Тълкувателно решение № 4 от 23.11.2022 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2021 г., ОСГТК

Тълкувателно решение № 4 от 23.11.2022 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2021 г., ОСГТК, докладчик съдията Илияна Папазова Тълкувателното дело е образувано въз основа на разпореждане на председателят на Върховен касационен съд от 7.12.2021 г., по предложение на състав на ВКС, за приемане на тълкувателно решение по следните два въпроса:

1. Допустимо ли е касационно производство, останало висящо след частичен отказ по чл. 233 ГПК от спорното право пред ВКС, в резултат на което процесуално действие цената на предявения иск е под прага, установен в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК?

1. Какви са правните последици при частичен отказ от иск, заявен по реда на чл. 233 ГПК в касационното производство, относно частта от спорното право, с разглеждането на която съдът е десезиран, и останалата част от спорното право, по отношение на която не е налице десезиране по спора?

Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на Върховен касационен съд за да се произнесе, съобрази следното:

По въпросите е налице установена противоречива практика.

Според едното формирано становище, направеният отказ от иска след образуване на делото пред касационната инстанция води до прекратяване на производството само досежно частта, за която се отнася, като в останалата част производство е допустимо дори и в случаите, когато след това действие цената на иска остава под прага, установен в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, и съдът дължи произнасяне по нея.

Според другото становище, при заявен пред касационната инстанция частичен отказ от иска, Върховният касационен съд, след като се съобрази с искането на страната за прекратяване на производството, следва да приложи разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и да процедира в зависимост от това дали останалото спорно право попада в законоустановения праг за достъп.

Изразено е и становище, че когато ищецът прави частичен отказ от иска пред касационната инстанция, без да се отказва от спорното право изцяло, то по съществото си заявеното искане не е по чл. 233 ГПК, а е за изменение на иска по чл. 214, ал. 1 ГПК. Същото е недопустимо, защото това процесуално действие валидно може да бъде извършено само в първата инстанция.

Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на Върховен касационен съд намира за правилно първото становище по следните съображения:

Функционалната подсъдност произтича от разпоредбите на закона и е абсолютна, поради което за нея касационната инстанция следи служебно. Доколкото третата инстанция не е задължителна за всички спорове, преди да извърши преценката си дали касационната жалба отговаря на предпоставките за допустимост на касационното обжалване, съставът, на който тя е разпределена, извършва проверка и за общите предпоставки за допустимост и редовност. Върховният касационен съд не е обвързан от извършената от въззивния съд проверка при администриране на подадената жалба и извършва самостоятелна такава, включително и досежно императивно установения в чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК ценови праг, изключващ изрично посочените граждански и търговски дела от обхвана на касационно обжалване. Настъпилата след подаване на касационната жалба промяна в цената на иска в резултат на предприети от страна по делото процесуални действия не може да е основание за пререшаване на въпроса за допустимостта.

Съгласно чл. 233 ГПК ищецът може да се откаже изцяло или отчасти от спорното право във всяко положение на делото. Тази изрична и ясна норма предвижда допустимостта както на частичния, така и на пълния отказ от право във всеки момент, докато делото е висящо, включително и в касационната инстанция. Частичният отказ от иск е самостоятелно уредено правно действие, което не може да бъде квалифицирано като намаляване размера на иска. Частичният отказ от иск и намаляване размера на иска са различни процесуални действия, уредени самостоятелно /съответно отказът от иск в Глава седемнадесет „Отклонения в развитието на исковото производство“, а намаляването на размера на иска в Глава петнадесета „Отклонения в предмета на делото“/ и за тях са предвидени различни предпоставки за допустимост.

Съобразно диспозитивното начало предметът на спора се въвежда от ищеца чрез правните му твърдения, съдържащи се в исковата молба. Ищецът очертава спорното право чрез основанието и петитума на иска. Защитата на ищеца зависи от неговата воля. Той решава дали да предяви спорното право изцяло или частично, както и дали да се откаже до приключване висящността на производството и в какви предели от търсената защита. Частичният отказ от иск е изявление на ищеца, с което той заявява на съда, че не поддържа занапред една част от иска си. След като до съда достигне това изявление на ищеца, с което той изразява волята си за отказ от търсената с иска защита в конкретно посочената от него част, съдът е длъжен /без да изисква съгласието на насрещната страна/ да прекрати производството по делото за частта от спорното право, за което отказът се отнася. Чрез частичния отказ от иска ищецът намалява само обема на собствената си защита, но не и обема на защитата, която може да получи ответната страна. Ответникът няма правен интерес от продължаване на производството, защото последиците от направения от ищеца отказ от иска, му дават всичко, което той би получил при отхвърляне на иска като неоснователен. Частичният отказ от иска е едностранно действие, което има значение и предизвиква само процесуалноправни последици за частта от спорното право, за която се отнася. Той не засяга и не се отразява върху оставащата част от спорното материално право, по която съдът дължи произнасяне поради липса на десезиране. Доколкото с частичния отказ ищецът признава частичната неоснователност на предявения от него иск, отказът от иск по презумция е действие, което е в полза /а не във вреда/ на ответника.

Отказът от иска е проявление на принципа на диспозитивното начало, установен в чл. 6 ГПК, но този принцип не може да се разглежда самостоятелно и изолирано от останалите основни начала в гражданския процес. Принципът на участие на страните цели да им даде възможност да въздействат върху крайният акт на производството. Тази възможност за въздействие трябва да е еднаква за всяка една от тях, за да не бъде някоя от страните ощетена спрямо другата. Принципът на равнопоставеност изисква всяка от страните да разполага с равни права, за да защити в процеса материалните си права съобразно процесуалната роля, която заема. Съдът следва да им осигури равна възможност, за да упражнят предоставените им права, както и да прилага закона еднакво спрямо всички /чл. 9 ГПК/. Участващите в съдебните производства са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и в съответствие с добрите нрави /чл. 3 ГПК/.

Изброените принципи на гражданския процес се намират в диалектическа връзка, като взаимно се влияят и допълват. Необходимостта от постигане на справедлив баланс между тях не позволяват на съда да допусне такова процесуално поведение на ищеца /в качеството му на ответник в касационното производство/, което да стане причина насрещната страна, очаквайки разрешаване на спора по същество от касационната инстанция, да получи определение за прекратяване на производството, водещо до обявяване за окончателно на обжалваното от нея въззивно решение. Съдът следва да разглежда и решава делата според точния смисъл и общия разум на законите /чл. 5 ГПК/, поради което недопустимостта на касационното обжалване не може да е обусловена от последващо процесуално поведение на страна в процеса, вместо от закона.

Затова, при направен на основание чл. 233, ал. 1 ГПК след подаване на касационната жалба частичен отказ от иск, съдът следва да обезсили въззивното и първоинстанционното решение относно частта от размера на спорното право, с разглеждането на която е десезиран, и да прекрати производство в тази част. За останалата част от спорното право, за която не е налице десезиране от спора, касационното производство следва да се счете за допустимо дори и когато в резултат на частичния отказ цената на иска е под прага, установен в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Въз основа на изложените съображения, Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на Върховен касационен съд на Република България