Решение № 4539 от 26.7.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 6158/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С решение № 11408 от 19.10.2022 год., постановено по гр.дело № 22222/2022 г. на СРС, ІІ Г.О., 56 състав, е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че В. Д. С., ЕГН •••••••••• дължи на „М.п.к.“ ЕАД, ЕИК •••• на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.240 ЗЗД, вр. чл.9 ЗПК, вр. чл.99 ЗЗД сумата от 647, 23 лв. представляваща сбор от неплатени погасителни вноски за главница по Договор за предоставяне на бърз потребителски кредит № 0010-0210-1070-0001898/23.02.2018 г., сключен между В. Д. С. и „Банка Пиреос България“ АД, за периода от 30.07.2019 г. до 28.02.2021 г., ведно със законната лихва от 13.12.2021 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 150, 80 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 30.07.2019 г. до 28.02.2021 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 22.12.2021 г. по ч.гр.д. № 71182/2021 г. по описа на СРС, 56 състав. С решението на съда е осъдена на основание чл.78, ал.1 ГПК В. Д. С., ЕГН •••••••••• да заплати на „М.п.к.“ ЕАД, ЕИК •••• сумата от 325 лв., представляваща разноски за заповедното производство по ч.гр.дело № 71182/2021 г. по описа на СРС, 56 състав, и 325 лв. разноски за исковото производство. Срещу решението на СРС, 56 с-в е постъпила въззивна жалба от В. Д. С., подадена чрез пълномощника адв.А. П., с искане същото да бъде отменено, като неправилно, и вместо това да бъде постановено друго, с което да се приеме за установено, че ответницата не дължи на ищеца сумата от 647, 23 лв. неплатени главници и сумата от 150, 80 лв. неплатени договорни лихви по договор за предоставяне на бърз потребителски кредит № 0010-0210-1070-0001898/23.02.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане на задължението. Във въззивната жалба са изложени доводи, че решението е постановено от незаконен състав, както и че същото е неправилно. Претендира присъждане на направени разноски по делото. Въззиваемата страна- ищец „М.п.к.“ ЕАД, гр.София/с предишно наименование „С.б.с.“ АД/, чрез пълномощника си адв.И.Л. оспорва жалбата, като неоснователна по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото. СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства. Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като настоящата въззивна инстанция напълно споделя изложените в обжалвания съдебен акт мотиви, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищеца „М.п.к.“ ЕАД, гр.София, срещу ответницата В. Д. С., установителни искове по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.240, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации/чл.272 ГПК/. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е подробни мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното: Като неоснователни следва да се преценят основните доводи изложени във въззивната жалба, че обжалваното решение е постановено от незаконен състав, с оглед на обстоятелството, че в нарушение на задължителния принцип на случайно разпределение на делата, делото е разпределено за разглеждане на същия състав, който е разгледал и се е произнесъл по ч.гр.дело № 71182/2021 г. и е издал заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. В решение № 202/19/ 07.04.2020 год. постановено по гр.дело № 2832/2018 г. по описа на ВКС, ІV г.о. е прието следното: „Правилото за разпределението на делата и преписките на принципа на случайния подбор е въведено законодателно със Закона за съдебната власт от 1994 г., отм., считано от 12.05.2006 г., с новия чл.12а /ДВ бр. 39/2006 г./. То е доразвито в чл.9, ал.1 на сега действащия Закон за съдебната власт обн., ДВ, бр.64 от 07.08.2007 г. Целта на разпоредбата е да се избегнат възможностите за оказване на натиск върху съдиите, да се гарантира тяхната безпристрастност, както и да изключи предположения у наблюдателите за въздействие и предубеденост на съдията и съдебния състав /съдът/. Съблюдаването на установения ред, по който се разпределя делото на съдия - докладчик, е съответно на принципа за справедлив процес и конкретно с изискването по чл.6, § 1 от ЕКПЧОС делото на всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения, да се гледа от съд, създаден в съответствие със закона, каквато е и трайната практика на Съда по правата на човека. Изразът „създаден в съответствие със закона” включва не само правното основание за самото съществуване на съда, но и спазването от съда на конкретните правила, които го регламентират, вкл. относно разпределението на делото/преписката на определен съдия. Следователно съдът, който е постановил съдебен акт в нарушение на правилата за случайно разпределение на преписките и делата, е незаконен. Това заключение в гражданския процес следва да се съобрази със спецификата на производството и характера на съдебния акт, възможността за обжалване пред друг съд и правомощията на последния, за да се определи вида на порока - незаконосъобразност, недопустимост или нищожност на съдебния акт. По общо правило, съдебен акт, постановен в гражданския процес от незаконен състав, е нищожно. Ако конституирането на съдебния състав по конкретното дело в първа инстанция е в нарушение на чл.9, ал.1 ЗСВ от 2007 г., съответно чл.12а ЗСВ от 1994 г., отм., постановеното от него решение, когато подлежи на въззивно обжалване, обаче е постановено в нарушение на процесуалните правила и, само ако поради това е постановен и крайния незаконен резултат, е неправилен съдебен акт /допуснатото процесуално нарушение само тогава се явява съществено/. Този резултат следва от правомощията на въззивния съд. Той, сезиран с жалба не разполага с възможността да го обяви за нищожно или да го обезсили само поради установено нарушение на чл.9, ал.1 ЗСВ от 2007 г., съответно чл. 12а ЗСВ от 1994 г., отм. Въззивната инстанция не е организирана като контролноотменителна, а като такава по същество. Както е изяснено в множество съдебни решение по чл.290 ГПК - решение № 454/28.03.2014 г. по гр.дело № 4478/2013 г. на III г.о на ВКС, решение № по гр.дело № 7175/2013 г. на IV г.о., решение № по гр.дело № 6606/2014 г. на IV г.о., решение № 643/12.10.2010 по гр.дело № 1246/2009 на ІV г.о, решение № 237/2010 г. по гр.дело № 826/2009 г. на ІV г.о. и решение № 60/05.06.2013 г. по гр.дело № 546/2012 г. на ІV г.о. ВКС, въззивният съд се произнася след самостоятелна преценка на събраните по делото в двете инстанции доказателства, доводи и възражения на страните, като прави свои собствени фактически и правни изводи в рамките на въззивното обжалване. Въззивният съд не проверява дали едно разрешение на първата инстанция е правилно или не; независимо от съображенията в първоинстанционното решение, сам излага мотиви според изискванията на чл.236, ал.2 ГПК и разясненията в Постановление № 1 от 13.VII.1953 г., Пленум на ВС. Дори разпоредбата на чл.272 ГПК не го освобождава от това му задължение. При оплакване за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, въззивният съд, когато ги намери за основателни, сам предприема нужните действия по отстраняването им. Сам извършва действия включително по отстраняване нередовност на исковата молба /порок, имащ отношение към допустимостта на исковия процес/, при пропуск на първостепенния съд, и ако ищецът изпълни точно и в срок дадените указания, втората инстанция сама се произнася по материалноправния спор и дори като краен резултат е възможно да потвърди решението на първата инстанция. Нарушението на правилото за случайно разпределение на делата е основание за допускане на нови факти и доказателства в хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК, ако такива са поискани от страната. Ако във въззивната жалба няма оплаквания за поправяне на извършени от първостепенния съд процесуални нарушения, а само твърдение за необоснованост и/или противоречие на материалния закон, то въззивният съд не дължи преценка дали първостепенният съдебен акт е постановен от състав, формиран при нарушение на чл.9, ал.1 ЗСВ или при наличие на основания за отвод. Това е така, защото както стана ясно, въззивният съд при всички случаи сам се произнася по материалноправния спор и прави свои изводи по фактите и правото. Като краен резултат само съпоставя своето разрешение по материалноправния спор с това на първата инстанция и съответно потвърждава, изменя или отменя обжалваното решение, като в последните два случая постановява частично или изцяло различно разрешение по материалноправния спор. Само, когато има искане за поправяне на допуснати от първостепенния съд процесуални нарушения, вкл. посочване на нови факти и доказателства и събиране на нови доказателства, при твърдение, че първоинстанционният съдия е определен по делото като докладчик в нарушение на чл.9, ал.1 ЗЗД, въззивният съд е длъжен да провери твърдението за нарушение на правилата за случайно разпределение на делата в конкретния случай, за да може да се произнесе по исканията за поправяне на процесуалните нарушения, довели до неправилност на обжалваното решение. Ако не го стори, сам допуска процесуално нарушение, обуславящо неправилност на въззивния съдебен акт“. В процесния случай дори да е налице твърдяното във въззивната жалба нарушение на принципа на случайно разпределение на делото в първата съдебна инстанция, оплакване за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила не са изложени във въззивната жалба. Нарушението на правилото за случайно разпределение на делата е основание за допускане на нови факти и доказателства в хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК, ако такива са поискани от страната. В случая това не е сторено от въззивника- ответник. Във въззивната жалба на ответницата не са изложени доводи за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд. Единствените изложени от ответницата доводи във възивната жалба са във връзка с неправилност на обжалваното решение. След като във въззивната жалба няма оплаквания за поправяне на извършени от първостепенния съд процесуални нарушения, а само твърдение за необоснованост и/или противоречие на материалния закон, то въззивният съд не дължи преценка дали първостепенният съдебен акт е постановен от състав, формиран при нарушение на чл.9, ал.1 ЗСВ или при наличие на основания за отвод. На следващо място, съдът приема, че доводите във въззивната жалба за неправилност на обжалваното решение се явяват изцяло неоснователни. Неоснователен е довода на ответницата, че претендираните от ищеца вземания са погасени с извършени плащания на 30.08.2019 г. и на 21.10.2019 г. в размер на сумата от 734, 65 лв., поради което предявените искове се явявали изцяло неоснователни. В процесния случай при преценка на събраните по делото доказателства, както правилно е приел за установено и първоинстанционния съд с извършените плащания с основание погасяване задължения на В. С. по процесния договор за кредит са погасени вземанията по ч.гр.дело № 39870/2019 г. по описа на СРС/ т.е. по друго дело/, в което се включва главница за периода от 30.04.2018 г. до 30.06.2019 г. и договорна лихва за период от 30.05.2018 г. до 30.06.2019 г. В настоящето производство се претендират друга част от главницата и договорната лихва, а именно тези, начислени за периода от 30.07.2019 г. до 28.02.2021 г. Същите съгласно приложения към делото погасителен план възлизат съответно на сумата от сумата от 647, 23 лв. и сумата от 150, 80 лв., които именно са претендирани в настоящето производство. С оглед на което предявените искове се явяват основателни в пълния предявен размер и като такива следва да бъдат уважени. По изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. По отношение на разноските за въззивното производство. С оглед изхода на спора на въззивника- ответник не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. На основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК на въззиваемата страна- ищец следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за въззивното производство, представляващи уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно приложен договор за правна помощ и съдействие от 26.04.2023 г. и списък по чл.80 от ГПК, като с оглед направеното от въззивника- ответник, възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност, което съдът намира за основателно, същото следва да бъде намалено до размер на сумата от 100, 00 лв./ сто лева/. В процесния случай, съгласно решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 и определение № 343/15.02.2024 г. по т.дело № 1990/2023 г. по описа на ВКС, II т.о., минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/2004 г., нямат задължителна сила за съда. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл.101, пар.1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни за съда. Съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото пред въззивната инстанция и извършените от пълномощника на въззиваемата страна- ищец процесуални действия в настоящата въззивна инстанция, съдът намира, че претендираното от въззиваемата страна- ищец адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 400 лв. е прекомерно и следва да бъде намалено до размер на сумата от 100 лв. Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,