Определение № 4168 от 12.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1436/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, изр.1 вр. чл.248, ал.3, изр.2 ГПК. Образувано е по частна жалба от 23.02.2026 г. на Прокуратура на Република България, чрез прокурор при Апелативна прокуратура София срещу определение № 261/28.01.2026 г., постановено от Апелативен съд София по в.гр.д. № 3263/2024 г., с което е оставена без уважение молба от 01.12.2025 г. с правно основание чл.248 ГПК за изменение на решението на въззивния съд от 10.11.2025 г. в частта за присъденото на основание чл.38, ал.2 ЗА на процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер на 4 466,00 лв. Жалбоподателят поддържа, че определението е неправилно. Излага становище, че присъдения размер на адвокатско възнаграждение е несъответен на оказаната безплатна правна помощ и на уважената част на въззивната жалба на ищеца. В конкретния случай осъществената защита се изразява в подаване на въззивна жалба срещу първоинстанционното решение при обжалваем интерес от 62 700 лв. и процесуално представителство в едно открито съдебно заседание, като въззивният съд е приел, че жалбата на ищеца е основателна само до размера от 2 700 лв., а в останалата част – за 60 000 лв. е неоснователна. Поддържа се, че присъдения размер на адвокатското възнаграждение не е съобразен и с фактическата и правна сложност на делото. Насрещната страна е депозирала отговор на частната жалба, в която поддържа становище за неоснователност на развитите в нея доводи за неправилност на обжалваното определение. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на жалбоподателя, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по арг. от чл.248, ал.3, изр. 2 ГПК. Разгледана по същество частната жалба е основателна по следните съображения: С въззивното решение е потвърдено решението на първата инстанция, с което искът за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 40 000 лв. до 100 000 лв., а по иска за имуществени вреди, след частична отмяна на първоинстанционното решение, въззивният съд е присъдил допълнително сумата от 2 700 лв., т.е. въззивната жалба на ищеца е намерена за основателна само по отношение на иска за заплащане на имуществени вреди. Разпоредбите на чл.78, ал.1 и 3 ГПК регламентират правото на разноски на страните, като принципът е, че се присъждат всички действително направени разноски съразмерно с уважената или отхвърлената част от иска. Посочените правни норми намират приложение и във въззивното производство. В първоинстанционното и във въззивното производство ищецът е представляван от адвокат, който го е защитавал безплатно на основание чл.38, ал.1, т.2 и т.3 ЗА, като е направил своевременно искане за присъждане на разноски. При присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл.38, ал.2 ЗА съдът се ръководи от правилото, че при успех на адвоката се дължи възнаграждение от насрещната страна по спора, като съдът не е обвързан от минималните размери по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет при определяне на размера на възнаграждението, а е свободен да определи справедлив размер на адвокатското възнаграждение в зависимост от вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото – решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022. Основният ориентир при преценката за фактическата сложност на едно производство е наличието на множество факти, които следва да се установят, а правната сложност е обусловена от приложимостта на релевантната правна уредба на материалните правоотношения. Въззивното определение не е съобразено с решението на СЕС по дело С-438/2022. Извършената от адвоката работа във въззивното производство се състои в изготвяне на въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в отхвърлителните му части, отговор на въззивната жалба на ответника и процесуално представителство в едно открито съдебно заседание. Производството е с ниска фактическа и правна сложност, предвид изобилната практика на ВКС, в т.ч. и задължителна такава по спорните между страните въпроси, както и яснота по отношение на доказването на фактите, относими към фактическия състав на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, като в него не са събирани нови доказателства. Горните обстоятелства обосновават определянето на възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на ищеца в размер под минималния такъв по Наредбата, а именно в размер на 6 000 лв. с вкл. ДДС /или 3 067,75 евро/ за въззивното производство за защита по въззивната жалба, респ. присъждането на такова от 258,37 лв. с вкл. ДДС /или 132,10 евро/, съразмерно уважената част на въззивната жалба. За изготвяне на отговор на въззивната жалба на ответника, на процесуалния представител на ищеца се дължи и адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. с вкл.ДДС или 306,78 евро. С оглед изложеното, обжалваният съдебен акт на Апелативен съд София, с което е оставена без уважение молбата на въззивника - ответник с правно основание чл.248 ГПК за изменение на решението на въззивния съд в частта за разноските, следва да бъде отменено, като вместо него следва да се постанови друго, с което присъденото на адв. Д. на основание чл.38, ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение за въззивното производство следва да се намали до размера от 478,88 евро с вкл.ДДС. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,