Определение № 4728 от 05.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 484/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 151 752/15.12.2025 година, подадена Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ [населено място], срещу решение № 6752/07.11.2025 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-Г състав, постановено по гр. д. № 2795/2025 година. С въззивното решение на Софийски градски съд е потвърдено първоинстанционното решение № 20 083 191/14.03.2023 година на Софийския районен съд, гражданско отделение, 123-ти състав, постановено по гр. д. № 3844/2020 година с което Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ [населено място] е осъдена да заплати на А. Г. Б. сумата от 9908.00 лева, гратификация по чл. 106, ал. 3, т. 1 от ЗДСл, заедно със законната лихва, считано от датата на предявяването на иска до окончателното пращане, както и сумата от 701.00 лева, лихва за забава върху главницата за периода преди предявяване на иска. В подадената от Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от А. Г. Б. срещу Дирекцията иск, с правно основание чл. 106, ал. 3, изр. 1 от ЗДСл да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Ответницата по подадената касационна жалба А. Г. Б. е подала отговор с вх. № 13 800/02.02.2026 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на решение № 6752/07.11.2025 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-Г състав, постановено по гр. д. № 2795/2025 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбите се оспорват като неоснователна като се иска да бъдат оставени без уважение, а оспорваното с тях решение да бъде потвърдено. Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ [населено място] е била уведомена за обжалваното решение на 14.11.2025 година, а подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 151 752/15.12.2025 година, като 14.12.2025 година е неприсъствен ден. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 60, ал. 6 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Софийски градски съд е приел, че с исковата молба А. Г. била претендирала заплащане на обезщетение по чл. 106, ал. 3 ЗДСл в размер на 50 на сто от месечната основна заплата, поради прослужени повече от десет години като държавен служител, поради придобиване право на пенсия. Съгласно разпоредбата на чл. 106, ал. 3, изр. 1 от ЗДСл, когато служебното правоотношение бъдело прекратено, поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, държавният служител имал право на обезщетение в размер 50 на сто от месечната му основна заплата, определена към момента на прекратяване на служебното правоотношение, за всяка прослужена година като държавен служител, но не повече от 10 месечни основни заплати. Еднозначно на уреденото в чл. 222, ал. 3 от КТ обезщетение, това по чл. 106, ал. 3 от ЗДСл най-общо казано се дължало заради това, че след определени години работа като държавен служител, дадено лице било придобило право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, и правоотношението с органа по назначаването се прекратявало именно поради придобиването на право на пенсия. Съгласно чл. 106, ал. 3, изр. 3 от ЗДСл, това обезщетение се дължало само веднъж, като смисълът на предвиждането се основавал на благодарствения характер на обезщетението и на това, че веднъж изплатено, то обхващало съответните години полаган труд, които не можело повторно да бъдат гратифицирани. Затова предпоставките, с които законът свързвал възникването на правото на обезщетението по чл. 106, ал. 3 от ЗДСл били служебното правоотношение да било прекратено на основание чл. 106, ал. 1, т. 5 от ЗДСл или едностранно от държавния служител или по взаимно съгласие; прекратяването да се било осъществило след като държавният служител бил придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст; обезщетение по чл. 106, ал. 3 от ЗДСл. да не било изплащано досега. Следвало да се посочи, че разпоредбата на чл. 106, ал. 3, изр. 1 от ЗДСл свързвала размера на обезщетението само с броя прослужени години като държавен служител („за всяка прослужена година като държавен служител“), без да предвиждала нито последователност на стажа, нито придобиването му в една и съща администрация. Затова и независимо дали стажът бил натрупан с или без прекъсване, релевантен при изплащане на обезщетението по чл. 106, ал. 3, изр. 1 от ЗДСл бил единствено общо прослуженият стаж като държавен служител, изчисляван в години. Видно от приетата като доказателство в първоинстанционното производство заповед № 8121К1201/28.01.2019 година на Министъра на МВР, трудовото правоотношение на Б. било прекратено, считано от 17.02.2019 година, поради подадена молба от същата на 17.01.2019 година Установявало се от вписването в представената служебна книжка № 48/21.05.2018 година, че правоотношението с Б. било прекратено на основание чл. 105, ал. 1 и ал. 2 от ЗДСл. Съгласно тази разпоредба държавният служител можел едностранно да прекрати служебното правоотношение, като подадял писмено заявление до органа по назначаване, а служебното правоотношение се прекратявало с изтичането на едномесечен срок, който започвал да тече от деня на подаване на заявлението. Не се спорело, че подадената молба била във връзка с придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст-чл. 106, ал. 1, т. 5 от ЗДСл. Също така се установявало от представените служебни книжки, че А. Г. Б. била полагала труд като държавен служител, както следва: от 01.06.2000 година до 15.02.2001 година или 8 месеца и 4 дни; от 06.08.2001 година до 28.12.2009 година-8 години, 4 месеца и 22 дни и за 01.12.2015 година до 17.02.2019 година-3 години, 2 месеца и 16 дни. Макар, че била полагала труд при различни работодатели, същата била държавен служител, като общият стаж възлитал над 12 години. Стажът от длъжността по служебно правоотношение бил дефиниран в чл. 115 от ЗДС като време, през което държавният служител бил работил на държавна служба, доколко не било предвидено друго. За всеки от посочените периоди, Б. била полагала труд като държавен служител. При така събраните доказателства, правилни били изводите на първоинстанционния съд, че се дължало обезщетение на основание чл. 106, ал. 3, изр. 1 от ЗДСл, тъй като в случаите по ал. 1, т. 5 държавният служител имал право на обезщетение в размер 50 на сто от месечната му основна заплата, определена към момента на прекратяване на служебното правоотношение, за всяка прослужена година като държавен служител, но не повече от 10 месечни основни заплати. Не можело да бъде приложено изр. 2 на същата разпоредба, както твърдял работодателят-ако към момента на прекратяване на служебното правоотношение държавният служител бил работил по-малко от 10 години 2 месечни основни заплати, но само, когато това е по-благоприятно за него. Не се спорело, че основната заплата на Б. била в размер на 2477.00 лева. Правилно първоинстанционният съд бил определил размера на дължимото обезщетение по този текст на закона, като е приспаднал платените вече две заплати. Едва във въззивното производство Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ [населено място] излагала твърдения, че на Б. било заплатено обезщетение на основание чл. 234, ал. 1 ЗМВР, при прекратяване на трудовото й правоотношение на 20.10.2015 година, поради достигане на пределна възраст, съгласно която разпоредба при прекратяване на служебното правоотношение държавните служители имали право на обезщетение в размер на толкова месечни възнаграждения, колкото прослужени години имали, но не повече от 20. Посочвало се, че изплатеното обезщетение било в размер на пет работни заплати. Същевременно, установявало се от представената служебна бележка, че посоченият период, за който е изплатено обезщетението бил от 01.04.2011 година до 19.10.2015 година и бил по чл. 234 от ЗМВР. Чл. 106, ал. 3 от ЗДСл уреждал обезщетение при прекратяване на служебното правоотношение на държавен служител. Чл. 234 от ЗМВР уреждал обезщетение при прекратяване на служебното правоотношение на служителите по ЗМВР. Това обезщетение било специално и се отнася само за служителите по този закон. При прекратяване на служебно правоотношение се прилагал законът, в зависимост от това в какво правоотношение се било намирало лицето към момента на прекратяване. В случая заплатеното обезщетение по чл. 234 от ЗМВР било по друго правоотношение, което не било предмет на настоящето производство и било за периода от 01.04.2011 година до 19.10.2015 година, докато бил полагал труд като служител по ЗМВР. Претендираното по настоящето дело обезщетение било за периодите от 01.06.2000 година до 15.02.2001 година; от 06.08.2001 година до 28.12.2009 година и 01.12.2015 година до 17.02.2019 година–или общо над 12 години стаж, положен като държавен служител, за който период не било изплащано обезщетение при придобиване право на пенсия. Въззивният съд намирал, че при извършеното със заповед № 8121К1201/28.01.2019 година прекратяване на служебното правоотношение по чл. 106, ал. 1, т. 5 от ЗДСл–поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, за А. Г. Б. било възникнало правото да получи обезщетение не само за прослуженото време по служебното правоотношение за периода 01.12.2015 година до 17.02.2019 година, а за общото прослужено време като държавен служител. Поради основателността на главния иск, основателен бил и акцесорният иск за лихва за забава. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ [населено място] е поискала въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по въпроса за едновременното приложението на чл. 106, ал. З от ЗДСл, чрез получаване на допълващи обезщетения по ЗДСл и обезщетенията получени на основание чл. 234. ал.1 от ЗМВР. Направени са твърдения, че по отношение на този въпрос са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, предпоставки за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивното решение било постановено в противоречие с решение № 211/12.12.2014 година, постановено по гр. д. № 7769/2013 година, решение № 63/17.04.2015 година, постановено по гр. д. № 3532/2014 година, решение № 78/29.04.2015 година, постановено по гр. д. № 4697/2014 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. решение № 330/17.11.2014 година, постановено по гр. д. № 2780/2014 година, решение № 56/29.04.2015 година, постановено по гр. д. № 4325/2014 година, решение № 266/28.07.2015 година, постановено по гр. д. № 5589/2014 година и решение № 304/30.11.2017 година, постановено по гр. д. № 729/2017 година, четирите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ [населено място] е твърдяла, че А. Г. Б. била назначена като държавен служител в ДА „Гражданска защита“ на 06.08.2001 година, като служебното й правоотношение с Министерството на извънредните ситуации било прекратено на 28.12.2009 година, при прослужено време от 8 години, четири месеца и 22 дни. Същевременно Б. имала стаж като държавен служител в Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ [населено място] за периода от 01.12.2015 година до 17.02.2019 година, т. е. 3 години, 2 месеца и 13 дни. Същевременно за периода от 28.12.2009 година до 20.10.2015 година на Б. било заплатено обезщетение по чл. 234 от ЗВМР в размер на пет заплати. С оглед на това посочената от Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ [населено място] съдебна практика на ВКС е относима, доколкото касае сходни случаи на правоприемство в служебните правоотношения на служителите, което не е настъпило по тяхна воля, а по силата на законово правоприемство между ДА „Гражданска защита“ и Министерството на извънредните ситуации, а впоследствие и Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ [населено място]. Същата обаче не обуславя допускането на въззивното решени на Софийски градски съд до касационно обжалване. Както е посочено и в отговора на касационната жалба в решение № 330/17.11.2014 година, постановено по гр. д. № 2780/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е посочено, че когато служител (като А. Г. Б.) претендира по съдебен ред обезщетение по повод прекратяването на служебното му правоотношение с МВР, като основава иска си на твърдения за прослужени без прекъсване от него години в системата на гражданска защита, както като служител в МВР (в неговата Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ [населено място], съответно ДА „Гражданска защита“), така и като служител по служебно или трудово правоотношение в държавните учреждения–универсални праводатели то този иск за заплащане на обезщетение има своята правна квалификация (правно основание) не само по чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР от 2006 година , а и по съответната разпоредба от ЗДСл или от КТ, приложима към момента на прекратяването на служебното правоотношение с МВР и съобразно твърденията за наличието на съответните предпоставки за възникването на вземането и за размера на обезщетението, изложени в исковата молба. В този случай както е посочено в решение № 304/30.1.2017 година, постановено по гр. д. № 729/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. не се касае за получаване на две обезщетения, поради навършване на пенсионна възраст и осигурителен стаж, а за обезщетение, съобразено съобразно стажа на длъжността, без служителите да бъдат лишени от съответното обезщетение, което биха получили по КТ или по ЗДСл, ако не бяха универсалните правоприемства, настъпили независимо от волята на страните. Разпоредбата на чл.106, ал.3 изр. 5 от ЗДСл е неприложима в тези случаи, тъй като тя касае хипотеза, при която служителят е получил на основание специален закон обезщетение, но в пълния му полагащ се размер, съобразено с неговия стаж за длъжността и полагащо му са на основание друг закон. Тази хипотеза не касае допълващото обезщетение да размера на пълното полагащо се обезщетение. С оглед посоченото, в случаи като процесния, е допустимо претендирането на обезщетение по чл. 106, ал. 3 от ЗДСл в случаите, когато заплатеното по чл. 234 от ЗМВР обезщетение не покрива пълния размер на полагащото се такава с оглед на стажа и длъжността на служителя, както е прел и състава на Софийски градски съд. Поради това въззивното решение е съобразено с посочената от касатора практика по поставения от него въпрос, поради което не е налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на исканото касационно обжалване. В настоящето производство не са поставяни други въпроси свързани с обезщетението по чл. 106, ал. 3 от ЗДСл, въз основа на които съдът да може да допусне касационно обжалване, като наред с това е недопустимо съдът да проверява правилността на решението и с оглед на това да извлича въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Освен горното не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд до касационно обжалване, доколкото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ [населено място] не са посочени обстоятелства, от които да бъде направен извод, че отговорът на въпросът би бил от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 6752/07.11.2025 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-Г състав, постановено по гр. д. № 2795/2025 година по подадената срещу него Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ [населено място] касационна жалба с вх. № 151 752/15.12.2025 година, поради което такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ [населено място] ще трябва да заплати на А. Г. Б. сумата от 490.00 €, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение, пред касационната инстанция.