Решение № 1753 от 17.3.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 1007/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК. С решение № 23435/ 27.12.2024 г., постановено по гр.д. № 716464/2021 г. на СРС, ГО, 63 състав, ответникът „Кинекс“ ЕООД, ЕИК 121769871, е осъден да заплати, на „Интерграфик БГ“ ООД, ЕИК 202880996, следните суми: 1/сумата от общо 13 074 лева с ДДС – неплатена цена по фактура № 436/02.10.2017 г., издадена въз основа на неформален договор за изработка и продажба на рекламни материали, по който ищецът „Интерграфик БГ“ ООД има качеството „доставчик“, а ответникът „Кинекс“ ЕООД „получател“, ведно със законна лихва от подаване на исковата молба – 13.12.2021 г. до окончателно изплащане на вземането, както и 2/ сумата от 3983,94 лева, представляваща обезщетение за забава върху неплатената главница за периода от 12.12.2018 г. до 12.12.2021 г., като е отхвърлен искът за обезщетение за забава за сумата от 0.32 лева, представляваща разлика над уважената част до пълния размер на претенцията. Срещу решението в частта, в която предявените искове са уважени, е постъпила въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство „Кинекс“ ЕООД. В жалбата се поддържа, че решението е недопустимо, тъй като първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск – искът бил за заплащане на цена на продадени стоки, а съдът се произнесъл по иск за заплащане на цена по договор за изработка и продажба на рекламни материали. Отделно се поддържа, че решението е неправилно, тъй като в доклада по делото първоинстанционният съд неправилно бил приел, че се касае за договор за изработка, а не за договор за продажба на стоки, като правилната квалификация била посочена едва с решението. Сочи се, че със споразумение за насрещно прихващане от 16.05.2019 г. страните са извършили извънсъдебно признание на всички дължими между тях суми, като никъде в споразумението не фигурира задължението по фактура 436/02.10.2017 г. Въззивникът навежда, че от изготвената СЧЕ се установява, че „Интерграфик БГ“ ООД е издал кредитно известие 472/18.12.2017 г., към „Кинекс“ ЕООД за общо 6408 лв., от които 5340 лв. данъчна основа и 1068 лв. ДДС, с което ищецът е намалил дължимото ДДС. Поддържа се, че кредитното известие не било осчетоводено от ответника поради нарушение на данъчния закон от ищеца, като ищецът не е предал на ответника въпросното кредитно известие. Относно разпита на Д.К.Д. се твърди, че същият е бил управител на „Интерграфик БГ“ ООД към момента на издаване на процесната фактура, поради което и на основание чл.177,ал.1,т.2 ГПК същият не може да бъде разпитван като свидетел, а може да дава обяснения като страна по реда на чл.175 ГПК. Сочи се, че договорът за изработка на рекламни материали е бил развален, поради което и не се дължи и лихва. Поддържа се, че по делото не са събрани годни доказателства за изпълнението на задълженията по договора от страна на ищеца. Въззивникът твърди, че протокол 281/02.10.2017 г. е изготвен в деня на издаване на фактурата, поради което и е практически невъзможно в същия ден да бъде изпълнен договора, който включва дейности по извършване на фотосесия и изработка на каталог с одобрени от възложителя пози, изработка и дизайн на страници и корици. Моли се за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени, като бъдат присъдени сторените разноски. Въззиваемият „Интерграфик БГ“ ООД оспорва подадената въззивна жалба. Сочи, че по делото безспорно се е доказало, че е продал на ответника стоки на стойност 13074 лв. съгласно двустранно подписана фактура и протокол за предаване на стоките. Отделно се сочи, че по делото е изготвена и приета СЧЕ, от която безспорно се установява, че фактурата е осчетоводена от ответника. Моли се за потвърждаване на обжaлваното решение и присъждане на сторените разноски. