията на съда, че здравословното състояние на В. С. представлява изключително смекчаващо обстоятелство, не обвързва прокурора, преценяващ предпоставките на чл. 415 и чл. 447 НПК, тъй като е възможно смекчаващото обстоятелство да е налице, но същевременно влошеното здравословно състояние на осъдения да не обуславя наличието на пречка за изпълнението на наказанието. Окръжен съд Благоевград в качеството си на въззивен съд в настоящия наказателен процес не е компетентния орган, които да преценява въпросите по чл. 415 и чл. 447 НПК. В рамките на своите правомощия въззивният съд може единствено да приложи материалния и процесуалния закон, като се произнесе по основателността на въззивната жалба и по правилността на присъдата на районния съд. В случая влошеното здравословно състояние на подсъдимия само по себе си не е довод, че следва да се приложи чл. 9, ал. 2 НК, тъй като степента на обществената опасност на деянието и дееца продължават да са високи и от деянието са настъпили общоопасни последици. Правилата на чл. 9, чл. 55 и чл. 66 НК обуславят налагането на намаленото на осн. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК наказание „лишаване от свобода“, което не се отлага на осн. чл. 66, ал. 1 НК. Несправедливост на наказанието не е налице, тъй като процесуалният закон предвижда механизми, като тези по чл. 415 и чл. 447 НПК, които защитават живота на осъдения в случай, че се окаже, че влошеното му здравословно състояние обуславя наличието на пречка за изпълнението на наказанието лишаване от свобода. С оглед на изложеното са неоснователни доводите на защитата, че присъдата не е съобразена със здравословното състояние на подсъдимия, понеже районният съд го е отчел като изключително смекчаващо обстоятелство, което е обусловило приложението на чл. 55 НК, като съдът го е съобразил и при индивидуализирането на наказанието. Първоинстанционният съдебен състав правилно е оП.ил на осн. чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС общ първоначален режим на изтърпяване на наказанието. От доказателствата по делото се установява, че инкриминираното деяние е извършено от подсъдимия, както и че то представлява престъпление по чл. 198, ал. 1 НК, което осъществява признаците на фактическия състав на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД, доколкото се установява и настъпването на имуществени вреди в размер на 2500 лв. Районният съд е съобразил, че с протокол за доброволно предаване подсъдимият е предал сумата от 1090 лв., както и че след това по делото не са представяни доказателства за възстановяването на останалата част от сумата. С оглед на това се установява по делото, че между подсъдимия и пострадалата продължава да е налице деликтно вземане за заплащането на сумата от 1410 лв. В производството е бил приет за разглеждане граждански иск, предявен от пострадалата, за заплащането на сумата от 1400 лв. С оглед на диспозитивното начало съдът не би могъл да присъди сума, чийто размер е по-голям от този, които се претендира от ищеца. Затова правилно с първоинстанционния съдебен акт районният съд е уважил гражданския иск за сумата от 1400 лв., ведно със законната лихва от датата на деянието до окончателното плащане. Съдът правилно е присъдил и размера на дължимата държавна такса, съобразно уважения размер на гражданския иск. Нарушаването на правила по чл. 59 НК, обуславя нарушение на закона по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 НК (решение № 60 от 04.02.2010 г. по н. д. № 675/2009 г., Н. К., ІІ н. о. на ВКС). Районният съд правилно е приложил правилата на чл. 59 НК и е постановил да се приспадне времето, през което подсъдимият е бил задържан на осн. чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР и на осн. чл. 64, ал. 2 от НПК, както и времето през което спрямо него е била изпълняване мярка за неотклонение „задържане под стража“. Едва след постановяването на присъдата на районния съд е била оП.ена мярката за неотклонение „домашен арест“. В тази връзка следва да се посочи, че на осн. чл. 59, ал. 1, т. 2 НК времето, през което по отношение на В. С. се е изпълнявала мярката за неотклонение „домашен арест“ също следва да се приспадне при изпълнение на наказанието лишаване от свобода, като два дни домашен арест се зачитат за един ден лишаване от свобода. С оглед изхода на делото, първоинстанционният съд правилно и законосъобразно е възложил на основание чл. 189, ал. 3 от НПК направените разноски по делото, чиято стойност е вярно изчислена и разП.ена. Във въззивното производство не са направени съдебни разноски. При извършената на основание чл. 314 от НПК цялостна служебна проверка на правилността на обжалваната присъда, въззивната инстанция не констатира наличието на основания, които да налагат нейната отмяна или изменение. По изложените съображения и поради съвпадане на крайните правни изводи на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваната присъда следва да се потвърди. Водим от гореизложено и на основание чл. 334, т. 6 от НПК вр. чл. 338 от НПК, Окръжен съд Благоевград