Решение № 44 от 26.3.2026 г. на Окръжен съд - Кърджали по дело № 267/2025 г.

С решение № 204 от 25.04.2025 г., постановено по гр. д. № 1729/2024 г. по описа на Районен съд - К., е осъдено В.О. II С. К. да заплати на З. З. Б. с адрес в гр. К., на основание чл. 173 от ЗОВСРБ, сумата от 5100 лева – допълнително трудово възнаграждение за временно изпълнение на вакантната длъжност за период от 05.08.2021 г. до 01.05.2022 г. включително „Началник на В.О. II С. К. - К.“, която длъжност, наред с основната му длъжност заместник-началник на В.О. II С. К.н - К., той и началник на сектор „ВОКНА“ във В.О. II С. К. - К., е изпълнявал в периода от 05.08.2021 г. до 01.05.2023 г. включително, както и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата от 1520 лева представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва от датата на падежа - първо число на месеца, следващ месеца, в който е трябвало да се изплати съответното възнаграждение, до предявяването на иска, ведно със законната лихва върху главницата считано от предявяването на исковата молба на 09.12.2024 г. до окончателното й изплащане. С решението съдът е осъдил В.О. II С. К. К. да заплати на З. З. Б. направените по делото разноски в размер на 900 лева за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита, както и да заплати на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК държавна такса в полза на РС – К. в размер на 264.80 лева. Недоволен от така постановеното решение е останал въззивникът В.О. II С. К., който го обжалва в срок като неправилно, поради нарушение на материалния и процесуален закон. В жалбата се излагат съображения, че надлежен ответник следва да е В.О. I С. К. – П., а не В.О. II С. – К.. Поддържа се също, че задължителна предпоставка за изплащане на допълнително възнаграждение е да има съответно назначаване на военнослужещ да изпълнява вакантна длъжност от компетентното за това длъжностно лице, което в случая не е налице. Твърди се, че ищецът не е назначен по надлежния ред, тъй като назначаването на длъжности, изискващи звание „подполковник“, е в правомощията на Началника на отбраната, а ищецът е бил с военно звание „майор4, поради което за него не е било направено предложение по смисъла на чл. 45 от ППЗОВСРБ. В случая не била налице законовата хипотеза по чл. 216, ал. 1 и 2 от ЗОВСРБ във връзка с чл. 45 от ППЗОВСРБ, задължаваща работодателят да му заплаща допълнителните нормативно определени 25 % над заплатата за заеманата длъжност „Началник на В.О. II С. – К.“. Дори и да е бил със звание „подполковник“ е можело ищеца да не бъде назначен временно да изпълнява задълженията с допълнително заплащане. Излагат се и съображения относно характера на предявения иск и предпоставките за уважаването му. Моли съда да отмени обжалваното решение ида отхвърли предявените искове. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и разноски за двете инстанции. В съдебно заседание, чрез своя процесуален представител, поддържа въззивната жалба. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия З. З. Б., чрез представителя му по пълномощие, в който се излагат съображения за нейната неоснователност. Поддържа се, че в случая е предявен иск по чл. 173 от ЗОВСРБ, а не иск за заплащане на допълнително възнаграждение по чл. 216 от ЗОВСРБ. В случая, въпреки, че не бил назначен по съответния ред, на въззиваемия му било заповядано да приеме длъжността „Началник на В.О. II С. – К.“ и той е изпълнявал задълженията, присъщи за тази длъжност, с което бил натоварен с допълнителни задължения и отговорности, различни от тези на основната му длъжност. В случая бил положен труд, за което не било заплатено възнаграждение, поради което за въззиваемия настъпвали вреди, които били пряка последица от неизпълнението на ответника да го овъзмезди за положения труд. Дори и да не бил назначен по съответния ред от оправомощено лице, това не изключвало задължението на ответника да изплати следващото се възнаграждение, в случай, че процедурата по назначаване била осъществена по законовия ред. Моли съда да остави без уважение подадената жалба. Претендира разноски за въззивното производство, включително адвокатско възнаграждение. Въззивният съд, като прецени обстоятелствата по делото и доводите на страните, констатира следното: Въззивната жалба е подадена в срок от лице, имащо интерес от обжалването и като допустима следва да се разгледа по същество. