Определение № 2299 от 08.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4305/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на РБ срещу решение № 555/10.05.2024г. по в. гр. д. № 2636/2023г. на Софийския апелативен съд в частта му, с която като е потвърдено решение № 3232/19.06.2023 г. по гр. д. № 8253/2021г. на Софийския градски съд, Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на П. Г. Г., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконно обвинение в престъпление по чл. 142а, ал. 2, пр. 1 и пр. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, за което ищецът е оправдан с присъда от 25.02.2019г. по н.о.х.д. № 7695/2010г. на СРС, НО, 1-ви с-в, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 04.03.2020г. до окончателното изплащане на вземането. Поддържа се основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Постъпила е и насрещна касационна жалба от П. Г. Г., с която въззивното решение се обжалва в частта му за отхвърляне на иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди над присъдения размер от 10 000 лв. до пълния предявен размер от 70 000 лв. За да се произнесе по искането за допускане, ВКС взе предвид следното: Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Въззивният съд е приел за безспорно между страните, а и установено въз основа на събраните доказателства, че с постановление за привличане на обвиняем от 03.12.2008г. на ищеца е било повдигнато обвинение за извършени престъпления по чл.142а, ал.1, пр.1 и пр.2 вр. с ал.1, вр. с чл.20, ал.1 НК, по чл.131, ал.1 ,т.1 и т.2 вр. с чл.130, ал.1 вр. с чл.20, ал.2 НК и по чл.144, ал.3, рп.1 и пр.2, вр. с ал.2, пр.2, вр. с ал.1 НК, като му е била наложена мярка за неотклонение "парична гаранция", която впоследствие е отменена и е била взета мярка за неотклонение "подписка". Наказателното производство преминало в съдебна фаза през 2008 г., когато срещу ищеца бил внесен обвинителен акт, по който било образувано НОХД № 141/2008г. по описа на Софийския военен съд, което съдебно производство било прекратено. След това било образувано НОХД № 2923/2009 г. по описа на Софийския районен съд, което също било прекратено. Софийска районна прокуратура внесла нов обвинителен акт в съда, въз основа на който било образувано НОХД № 7695/2010 г. по описа на СРС. С присъда от 25.02.2019 г. по НОХД №7695/2010 г. по описа на СРС П. Г. Г. е бил признат за невиновен по повдигнатите му обвинения и оправдан. Оправдателната присъда била потвърдена от СГС с окончателно решение от 04.03.2020 г., постановено по НОХД № 5251/2020 г. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е съобразил, че ищецът е бил обвинен в извършване на три престъпления, две от които тежки по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, взетите спрямо него най-леки мерки за неотклонение – "парична гаранция" и "подписка". Също така обстоятелството, че ищецът е с чисто съдебно минало, което не е обременено с други криминални прояви завършили с осъждания по наказателни дела. Съобразил е заеманата от ищеца длъжност на полицай и това, че е бил обвинен за извършване на престъпления по служба, които обстоятелства обуславят по-висока степен на чувствителност на обществото и на обвиненото лице и по-висок интензитет на претърпените от него вреди. От показанията на свидетелите съдът е приел за установено, че воденото наказателно производство се отразило негативно и върху емоционалното състояние на ищеца, същият се променил се като човек, станал затворен, необщителен, нервен, изпитвал тревожност, напрежение, стрес, започнал да има проблеми със съня, изпаднал в депресия, преживял тежко публикациите в пресата и обидите по негов адрес. Съдът се е позовал и на заключението на съдебно-психологическата експертиза, съгласно което ищецът е преживял стрес и негативни психологически последици, като през първите две години е имал сериозна депресивна симптоматика, съпроводена с безпокойство и тревожност, когато заплахата да бъде лишен от свобода е била най-голяма. В последствие тревожността се е проявявала предимно около и по време на съдебните заседания и няколко дни след това. Според експерта към настоящия момент ищецът е емоционално балансиран, без индикации за депресивност, безпокойство или тревожност. Той е социално активен, удовлетворен в личен и професионален план и мотивиран да разгръща потенциала си в системата на МВР. За недоказани са приети от въззивния съд твърденията на ищеца, че осъществената спрямо него наказателна репресия е попречила на професионалната му реализация. Съобразявайки всичко това, както и обществено-икономическите условия на живот в страната в процесния период, въззивният съд е приел, че сумата 14 900 лв. е справедливият размер, който ще репарира причинените на ищеца неимуществени вреди от воденото срещу него незаконно наказателно преследване. Наред с това, въззивният съд е посочил, че в случая следва да бъде отчетено и платеното на ищеца обезщетение в размер на 4 900 лв. за нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на процесното наказателно производство. Позовавайки се на разясненията, дадени в мотивите към т. 1 от ТР № 1 от 27.11.2023 г. по тълк. д. № 1/2022 г., ОСГК на ВКС, а именно, че когато е сключено споразумение по чл.60е ЗСВ, съдът следва да намали глобалното обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ с обезщетението, което е присъдено или платено заради бавно правосъдие, за да не се допусне неоснователно обогатяване, съставът на САС е приел, че на ищеца следва да бъде присъдено обезщетение, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, в размер 10 000 лв. Поради съвпадане в крайните изводи на въззивната и първата инстанция, първоинстанционното решение е потвърдено като правилно и законосъбразно. В касационната си жалба Прокуратурата на РБ поддържа, че размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди е силно и необосновано завишен, не съответства като еквивалент на действителните вреди, претърпени от ищеца и същият е определен в нарушение на установения в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост. Твърди се, че не са изложени мотиви за наличието на причинно-следствената връзка между приетите за установени от въззивния съд обстоятелства и претърпените вреди, както и че не е посочено значението на всяко едно от тези обстоятелства за определяне на размера на вредите. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1. за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД - нарушение на т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г.; 2. част от твърдените неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица на увреждането - нарушение на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС; 3. липсват мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди - нарушение на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; 4. как се определя и какво е съдържанието на понятието "справедливост", изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД? - сочи се практика на ВКС /решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК/. Настоящият касационен състав намира, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставените от касатора първи и четвърти въпрос, отнасящи се до тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД, са разрешени в съответствие с утвърдената практика на касационния съд. В ППВС № 4/68 г. е застъпено становището, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. В случая при определяне на паричния еквивалент на понесените от ищеца неимуществени вреди, въззивният съд е извършил преценка на всички относими към спора факти и обстоятелства и начина, по който увреденото лице лично е понесло вредата. Съобразил е преживяния от ищеца стрес и притеснения от провежданото срещу него наказателно производство, сериозността на повдигнатите обвинения, взетите мерки за неотклонение, чистото съдебно минало на ищеца и заеманата от него длъжност. Правните изводи на съда относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са съобразени с посочената практика на ВС. Ето защо въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване по соченото основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. На следващо място от страна на прокуратурата се поддържа, че част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, и така са нарушени разясненията, дадени от ВКС в т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК. По този проблем касаторът не е посочил кои точно неимуществени вреди не са последица в необходимата връзка с увреждането, поради което касационният съд не може да осъществи дължимата проверка за наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Невъзможна е по същата причина и проверката на съответствието на даденото от въззивния съд разрешение със соченото тълкувателно решение. Прокуратурата твърди още, че липсват мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, с което са нарушени разясненията на ВКС в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК. Противно на това твърдение, в обжалваното решение съдът е изложил мотиви защо приема вредите за пряка последица от наказателното преследване, като изрично посочва кои от твърдените от ищцата такива не възприема. Ето защо въпросът не налага допускане на касационно обжалване, а разясненията на ВКС не са нарушени. По горните съображения в случая няма основание и не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение по поставените от касатора правни въпроси и в сочената от него хипотеза по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При този изход на делото в настоящето производство по чл. 288 ГПК, насрещната касационна жалба следва да се остави без разглеждане на основание чл. 287, ал. 4 ГПК, предвид недопускането на касационно обжалване по основната касационна жалба и липсата на основание за разглеждането й по същество. Воден от горното, ВКС, състав на Трето Гражданско отделение