Решение № 259 от 5.12.2025 г. на Районен съд - Павликени по дело № 259/2025 г.

При предявен иск по чл. по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД ищецът е длъжен да наведе твърдения единствено за това какво е дал на ответника и да заяви, че даденото е без основание. Така - Решение № 29/28.03.2012 г. по гр. д. № 1144/2010 г. на IV Г.О. на ВКС, Решение № 182/15.07.2019 г. по гр.д. № 3322/2017 г. на IV Г.О. на ВКС, Определение № 60385/02.12.2021 г. по ч.гр.д. № 4500/2021 на IV Г.О. на ВКС. В Решение № 227/22.03.2019 г. по гр.д. № 896/2018 г. на III Г.О. на ВКС е прието, че първата хипотеза на чл. 55, ал. 1 ЗЗД (даване без основание) е налице, както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание за задържане, така и когато ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание е нищожно, така и Решение № 29/28.03.2012 г. по гр.д. № 1144/2010 г. на IV Г.О.на ВКС.

Според Решение № 317/27.06.2012 г. по гр.д. № 117/2012 г. на IV Г.О. на ВКС е допустимо ищецът, който знае претенциите на ответника за наличие на някое правно основание за задържане на търсената сума, да оспори валидността на това основание. Това ищецът може да стори, но не е длъжен, защото съдът не може да изисква от него да направи реплики на още непредявени от ответника възражения. Следователно за уважаване на осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване, че е предал, а ответникът е получил претендираната в производството парична сума.

При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да установи пълно и главно наличието на валидно възникнало облигационно отношение, което обосновава извършеното имуществено разместване.

В тая насока са и дадените указания в доклада.

Със същия са отделени като безспорни по делото и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между страните са сключени Договор за потребителски кредит от 29.03.2024 г. и Договор за потребителски кредит от 30.04.2024 г. Макар да е бил задължен по реда на чл. 190 от ГПК, ответникът „И. Ф.“ ЕООД не е изпълнил указанието на съда. Заявената от ответното дружество претенция за неприлагане на последиците на чл. 161 от ГПК с оглед неговото неизпълнение е напълно неоснователна, доколкото неблагоприятният ефект на неизпълнение на процесуално задължение е законово разписан и съдът не го прилага по свое усмотрение, а в изпълнение на вменените му по закон служебни задължения. В тая насока е и поведението му при изготвяне на ССчЕ – заявеното от ВЛ в последното по делото с.з.

Съдът намира, че именно подобно процесуално поведение е своего рода злоупотреба с права, което не може и не следва да се толерира.

Така или иначе облигационната връзка между страните по делото по повод сключените процесни договори за потребителски кредит е безспорен по делото факт.

От друга страна, съдът счита, че въпреки неизслушването на СТЕ, искана от ответника делото не е останало неизяснено от фактическа страна, тъй като са събрани писмени доказателства в необходимия обем, за да привнесат информация са правно релевантните факти за разрешаване на спора по същество.

Както се посочи страните не спорят, че помежду им е имало валидна облигация, породена от сключените помежду им договори за потребителски кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

Договорът за потребителски кредит следва да се сключи в писмена форма на хартиен или друг траен носител със задължителното му съдържание по чл. 11 ЗПК. Съгласно § 1, т. 10 от ДР на ЗПК „траен носител“ е всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява адресирана до него информация по начин, който позволява лесното използване за период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация. В ЗПК е предвидена възможност договорът за потребителски кредит да бъде сключен от разстояние.

Съгласно разпоредбата на чл. 6 ЗПФУР договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително и само средства за комуникация от разстояние - едно или повече. Съгласно чл. 3 ЗЕДЕУУ писмената форма на документ е спазена, ако е съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление. Електронното изявление е представено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа несловесна информация /чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕУУ/. Същото се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ – за електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на авторството му.

Съгласно разпоредбата на чл. 18 ЗПФУР, при договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на информацията по чл. 8 от закона на потребителя, както и, че е получил съгласието на последния за сключване на договора - ал. 1, т. 1 и т. 3, като за доказване на посочените обстоятелства се прилага чл. 293 от ТЗ, а в случаите на електронни изявления – Закона за електронния документ и електронния подпис /в действащата редакция/.

В конкретния случай кореспонденцията между кредитодателя и кредитополучателя е била изключително по електронен път, поради което приложение към същата намират нормите на ЗЕДЕП /сега Закон за електронния документ и електронните удостоверителни знаци/. Съгласно чл. 3, ал. 1 на ЗЕДЕП, в редакцията му към 22.11.2017 г., електронен документ е електронно изявление, записано върхумагнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да бъде възпроизвеждано.

