Определение № 798 от 20.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1411/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Д. Д. от [населено място] срещу въззивно решение № 433 от 22.10.2024 г., постановено по в. гр. д. № 123/2024 г. на Русенския окръжен съд, в частта по предявения от жалбоподателката насрещен иск по чл. 72, ал. 1 ЗС, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е отменил частично решение № 671 от 12.05.2023 г. по гр. д. № 654/2022 г. на Русенския районен съд и вместо него е отхвърлил като неоснователен предявения от Д. Д. Д. против Община Иваново иск по чл. 72, ал. 1 ЗС за заплащане на сумата 15 000 лв., представляваща 1/2 от сумата, с която се е увеличила стойността на собствения на ответника недвижим имот - застроен терен, представляващ имот № 501.283 по кадастралния план на с.Щръклево, общ. Иваново, обл. Русе. Въззивният съд е приел за установено, че Община Иваново е собственик на процесния имот - застроен терен, представляващ имот № 501.283 по кадастрален план на с. Щръклево, върху който е учредено право на строеж на А. А. със заповед № 197 от 06.09.1989 г., който към този момент е бил в граждански брак с Д. Д. Д.. На 12.10.1989 г. е сключен договор за отстъпено право на строеж, по силата на който на А. А. се отстъпва право да построи жилищна сграда и други помещения в този държавен имот срещу заплатена от страна на суперфициара сума. От писмените и гласни доказателства, както и от заключението на приетата експертиза, е установено, че А. А. и съпругата му Д. Д. са започнали осъществяването на строежа, като сградата е построена до втора плоча /към 2013 г./ и не се обитава от никого. С влязла в сила заповед № 4 от 03.04.2023 г. на кмета на Община Иваново, издадена в производство по реда на чл. 225а ЗУТ, е разпоредено нейното премахване като незаконен строеж. Нивото, до което е построена сградата, не представлява „груб строеж“ по смисъла на § 5, т. 46 ДР на ЗУТ и не е подобрение в държавния, сега общински имот. Доколкото изграденото от ищцата и съпруга й по насрещния иск не представлява подобрение и с извършването на тези строителни работи не се увеличава стойността на недвижимия имот, собственост на Община Иваново, въззивният съд е приел, че предявеният иск за заплащане на сумата от 15 000 лв., представляваща половината от сумата, с която се е увеличила стойността му, е неоснователен. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, но конкретен въпрос не е формулиран. Поддържат се и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК – вероятна нищожност и недопустимост, както и очевидна неправилност на въззивното решение. Ответната страна по жалбата е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение в обжалваната му част, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения формулирането на обуславящия изхода на спора правен въпрос е задължение на касатора и същият определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице. Изложението не съдържа формулиран от страната материалноправен или процесуалноправен въпрос с характеристиките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Наведените доводи представляват оплаквания за неправилност на решението, в обжалваната му част, по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК, в което ВКС не може да извършва анализ на осъществените процесуални действия от съда и страните, нито да преценява събраните доказателства и тяхното съдържание. Обжалваното решение не е нищожно, тъй като е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав и в пределите на правораздавателната му власт, изготвено е в писмена форма и е подписано, като същевременно изразява волята на съда по ясен начин. Същото не страда и от пороци, които водят до неговата недопустимост. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая нито една от тези хипотези не е налице. Решението не е и очевидно неправилно. В трайната си практика ВКС е определил съдържанието на това понятие като квалифицирана форма на неправилност /обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост/, различна от неправилността на съдебния акт като касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда от съдържанието на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. Същото ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /материален или процесуален/, т. е. когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, както и когато съдебният акт е явно необоснован. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касаторката евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторката следва да заплати на ответника по касация сумата 60 евро, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение в настоящото производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,