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно. По доводите за допустимост и неправилна правна квалификация, съдът намира следното: Производството по делото е образувано по подадена искова молба на „Интерграфик БГ“ ООД срещу „Кинекс“ ЕООД, с ЕИК 121769871, с която се иска ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца следните суми: 1/сумата от общо 13 074 лева – неплатена цена по фактура № 436/02.10.2017 г., издадена въз основа на неформален договор за продажба на стоки, по който ищецът има качеството „продавач“, а ответникът „купувач“, ведно със законна лихва от подаване на исковата молба – 13.12.2021 г. до окончателно изплащане на вземането, както и 2/ сумата от 3984,26 лева, представляваща обезщетение за забава върху неплатената главница за периода от 12.12.2018 г. до 12.12.2021 г. В исковата молба се твърди, че между страните съществува валидно облигационно отношение, възникнало по силата на неформален договор за продажба на стоки, като договорът между страните е обективиран във фактура № 436/02.10.2017 г. Поддържа, че фактурата за продажбата на процесните стоки е подписана и от двете страни по договора. Посочва, че падежът за изпълнение на задължението бил 15.11.2017 г. Твърди се, че продавачът е изпълнил своето задължение по договора и е предал стоките на купувача, което е видно от подписан между страните Протокол № 281/02.10.2017 г. за предаване на стоките от купувача на продавача, но от своя страна купувачът не е изпълнил задължението си да заплати продажната цена на ищеца на уговорената между страните падежна дата, поради което ответното дружество е изпаднало в забава. Процесната фактура е издадена от доставчик „Интерграфик БГ“ ООД с получател „Кинекс“ ЕООД и е на стойност 10 895 лева без ДДС или за сумата от 13 074 лева с ДДС, и е издадена за следните услуги / стоки: 1/ фотосесия каталог-одобрени пози; 2/ дизайн страници и корица каталог; 3/предпечат каталог; 4/ изработка клише рекламни торби; 5/изработка рекламни торби /10 000 броя/; 6/ дизайн и изработка на визитки /500 броя/ и 7/самозалепващи се етикети за принтер – като стойността по сделката е следвало да бъде платена до 15.11.2017 г. На основание чл. 6, ал. 2 ГПК, съдът е обвързан от предмета и обема на търсената защита, посочени в исковата молба. Определянето на правната квалификация на иска е задължение на съда, който изхожда от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на предявения иск, и от заявения петитум /в този смисъл и Решение № 121 от 17.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4630/2019 г., IV г. о., ГК/. В случая първоинстанционният съд неправилно е приел, че е сезиран с главен иск по чл.327 ТЗ вр. чл.79,ал.1 ЗЗД - заплащане на цена по търговска продажба. Видно е от процесната фактура, че предмет на договора е изработката на конкретни персонализирани специално за получателя продукти, т.е. водещият елемент в случая е изработката, а не продажбата. Ето защо и коректната правилна квалификация на предявения иск е чл.79,ал.1 вр. чл.266,ал.1 ЗЗД вр. чл. 286, ал. 1 ТЗ. Същевременно неправилната правна квалификация на съда в случая няма за последица недопустимост на постановеното решение, доколкото съдът се е произнесъл по фактите, включени във фактическия състав на иска чл.266,ал.1 ЗЗД/в този смисъл и Решение № 25 от 30.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2389/2016 г., IV г. о./. Ето защо и доводите на въззивника, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск, са неоснователни По правилността на обжалвания съдебен акт Въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд по отношение основателността на претенцията и препраща към тях на основание чл.272 ГПК. По доводите в жалбата за неправилност на решението, въззивният съд намира следното: Безспорно процесната фактура е подписана от представител на ответника, като безспорно също така се установява, че същата е осчетоводена и от двете дружества. Фактурата е първичен счетоводен документ, с който доставчикът документира доставка на стока или услуга към получателя й. Съгласно чл.113,ал.1 ЗДДС, всяко данъчно задължено лице - доставчик, е длъжно да издаде фактура за извършената от