Определение № 410 от 26.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 641/2020 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационни жалби на Прокуратурата на Република България и на М. В. Ц. чрез адвокат Н. М. от АК-Р. срещу решение № 442/18.11.2019 г. по гр.д. № 588/2019 г. на Окръжен съд Русе, с което се потвърждава решение № 1325/23.07.2019 г. по гр.д. № 390/2019 г. на Районен съд Русе в частта за неимуществените вреди и частично е уважен предявения иск от М. В. Ц. против Прокуратурата на Република България за сумата от 10 000 лева, ведно със законната лихва от 12.02.2016 г. до изплащането й, като е отхвърлена претенцията за обезщетение до пълния предявен размер от 20 000 лева. В касационната жалба на Прокуратурата на Република България срещу обжалваното решение в осъдителната част се твърди, че е неправилно и необосновано в частта за неимуществените вреди, а в изложение към жалбата се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по уточнените, при условията на т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК, въпроси: 1. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди, следва ли съдът да вземе предвид всички конкретни обстоятелства, които са от значение точното прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, както и да изложи мотиви за значението им при определянето на размера на обезщетението? и 2. Как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 от ЗОДОВ. Според касатора въпросите са разрешени в противоречие със съдебната практика на ВКС, което е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касационна жалба против въззивното решение в частта, в която е отхвърлен предявения иск за неимуществени вреди над 10 000 лева до пълния предявен размер от 20 000 лева, е постъпила от М. В. Ц. чрез адвокат Н. М. от АК-Р. с твърдения, че въззивното решение противоречи на материалния закон. В изложение към касационната жалба се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпросите: 1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички факти и обстоятелства от значение за размера на дължимото обезщетение по чл.52 ЗЗД във връзка с обществения критерий за справедливост? и 2. Как се определя размерът на обезщетението и кои обстоятелства се вземат предвид, наред с примерно изброените в т.ІІ от ПП № 4/68 г. на ВС на РБ, когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, свързана с професионалната реализация на обвиняемия? Изложени са съображения, че поставените въпроси са решени в противоречие с константната практика на ВКС, а отделно се поддържа, че е налице и основание за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. За да уважи частично претенцията за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, въззивният съд е приел, че по сл.д. № 26п/2010 г., с постановление от 20.01.2011 г., М. В. Ц. е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл.302, т.2, б.А, вр.чл.301, ал.1, пр.1 и пр.2, алт.1 НК, като е бил задържан за 72 часа, а с постановление от 22.01.2011 г. по отношение на него е взета мярка за неотклонение „парична гаранция”, отменена на 06.02.2013 г. В хода на разследването отново е привлечен като обвиняем с постановление от 15.04.2013 г. до прекратяването на наказателното производство поради липса на достатъчно доказателства за извършено престъпление, потвърдено от Русенския окръжен съд и Великотърновският апелативен съд. Съдът е установил, че на ищеца е отнет достъп до квалифицирана информация на 25.03.2011 г. и той е дисциплинарно уволнен със заповед от същата дата. При тези релевантни за изхода на спора фактически обстоятелства - за продължителността на наказателното преследване от четири години и осем месеца, извършените процесуално-следствени действия и постановената мярка за процесуална принуда, засегнали неимуществената сфера на ищеца, въззивният съд приема, че справедливо обезщетение за неимуществените вреди на ищеца е в размер на 10 000 лева, а претенцията му е неоснователна в останалата част до претендираните 20 000 лева. При проверката за допустимост на подадените касационни жалби, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване поради противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, по обуславящите изхода на делото материалноправни въпроси, във връзка с приложението на чл.52 ЗЗД поради следните съображения: Въззивният съд е извършил преценка на събраните доказателства и с оглед особеностите на конкретния случай, в съответствие със съдебната практика на Върховния касационен съд, е взел отношение по всички обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението – вида на обвинението и продължителността на наказателното преследване, реално изживените страдания и безпокойства от ищеца, както и взетата по отношение на него мярка за неотклонение, включително първоначалното му задържане за 72 часа. Под внимание е било взето уволнението на обвинения от заеманата от него длъжност и оставането му като безработен, както причинените му стрес, емоционален дискомфорт и неудобство от колегите в системата на МВР, където е работил без констатирани нарушения. При тези данни, според въззивната инстанция, безспорно са били причинени вреди, които са засегнали неимуществената сфера на ищеца, но липсват доказателства за претърпени вреди над обичайните, поради което, с оглед продължителността на наказателното преследване, социалната му изолация и причинените неудобства след отмяна на дисциплинарното му уволнение, справедливото обезщетение на вредите е 10 000 лева. Тези обстоятелства са преценявани от съда по негово вътрешно убеждение, което в настоящото