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи в размер на неполучено допълнително възнаграждение за изпълнение на вакантната длъжност „Началник В.О. II С. – К.“, представляващо 25 на сто от основното месечно възнаграждение, за периода от 05.08.2021 г. до 01.05.2022 г., както и иск за обезщетение за забава в размер на законната лихва. В тази насока са както изложените в исковата молба обстоятелства, така и релевирания петитум. Така, в исковата молба ищецът е направил следните твърдения: 1.) началникът на В.О.I С. – П. няма правомощия да назначава на длъжността „Началник В.О. II С. – К.“, а съгласно заповед от 05.08.2021 г. на Министъра на отбраната такова правомощие има Началникът на отбраната, при условията и по реда на чл. 216, ал. 1 във връзка с ал. 2 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България (ЗОВСРБ), 2.) независимо от това, на ищеца е било заповядано и той е изпълнявал освен своята длъжност и длъжността „Началник В.О. II С. – К.“ за процесния период, въпреки, че не е получавал допълнително възнаграждение по чл. 216 от ЗОВСРБ за нея, 3.) на 13.08.2021 г. ищецът е подал рапорт до Началника на В.О.I С. – П. да му бъде изплащано допълнително възнаграждение по чл. 216, ал. 1 от ЗОВСРБ, като в нарушение на чл. 144, ал. 1 от Устав за войсковата служба на въоръжените сили на Република България, Началникът на В.О.I С. – П. не е дал ход на рапорта по командния ред до компетентното длъжностно лице, имащо право да го назначи на длъжността, 4.) в резултат на действията на Началника на В.О.I С. – П., изразяващи се във възлагане в нарушение на закона на допълнителни задължения и отговорности като „Началник В.О. II С. – К.“, и поради бездействието му, изразяващо се в неизпълнение на задължението да даде ход на рапорта на ищеца, последният е претърпял имуществени вреди в размер на допълнителното възнаграждение, което би получил по реда на чл. 216 от ЗОВСРБ за временно изпълнение на задълженията на вакантната длъжност „Началник В.О. II С. – К.“. Видно от петитума на исковата молба, иска се присъждане на обезщетение за имуществени вреди, претърпени от това, че не е бил овъзмезден фактически положен от ищеца труд на длъжността „Началник В.О. II С. – К.“. В представен по делото отговор ответникът – В.О. II С. – К., чрез своя процесуален представител, оспорва предявения иск, като твърди, че разпоредбата на чл. 45 от Правилника за прилагане на Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България (ППЗОВСРБ) регламентира процедурата за временно назначаване на военнослужещ, който да изпълнява вакантната длъжност, като съгласно нея следва да са налице следните предпоставки: вакантна длъжност и предложение на непосредствен командир (началник или ръководител на съответната структура), определен военнослужещ, който да бъде назначен да изпълнява тази длъжност и предложението да бъде изготвено до командира (началника), който има правомощието да назначава на съответната длъжност. Не оспорва, че на ищеца З. З. Б., изпълняващ длъжността „Заместник – началник на В.О. II С. – К.“, със заповед на Началника на В.О.I С. – П. е заповядано да приеме длъжността „Началник В.О. II С. – К.“ и същият приема и изпълнява задълженията до назначаването на титуляр. Твърди, че задължителна предпоставка за изплащане на допълнително възнаграждение е да има съответно назначаване на военнослужещ да изпълнява вакантната длъжност от компетентното за това длъжностно лице, което в случая не е налице. Твърди, че ищецът не е назначен на длъжността „Началник В.О. II С. – К.