него доставка на стока или услуга /или при получаване на авансово плащане преди това, освен в случаите, когато доставката се документира с протокол по чл.117 ЗДДС/. Последователна е практиката на ВКС, че двустранно подписаната фактура, съдържаща съществените елементи на конкретната сделка има доказателствено значение за сключен договор за изработка и е основание за плащане на уговореното възнаграждение; тя може да бъде ценена и като доказателство за приемане от поръчващия на фактически извършените работи, независимо от липса на подписан приемо-предавателен протокол- Решение 138 от 17.10.2011г. по т.д.№ 728/2010г. на ІІ т.о. и Решение № 65 от 16.07.2012г. по т.д. 333/2011г на ІІ т.о. В допълнение в конкретния случай е представен и двустранно подписан протокол № 281/02.10.2017 г. В отлика на поддържаното от възивника, че протоколът удостоверява само предаването на фактурата, въззивният съд приема, че протоколът удостоверява предаването на стоките. В протокола са описани самите стоки, предмет на фактурата, а не самата фактура, още повече съставянето на протокол за предаване на фактурата е безсмислено и житейски нелогично, доколкото същата е подписана от представител на ответника. Съставеният протокол представлява частен свидетелстващ документ и няма материална доказателствена сила /същата е присъща единствено на официалните удостоверителни документи/, но доколкото е подписана и от управителя на ответника, същата се ползва с висока доказателствена стойност. Неоснователни са оплакванията на въззивника, че било невъзможно протоколът да удостоверява предаването на стоките, тъй като бил съставен в деня на издаването на фактурата – обичайна търговска практика е фактурата да се издава след като бъдат изработени и поръчаните материали в деня на предаването им, като самото поръчване обикновено става с писмена или устна заявка. Изводът, че стоките са били получени от ответника, с е подкрепя и от показанията на свидетеля Д.К.Д., които съдът кредитира като логични, последователни и кореспондиращи напълно с останалите доказателства по делото. Неоснователни са доводите на въззивника, че тъй като преди Д.К.Д. е бил управител на ищцовото дружество, същият можел да дава единствено обяснения като страна – нормата на чл.177,ал.2,т.2 ГПК касае единствено лица, които по време на разпита са управители на дружество, страна в производството, какъвто не е настоящият случай. Въззивният съд не кредитира показанията на свид. С.Н.З. /счетоводител на ответното дружество/, доколкото същите противречат на всички събрани п о делото доказателства и са житейски нелогични /свидетелят не дава обяснение защо процесната фактура и осчетоводена и е ползван ДДС кредит/. Ето защо и съдът намира, че ищецът е изпълнил задълженията си по сключения договор за изработка, поради което и за ответника е възникнало задължение за заплащане на договорената цена. По отношение на представените двустранни споразумения за прихващане на насрещни вземания следва да се посочи, че макар с тях действително страните да са погасявали насрещни задължения, в съставените протоколи липсва посочване, че са изброени всички задължения между страните. По отношение на кредитно известие кредитно известие 472/18.12.2017 г. по делото не се установява същото да касае вземането по процесната фактура. По изложените съображения и предявеният иск чл.79,ал.1 вр. чл.266,ал.1 ЗЗД вр. чл. 286, ал. 1 от ТЗ се явява основателен за пълния предявен размер от 13 074 лева. По отношение на иска по чл.86,ал.1 ЗЗД не са наведени конкретни доводи от въззивника, като въззивният съд отново препраща към мотивите на първоинстанционния съд. С оглед съвпадането на крайните изводи на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено при посочване на коректната правна квалификация на предявения главен иск. По разноските: С оглед изхода на спора, в полза на въззиваемия следва да бъда присъдени разноски в размер от 500 лв. /255,64 евро/ за заплатено адвокатско възнаграждение. Така мотивиран, съдът