Определение № 988 от 27.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 771/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 32563/18.12.2024 г. на община Варна, чрез юрисконсулт Д. К., срещу въззивно решение № 1201/14.11.2024 г. по в. гр. д. № 1470/2024 г. на Окръжен съд – Варна. В касационната жалба се поддържа, че решението е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. В касационната жалба и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпроса: попадат ли в обхвата на реституционния закон земи, които не са обобществявани/отнемани и които са останали собственост на физически лица в реалните им граници. Ответниците по касация Д. К. П. и Д. Н. П., чрез адвокат К. К., са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърдят, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорват жалбата и по същество. Претендират разноски. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 1831/21.05.2024 г. по гр. д. № 12434/2023 г. на Районен съд – Варна, с което е признато за установено по предявения от Д. К. П. и Д. Н. П. иск, че община Варна не е собственик на поземлен имот № * с площ от 229 кв.м по плана на СО „П.” – [населено място], идентичен с поземлен имот № * по КП на местност „Б. д.” от 1970 г., при граници: ПИ № *, ПИ № *, ПИ № *. Въззивният съд е посочил, че е предявен отрицателен установителен иск за собственост, като правният интерес на ищците е обусловен от твърденията им, че са станали собственици на процесния имот въз основа на осъществявано от тях давностно владение от 2000 г., с което са заявили самостоятелни права върху имота, актуван като частна общинска собственост. На основание чл. 272 ГПК съдът е препратил към фактическите констатации на първоинстанционния съд. Прието е от събраните доказателства,вкл. техническа експертиза, че имотът се намира в територия по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, няма данни той да е бил земеделска земя по смисъла на чл.2 ЗСРЗЗ към влизане в сила на този закон, за него не е съставян акт за държавна собственост, липсват данни за заявени реституционни претенции или за проведена процедура по трансформиране право на ползване в право на собственост. В регистрите към действалите за територията планове от 1970 г. фигурира И. К.И., от когото ищците твърдят, че са закупили имота през 2010г. Въззивният съд се е позовал на практика на ВКС, в която е прието, че в границите на територия по §4 ПЗР на ЗСПЗЗ е възможно да са включени и имоти, които са собственост на самостоятелно придобивно основание на трети лица. В този случай е налице обособен обект на вещни права, който ПНИ следва да отрази в неговите граници, следващи от придобивното основание. Съдът е посочил, че в отговора на исковата молба ответната община е заявила, че имотът е придобит по силата на закона – чл. 25, ал. 1 ЗПСЗЗ, съгласно който земеделските имоти, които не принадлежат на държавата, гражданите и юридически лица, са общинска собственост. Съдът е приел, че нормата намира приложение относно онези земеделски земи, които са подлежали на възстановяване /земи по чл. 10 ЗСПЗЗ/, но не са заявени за реституция в предвидените срокове, както и земи, които не са изкупени от ползватели по реда и при условията на §4а и §4б ПЗР на ЗСПЗЗ. Изложил е съображения, че правото на собственост на общината върху земеделски земи е резултативно – негов обект са земеделските земи, които са останали невъзстановени и които не са притежание на други правни субекти. В заключение съдът е приел, че не са налице предвидените в чл. 25, ал. 1 ЗПСЗЗ предпоставки и имотът не е станал собственост на община Варна. Оттук следва, че по отношение на него е неприложима предвидената с чл. 86 ЗС забрана за придобиване по давност на имоти държавна и общинска собственост, както и въведеният с § 1, ал. 1 ЗД на ЗС мораториум. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Поставеният въпрос не може да обоснове допускане касационно обжалване в сочените от касаторите хипотези на чл. 280, ал. 1 ГПК. В установената съдебна практика на ВКС /решение № 338/28.03.2012 г. по гр.д. № 27/2011 г., II г.о./ е прието, че в обхвата на реституцията по ЗСПЗЗ се включват земеделски земи, отнети от техните собственици чрез някой от способите, посочени в отделните алинеи на чл. 10, независимо от това дали впоследствие земите са били включени в ТКЗС, ДЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации. В случая по делото не са събрани данни, че имотът е бил коопериран, нито че е бил по какъвто и да е начин отнет от своя собственик. Съдът е обсъдил записванията в разписните листове към всеки от приетите кадастрални планове за местността, както и събраните свидетелски показания, като при съвкупната им преценка е направил извод, че към момента на влизане на разпоредбата на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ в сила – 01.03.1991 г., имотът е бил собственост на трето за спора лице - И. И.. Направен е извод, че община Варна не е придобила правото на собственост върху имота на твърдяното от нея основание, поради което последният е бил годен обект за придобиване по давност. Не е налице соченото в касационната жалба основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая касаторът сочи, че до надлежното индивидуализиране на имота с влязъл в сила ПНИ давност не тече, тъй като собственикът на имота не може да се защити. Тези доводи не съответстват на приетия от съда след анализ на доказателствата извод, че имотът не е обоществяван. В обжалваното решение не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Предвид изхода на делото, касаторът община Варна следва да заплати в полза на ответниците по касация Д. П. и Д. П. сторените от тях в настоящото съдебно производство разноски - 2300 лева за адвокатско възнаграждение. Те следва да се присъдят в евро, съгласно ЗВЕРБ, а именно 1175,98 евро. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.