С оглед разпоредбите на чл. 13, ал. 3 и ал. 4 ЗЕДЕП съдът достига до извод, че законът придава значението на подписан документ само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис, допускайки страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. Същевременно съгласно чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕП електронен подпис е всяка информация в електронна форма, добавена или логически свързана с електронното изявление, за установяване на неговото авторство. Доказателствената сила на така създадения електронен документ е такава, каквото законът признава на подписания писмен документ. Ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за авторството на изявлението – арг. чл. 180 от ГПК, а ако изявлението съставлява признание на неблагоприятни за автора обстоятелства, то това увеличава доказателствената стойност на документа, без да му придава материална доказателствена сила, каквато имат само подписаните официални документи – чл. 179, ал. 1 ГПК.

Съдебната практика приема, че електронният документ не е необходимо да бъде инкорпориран на хартия и подписан. В този смисъл е и легалната дефиниция на понятието по чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г., съобразно която електронен документ означава всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или звуков, визуален или аудио-визуален запис.

В случая, по делото са представени Общи условия и Преддоговорна информация във връзка с процесния потребителски договор, като възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му.

Представеният по делото препис, заверен от страната, е годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и за съдържанието му /арг. от чл. 184, ал. 1 ГПК/. Преписът има значението на носител, обективиращ частни, подписани от страните, документи, които съгласно чл. 180 ГПК се ползват с формална доказателствена сила за авторството им. Ако другата страна не поиска предоставяне на документа на електронен носител, преписът е годно и достатъчно доказателство за авторството на волеизявлението и съдържанието му – така Решение № 70/19.02.2014 г. по гр. д. № 868/12 г. на ВКС, IV г. о. Същият съдържа електронно изявление - попълнен електронен формуляр, като доколкото не съдържа характеристиките на усъвършенстван или квалифициран електронен подпис по см. На чл. 13, ал. 2 и 3 ЗЕДЕУУ, то следва да се приеме, че документът е подписан с обикновен електронен подпис – част от електронните изявления са свързани и с установяване на авторството на документа, като съдържат информация за самоличността на лицето, от което изхождат изявленията – трите имена на ответницата, адрес, телефон, ЕГН, сметка и други. Действително значение на подписан саморъчен документ е придадено само на този електронен документ, към който е прибавен квалифициран електронен подпис, но разпоредбата на чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ допуска страните да се съгласят в отношенията им помежду им да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен.

В случая с оглед ангажираните от ищцата писмени доказателства по делото – Общи Условия на „И. Ф.“ ЕООД и Преддоговорна информация /СЕФ/, съдът приема, че Договор за потребителски кредит № •••2024 г. е сключен за 24 месеца със срок на плащане 19.03.2026 г. Погасен е на 25.04.2024 г. от банковата сметка на М. Ц. Д. в ••• АД към банковата сметка на "И. Ф." ЕООД в същата банка, посочена в общите условия към договорите за предоставяне на кредит в раздел VII, т. 1. По Договор за потребителски кредит № •••2024 г. ищцата е заплатила общо 1801, 00 лева /хиляда осемстотин и един лева и нула стотинки/.

Договор за потребителски кредит № •••2024 г. е сключен за 22 месеца със срок на плащане 19.02.2026 г. Той е погасен на 31.05.2024 г. от банковата сметка на М. Ц. Д. в ••• АД към банковата сметка на "И. Ф." ЕООД в същата банка, посочена в общите условия към договорите за предоставяне на кредит в раздел VII, т. 1. По него ищцата е заплатила общо 2241, 00 лева /две хиляди двеста четиридесет и един лева и нула стотинки/.

В първия договор е посочена общо дължима сума по кредита при непредставяне на обезпечение по чл. 3

По приложението на разпоредбите на чл. 161 и чл. 190 от ГПК е формирана трайна практика, според която едно от процесуалните задължения на страните в гражданския процес е задължението да представят намиращи се у тях доказателства, имащи значение за спора и ползващи противната страна, както и да не пречат за събирането на доказателства – чл. 190, ал.1 от ГПК и чл. 161 от ГПК. Процесуалното поведение на страната има доказателствено значение само при условията на чл.161 от ГПК, като съдът приеме за доказани неизгодни за страната факти, за които същата страна е създала пречки за събиране на допуснати от съда доказателства. Така в решение № 111 от12.07.2018 г. по т. д. № 1892/2017 г. на ВКС, ТК, І т. о. е прието, че приложението на чл. 161 от ГПК предпоставя неоказано съдействие за установяване на определени факти, които страната, искаща прилагането на нормата, твърди. Разпоредбата на чл. 161 от ГПК не предвижда задължение за съда, във всеки случай на неоказано съдействие за представяне на документ от значение за спора, да признае за съществуващи определени факти, а само възможност да ги приеме за осъществили се, с оглед обстоятелствата. Настоящият съдебен състав изцяло споделя така формираната практика. За пълнота следва да се отбележи, че съдът не може служебно да задължава страна в процеса дапредстави документ по чл.190 от ГПК, без да има искане от насрещната страна за това. Прилагането на разпоредбата е обусловено от твърдение на едната от страните в процеса, че определен документ съществува, относим е към спора и се намира у противната страна, а също и от изрично искане към съда да задължи противната страна да представи документа. Съдът постановява определението си по чл. 190 от ГПК след като е бил валидно сезиран с искането и след като прецени въз основа на обясненията на молителя и данните по делото, че документът има значение за спора и се намира у противната страна.

Приложението на чл. 161 от ГПК съставлява санкция за недобросъвестното поведение на страната, която е попречила за попълване на делото с доказателства. Поради това по реда на чл. 161 от ГПК съдът може да приеме за осъществени само такива недоказани факти, които страната, направила искането по чл. 190 от ГПК е заявила и от които тя черпи благоприятни последици. Недопустимо е съдът, позовавайки се на разпоредбата на чл. 161 от ГПК, да приеме за доказани фактическите твърдения на страна в производството, която не е отправила искане по чл. 190 от ГПК, нито да прилага санкцията по чл. 161 от ГПК спрямо страна, на която не е било възложено задължението да представи документ. В настоящия случай, съдът приема, че ответникът има именно такова поведение, което следва да бъде преодоляно посредством института на чл. 161 от ГПК.

Следва да се уточни, че макар този договор да не е приложен по делото, от представената от ищеца Преддоговорна информация се установява какво обезпечение се изисква от потребителя на кредитната услуга. Съгласно т. 8 от коментираната Преддоговорна информация се изисква в срок от 5 дни от сключването на договора да се представи едно от следните две алтернативно възможни обезпечения: банкова гаранция или две физически лица – поръчители, които да отговарят на множеството изисквания, установени в цитираната клауза.

В случая длъжникът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1, вр. т. 12 от ДР на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, поради което по отношение на процесните договори за кредит са приложими правилата на Закон за потребителския кредит /ЗПК/ и разпоредбите на чл.143 – 148 ЗЗП. Съгласно приложимия закон и при анализ на представените доказателства съдът намира, че по отношение на уговорената неустойка е налице нарушаване на императивни норми на ЗПК, като клаузата е в противоречие с добрите нрави, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребител.

В разглеждания случай клаузата на т. 8 от Преддоговорната информация и по двата договора на кредитодателя – ответник предвижда задължение за длъжника за заплащане на обезщетение за непредставяне в срок на обезпечение /поръчител или банкова гаранция/ на задълженията му по договора. Такава уговорка съдът приема, че се явява нищожна поради противоречие с добрите нрави. Същата излиза извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получава имуществена облага от насрещната страна в определен размер без да се престира от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по заема, което води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. На длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение, след като кредитът вече е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства. Така се увеличава опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника. Несъмнено целта на регламентираната неустойка излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, т.е. същата противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за дължимостта нищожна. В този смисъл са и задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК, т. 3. отделно от това по този начин се заобикаля законът, тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвижда, че при забава се дължи само обезщетение в размер на законната лихва, а с процесната клауза се добавя още едно обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което пряко обаче не произтичат вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка, са че вземането няма да бъде събрано. Така се стига до кумулирана неустойка за забава, компенсаторна неустойка и иск за реално изпълнение, което е недопустимо.

На следващо място, според практиката на СЕС – решение по дело С-686/19, в понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ се обозначават всички разходи, които потребителят е длъжен да заплати по договора за кредит и които са известни на кредитора, включително комисионите, които кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитора. Съгласно пък разясненията, дадени от Съда на ЕС по дело С-779/18, съдът разполага с възможността да контролира неравноправния характер при определяне на годишния процент на разходите, дори при законово установената граница.

Настоящият съдебен състав приема, че договорите за потребителски кредит не отговарят на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото не съдържат реално приложимите ГЛП и ГПР, изчислени към момента на сключване на договорите за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а според ал. 2 от същата норма годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания.

В случая в представените договори за потребителски кредит формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Така посочените размери не надвишават максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Същите обаче не отразяват действителния такъв, тъй като не включва разходите по кредита за неустойка, която се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.

По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.

Съгласно т. 2 "обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. Според практиката на СЕС – решение по дело С- 686/19, в понятието "общи разходи по кредита за потребителя" се обозначават всички разходи, които потребителят е длъжен да заплати по договора за кредит и които са известни на кредитора. Съгласно разясненията, дадени от Съда на ЕС по дело С-779/18, съдът разполага с възможността да контролира неравноправния характер при определяне на годишния процент на разходите, дори при законово установената граница. Нещо повече - с решение по дело С-714/22 г. СЕС дава задължително за националните съдилища тълкувание относно на член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, която трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.

Предвид така изложеното процесните договори се явяват нищожни и останалите наведени основания не следва да се обсъждат.

ВЛ по допуснатата ССчЕ, въпреки неуказаното съдействие е установило, че общият размер на погасените задължения от М. Ц. Д. по Договор за потребителски кредит № •••2024 г. е 1801, 00 лева, а по Договор за потребителски кредит № •••2024 г. е 2241, 00 лева.

Посоченият размерът на ГПР по Договорите е 48, 44 %, когато включва единствено възнаградителната лихва по двата Договора, а при включване на неустойката за непредоставяне на обезпечение размерът на ГПР се увеличава по Договор за потребителски кредит № •••2024 г. до 94 %, а по Договор за потребителски кредит № •••2024 г. на 108 %. Към датите на сключване на Договора за кредит на 29.03.2024 г. законната лихва е 10% плюс основният лихвен процент на БНБ, който e 3, 80% и на 30.04.2024 г. законната лихва е 10% плюс основният лихвен процент на БНБ, който е 3, 79 %. Размерът на възнаградителната лихва по двата Договора е 40, 15% и надвишава законната такава с 26, 35 % по Договор за потребителски кредит № •••2024 г. и с 26, 36 % за Договор за потребителски кредит № •••2024 г. ВЛ е установило, че по договора от 29.03.2024 г. ищцата е заплатила 1650 лв. главница, 51 лв. възнаградителна лихва и 100 лв. неустойка, а по договора от 30.04.2024 година 2000 лв. главница, 70, 40 лв. възнаградителна лихва и 170, 60 неустойка.

Предвид изложените по-горе принципни постановки, съдът приема, че ответникът в светлината на чл. 161 ГПК попречи за установяване на интересуващите производството факти, поради което съдът приема твърдението на ищеца, че исковите суми са недължимо по нищожни договори платени възнаградителни лихви и неустойки.

За да е налице валидно сключен договор за потребителски кредит, необходимо е същият да отговоря кумулативно на всички предвидени в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК изисквания. Неспазването на което и да е от тях, съгласно императивната разпоредба на чл. 22 ЗПК, води до недействителност на договора за потребителски кредит. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи по кредита. С оглед изложеното, предвид нищожност на договорите съгласно чл. 22 ЗПК, всички заплатени суми в размер над главниците са заплатени без основание и подлежат на връщане. Ответникът не установи основания за задържането им.

По разноските:

С оглед изхода от производството и съответното своевременно искания и представени доказателства, разноски са дължими на ищцовата страна, като същата е доказала извършването на такива в размер на 103.40 лева – заплатена държавна такса и 250 лв. възнаграждение за ВЛ, с което се явява удовлетворено изискването, въведено в т. 1 от ТР № 6/06.11.2016 г. по т. д. № 6/2013 г. на ВКС.

Ответникът дължи и заплащане на адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2, във вр. с ал. 2 от Закон за адвокатурата /ЗА/. Обективирано е възражение за прекомерност и недължимост на претендираното адвокатско възнаграждение от ответната страна, което обаче е неоснователно.

Видно от представения по делото договор за правна защита и съдействие от 23.01.2025 г., сключен между ищеца и процесуалния й представител адвокат Ц. Д. ВТАК за изпълнение на възложената работа адвокатът осъществява безплатна правна помощ на възложителя на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. При определяне на дължимото възнаграждение за адвоката, осъществил процесуално представителство на ищцата, следва да се вземе предвид фактическата и правна сложност на делото, проведени са няколко съдебни заседания, в което се е явил пълномощникът на ищеца, направил е съответни искания, взел е отношение по спорните въпроси, изготвил е писмена защита в предоставения му срок.

Следва да бъде отчетен и материалният интерес, въпреки че по мнение на настоящия състав по тази категория дела, той не е водещ при преценка за фактическа и правна сложност на делото. Съобразявайки изложеното и в рамките на правомощията си по чл. 38, ал. 2 ЗА, съдът определя адвокатско възнаграждение в размер на 550 лева.