“ по надлежния ред, тъй като назначаването на длъжности, изискващи военно звание „подполковник“ е в правомощията на Началника на отбраната, както и че ищецът е бил с военно звание „майор“. Поради това на ищеца не му било направено предложение по чл. 45 от ППЗОВСРБ. Твърди също, че военнослужещите могат (но не е задължително) да бъдат назначени за временно изпълняващи вакантна длъжност. В случая ищецът нямал право на допълнително възнаграждение в размер на 25 на сто. Във връзка с изложените в исковата молба обстоятелства и нейния петитум, и твърденията на ответника в първоинстанционното производство, следва да се посочи, че в случая е предявен иск, с правно основание чл. 173 от ЗОВСРБ, за обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от неполучено допълнително възнаграждение за изпълнение на вакантната длъжност „Началник В.О. II С. – К.“, в размер на 25 на сто от основното месечно възнаграждение, за периода от 05.08.2021 г. до 01.05.2022 г., а не иск за допълнително възнаграждение по чл. 216, ал. 1 от ЗОВСРБ за временно изпълнение на задълженията на вакантна длъжност в размер 25 на сто от месечното възнаграждение за вакантната длъжност и притежаваното от военнослужещия военно звание. Така, не се спори между страните, че ищецът не е бил назначен по съответния ред за временно изпълняващ длъжността „Началник В.О. II С. – К.“, поради което не е получил по реда на чл. 216, ал. 1 от ЗОВСРБ допълнително възнаграждение за временно изпълнение на задълженията на вакантната длъжност „Началник В.О. II С. – К.“. Не е спорно също така, че със заповед на Началника на В.О.I С. – П. на ищеца му е заповядано и същият и приел и е изпълнявал фактически длъжността „Началник В.О. II С. – К.“. С оглед твърденията на страните (както в исковата молба, така и в отговора на исковата молба) не е спорно, че назначаването на длъжността „Началник В.О. II С. – К.“ е било в правомощията на Началника на отбраната, а не на Началника на В.О.I С. – П.. Съгласно чл. 45 от ППЗОВСРБ, по предложение на непосредствения командир (началник) или на ръководителя на съответната структура военнослужещ може да бъде назначен за временно изпълняващ вакантна длъжност при условията и по реда на чл. 216 от ЗОВСРБ, а именно – с право на допълнително възнаграждение при временно изпълнение на задълженията на вакантна длъжност в размер 25 на сто от месечното възнаграждение за вакантната длъжност и притежаваното от военнослужещия военно звание. В тази връзка, не е спорно също така, че на ищеца не е направено предложение по смисъла на чл. 45 от ППЗОВСРБ до длъжностното лице, имащо право да назначава на съответната длъжност, в конкретния случай – до Началника на отбраната. Във връзка с гореизложеното, твърденията на ищеца са, че в резултат на незаконосъобразни действия на Началника на В.О.I С. – П., изразяващи се във възлагане в нарушение на закона на допълнителни задължения и отговорности като „Началник В.О. II С. – К.“, без да има право на това, и поради бездействието му, изразяващо се в неизпълнение на задължението да даде ход на рапорта на ищеца, последният е претърпял имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи в размер на допълнителното възнаграждение, което би получил по реда на чл. 216 от ЗОВСРБ за временно изпълнение на задълженията на вакантната длъжност „Началник В.О. II С. – К.“. За да се уважи предявения иск за имуществени вреди е необходимо да е налице незаконосъобразно (протИ.правно) действие и/или бездействие на ответника, наличие на вреди, в случая – под формата на пропуснати ползи, както и причинно-следствена връзка между действията и/или бездействието на ответника и причинените вреди, т. е. необходимо е вредите да са причинени именно от действията и/или бездействието на ответника. В тази връзка, доколкото се претендират пропуснати ползи следва да се посочи, че съгласно Тълкувателно решение № 3/2021 от 13.01.2023 г. по т. д. № 3/2021 г. на ОСГТК на ВКС, причинените от деликт пропуснати ползи трябва да бъдат доказани със сигурност, както трябва да бъдат доказани със сигурност пропуснатите ползи, причинени от неизпълнение на договорно задължение. Прието е, че на обезщетяване подлежат само реалните вреди, т.