Определение № 60458 от 17.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3212/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. А.К., О. А. С., Л. А. Л., Ю. А. Н., А. Г. Ч. и А. В. С. /граждани на Руската Федерация/ срещу въззивно решение № 838 от 05.05.2021г., постановено по в.гр.д.№ 3548/2020г. на Варненския окръжен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 260717 от 16.10.2020г. по гр.д. № 4969/2019г. на Варненския районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от касаторите против „Миг –М.” ООД, гр. Варна, искове с правна квалификация чл.109 ЗС за осъждане на ответника да преустанови ползването на партерното фоайе в жилищната сграда, находяща се в [населено място], [улица], чрез премахване на поставената рецепция, и чл.31, ал.1 ЗС за осъждане ответника да заплати на всеки един от ищците обезщетение за лишаване от възможността да ползват посоченото фоайе като обща част за периода от 01.04.2016г. до 01.04.2019г. в размер на по 50 лв. месечно или по 1800 лв., ведно със законната лихва, считано от 01.04.2019г. Направеното в касационната жалба оплакване за недопустимост на решението е направено по отношение на паричните искове като се поддържа, че правната квалификация на същите е чл.59 ЗЗД, а не 31, ал.2 ЗС, както е приел съдът. По делото е установено, че ищците в първоинстанционното производство са собственици на самостоятелни обекти в сградата, в която се намира процесното фоайе, имащо статут на обща част. Съгласно проектната документация на сградата рецепцията е ситуирана в североизточния ъгъл на сградата, т.е. в десния ъгъл като се влезе през входа от [улица] е част от фоайе с площ от 272 кв.м, разположено вляво. На място рецепцията е изградена вляво спрямо посочения вход и е част от обзавеждането на фоайето, представляващо обширно свободно пространство в обществена сграда. При рецепцията има маси със столове, които не са неподвижно захванати за пода, а са преместваеми. Рецепцията не пречи на пътникопотока, който отива към стълбището и асансьора. Същата работи само сезонно – през лятото. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че предпоставките за уважаването на негаторния иск не са налице. Посочено е, че за това е необходимо ищецът да докаже не само, че е собственик на имота и че върху него ответникът е осъществил неоснователно въздействие (действие или бездействие), но че то създава за ищеца пречки за ползването му, по-големи от обикновените (чл.50 ЗС), а в случая от обстоятелството, че рецепцията е поставена в лявата част на фоайето, вместо в неговата дясна част спрямо входа на сградата, не следва извод за създадени от ответника пречки за ищците да ползват общата част на сградата, нито с това е променено проектното предназначение на фоайето. Като основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение относно иска по чл.109 ЗС в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1. За промяна начина на ползване или на предназначението по проект на обща част на сграда – етажна собственост, необходимо ли е решение на ОС на ЕС, както и необходими ли са документите и съгласията по чл.185 ЗУТ на всеки етажен собственик и 2. Променя ли се предназначението на обща част на сграда – етажна собственост, когото етажен собственик сам завземе и смени досегашния ѝ начин на ползване, при това не според проекта на сградата, както и дали тази смяна е пречка/лишаване от ползване по смисъла на чл.109 ЗС за другите етажни собственици. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно. Ответникът по жалбата е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба срещу въззивното решение по иска по чл.109 ЗС до разглеждане в случая не са налице. Поставените въпроси са формулирани според твърденията на касаторите и не кореспондират на данните по делото, както и на посочените по-горе съображения на съда за постановяване на обжалваното решение, поради което тези въпроси не могат да предпоставят допустимостта на касационното обжалване. Не е налице и соченият допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като с посочената от касаторите практика на ВКС са разгледани различни от настоящата хипотези и противоречие с нея не е налице, нито същите сочат конкретно в какво се състои то. Освен това приетото от въззивния съд е в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС - ТР № 4/2015г. на ОСГК, с което е прието, че за уважаването на негаторния иск по чл.109 ЗС не е достатъчно ответникът да е извършил неоснователно действие, но ищецът следва да докаже, че то създава за ищеца пречки за ползването на собствения му имот, по-големи от обикновените (чл.50 ЗС), което в случая не е сторено. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Не се констатира и видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, а сочените от касаторите евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение относно иска по чл.109 ЗС не следва да се допуска. По жалбата срещу въззивното решение относно исковете с правна квалификация чл.31, ал.2 ЗС. Същата е процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване въззивните решения по граждански дела с цена на иска до 5000 лв. При обективно и субективно съединение на искове меродавна за допустимостта на касационното обжалване е цената на всеки иск поотделно, а не сборът от цените на отделните искове. В случая цената на всеки от предявените в субективно съединение искове се определя съобразно чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК и тя е под 5000 лв., т.е. под минимума по чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК, поради което касационната жалба е подадена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.,