Решение № 228 от 22.6.2026 г. на Окръжен съд - Русе по дело № 408/2026 г.

Производството е по реда на глава ХХ от ГПК. С решение № 476/03.04.2026 г., постановено по гр.д. № 5307/2025 г. по описа на Русенския районен съд, XV гр. състав, са отхвърлени предявените от Г. Т. И. срещу С. К. И. обективно съединени искове с правно основание чл.149 СК и чл.59 ЗЗД. С първоинстанционното решение съдът е отхвърлил като недопустим предявения от Г. Т. И. иск срещу С. К. И. за присъждане на издръжка за минало време за детето Н. Г. Т. за периода от 01.12.2023 г. до 30.08.2024 г. в общ размер на 4050 лв. Със същото решение е отхвърлен като неоснователен и предявеният от Г. Т. И. иск с правно основание чл.59 ЗЗД за сумата 165 лв. (84,36 евро), представляваща платена издръжка за месец октомври 2022 г. за детето Н. Г. Т., ведно със законната лихва от предявяването на иска до окончателното изплащане. За да постанови решението си, районният съд е приел за установено, че страните са бивши съпрузи и родители на Н. Г. Т.. С решение № 157/11.02.2022 г. по гр.д. № 3996/2021 г. на Русенския районен съд, потвърдено с решение № 268/15.07.2022 г. по в.гр.д. № 366/2022 г. на Русенския окръжен съд, упражняването на родителските права по отношение на детето е предоставено на майката С. К. И., а Г. Т. И. е осъден да заплаща месечна издръжка в размер на 165 лв. Съдът е приел за безспорно, че след предаването на детето на майката по изпълнително дело № 1474/2022 г. на ЧСИ И. Х. детето се е върнало при бащата и е продължило да живее при него. Приел е също така, че впоследствие Г. Т. И. е предявил искове за промяна на упражняването на родителските права и за присъждане на издръжка, които са били отхвърлени с решение № 891/19.06.2024 г. по гр.д. № 6264/2023 г. на Русенския районен съд, потвърдено с решение № 444/25.10.2024 г. по в.гр.д. № 631/2024 г. на Русенския окръжен съд. По иска с правно основание чл.59 ЗЗД първоинстанционният съд е приел, че липсва неоснователно обогатяване на ответницата. Посочил е, че към процесния период е било налице влязло в сила съдебно решение, по силата на което упражняването на родителските права е било предоставено на майката, а бащата е бил осъден да заплаща издръжка. Прието е, че тълкувателно решение № 12/22.03.1971 г. на ОСГК на ВС е неприложимо, тъй като урежда хипотези, при които едно лице изпълнява чуждо задължение за издръжка, докато в настоящия случай именно Г. Т. И. е бил носител на задължението за плащане на присъдената издръжка. Поради това съдът е приел, че претенцията за връщане на сумата от 165 лв. е неоснователна. По иска за издръжка за минало време съдът е приел, че спорът следва да бъде квалифициран по чл.149 СК. Изложил е съображения, че при наличие на влязло в сила решение за издръжка нейното изменение може да бъде търсено само занапред, а не за минал период. Позовал се е на разпоредбата на чл.149 СК, на ППВС № 5/1970 г., както и на Определение № 393/08.07.2009 г. по ч.гр.д. № 360/2009 г. на ВКС, IV г.о., и е приел, че искът е процесуално недопустим. С оглед изхода на делото районният съд е осъдил Г. Т. И. да заплати на С. К. И. сумата 307 евро разноски по делото, както и държавна такса в полза на съдебната власт. Недоволен от така постановеното решение е останал Г. Т. И., който го обжалва изцяло. Във въззивната жалба се поддържа, че решението е неправилно, необосновано и постановено в противоречие със събраните по делото доказателства. Жалбоподателят оспорва извода на първоинстанционния съд относно правната квалификация на предявения иск за издръжка за минало време. Поддържа, че приложима е разпоредбата на чл.140, ал.3 СК, респективно правилата за възстановяване на издръжка, предоставена от едно от задължените лица вместо друго, а не чл.149 СК. Според него искът не е предявен от лицето, имащо право на издръжка, а от лицето, което е осигурило необходимите средства за издръжката на детето. Поради това счита, че за претенцията е приложима общата петгодишна погасителна давност, а не едногодишният срок по чл.149 СК. Поддържа, че по делото е безспорно установено, че през процесния период С. К. И. не е участвала по никакъв начин в издръжката на детето Н. Г. Т. и че всички разходи са били поети единствено от бащата. Позовава се на събраните гласни доказателства и счита, че са били налице всички предпоставки за уважаване на иска. Излага доводи, че размерът на претендираната компенсация е доказан, като се позовава на доходите на ответницата и на решение по гр.д. № 1656/2025 г. на Русенския районен съд, с което тя е била осъдена да заплаща издръжка за друг период в размер на 270 лв. месечно. Поради това счита за основателна претенцията си в размер на 2700 лв. за периода от 01.12.2023 г. до 30.08.2024 г. По отношение на иска за сумата от 165 лв. жалбоподателят поддържа, че към месец октомври 2022 г. детето фактически е било отглеждано от него и издръжката не е била дължима на майката, поради което платената сума следва да му бъде възстановена. В жалбата се поддържа и допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в неправилна правна квалификация на исковете. Според жалбоподателя съдът е следвало да квалифицира претенцията по чл.140, ал.3 СК, което би довело до различни указания относно доказването и до възможност за ангажиране на допълнителни доказателства. Позовава се на решение № 496/15.08.2025 г. по гр.д. № 1982/2024 г. на ВКС, IV г.о. Моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение и вместо него да постанови ново, с което да осъди С. К. И. да му заплати сумата 2700 лв. за периода 01.12.2023 г. – 30.08.2024 г. и сумата 84,36 евро, представляваща платена издръжка за месец октомври 2022 г., ведно със законната лихва, както и да му присъди разноските по делото. В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от С. К. И., с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна. В отговора се поддържа, че решението е правилно, законосъобразно и съответства на събраните доказателства и съдебната практика. Ответницата сочи, че с влязлото в сила решение по гр.д. № 3996/2021 г. упражняването на родителските права е предоставено на нея, а Г. Т. И. е осъден да заплаща издръжка за детето. Независимо от това бащата и детето не са се съобразили със съдебното решение, като детето е напуснало дома непосредствено след предаването му от съдебния изпълнител. Сочи още, че последващият иск на Г. Т. И. за промяна на родителските права и за присъждане на издръжка е бил отхвърлен с влезли в сила съдебни решения. Според нея именно тези решения установяват, че упражняването на родителските права е принадлежало на нея през процесния период и че жалбоподателят е бил длъжен да заплаща присъдената издръжка. Ответницата счита за неотносимо позоваването на Тълкувателно решение № 12/1971 г. на ОСГК на ВС, тъй като то касае случаи на изпълнение на чуждо задължение за издръжка, а в настоящия спор тя никога не е била осъждана да заплаща издръжка на детето. Поддържа, че Г. Т. И. не може да черпи права от собственото си поведение, изразяващо се в неизпълнение на влезлите в сила съдебни решения относно родителските права и издръжката. Според нея правилно е отхвърлен и искът за сумата от 165 лв., тъй като тя е била получена въз основа на действащо съдебно решение. Оспорва и доводите относно приложението на чл.140 СК, като счита, че правилно първоинстанционният съд е квалифицирал спора по чл.149 във връзка с чл.143 СК. Според нея правилно е приложено ограничението на чл.149 СК, съгласно което издръжка за минало време може да се търси наймного за една година назад. Моли въззивния съд да потвърди обжалваното решение и да присъди направените разноски за въззивното производство. Въззивната жалба е подадена в законовия срок от страна в производството срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. За да се произнесе по нейната основателност Окръжният съд приема следното: По отношение на иска за заплащане на сумата от 165,00 лева– платена издръжка за м.октомври 2022г. По този иск в обжалваното решение е посочено, че за съответния период родителските права са били предоставени на майката и ищецът е бил осъден да заплаща на детето издръжка в размер на 165 лева месечно. При тези констатации първоинстанционният съд е посочил лаконично, че в тази хипотеза ищеца не може да се позовава на неоснователно обогатяване. Този извод е неправилен. Ищецът винаги може да се позовава на неоснователно обогатяване, когато твърди, че ответникът се е обогатил за негова сметка и при положение, че ищецът няма друг иск с който да се защити. Въпрос на основателност на иска е дали ответникът се е обогатил без основание за сметка на ищеца. В случая няма съмнение, че С. К. И. се е обогатила, тъй като имуществото й се е увеличило- получила е 165 евро. Няма съмнение и че имуществото на Г. Т. И. е намаляло със 165 евро, тъй като той е превел тази сума на С. И.. Следователно С. К. И. се е обогатила със 165 евро за сметка на Г. Т. И.. Единствения въпрос, който няма очевиден отговор е- основателно ли е това обогатяване. Привидният отговор е, че то е основателно- сумата е получена въз основа на съдебно решение. Следва обаче да се разгледа въпроса- кое е основанието да се получи сумата в конкретния случай? В повечето случаи когато със съдебен акт се присъжда парична сума основанието за получаването на сумата вече се е осъществило и самото съдебно решение решава този въпрос със сила на пресъдено нещо- установява окончателно между