е. правото на обезщетение се поражда само за действително претърпените вреди, а не предполагаемите или хипотетични, тъй като обратното може да доведе до случаи на неоснователно обогатяване. Възможността за увеличение на имуществото на увреденото от деликта лице сама по себе си не е достатъчна, за да се приеме наличието на пропусната полза. Дали пропуснатата полза е щяла да бъде реализирана е въпрос на съществуване или несъществуване на обективни факти от действителността, които подлежат на доказване и от които произтича тази възможност. Тъй като законът изисква реално настъпила вреда, за да възникне правото на обезщетение, предположението за наличието на пропусната полза трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице, като не може да почива на логическото допускане за закономерно настъпване на увеличението, както е и прието с тълк. решение № 3/2012 г. по тълк. дело № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС. В тази връзка, установява се по делото, че ищецът няма право на допълнително възнаграждение по чл. 216 от ЗОВСРБ, доколкото не е бил назначен от оправомощено лице, в случая – от Началника на отбраната, временно да изпълнява задълженията на вакантната длъжност на „Началник В.О. II С. – К.“. Що се касае до твърденията за незаконосъобразно бездействие на Началника на В.О.I С. – П., изразяващо се в не даване ход на рапорта на ищеца по командния ред до компетентното длъжностно лице, имащо право да го назначи на длъжността, то по делото липсват каквито и да са доказателства, че ако подаденият от ищеца рапорт е бил придвижен, то той е щял със сигурност да бъде назначен от Началника на отбраната временно да изпълнява задълженията на вакантната длъжност на „Началник В.О. II С. – К.“. Напротив, установява се по делото, че ищецът не е могъл да заеме тази длъжност доколкото за тази длъжност се изисква военно звание „подполковник“, а ищецът е бил с военно звание „майор“. Това обстоятелство се твърди от ответника, установява се от представения по делото Доклад на комисия от Инспектората на Министерството на отбраната и не е оспорено от ищеца. Следва да се посочи също така, че видно от подадения от ищеца рапорт рег. № 3 НК-856/13.08.2021 г., същият е за изплащане на допълнително възнаграждение за заместване на военнослужещ на вакантна длъжност до назначаване на титуляр, а не за назначаване на ищеца на вакантната длъжност. На следващо място, липсва каквото и да е основание да се приеме, че в резултат на издадената заповед от Началника на В.О.I С. – П. за приемане от ищеца на длъжността „Началник на В.О. II С. – К.“, последният е претърпял вреди под формата на пропуснати ползи в размер на допълнителното трудово възнаграждение, което би получил по чл. 216 от ЗОВСРБ за временно изпълнение на задълженията на вакантната длъжност „Началник В.О. II С. – К.“. Поради изложеното, предявения иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи в размер на неполучено допълнително възнаграждение за изпълнение на вакантната длъжност „Началник В.О. II С. – К.“, представляващо 25 на сто от основното месечно възнаграждение, за периода от 05.08.2021 г. до 01.05.2022 г., е неоснователен и подлежи на отхвърляне. Като последица от това неоснователен се явява и предявения иск за обезщетение за забава в размер на законната лихва. Ето защо, като е приел обратното и е уважил предявените искове, първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което като такова следва да се отмени, като исковете се отхвърлят. При този изход на делото, следва да се осъди въззиваемия З. З. Б. (ищец в първоинстанционното производство) да заплати на В.О. II С. – К. юрисконсултско възнаграждение в размер на 204.52 евро, равняващи се на 400 лева, от които 102.26 евро, равняващи се на 200 лева – юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство и 102.26 евро, равняващи се на 200 лева – юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция, както и направените разноски за държавна такса за въззивното производство в размер на 67.70 евро, равняващи се на заплатената сума от 132.40 лева. Следва З. З. Б. да се осъди да заплати в полза на съдебната власт, по сметка на Районен съд – К., държавна такса за предявените искове в размер на 135.39 евро, равняващи се на 264.80 лева. Водим от изложеното и на основание чл. 271, ал.1 от ГПК, въззивният съд