Определение № 1650 от 04.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3148/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото „Електроразпределителни мрежи Запад” ЕАД (с предходно наименование „Чез разпределение България“ АД) срещу решение № 260677/02.05.2023 г., постановено по въззивно гр. дело № 7825/2020 г. на Софийския градски съд (СГС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено частично първоинстанционното решение № 57342/04.03.2020 г. по гр. дело № 10522/2015 г. на Софийския районен съд, дружеството-жалбоподател е осъдено, на основание чл. 200, ал. 1 от КТ, да заплати на ищцата З. В. К. сумата 90 000 лв. и на ищцата В. Х. Л. сумата 70 000 лв., представляващи обезщетения за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпените от тях болки и страдания поради смъртта на Х. М. К. – съпруг на първата ищца и баща на втората, настъпила в резултат на осъществена на 13.06.2014 г. трудова злополука в ТП „Изгрев“ – [населено място], ведно със законната лихва върху посочените суми, считано от 24.06.2014 г. до окончателното им изплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулиран следните въпроси: 1) „относно неправилния и незаконосъобразен извод на въззивния съд в обжалваното решение, че независимо от проявената груба небрежност от служителя Х. М. К., която е единствена причина и води до настъпването на трудовата злополука с него, въззивният съд не прилага обективно и законосъобразно чл. 201, ал. 2 от КТ, съответно въззивният съд в обжалваното решение не определя по-голям от 50 % съпричиняване, съответно не намалява определеното и присъдено от първоинстанционния съд обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ищците – наследници на служителя Х. М. К., като осъжда „Електроразпределителни мрежи Запад” ЕАД да заплати обезщетение за причинени неимуществени вреди на ищцата З. К. – 90 000 лв. и на ищцата В. Л. – 70 000 лв.“; 2) „длъжен ли е съдът да посочи аргументи, след обсъждането поотделно и в съвкупност на всички обстоятелства по делото – защо възприема или не възприема дадено експертно заключение, следва ли съдът да изложи мотиви за преценката си за доказателствената му сила, респ. защо счита експертното заключение за достатъчно или недостатъчно аргументирано, следва ли да се мотивира и обоснове съдът защо възприема или не възприема заключението на вещото лице в приетата и неоспорена съдебно-медицинска експертиза по делото“; и 3) „неправилният и незаконосъобразен извод на въззивния съд, който не коригира размера на обезщетението за неимуществени вреди с приспадане на приноса на собственото състояние на болния/пострадалия Х. М. К.“. Жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че тези въпроси били разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като в тази връзка сочи конкретни съдебни решения. Насрещната страна – ищците З. К. и В. Л. в отговора си на касационната жалба излагат становище и съображения, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Третото лице – помагач на ответника-касатор – ЗАД „Армеец“ няма качеството на насрещна страна спрямо жалбоподателя и няма право на отговор на касационната жалба, като подаденият такъв съдът приема за писмено становище по нея. За да постанови решението си в обжалваната част, въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, като предвид изложените във въззивните жалби доводи е извършил и самостоятелна преценка на доказателства по делото, при обсъждането на които е приел следното: От влязлото в сила разпореждане от 02.09.2014 г., с което е призната и установена процесната трудова злополука, и протокол от 23.07.2014 г. за резултатите от извършеното разследване на злополуката, съдът е приел за установени следните обстоятелства: С допълнително споразумение от 27.04.2007 г. към трудов договор от 06.11.1995 г., сключени с ответното дружество-касатор, Х. К. е преназначен на длъжност „техник, ел. машини и апарати/мерене НН“. В деня на злополуката – 13.06.2014 г., той е бил на работа в Оперативен център „С.“, като в група заедно с Р. Т. били изпратени от Й. Б. – ръководител на ОЦ „С.“, да свалят електромер за експертиза на абонат от [населено място] и да измерят с еталон балансов електомер на ТП „Изгрев“ - [населено място]. След приключването на работата в [населено място], тръгнали за [населено място] и към 14 часа били пред ТП „Изгрев“ - [населено място], където задачата им е била да извършат проверка на класа на точност с еталон на средство за измерване балансов електромер. За тази цел двамата влезли в трафопоста, разположили еталона за проверка на електромера пред табло ниско напрежение (НН), като при отваряне на вратата на таблото се чул гръм и излазъл пламък от главния прекъсвач, вследствие на което се запалило работното облекло на Х. К.. При извършеното разследване на злополуката било установено още, че извършваната работа е по балансовия електромер, присъединен чрез измервателни трансформатори, без наряд и без изключване на напрежението. При запалването на работното облекло на пострадалия той е получил обгаряния в областта на краката под коляното и показалеца на лявата ръка. Пострадалият е отказал да ползва медицинска помощ, но по-късно на 14.06.2014 г. е постъпил в УМБАЛСМ „Пирогов“, където на 23.06.2014 г. е починал, като причината за смъртта е „белодробна тромбоемболия“. С оглед извършената проверка и предоставената информация, разследващата комисия е направила извод, че вероятната причина, провокирала злополуката, е извършване проверка на балансов електромер с еталон, като към него са присъединили измервателните сондиq без изключване на напрежението. Прието е също, че Р. Т. и Х. К. са нарушили разпоредбите на чл. 266, ал. 1 и ал. 2 от Правилника за безопасност и здраве при работа в електрически уредби на електрически и топлофикационни централи и по електрически мрежи (ПБЗРЕУЕТЦЕМ), на чл. 126, т. 6 от КТ и на т. 3.2 от Инструкция за измерване с еталон от служители на Дирекция „Мерене и управление на данните“ (ИИЕСДМУД). Посочени са и необходимите мерки за недопускане на подобни злополуки: работи по електромери, присъединени чрез измервателни трансформатори, да се извършва с наряд и с изключване на напрежението, както и проверката на измервателни средства с еталон да става, като се изключва напрежението при присъединяване и отсъединяване на измервателните сонди. От заключението на съдебномедицинската аутопсия на труп от 24.06.2014 г. в УМБАЛСМ „Пирогов“ съдът е установил, че Х. К. е имал термична травма – изгаряне на площ 8 % от общата телесна повърхност от първа, втора и трета степен на лявата ръка и двата долни крайника, състояние след хирургична обработка на раните; масивна стволова белодробна тромбоемболия и тромбоемболия на главните клонове на белодробната артерия; картина на бързо настъпила смърт – тъмна, течна кръв, венозен застой на вътрешните органи и др. Установена е причината за смъртта – острата дихателна и сърдечно-съдова недостатъчност, развили се на базата на масивната белодробна тромбоемболия; същата се явява пряко усложнение на термичната травма и е била с произход – венозна система на долни крайници и малък таз. Установените изгаряния на лявата ръка и двата долни крайника са се дължали на действието на висока температура и можело да се получат по начина, описан в медицинската документация – от термичното действие на електрически ток. Между установената термична травма и смъртта е налице пряка и непрекъсната причинно- следствена връзка. Въззивният съд е приел, че основното и допълнителното заключение на съдебно-медицинска експертиза (СМЕ) по делото, извършена от вещото лице доц. д-р Н. С., са компетентно и обективно изготвени, поради което ги е кредитирал изцяло. От тях съдът също е установил, че между причината за смъртта на Х. К. – белодробната тромбоемболия и причинените при трудовата злополука увреждания – изгарянията на долните крайници и лявата длан, има пряка и непрекъсната причинно-следствена връзка. Изгарянето на кожата на лявата подбедрица е довело до нараняване на стената и образуване на тромб в лявата подбедрена вена, който впоследствие се е откъснал и тази кръвна запушалка се е придвижила по венозната система (наричана вече ембол) до сърцето и белия дроб, и същевременно нараствайки по обем, е запушила големия главен ствол на белодробната артерия – настъпила е масивна тромбоемболия на белия дроб, от която е настъпила смъртта – бърза, неспасяема смърт. От представеното по делото удостоверение за наследници съдът е установил, че след смъртта си Х. М. К. е оставил за свои наследници по закон двете ищци: З. В. К. – съпруга и В. Х. Л. – дъщеря. С оглед така установената фактическа обстановка, въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция, че са налице материалноправните предпоставки на чл. 200 от КТ за възникване на отговорността на ответника, в качеството му на работодател на пострадалия Х. К., за обезщетяване на ищците на лично претърпените от тях неимуществени вреди от смъртта на последния, а именно: наличие на трудово правоотношение между пострадалия работник и ответника; трудова злополука, претърпяна от работника или служителя в периода на трудовото правоотношение; вреда, водеща до неблагоприятни последици – неимуществени вреди – претърпени болки и страдания от пострадалия или лица, които имат право да получат обезщетение; и причинно-следствена връзка между злополуката и причинените вреди. В тази връзка въззивният съд е изложил и подробни съображения относно гаранционно-обезпечителния и обективен характер на отговорността на работадателя по чл. 200 от ГПК. Приел е и че в случая характерът на злополуката като трудова и наличието на причинно-следствена връзка между нея и уврежданията са установени с влязлото в сила разпореждане от 02.09.2014 г. Въззивният съд е изложил съображения, че същото представлява индивидуален административен акт, а от друга страна е официален удостоверителен документ за установените в него факти, и в частност за наличието на трудова злополука като юридически факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя, с оглед което е приел, че влязлото в сила разпореждане има доказателствена сила за гражданския съд, разглеждащ спора по чл. 200 от КТ, и е недопустимо да се преразглежда въпросът доколко увреждането е в причинна връзка с извършваната работа по трудовото правоотношение. СГС е приел още, че обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на пострадал от трудова злополука възмездява страданията или загубата на материална опора, понесени от близките на починалия. В тази връзка, позовавайки се на задължителната тълкувателна съдебна практика, обективирана в т. 2 от ППВС № 4/25.05.1961 г., ППВС № 5/24.11.1969 г. и ППВС № 2/30.11.1984 г., въззивният съд е приел, че ищцата З. К. – съпруга на пострадалия и ищцата В. Л. – дъщеря на пострадалия попадат в кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди. Също