страните осъществяването на основанието. За разлика обаче от тези по-чести хипотези, при делата за издръжка, която се присъжда занапред, основанието за плащането на тази издръжка все още не се е осъществило, като това основание е полагането на грижи за детето и достигането на дадената издръжка до детето. По тази причина получаването на присъдена издръжка има основание за получаване (доколкото се основава на влязло в сила решение), но пълното основание да се задържи издръжката е изразходването й по предназначението за което е дадена. Това пълно основание в случая не се е осъществило. Не се спори между страните, че през месец октомври 2022г. детето е живяло при бащата. Това се признава в отговора на исковата молба- като се твърди, че бащата не се е съобразил със съдебното решение, което предоставя родителските права на майката. Признава се и в съдебно заседание от представителя на С. И., че през процесните периоди детето е живяло при бащата и именно той е задоволил неговите нужди от грижи и издръжка. При това положение основанието за което е получена сумата не се е осъществило- майката не е полагала грижи и не е издържала детето през съответния месец. Въобще няма място в настоящото дело въпросът дали е било нарушено съдебното решение относно родителските права. Не може да се говори за „възнаграждаване“ или „санкциониране“ на една от двете страни със съответната сума. Сумата е платена за издръжка на детето, не е достигнала до крайното си предназначение и за това следва да се върне. Не може да остава като своеобразна компенсация за майката за това, че е била лишена от възможността да бъде с детето си. Към 2022 година детето е било на 15 години и предаването му от единия родител на другия трудно може да стане против неговата воля. Настоящият състав споделя извода на представителят на С. И., че съдебната система често е безпомощна да регулира взаимоотношенията родители-деца, особено когато става въпрос за 14-15 годишни и по-големи деца. Това са много лични отношения, с много силен емоционален заряд и рядко могат да бъдат осъществени против волята на децата на такава възраст. За страните по това дело материалната и личната страна на споровете им са силно преплетени. За настоящия правен спор обаче това са два отделни въпроса и разрешаването на единия не може да служи за компенсация по другия. Няма основание майката да бъде компенсирана с правото да задържи издръжката, която е получила за детето и не е изразходила за детето, като компенсация за това, че не е могла да бъде с детето си през съответния период. Няма основание да „санкционираме“ бащата със съответната сума, тъй като закона не предвижда такава възможност. Този иск е бил квалифициран правно в определението за насрочване по чл. 55, ал.1 от ЗЗД, а в обжалваното съдебно решение е квалифициран по чл. 59 от ЗЗД. Според настоящия съдебен асъстав правната му квалификация е по чл. 55, ал.1 от ЗЗД- за връщане на сума, която е получена на неосъществено основание. Погрешната правна квалификация в случая не е довела до потежък порок на решението, доколкото и при двете квалификации предмета на доказване (фактите) е един и същ. По изложените съображения обжалваното решение следва да се отмени в частта му по иска за връщане на сумата от 165 лева, заплатена като издръжка за месец октомври 2022 г, като този иск се уважи както е предявен, защото сумата е получена на определено основание (за издръжка на детето през определен месец) и това основание не се е осъществило. По отношение на иска за заплащане на средствата за издръжка за минало време за периода 01.12.2023 година - 30.08.2024 година в размер на 4 050,00 лева. Ищеца твърди в исковата си молба: „Освен това ответницата ми дължи и средствата за издръжка, които съм предоставил за сина ни за периода 01.12.2023 година - 30.08.2024 година, които определям на 450,00 лева месечно или общо на стойност 4 050,00 лева. … … Майката не е изпълнила задължението си да участва в издръжката на детето, което в този период е живеело постоянно при мен. Така с процесната сума тя неоснователно се е обогатила и това е основанието за предявяването на този иск.“ И на това основание предявява претенция да бъде осъдена ответницата: „да заплати средствата за издръжка за минало време за периода 01.12.2023 година - 30.08.2024 година за непълнолетния Н. Г. Т., ЕГН •••••••••• в размер на 450,00 лева месечно или общо в размер на 4 050,00 лева заедно със законната лихва считано от предявяването на иска.“ Този иск в решението по делото е квалифициран по чл. 149 от СК без каквито и да е мотиви за тази правна квалификация. Липсват обосновка на правната квалификация и в устния доклад по делото, както и в частичния проект за доклад съдържащ се в определението за насрочване. Иск по чл. 149 от СК обаче не е бил предявяван. В случая порокът на решението надхвърля неправилна правна квалификация. Освен че е приложена неправилната правна норма, но също така въобще не са съобразени релевантните за спора факти, а от друга страна са съобразявани ирелевантни факти. Т.е.- разгледан е непредявен иск. Като се съобразят направените твърдения от ищеца и формулираното искане към съда този иск попада под разпоредбата на чл. 140, ал.3 от СК: Когато няколко лица от един и същи ред дължат издръжка, задълженията между тях се разпределят съобразно възможностите им. Ако издръжката е давана от едно от тях, то може да търси от останалите това, което те са били длъжни да дават, заедно със законната лихва. Бащата и майката са задължени за издръжка от един и същ ред (чл. 140, ал.1, т.2 от СК). Има твърдения, че издръжката е давана само от единия родител и се претендира другия родител да заплати припадащата му се част. При това положение предявеният иск е по чл. 140, ал.3 от СК. В Решение № 1119 от 24.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1210/2006 г., II г. о., ГК се приема: Не трябва да се смесват правилата за определяне на издръжката по Семейния кодекс с търсенето на изразходвани средства за цялостното обгрижване и издържане на детето за минал период от време, за който не е присъдена издръжка с иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД. Претенцията за такъв минал период в никакъв случай не се ограничава само за срока по чл. 87 от СК (отм.). Това разрешение е дадено при действието на отменения Семеен кодекс, който не е съдържал норма, аналогична на чл. 140, ал.3 от действащия СК, поради което претенцията на далия издръжка към другите задължени е към ония момент е била квалифицирана по чл. 59 от ЗЗД. Към настоящия момент има специална норма за уреждане на тези правоотношения (чл.140, ал.3 от СК), но остава валидна необходимостта да се разграничават претенцията за издръжка за минал период и претенцията за част от изразходваните средства за цялостно обгрижване и издържане на детето. В Решение № 496 от 15.08.2025 г. на ВКС по к. гр. д. № 1982/2024 г. за исковете с правно основание чл.140, ал.3 от СК се приема: … на изследване подлежат следните обстоятелства: дали действително само бащата е издържал и полагал грижи за детето. Ако отговорът е положителен, лицето, което е спестило разходи за издръжка, следва да компенсира обедняването на платилия в повече. Съдът следва да събере доказателства за нуждите на детето, което следва да бъде издържано и за възможностите на неговите родители. … след като разпредели на основание чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест между страните и им предостави възможност да ангажират доказателства за фактите, за които носят доказателствената тежест, съдът следва да назначи експертиза, която да изчисли какъв е размерът на дължимата издръжка и в какъв размер е била реално предоставената. Съдът следва да съотнесе двете стойности. При разлика в двете стойности следва да съобрази следното: Ако стойността на дължимата издръжка е по-голяма от стойността на предоставената, то тогава релевантна е стойността на предоставената. Ако стойността на предоставената издръжка е по-голяма от стойността на дължимата, тогава релевантна е стойността на дължимата. В този смисъл съдът процедира, изхождайки от характера на иска, който е на плоскостта на забраната за неоснователно обогатяване. От определената за релевантна стойност съдът следва да прецени каква част от нея е следвало да осигури всяко от задължените лица, като се ръководи от неговите възможности, както и има ли дадено в натура повече от едно от тези лица. При положителен отговор, лицето, което е спестило разходите за издръжка, следва да компенсира обедняването на платилия в повече. Изложеното очертава много различен предмет на делото и предмет на доказване по предявения иск по чл. 140, ал.3 от СК от разгледания непредявен иск по чл. 149 от СК. По тези съображения първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено в частта, с която е бил разгледан иск по чл. 149 от СК и делото да бъде върнато на първата инстанция за разглеждане на предявения иск при съобразяване на мотивите на настоящото решение. За прецизност следва да се посочи, че при преценка за недопустимост на този иск първата инстанция същия е следвало да се остави без разглеждане и делото в тази част да се прекрати, а не да се отхвърля иска. Решението следва да се отмени и в частта за разноските, като същите следва да се определят съобразно изхода на делото при новото му разглеждане, като се съобрази съотношението на основателната и неоснователната част общо по двата иска. Мотивиран така съдът: