Решение № 22 от 11.1.2026 г. на Районен съд - Стара Загора по дело № 1891/2025 г.

Предявен е иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК. Ищецът - твърди в поправената си искова молба, че пълномощникът му получил на 21.03.- г. съобщение по ч.гр.дело № - по описа за - г. С. районен съд, че срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение, било подадено възражение в срок от длъжника, в което управителят му посочил, че дружеството било подало молба за откриване на производство по несъстоятелност, по която било образувано търговско дело № - по описа за - г. на С. окръжен съд, по която причина не дължал изпълнение по издадената заповед. При извършена справка по партидата на дружеството в търговския регистър се установило, че единственият обявен акт по несъстоятелност бил подадената от ответника молба с вх. № -- г., по която било образувано посоченото търговско дело, по което нямало постановено решение по чл. 630 ТЗ, с което да се констатирала неплатежоспособност или свръхзадълженост, и като следствие от това да бъдели спрени всички висящи граждански и търговски спорове, по които страна било дружеството - длъжник. От друга страна разпоредбата на чл. 637 ТЗ постановявала, че с откриване на производството по несъстоятелност се спирали съдебните и арбитражните производства по имуществени граждански и търговски дела срещу длъжника с изключение на трудови спорове по парични вземания. Доколкото претенцията на ищеца произтичала от неизплатени и дължими суми за обезщетение от трудово правоотношение, тя имала характер на трудов спор, и производството не следвало да бъде спирано, дори и при евентуално уважаване на молбата на длъжника и откриване на производство по несъстоятелност. Ето защо за ищецът бил налице обоснован правен интерес от предявяване на настоящия установителен иск, с който да бъдело признато за установено, че ответникът му дължал сумите по издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. Обстоятелствата, на които се основавала претенцията, били следните: със заповед № - г. било прекратено трудовото му правоотношение с ответното дружество, считано от - г., и му било начислено обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, за придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, в размер на 6 брутни възнаграждения или 13 210.44 лева. Поради затруднения на ответника в плащането му, на - г. страните сключили споразумение, съгласно което било разсрочено изпълнението на задължението на осем вноски, последната от които следвало да се плати в срок до - г. По подписаното споразумение ответникът платил 6000 лева, по който начин останал неплатен остатък от 7210.40 лева, който не бил платен към датата на подаване на исковата молба. Подаденото възражение за недължимост на сумите по издадената заповед за изпълнение, било неоснователно, което от своя страна било повод за предявяване на настоящия установителен иск. Искането е да се признае за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца, сумата 7210.40 лева за главница от неплатен остатък от дължимо обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ за придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, и законна лихва върху главницата от - г. до изплащането й, за които парични задължения е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д № - описа за - г. на С. районен съд. Претендира за сторените в настоящото и в заповедното производство разноски. Ответникът -, редовно призован, не е подал писмен отговор, а в съдебно заседание не изпраща представител и не взема становище по предявения иск. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането, възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване на иска факти, от значение за спорното право, намери за установено следното: За процесното вземане, ищецът е подал на - г. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответника. За разглеждането му е образувано приложеното ч.гр.д. № - по описа за - г. на С. районен съд, по което на - г. е издадена исканата заповед, срещу която на - г., в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, законният представител на ответника е подал възражение, че не дължи изпълнение на задължението по нея, защото дружеството подало молба за откриване на производство по несъстоятелност, по която било образувано търговско дело № - по описа на С. окръжен съд. Поради това на - г., в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, ищецът е предявил по делото процесния иск, който поради това се счита предявен на - г., когато е подал в съда заявлението си за издаване на заповедта срещу ответника (чл. 422, ал. 1 ГПК). Понеже ответникът, въпреки задължаването му с определението по чл. 140 ГПК за насрочване на делото, не представи личното трудово досие на ищеца, съдът намери, от съвкупната преценка на представените в заверен препис с исковата молба - заповед № - г. и споразумение от - г., че в периода до - г. между страните е съществувало валидно възникнало трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал при ответника до тази дата длъжността „-”, с място на работа: - (чл. 161, във вр. с чл. 190, ал. 2 ГПК). От същата заповед е видно още, че на - г., това правоотношение е било писмено прекратено от ищеца без предизвестие, на основание чл. 327, ал. 1, т. 12 КТ, поради придобиване от същия на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст (л. 4). В издадената от ответния работодател за констатиране на това му прекратяване от ищеца на това основание чл. 327, ал. 1, т. 12 КТ горепосочена заповед № - г., е разпоредено още, на ищецът да се изплати и обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ в размер на шест брутни заплати или 13 210.44 лева (л. 4). От т. 1 на заключението на назначената по делото съдебно – икономическа експертиза, което съдът възприема, поради неоспорването му от страните и липсата на противоречие с останалите доказателства, се установява още, че дължимото от ответника на ищеца обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, е именно в този посочен от законния представител на ответника в тази му заповед размер от шест брутни трудови възнаграждения на ищеца, или 13 210.44 лева (л. 48). Този му размер ответникът е признал и в подписаното с ищеца на - г. споразумение за разсроченото му плащане, както следва: част от 1500 лева от същото обезщетение е уговорено в това споразумение ответникът да плати на ищеца в деня на подписването му, част от 10 500 лева е уговорено да му плати на седем равни месечни вноски, всяка по 1500 лева, платими от 20-то до 30-то число на всеки текущ месец, считано от - г., и остатъка от 1210.44 лева, страните уговорили ответникът да заплати на ищеца най-късно до - г. (л. 17). С т. 3 от същото споразумение страните уговорили още и следното прекратително същото споразумение условие, че при забавено плащане от ответника на някоя от тези уговорени в т. 1 и 2 от споразумението вноски, същото се счита прекратено по негова вина, и ищецът има право да предяви претенциите си за неплатения му остатък по исков ред пред съда или да се снабди с изпълнителен лист (л. 17). С посочване на това дължимо се от ответника обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ в издадената от законния му представител горепосочена заповед за констатиране на прекратяването от ищеца на трудовото им правоотношение по чл. 327, ал. 1, т. 12 КТ, и подписване на горепосоченото им споразумение от - г. за разсроченото му плащане, ответникът е признал извънсъдебно не само, че ищецът е работил при него повече от 10 години, но и че към момента на прекратяване на трудовото им правоотношение по чл. 327, ал. 1, т. 12 КТ, е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68 КСО, поради което му дължи това процесно обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ в размер от 13 210.44 лева (чл. 175 ГПК). От т. 2 на ЗСИЕ се установява още, че ответникът не е представил на вещото лице документи за плащане на същото обезщетение на ищеца, изцяло или частично (л. 48). Последният обаче сам признава, чрез пълномощника си, в заявлението, исковата молба и в хода на делото по същество, неизгодния за него факт, че след подписване на споразумението, ответникът му е платил част от 6000 лева от същото обезщетение от 13 210.44 лева (чл. 175 ГПК). Поради това, съдът намери за установено по делото, че остава да му дължи към датата на приключване на съдебното дирене неплатеният му остатък от 7210.44 лева, който ищецът претендира със заявлението и исковата си молба в по-малък размер от 7210.40 лева (чл. 235, ал. 3 ГПК). Други релевантни доказателства не са представени по делото. При тези установени по делото обстоятелства, съдът намери, че предявеният иск по чл. 422, ал. 1 КТ, е доказан напълно в своето основание. Разпоредбата на чл. 222, ал. 3 КТ, установява право на работника или служителя да получи обезщетение, при прекратяване на трудовото му правоотношение, независимо от основанието, след като е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. По правната си същност това обезщетение има възнаградителен, а не обезщетителен характер, а размерът му е в зависимост от това, какъв период от време работникът или служителят е работил при работодателя, при когото е възникнало това му право на гратификация (чл. 222, ал. 3 КТ). В случая по делото се установи с оглед изложеното, че съществуващото между страните трудово правоотношение е прекратено от ищеца писмено и без предизвестие на - г., на основание чл. 327, ал. 1, т. 12 КТ, след като е придобил към датата на прекратяването му право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68 КСО, а при ответния работодател има 10 години трудов стаж през последните 20 години. При това положение има право на такова обезщетение от последния в размер на брутното му трудово възнаграждение за 6 месеца (чл. 222, ал. 3 КТ). Последното следва да се изчисли по реда на чл. 228, ал. 1 КТ, изчислено от вещото лице по който ред е в размер на 13 210.44 лева (т. 1 от ЗСИЕ). Част от същото от 6000 лева, ищецът сам признава, чрез пълномощника си в исковата молба и заявлението, че ответникът му е платил след подписване на споразумението им от - г. за разсроченото му плащане на посочените в същото вноски най-късно до - г., преди подаване на - г. в съда на заявлението му за издаване на заповедта по чл. 410 ГПК за негово изпълнение, и предявяване на иска му по делото за съществуване на вземането за неплатеният му остатък от 7210.40 лева съгласно фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК. Ответникът, чиято е тук доказателствената тежест, не е възразил и представил доказателства по делото да е платил на ищеца този остатък до приключване на съдебното дирене (чл. 154, ал. 1 и чл. 235, ал. 3 ГПК). Поради това остава да му дължи към датата на приключване на съдебното дирене по делото този неплатен остатък от 7210.44 лева от същото обезщетение (чл. 235, ал. 3 ГПК). С неплащането му най-късно до уговорената в т. 3 от споразумението дата - г., е настъпило уговореното в т. 3 от същото споразумение условие за прекратяването му, което има обратно действие (чл. 25, ал. 2 ЗЗД). Поради това след сбъдването му на - г., ищецът има право да иска ответникът да му плати неплатеният остатък от 7210.44 лева от същото обезщетение по исков ред или по реда на заповедното производство по чл. 410 ГПК, което ищецът е и сторил с подаване на заявлението му по приложеното заповедно производство за издаване на заповедта за неговото изпълнение по чл. 410 ГПК, със законната лихва върху исковата сума от 7210.40 лева от деня на подаването му в съда на - г. до изплащането й (т. 3 от споразумението). Следователно, предявеният от ищеца по делото иск за неговото съществуване, се явява напълно доказан по основание, а по размер до този претендиран от ищеца и неплатен му остатък от 7210.40 лева от същото обезщетение, автоматично превалутиран на 3686.62 евро по чл. 11-13 и чл. 45 ЗВЕРБ, до който този му иск за неговото съществуване, следва да се уважи, като основателен, заедно с акцесорната му претенция за признаване съществуването и на негово вземане за законна лихва върху тази сума, от подаване на заявлението му в съда на - г. до изплащането й (чл. 422, ал. 1, във вр. с чл. 222, ал. 3 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, и чл. 11-13 и чл. 45 ЗВЕРБ). Възражението на ответника в заповедното производство по чл. 414, ал. 1 ГПК, за недължимост на това вземане, защото подал молба за откриване на производство по несъстоятелността му, за разглеждане на която било образувано търговско дело № - по описа за - г. на С. окръжен съд, което възражение, съдът следва да разгледа в настоящото производство съгласно т. 11а от ТР 4-2014-ОСГТК на ВКС, е неоснователно. Не само защото, макар и от извършената от съда служебна справка в търговския регистър и представените от пълномощника на ищеца в съдебно заседание заверени преписи от писмени доказателства от същия регистър, да е видно, че действително на - г. е подадена от законния представител на ответния работодател молба до С. окръжен съд по чл. 625 ТЗ, за откриване на производство по несъстоятелност на ответника, за разглеждане на която е образувано и висящо към момента търговско дело № - по описа за - г. на С. окръжен съд, по което на - г. е постановено и определение с рег. - г., с което, на основание чл. 629б ТЗ, е указано на кредиторите му, и всяко заинтересовано лице, да предплатят сумата от 10 000 евро за начални разноски за откриване на производство по несъстоятелността му, в едноседмичен срок от публикуване на същото определение в търговския регистър, по набирателната сметка на С. окръжен съд, като в същия срок се представи платежен документ по делото, като е указано на всички заинтересовани лица, че при неизпълнение на това задължение, ще бъде постановено решение по чл. 632, ал. 1 ТЗ, такова все още няма постановено, нито има постановено решение по чл. 630, ал. 1 ТЗ за откриване на производство по несъстоятелност на ответника, а подаването на молбата му по чл. 625 ТЗ за откриване на такова производство, нито обуславя негова недължимост на процесното вземане, нито представлява пречка за движение на настоящото производство за признаване на неговото съществуване, нито на заповедното такова по чл. 410 ГПК за допускане на принудителното му изпълнение по чл. 416 ГПК, след влизане в сила на заповедта по чл. 410 ГПК - чл. 637, ал. 1 ТЗ (чл. 155 ГПК). От друга страна защото, дори и такова решение за откриване на производство по несъстоятелност на ответника да бе поставено до приключване на съдебното дирене по настоящото дело, то нито обуславя недължимост от същия на неплатения на ищеца остатък от процесното обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, нито представлява пречка за движение/основание за спиране на настоящото и заповедното производства, защото имат за предмет трудов спор за съществуване на процесното парично вземане по чл. 222, ал. 3 КТ, а такива производства не се спират с откриване на производство по несъстоятелност на длъжника (чл. 637, ал. 1, изр. 1 ТЗ). А дори и възражението по чл. 414 ГПК на ответника в заповедното производство да се приеме за такова, че няма парични средства да заплати неплатеният на ищеца остатък от 7210.40 лева от дължимото му се обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, то и тогава това му възражение се явява неоснователно, защото обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични средства за изпълнение на задължението, не го освобождава от отговорност (чл. 81, ал. 2 ЗЗД). При този изход на делото, дължимата се за донасяне по делото, превалутирана по чл. 11-13 ЗВЕРБ, държавна такса от 73.73 евро, от довнасянето на която ищецът е освободен (чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК), следва да се възложи в тежест на ответника (чл. 78, ал. 6 ГПК). На същото основание, при този изход на делото, дължимата се и за заповедното производство, превалутирана по чл. 11-13 ЗВЕРБ, държавна такса от 73.73 евро, от внасянето на която ищецът е освободен (чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК), следва също да се възложи в тежест на ответника с настоящото решение (чл. 78, ал. 6 ГПК и т. 12 от ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС). На същото основание, в тежест на последния следва да се възложи и заплатеното от бюджета на съда възнаграждение на вещото лице от 245 лева, превалутирано по чл. 11-13 ЗВЕРБ на 125.27 евро (чл. 78, ал. 6 ГПК). Сторените от ищеца разноски по делото, за заплатено адвокатско възнаграждение от 500 лева, превалутирано по чл. 11-13 ЗВЕРБ, или сумата от 255.65 евро, също следва да се възложат в тежест на ответника (чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 11-13 ЗВЕРБ). При този изход на делото, и сторените от ищеца разноски в заповедното производство, изчерпващи се със заплатено адвокатско възнаграждение от 400 лева, превалутирани по чл. 11-13 ЗВЕРБ, или сумата от 204.52 евро, също следва да се възложат в тежест на ответника с настоящото решение (чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 11-13 ЗВЕРБ и т. 12 от ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС). При този изход на делото, ответникът няма право на разноски за заповедното и настоящото исково производства, каквито по делото няма данни и да е сторил в тези производства, нито е налице негово искане за присъждането им, поради което такива не му се присъждат с настоящото решение и с оглед на диспозитивното начало в процеса (чл. 6, ал. 2 и 78, ал. 3 ГПК, и т. 12 от ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС). Воден от горните мотиви, С. районен съд