като се е позовал на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/4/23.12.1968 г. и на основаната на него практика на ВКС, градският съд е изложил съображения, че справедливостта, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, не е абстрактно понятие, а включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател, както и че принципът за справедливост изисква в най-пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице. Въззивният съд е приел, че в процесния случай по делото е установено, че ищците са били в най-близки отношения с техния наследодател Х. К., преживели са изключително тежко неговата смърт, тъй като последния е бил тяхна морална и материална опора. Вземайки предвид сериозните морални страдания на съпругата и дъщерята от внезапната загуба на най-близкия им човек на 58-годишна възраст и нелепата му смърт, съдът е приел, че обезщетение в размер 180 000 лв. за ищцата З. К. – преживялата съпруга и в размер 140 000 лв. за ищцата В. Л. – дъщерята на пострадалия, са в съответствие с обществения критерий за справедливост, предвиден в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Въззивният съд е намерил за основателно, направеното от ответното дружество, поддържано и във въззивната му жалба, възражение за съпричиняване. В тази връзка, предвид установения по делото механизъм на настъпване на трудовата злополука, СГС е споделил извода на първата инстанция, че пострадалият Х. К. е допринесъл за настъпването на злополуката, като е допуснал груба небрежност. В отговор на доводите на ответника, въззивният съд е изложил подробни съображения, че при трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение на технологичните правила и на правилата за безопасност, но намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване, осъществено при груба небрежност – при липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Съпричиняването при допусната груба небрежност има своите степени, които в съответствие с обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства, са критериите за намаляване на обезщетението. Поведението на работника следва да бъде окачествено като груба небрежност, обосноваваща намаляване на дължимото обезщетение на основание чл. 201, ал. 2 от КТ, когато от обстоятелствата е било несъмнено ясно, че определени негови действия могат да доведат до злополука, увреждаща здравето му, но въпреки това са били предприети от работника в нарушение с установените технологични правила и правилата за безопасност, както и с проведените от работодателя инструктажи за работа, като работникът е знаел, че с тези действия би допринесъл за вредоносния резултат, но се е надявал, че ще ги предотврати. Само наличието на такова субективно отношение на работника, установяващо се от обективните му прояви – неполагане на грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка, води до прилагане на разпоредбата на чл. 201, ал. 2 от КТ. За тези свои съображения въззивният съд също се е позовал на практиката на ВКС, като е приел, че в процесния случай пострадалият Х. К. е допринесъл за настъпването на уврежданията, допускайки груба небрежност, тъй като по време на злополуката е извършвал работа по балансов електромер, присъединен чрез измервателни трансформатори, без наряд и без изключване на напрежението; проверката на балансовия електромер с еталон е извършвана от страна на пострадалия, като са били присъединени измервателните сонди, без изключване на напрежението. С оглед събраните по делото доказателства, съдът е приел за безспорно установено, че по време на злополуката, пострадалият не е спазил изискванията за здравословни и безопасни условия на труд, като е нарушил разпоредбите на чл. 266, ал. 1 и ал. 2 от ПБЗРЕУЕТЦЕМ, на чл. 126, т. 6 от КТ и на т. 3.2 от ИИЕСДМУД, тъй като работата по електромери, присъединени чрез измервателни трансформатори, е следвало да се извършва с наряд и с изключване на напрежението, както и проверката на измервателни средства с еталон е следвало да става единствено, като се изключва напрежението при присъединяване и отсъединяване на измервателните сонди. Въззивният съд е приел също, че с оглед така събраните по делото доказателства, СРС неправилно не е определил процент на съпричиняване от страна на пострадалия, а е определил само размера на дължимото обезщетение на ищците за претърпените от тях вреди. Съобразявайки горепосочените обстоятелства, СГС е приел, че съпричиняването от страна на пострадалия Х. К. е в размер на 50 %, с който размер е редуцирал обезщетенията на ищците: от 180 000 лв. на 90 000 лв. – обезщетението на ищцата З. К. и от 140 000 на 70 000 лв. – обезщетението на ищцата В. Л., като е намерил за неоснователни доводите на ответника-касатор за по-висока степен – от 75 % на съпричиняването. При така изложените решаващи изводи и съображения на въззивния съд в мотивите към обжалваното решение, настоящият съдебен състав намира, че не са налице наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване. Съгласно задължителните указания по приложението на чл. 280, ал. 1 от ГПК, дадени с т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към това тълкувателно решение, материалноправният или процесуалноправният въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК са различни от касационните основания (основанията за касационно обжалване) по чл. 281 от ГПК. Оплакванията за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон или на съдопроизводствените правила или поради необоснованост представляват основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК – материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, по който се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение. Поради това, оплакванията на жалбоподателя (касационните основания) не могат да бъдат обсъждани по същество в селективната фаза по чл. 288 от ГПК на касационното производство, а биха подлежали на разглеждане от касационната съдебна инстанция по реда на чл. 290 от ГПК, едва и само ако се допусне касационното обжалване на въззивното решение – при наличие на основание за това по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 от ГПК. В случая първата и третата формулировка в изложението към касационната жалба на ответното дружество не удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като не съставляват материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, а възпроизвеждат в синтезиран вид оплакванията на касатора за неправилно приложение и нарушение на разпоредбата на чл. 201, ал. 2 от КТ от въззивния съд. Както стана ясно от цитираните по-горе разяснения, тези оплаквания не могат да обосноват допускане на касационното обжалване, още повече, че приетото от въззивния съд е в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 201, ал. 2 от КТ – както тази, на която СГС се е позовал в мотивите си, така и посочената от касатора. Вторият формулиран от страна на жалбоподателя процесуалноправен въпрос е такъв по приложението на чл. 202 от ГПК. Този процесуалноправен въпрос е обуславящ правните изводи и съображения на въззивния съд в обжалваното решение, с което е осъществено общото основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, но по отношение на него не е налице наведената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съгласно трайно установената практика на ВКС, за да основе решението си на приетото по делото експертно заключение (за да го кредитира), съдът по същество следва да го прецени съвкупно с останалите доказателства за обстоятелствата от значение за спора, които се установяват или проверяват със заключението, и от това да направи изводите си. Като доказателствено средство съдебната експертиза не се ползва с приоритет пред останалите доказателства, а заключението следва да бъде ценено във връзка с тях. Заключението на експертизата се преценява съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост. Оценката на заключението на вещото лице във всички случаи следва да се мотивира от съда, независимо от това дали той го възприема или не. В този смисъл са и посочените от жалбоподателя по повод този процесуалноправен въпрос – решение № 14/02.03.2022 г. по гр. д. № 997/2021 г. на І-во гр. отд., решение № 10/02.09.2022 г. по гр. д. № 1921/2021 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 60097/26.01.2022 г. по търг. д. № 1624/2021 г. на І-во търг. отд., решение № 117/22.01.2022 г. по търг. д. № 1409/2019 г. на І-во търг. отд. и решение № 224/07.01.2019 г. по гр. д. № 612/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. В случая въззивният съд не се е отклонил от тази практика на ВКС и е разрешил поставения от касатора процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 202 от ГПК в съответствие, а не в противоречие с нея. В мотивите към обжалваното решение СГС е обсъдил основното и допълнителното заключение на СМЕ наред с относимите писмени доказателства по делото, като е извършил преценка на всяко от доказателствата както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимна връзка. Въззивният съд е възприел дадените от вещото лице по делото медицински заключения и е основал решението си на тях, като е мотивирал кредитирането им изцяло, с това, че те са компетентно и обективно изготвени. Наред с това основното и допълнителното заключение на СМЕ кореспондират и не са в противоречие с обсъдените от СГС писмени доказателства относно приетото за установено въз основа на съвкупната им преценка, релевантно спорно по делото обстоятелство – наличието на пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между трудовата злополука и смъртта на пострадалия при нея наследодател на двете ищци. Както вече беше посочено, несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд не съставлява основание за допускане на касационното обжалване. Предвид гореизложеното, касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведенитe от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, във вр. с чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на процесуалния пълномощник на двете ищци – адв. Г. П. Т., претендираното адвокатско възнаграждение за оказаната безплатно адвокатска помощ, осъществена чрез подаването на отговора на касационната жалба. Предвид фактическата и правна сложност на касационното производство и обема на извършената от адвоката работа съдът му определя възнаграждение в размер 800 лв. В тази връзка съдът съобразява и решението от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС, съгласно което, при определяне размера на адвокатското възнаграждение, съдът не е обвързан от минималните размери, определени съобразно Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС, респ. – от ограничението по чл. 38, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, което препраща към наредбата. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение