Определение № 502 от 28.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4873/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от И. К. П., чрез процесуален представител адв.Ч., срещу решение от 16.07.2019г., постановено по в.гр.д.№231/2019г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение от 22.10.2018г. по гр.д.№2237/2017г. на Районен съд - Пловдив за отхвърляне на предявените от И. К. П. срещу Окръжен съд – Смолян и Районен съд – Чепеларе искове с правно основание чл.49 ЗЗД. Касаторът счита, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2, пр.2 и т.3 ГПК на въззивното решеиние. Ответниците по касационната жалба Окръжен съд – Смолян и Районен съд – Чепеларе, в писмени отговори, подадени чрез процесуален представител адв.К., оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендират разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното: С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от И. К. П. против Окръжен съд – Смолян и Районен съд - Чепеларе искове с правна квалификация чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД за солидарно осъждане на ответниците да заплатят на ищцата сумата от 20 000 лв. /частичен иск от 100 000 лв./ за причинените й неимуществени вреди и сумата от 8 289,90 лв. за причинените й имуществени вреди, в резултат на незаконосъобразни съдебни актове, ведно със законната лихва върху главниците, считано от подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумата. Въззивният съд е приел, че съобразно чл.7 от КРБ – Държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Когато тази отговорност не може да бъде реализирана по специалния ЗОДОВ, отговорността за вреди се реализира на основание чл.49 ЗЗД /Решение № 110/14.06.2013г. на ВКС - IV г.о. по гр.д.№ 93/2012г./. Съдът е изложил съображения, че обезсилването на въззивно решение поради недопустимост и прекратяване на производството по исковата молба, по която е заведено делото пред Районен съд съставляват правомощия на ВКС по инстанционен контрол и постановяването на решението на ВКС само по себе си не означава и няма законна последица, че следва от страна по делото да се ангажира отговорност от съдилищата /Окръжен съд и Районен съд/ към които са причислени съдебните състави, разглеждали делата, по общия исков ред по чл.49 ЗЗД; в случай, че такава отговорност бива насочена срещу съдилищата, то исковата претенция подлежи на доказване за всички елементи от фактическия състав на чл.49 ЗЗД. Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, по следния въпрос: „след като исканията за определяне на привременни мерки по същество обуславя действия по спорна администрация /особен случай в гражданското производство/, а в конкретния случа – след като е постановено определение №№519/25.07.2012г. по гр.д.№171/2012г. на РС-Чепеларе, несъмнено е акт на спорна администрация, то не следва ли при инвокирането на спорове с такъв предмет и характеристика, а в конкретния случай – при обезсилването/отмяната на всички актове, свързани с обезсилено поради недопустимост съдебно производство, да има приложение разпоредбата на чл.2, ал.1, т.5 ЗОДОВ“. Касаторът само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е посочил и не е аргументирал поставеният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и да е от значение за развитие на правото. Съгласно т.4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010г.г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика по поставения въпрос, нуждаеща се от осъвременяване. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. Отделно от това, следва да се посочи, че отговорността на държавата по чл.2, ал.1, т.5 ЗОДОВ е за вреди, причинени на граждани при постановяване от съда на принудителни административни мерки /от незаконно постановяване на принудителни административни мерки/. За разлика от административното наказание принудителните административни мерки нямат за цел поправяне на нарушителя, а предотвратяване на нарушението, преди да е започнало неговото извършване, преустановяване на нарушението, когато то е започнало,и предотвратяването или отстраняването на вредните послидици, когато то вече е извършено /чл.22 ЗАНН/. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, но не формулира правен въпрос, който счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на Съда на европейския съюз. Както е разяснено в т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Несъгласието на касатора с изводите на съда не обосновава достъп до касационно обжалване. Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът излага съображения за неправилност на въззивното решение, по които касационната инстанция се произнася при разглеждане на касационната жалба, ако такова бъде допуснато, а не производството по допускане на касационно обжалване. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Ответниците по касация не представят доказателства за направи разноски за касационното производство, поради което такива не следва да им се присъждат. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.