Определение № 50907 от 09.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1816/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от А. Е. Б., чрез адвокат К. Д., срещу въззивното решение №827/15.12.2021г. на Софийски градски съд по в.г.д.№7379/2021г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушения на материалния закон и необоснованост. Насрещната страна Министерство на вътрешните работи, редовно призована, не е депозирала писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК и не изразява становище по жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, след отмяна на решението на първостепенния Софийски районен съд, е постановил друго, с което е осъдил А. Е. Б. да заплати на Министерство на вътрешните работи, на основание чл.198, ал.3, вр. ал.1 ЗМВР (от 2006г., отм.), сумата 7 124,65 лв. – подлежаща на възстановяване стойност на разходи за издръжка и обучение в Академията на МВР в периода от м.октомври 2006г. до м.октомври 2010г., пропорционално на времето от неизпълнението, ведно със законна лихва върху нея, считано от 13.03.2018г. до окончателното ѝ изплащане. Със същото в полза на ответника са присъдени направените по делото разноски. За да постанови този резултат, съдът е установил от фактическа страна, че с договор № К-705/26/30.01.2007г., сключен на 08.08.2006г. между министъра на вътрешните работи и А. Е. Б., трето лице – Академиата на МВР, се е задължило да обучи ответника/курсант за получаване на висше образование по специалността „Противодействие на престъпността и опазване на обществения ред“, с образователно-квалификационна степен „бакалавър“. Ответникът се е задължил, след успешно завършване на обучението, да служи в Министерство на вътрешните работи за срок не по-малък от 10 години. В договора било уговорено /т.3 и т.4/, че при предсрочно прекратяване на служебното правоотношение по желание на курсанта или по дисциплинарен ред, същият следва да възстанови на МВР разходите за издръжка и обучение, пропорционално на времето на неизпълнение съгласно чл.198, ал.3 ЗМВР (отм.). Съдът установил, че след завършване на обучението, със Заповед № К-12227/27.10.2010г. на министъра на вътрешните работи, ответникът Б. бил назначен на длъжност „младши разследващ полицай“ в сектор „Досъдебно производство“, „Разследване на криминални престъпления“ при 09 РУП – СДВР, считано от 01.11.2010г. Впоследствие, със Заповед рег. № з-1247/21.08.2012г. на директора на Главна дирекция „Борба с организираната престъпност“ към МВР, ответникът бил назначен на длъжност „разследващ полицай“ в сектор 02 „Разследване на трансгранична и организирана престъпност и престъпления по линия на наркотичните вещества и контратероризъм“ към 10 отдел „Разследване“ при ГДБОП – МВР. Констатирал още, че за периода от 01.10.2013г. до 23.02.2015г., ответникът бил държавен служител по ЗДАНС в Държавна агенция „Национална сигурност“, а от 24.02.2015г. до 26.03.2015г. е работил като държавен служител в ГД „БОП“ – МВР, съобразно удостоверение изх. №25/10.06.2015г. Съдът посочил, че със Заповед № 8121К-790/20.03.2015 г. на министъра на вътрешните работи, на основание чл.226, ал.1, т.4 ЗМВР, служебното правоотношение между страните било прекратено по желание на държавния служител Б., обективирано в заявление рег. №32/10.03.2015г. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът приел, че с оглед прекратяване на служебното правоотношение между страните по желание на ответника, преди изтичане на 10 години от встъпването му в длъжност, същият дължи обезщетение за допуснатото нарушение на т.3 от договора за обучение. Обосновал, че това задължение е и нормативно установено в разпоредбите на чл.195 ЗМВР и чл.198, ал.3 вр. ал.1 от ЗМВР (от 2006г., отм. ). Въззивният съд отчел настъпилите законодателни промени, в периода на действие на служебното правоотношение между страните, както следва: Според влезлия в сила на 01.01.2011г. §95 ПЗР ЗИД ЗМВР (отм.), лицата, придобили образователно квалификационна степен „бакалавър“ в Академията на МВР, встъпили в служебни правоотношения с Държавна агенция „Национална сигурност“, не дължат възстановяване на разходите за издръжка и обучение по чл.198 ЗМВР(отм.). Съгласно § 13, ал. 1 от ПРЗ ЗИД ЗДАНС (в сила от 14.06.2013г.) служебните правоотношения на държавните служители от ГДБОБ – МВР преминават в такива с ДАНС, когато служителите отговарят на изискваният за работа в нея. Според ал.4 към същия параграф стажът, придобит по ЗМВР от преминалите в ДАНС, следва да се зачита за работа при един и същ орган по назначаване, съответно работодател, включително и при изплащане на дължимите обезщетения при прекратяване на правоотношенията с агенцията. Съобразно § 23 ПЗР ЗМВР (от 2014г.) лицата, придобили образователно-квалификационна степен „бакалавър“ в Академията на МВР, чиито служебни правоотношения са преминали в Държавна агенция „Национална сигурност“ и в Държавна агенция „Технически операции“, не дължат възстановяване на разходите за издръжка и обучение по чл.174. Посочил е още, че разпоредбата на § 14 ПЗР ЗДАНС урежда правоприемството на ДАНС в активите, пасивите, архива и другите права и задължения на ГДБОП - МВР. Съдът направил извод, че доколкото посочените законодателни промени, свързани с преминаване на служебните правоотношения на служителите от ГДБОП - МВР към ДАНС, не предвиждат договорът за обучение да прекратява своето действие, същият е продължил да регулира отношенията между страните. Обосновал е, че закона е внесъл единствено яснота в отношенията между МВР и служителя, като е предвидил, че последният не следва да възстановява разходите за издръжка и обучение, при промяна на службата си от МВР в ДАНС, но не и пълното му освобождаване от това задължение, нито от задължението на служителите да не прекратяват правоотношенията си с посочените структури поне 10 години. Въз основа на това е направил извод за основателност на предявения иск. По отношение на неговия размер, съдът кредитирал заключението по допуснатата пред първостепенния съд съдебно-счетоводна експертиза, според която подлежащите на възстановяване разходи, изчислени пропорционално на времето за изпълнение са 11 15521лв. От тях приспаднал вече удържаното обезщетение, поради което намерил иска за основателен и го е уважил до размер на 7 124,65лв. Касаторът А. Е. Б. обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, поради липса на съдебна практика и явното противоречие на въззивното решение със законовите текстове. Твърди, че е налице неяснота на решаващите мотиви, което осуетява възможността да се провери правилността на решението, действителния смисъл и съдържанието на волята на въззивния съд. Искането е обосновано с оплакванията за неправилност на решението и несъгласие с изводите на съда по приложение на разпоредбите на чл.195 ЗМВР и чл.198, ал.3 вр. ал.1 от ЗМВР (от 2006г., отм. ), поради което не е налице общата предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК. Не е налице и специалната такава, сочена от касатора – чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като в изложението не са посочени никакви съображения по отношение на значението на искането за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Необосноваността на решението е касационно основание по чл.281 от ГПК, но не и такова за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. Касационното обжалване се претендира да бъде допуснато и на основание чл.280, ал.2 от ГПК, поради очевидна неправилност на решението. Съдът намира, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване и поради очевидна неправилност на решението, тъй като при постановяването му съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице соченото от жалбоподателя основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,