Определение № 60794 от 07.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1784/2021 г.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 103395 от 15.08.2019 г., подадена от Б. А. П., чрез адв. Г. Д. срещу решение № 5273 от 11.07.2019 г. по в.гр.д.№ 2778/2019 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение № 10700 от 14.01.2019 г. по гр.д.№ 21695/2018 г. на Софийски районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Б. А. П. срещу ДП “Национална компания-железопътна инфраструктура” иск с правно основание чл.344, ал.1, т.3 КТ вр. с чл.225, ал.1 КТ за разликата над сумата от 7200 лв. до пълния предявен размер от 8640 лева, претендирана като обезщетение за оставане без работа за периода от 08.02.2018 г. до 08.08.2018 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 30.03.2018 г. до окончателното плащане. Жалбоподателят поддържа основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК - нарушение на материалния закон и необоснованост. В изложение към касационната жалба се поддържа наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част. Според жалбоподателя въззивното решение в обжалваната част следва да се допусне до касационно обжалване и поради необоснованост, тъй като фактическите констатации на съда противоречат на доказателствата по делото. Ответникът по касационната жалба ДП “Национална компания-железопътна инфраструктура” не е депозирала отговор по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. Въззивното решение на Софийски градски съд по в.гр.дело № 2778/2019 г. в частта, с която е отменено решението на Софийски районен съд по гр.дело № 21695/2018 г. в частта, с която са отхвърлени предявените искове от Б. А. П. срещу Държавно предприятие ”Национална компания железопътна инфраструктура” гр. София с правно основание чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ, вр.чл.225,ал.1 КТ за сумата 7200 лв. обезщетение за времето, през което ищецът е останал без работа, поради незаконното уволнение от 08.02.2018 г. до 08.08.2018 г. и вместо отменената част посочените искове са уважени е влязло в сила. С касационната жалба на ищеца Б. П. се обжалва въззивното решение на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решението на първоинстаницонния съд в отхвърлената част на предявения иск с правно основание чл.344,ал.1,т.3 КТ, вр.чл.225,ал.1 КТ над сумата 7200 лв. до пълния предявен размер от 8640 лв. Въззивният съд е приел, че уважаването на този иск се предпоставя от кумулативното наличие на две условия: признато за незаконно уволнение (т. е. уважаване на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ ) и оставане на работника или служителя без работа след уволнението за срок, не по-дълъг от 6 месеца. Приел е с оглед уважаването на иска за отмяна на уволнението, че е налице първата предпоставка за уважаване на иска. Прието е, че съгласно представената в препис трудова книжка, на която първоинстанционния съд е извършил констатация в съдебното заседание от 10.10.2018 г. след уволнението от 08.02.2018 г. ищецът Б. П. не е постъпил на работа при друг работодател до 10.10.2018 г. Формирал е извод, че предпоставките за уважаване на иска за обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение в периода 08.02.2018 г. – 08.08.2018 г. са доказани. По отношение на размера на обезщетението за оставане без работа, въззивният съд е посочил, че този размер се определя помесечно и е равен на брутното трудово възнаграждение за последния отработен напълно месец (всички работни дни) преди датата на уволнението – чл. 228, ал. 1 КТ. Съдът е приел, че по делото не са представени доказателства за трудовото възнаграждение на ищеца П. извън трудовия му договор с № 246/01.04.2016 и записа на лист 13 от трудовата му книжка, които съдържат като размер на трудовото възнаграждение сумата от 1 200 лева. Поради това е прието, че искът за обезщетение за оставане без работа следва да се уважи за 6 месечни възнаграждения от по 1 200 лева, или за 7 200 лева, като в тази част първоинстанционното решение се отмени. Прието е, че първоинстанционното решение следва да се потвърди в частта, с която искът е отхвърлен за разликата между 7 200 лева и предявения размер от 8 640 лева. По правните въпроси: Не се установява поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен “contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен “extra legem”, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая въззивното решение по предявения иск с правно основание чл.344, ал.1, т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 КТ, не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. В допълнение следва да се посочи, че изводите на въззивния съд не противоречат, а съответстват на трайно установената практика на ВКС, според която обезщетението по чл.225, ал.1 КТ се определя въз основа на брутното трудово възнаграждение, получено за последния пълен отработен месец преди уволнението – в този смисъл е решение № 665 от 11.01.2011 г. по гр.д.№ 1688/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о. по чл.290 ГПК. Поддържаните доводи от жалбоподателя в изложението, че въззивното решение в обжалваната част следва да се допусне до касационно обжалване, поради необснованост на изводите на въззивния съд касаят правилността на решението и поради това не представляват правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Според практиката на ВКС, изразена в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос следва да е разрешен от въззивния съд и да е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл.288 ГПК Касационният съд трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва само ако той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Доводите за необоснованост на въззивното решение в обжалваната част, като относими към правилността на атакуваното решение не представляват правен въпрос и подлежат на преценка ако се допусне касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба, но не и в настоящото производство по чл.288 ГПК. Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение