Определение № 50516 от 09.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2830/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Миг-Транс“ ООД, чрез адв. К. М., срещу въззивно решение № 43 от 08.02.2022 г. по в. гр. д. № 673/2021 г. на Софийски окръжен съд, с което след отмяна на решение № 149 от 08.06.2021г. по гр. д. № 734/2020 г. на Районен съд – Костинброд е отхвърлен предявеният от „Миг-Транс“ ООД против Софийски районен съд иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за сумата от 9 867,30 лв., представляваща обезщетение за претърпени вреди от забавяне на производството по гр. д. № 46704/2010 г. по описа на Софийски районен съд, с което е нарушено правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.06.2020 г. – датата на подаване на исковата молба до окончателното им изплащане, като неоснователен. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основаниeтo по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1/ „За критериите и съотношението между тях при определяне на вредите, съответно обезщетението от нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок съгласно чл. 6, пар 1 от ЕКЗПЧОС и има ли значение качеството на страната по забавеното дело при преценка на критерия предмет на производството?“ – поддържа се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV г.о.; 2/ „При предявен иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ съдът може ли да приеме, че не е налице причинно-следствена връзка между претърпените от ищеца имуществени вреди, изразяващи се в изтекли лихви и установеното от същия съд „сериозно“ забавяне на съдебното производство?“ – сочи се противоречие с решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV г.о. на ВКС; 3/ „По иска с правна квалификация чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ за обезщетение на неимуществени вреди поради някои от изброените хипотези в разпоредбата има ли значение, че по предявения в закона ред вече е било определено обезщетение за неимуществени вреди поради нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧ)?“ – поддържа се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 42 от 01.07.2019 г. по гр. д. № 1914/2018 г. на III г.о. Ответната страна Софийски районен съд, чрез пълномощника си Л. Н., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил, че в своето решение, районният съд е приел, че е било нарушено правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок и в резултат от това ищецът е претърпял имуществени вреди. Посочил е също, че от приложените към настоящото дело материали по гр. д. № 46704/2010 г. по описа на СРС се установява, че е образувано по предявена искова молба на 28.09.2010 г. от Д. Б. Ч., с която са предявени искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ, вр. с чл. 52 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД срещу "Миг-Транс" ООД. Производството по делото е продължило 4 години, 10 месеца и 28 дни, като на 10.06.2013 г. е проведено последното съдебно заседание, а решението е постановено на 10.06.2015 г. Съдът е отчел, че за да се прецени дали едно дело е разгледано и решено в разумен срок от значение е общата продължителност на съдебното производство – възможно е тя да е в нарушение на изискването за разумен срок, въпреки че отделните етапи на производството са имали разумна продължителност и обратно – при допусната забава в отделна част от производството няма нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, ако общата продължителност на делото не е прекомерна според вида на делото и броя инстанции. Освен това при преценката за продължителността на разумния срок следва да се отчита и времето необходимо за проучване на делото, правилното водене на производството и попълването му с доказателствен материал, с цел постановяване на правилен и законосъобразен съдебен акт. Въззивният състав е посочил също, че от констатациите на Инспектората към ВСС, обективирани в протокол от 13.11.2018 г. е установено, че е допусната забава в действията на СРС, както следва: съдът е разпоредил отстраняване на нередовностите на обратната искова молба 4 месеца след депозирането й; закритото съдебно заседание по подготовка на делото е проведено повече от 3 месеца след депозиране на писмен отговор и съдебното решение е постановено 1 година и 11 месеца след изтичане на определения в чл. 235, ал. 5 ГПК едномесечен срок. Установил е, че в резултат на това забавяне дружеството е претендирало имуществени вреди претърпени от него, които се изразяват в това, че е заплатило по-голям размер на законна лихва върху главницата, тъй като до окончателното приключване на делото, не е било наясно с нейният размер. Съдът е приел за безспорно по делото, че има сериозно забавяне при постановяване на решението на СРС. Като спорен е отделил въпросът дали от забавянето на разглеждането на делото в разумен срок, ищецът е претърпял имуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от това забавяне. Въззивният състав е достигнал до извод, че пряка причинно следствена връзка между забавяне разглеждане на делото в разумен срок и настъпилите вреди няма. Позовал се е на практика на ВКС, че лихвата като обезщетение за неизпълнение на вземане за неимуществени вреди, произтичащо от деликт, е дължима от момента на настъпване на провопораждащия вредите юридически факт – увреждането, а не от момента на влизане в сила на съдебен акт за определяне на размера на обезщетението, т. е. дължима е от момента на изискуемостта на вземането, а не от момента на ликвидността му. Посочил е още, че задължението за заплащане на законна лихва е пряка последица от липсата на доброволно изпълнение, тъй като длъжникът не може да откаже плащане на законната лихва, твърдейки, че не му е ясен размерът на дължимото обезщетение. Целта е да се стимулира делинквента да плати дължимото обезщетение своевременно, защото с бездействието си увеличава размера на дължимата законна лихва. Във връзка с горното съдът е стигнал до извода, че начисляването на лихвата за забава е в пряка причинно-следствена връзка с липсата на доброволно изпълнение на задължението от страна на длъжника, а не с нарушаване на правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, изразяващо се в неизготвяне на решение от СРС в продължение на близо две години. При тези данни въззивната инстанция е намерила исковата претенция на ищеца с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ за изцяло неоснователна, поради което и акцесорната искова претенция по чл. 86 от ЗЗД също е приета за неоснователна. В тази връзка първоинстанционното решение е отменено изцяло и е постановено друго, с което исковете са отхвърлени като неоснователни. Върховният касационен съд, състав на III г. о. намира, че третият въпрос, повдигнат от касатора с представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по настоящото дело, е свързан с образуваното тълкувателно дело № 1/2022 г. на ОСГК на ВКС, за приемане на тълкувателно решение по въпроса „Обвързан ли е съдът, сезиран с иск по чл.2б ЗОДОВ, от решението на министъра на правосъдието или оправомощено от него лице по чл.60е, ал.2 от Закона за съдебната власт, при преценката си относно определяне на размера на дължимото обезщетение и следва ли той да определи обезщетение в размер не по-нисък от предложения по реда на глава ІІІ „а“ от ЗСВ?“. Тълкуването, което ще бъде дадено, ще е задължително за настоящия съдебен състав, поради което производството по настоящото дело трябва да бъде спряно /съгласно указанията, дадени в Тълкувателно решение № 8/07.05.2014 г. по тълк. д. № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС/ до приключване на производството по тълкувателното дело. По изложените съображения, Върховният касационен съд на Република България, състав на III г. о