производство не може да бъде проверявано за необоснованост. Поставените в тази връзка въпроси не са разрешени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд, тъй като в случая въззивният съд е установил всички релевантни факти от значение правния спор и въз основа на тях е формирал собствени правни изводи за наличието на причинно-следствена връзка между повдигането на незаконно обвинение и действително настъпилите вреди, в съответствие с разясненията в т.19 от ТР № 1/2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, която не е загубила сила. Според мотивите на съда, степента на въздействие на обвинението върху личния живот на ищеца не се отличава с интензитет, по-голям от обичайния при наказателно преследване, което също следва да бъде съобразено, поради което претенцията до пълния предявен размер е неоснователна. Тези изводи са в съответствие с практиката на ВКС в т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г., в която се приема, че критерият за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, при който се ангажира отговорността на държавата. В тази връзка, доводите на прокуратурата за неправилно приложение на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД, въз основа на което необосновано е завишено присъденото обезщетение, не обуславят допускане на касационно обжалване съгласно разясненията в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, тъй като оплакванията за неправилност на решението не могат да бъдат преценявани в производството по селекция на касационните жалби по реда на чл.288 ГПК. В приложените съдебни решения на ВКС, преценката на съда е извършена при различна фактическа обстановка за тежестта на незаконното обвинение, продължителността на наказателното преследване, вкл. в съдебната му фаза, както и степента на въздействие върху физическото здраве и психическото състояние на ищеца, поради което не може да послужат като основание за противоречие със съдебната практика на ВКС. Справедливото обезщетение за неимуществените вреди се определя при всеки отделен случай въз основа на данните по конкретното дело, степента на засягане на нематериалните блага и специфичните им проявления върху личността на пострадалия. Изводите на въззивния съд за обстоятелствата, при които се определя размера на обезщетението, в конкретния случай, са в съответствие със задължителната практика на ВС и ВКС по тълкуването и прилагането на закона, с оглед на което не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване и по материалноправните въпроси, във връзка с прилагането на общоприетия критерий за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД, тъй като независимо че обуславят изхода на делото и формираните от въззивния съд изводи по предявения иск за неимуществените вреди, не са разрешени в противоречие с цитираното Постановление № 4/23.12.1968 г., на Пленума на Върховния съд № 4/23.12.1968 г., в което е изяснено, че понятието справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, влошаване на здравословното състояние на увредения, моралните страдания, и др., т.е. въпросите свързани с определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди са различни с оглед особеностите на всеки отделен случай. В съдебната практика на ВКС – напр. решение 480/23.04.2013 г. по гр.д. № 85/2012 г. на IV г.о. е изяснено, че база за определяне на паричния еквивалент на неимуществените вреди могат да послужат също стандарта на живот в страната, икономическото развитие и средностатистическите показатели към датата на увреждането, но съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за подобно увреждане, а следва да установи дали са причинени вреди над обичайните като интензитет и вид, както и успешно ли е проведено пълно и главно доказване от ищеца, за да бъде присъдено исканото обезщетение. В съответствие с тази съдебна практика на ВКС са разрешени поставените от ищеца въпроси в решението на въззивния съд, който приема, че продължителността на воденото разследване - четири години и осем месеца и дисциплинарното му уволнение от заеманата длъжност, след което е преместен в друго населено място, в резултат на което за него са последвали битови неудобства, безспорно са накърнили моралните и нравствени ценности на личността, но неудобствата и притесненията не са се отразили в значителна степен върху общественото му положение, тъй като дисциплинарното наказание е отменено, а той продължава да работи на предишната длъжност, поради което не е търпял вреди по-големи от обичайните за подобни случаи. Като приема, че от представените доказателства не може да се установи трайно влошаване на здравословното му състояние, поради което претенцията за неимуществени вреди до пълния предявен размер се явява неоснователна, въззивният съд е определил размера на обезщетението в съответствие с практиката на ВКС – напр. решение № 365/18.11.2015 г. по гр.д. № 5376/2014 г. на ВКС, ІV г.о., в което се приема, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя на първо място според вида и характера на упражнената процесуална принуда – колко и какви процесуални действия са извършени с участието на пострадалия, как са извършени действията, в продължение на колко време, проведено ли е ефективно разследване в разумен срок и т.н. В този смисъл, мотивите на въззивния съд са в съответствие с практиката на ВС и ВКС по тълкуването и прилагането на закона и не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. При този изхода на спора и неоснователността на двете касационни жалби, разноски не се присъждат пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение