Определение № 2638 от 23.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1637/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по постъпили касационни жалби и от двете страни в производството против въззивно решение № 55 от 16.01.2025 г., постановено по гражданско дело № 2605 по описа за 2024 г. на Софийския апелативен съд, с което

• е обезсилено решение № 260370 от 19.06.2024 г. на СГС, Първо ГО, 25 състав по гр. д 6276/2018 г. в следните части: • в частта, в която Прокуратурата е осъдена на основание чл. 49 ЗЗД да заплати на ищеца сумата 27 010 лв. (двадесет и седем хиляди и десет лева), предявен като частичен иск от общия размер от 29 337,45 лв. - обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в загуби, представляващи намалената стойност на л.а. „М. Е.“, рама № W.(01) за периода м. 09.2015 г. - м. 04.2018 г., причинени от нарушаване на правото за разглеждане и решаване на делото в разумен срок по отношение на наказателното производство по пр. пр. № 2022/2014 г. на РП - [населено място] и свързаните с тази преписка дела, включително НОХД № 455/2015 г. на РС - [населено място] и НОХД № 3170/2017 г. на СНС, заедно със законната лихва върху сумата 1 955,83 лв. (част от така предявения иск) за периода от 21.05.2018 г. до окончателното й изплащане и заедно със законната лихва върху сумата 25 054,17 лв. (останалата част от така предявения иск) за периода от 10.03.2019 г. до окончателното й изплащане; • в частта, в която Прокуратурата е осъдена на основание чл. 49 ЗЗД да заплати на ищеца сумата от 67 593,60 лв. (шестдесет и седем хиляди петстотин деветдесет и три лева и 60 ст.) - обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от невъзможността за отдаване под наем на посочения автомобил в периода м. 09.2015 г. - м. 04.2018 г. поради неоснователното му задържане като веществено доказателство по посоченото наказателно производство, заедно със законната лихва върху тази сума от 21.05.2018 г. до окончателното й изплащане; • в частта, в която е отхвърлен искът на „Ю.“ АД, Б. на основание чл. 49 ЗЗД срещу Прокуратурата за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи за разликата от 67 593,60 лв. до пълния предявен размер от 75 104 лв.; • в частта, в която е отхвърлен искът на „Ю.“ АД, Б. на основание чл. 49 ЗЗД срещу Прокуратурата за 9 779,15 лв. (предявен като частичен иск от общия размер от 19 558,30 лв.) - обезщетение за неимуществени вреди, причинени от поради неоснователното му задържане като веществено доказателство по наказателно производство по пр. пр. № 2022/2014 г. на РП - [населено място] и свързаните с тази преписка дела, включително НОХД № 455/2015 г. на РС - [населено място] и НОХД № 3170/2017 г. на СНС;

• е отменено решение № 260370 от 19.06.2024 г. на СГС, Първо ГО, 25 състав по гр.д 6276/2018 г. в следните части: • в която е отхвърлен искът на „Ю.“ АД, Б. чрез адв. Е. Ф. 67 593,60 лв. (шестдесет и седем хиляди петстотин деветдесет и три лева и 60 ст.) - обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от невъзможността за отдаване под наем на л.а. „М. Е.“, рама № W.(01) в периода м. 09.2015 г. - м. 04.2018 г. на основание чл. 2б от ЗОДОВ поради нарушаване на правото по чл. 6, ал.1 от ЕКЗПЧ за разглеждане и решаване в разумен срок по пр. пр. № 2022/2014 г. на РП - [населено място] и свързаните с тази преписка дела, включително НОХД № 455/2015 г. на РС - [населено място] и НОХД № 3170/2017 г. на СНС заедно със законната лихва върху тази сума от 21.05.2018 г. до окончателното й изплащане; • в която Прокуратурата е осъдена да заплати на ищеца разноски по делото за адвокатско възнаграждение за разликата от 1388 лева до 1984,35 лева и вместо това:

• е осъдена Прокуратурата на Република България да заплати на „Ю.“ АД, Б. чрез адв. Е. Ф. 67 593,60 лв. (шестдесет и седем хиляди петстотин деветдесет и три лева и 60 ст.) - обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от невъзможността за отдаване под наем на л.а. „М. Е.“, рама № W.(01) в периода м. 09.2015 г. - м. 04.2018 г. на основание чл. 2б от ЗОДОВ поради нарушаване на правото по чл. 6, ал. 1 от ЕКЗПЧ за разглеждане и решаване в разумен срок по пр. пр. № 2022/2014 г. на РП - [населено място] и свързаните с тази преписка дела, включително НОХД № 455/2015 г. на РС - [населено място] и НОХД № 3170/2017 г. на СНС заедно със законната лихва върху тази сума от 21.05.2018 г. до окончателното й изплащане;

• е потвърдено решение № 260370 от 19.06.2024 г. на СГС, Първо ГО, 25 състав по гр.д 6276/2018 г. в частите, в които са отхвърлени исковете с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за заплащане на следните суми: 9 779,15 лв. (предявен като частичен иск от общия размер от 19 558,30 лв.) - обезщетение за неимуществени вреди, причинени от нарушаване на правото за разглеждане и решаване на делото в разумен срок по отношение на наказателното производство по пр. пр. № 2022/2014 г. на РП - [населено място] и свързаните с тази преписка дела, включително НОХД № 455/2015 г. на РС - [населено място] и НОХД № 3170/2017 г. на СНС, както и за 27 010 лв. (предявен като частичен иск от общия размер от 29 337,45 лв.) - обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в загуби, представляващи намалената стойност на л.а. „М. Е.“, рама № W.(01), за периода м. 09.2015 г. - м. 04.2018 г. поради задържането му като веществено доказателство по посоченото наказателно производство, което не е разгледано и приключило в разумен срок, както и за разликата от 67 593,60 лв. заедно със законната лихва върху тази сума от 21.05.2018 г. до окончателното й изплащане до пълната претендирана сума от 75 104 лв. обезщетение за пропуснати ползи от невъзможността за отдаване под наем на посочения автомобил за периода м. 09.2015 г. - м. 04.2018 г. поради задържането му като веществено доказателство по посоченото наказателно производство, което не е разгледано и приключило в разумен срок.

Касационни жалби срещу така описаното въззивно решение са постъпили, както следва:

1. Касационна жалба от ищеца Ю. АД (E. S.A) със седалище в Б., [населено място], действащ чрез адвокат Е. Ф. от САК. Така описаното въззивно съдебно решение се обжалва от този касатор в следните части, в които:

• първоинстанционното решение № 260370 от 19.06.2024 г. е обезсилено за присъдената на основание чл. 49 от ЗЗД сума от 27 010 лева, ведно със законната лихва за частта от 1 955,83 лева от 21.05.2018 г., а за частта от 25 054,17 лева, ведно със законната лихва от 10.03.2019 г. до окончателното изплащане;

• първоинстанционното решение е потвърдено в отхвърлителните му части по исковете с правно основание по чл.2б от ЗОДОВ за сумата в размер на 9 779,15 лева, ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното изплащане, представляваща част от претендираното обезщетение за неимуществени вреди с общ размер 19 558,3 лева, както и за сумата 27 010 лева, ведно със законната лихва за частта от 1 955,83 лева от 21.05.2018 г., а за частта от 25 054,17 лева, ведно със законната лихва от 10.03.2019 г. до окончателното изплащане, представляваща обезщетение за имуществените вреди, изразяващи се в обезценката на автомобила.

С допълнителна молба от 06.03.2025 година касаторът-ищец оттегля подадената от него касационна жалба срещу постановеното въззивно съдебно решение в частта му, в която съдът е обезсилил първоинстанционното решение № 260370 от 19.06.2024 г. за присъдената на основание чл. 49 от ЗЗД сума от 27 010 лева, ведно със законната лихва за частта от 1 955,83 лева от 21.05.2018 г., а за частта от 25 054,17 лева, ведно със законната лихва от 10.03.2019 г. до окончателното изплащане, поради което настоящото касационно производство следва да се прекрати в тази му част поради оттегляне на касационната жалба от страната.

Касаторът-ищец твърди, че решението в обжалваните от него части е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на процесуалните правила и е необосновано. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърди, че обжалваното въззивно решение следва да се допусне на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Нужно ли е пълно и главно доказване на неимуществените вреди от нарушението на чл. 6§1 от ЕКЗПЧОС, причинени от прекомерната продължителност на делото?

Като основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос се сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторът се позовава на съдебна практика на ЕСПЧ („Ф. срещу България“, „Шести май инженеринг срещу България“, „Provide S. r. l. v. I.“, „C. S.A. v. P.“) и на съдебната практика на ВКС като сочи решение № 306/22.10.2019 г. по гр. дело № 4482/2017 година на IV г. о.; решение № 30 от 07.05.2019 година по гр. д. № 2125/2018 г. на ВКС; решение № 119 от 14.02.2019 по гр. д. № 4104/2017 г. на ВКС.

2. Кои са критериите и обстоятелствата, които съдът следва да вземе предвид при преценка на причинно-следствената връзка между обезценката на автомобил, приобщен за неразумно дълъг период от време като веществено доказателство по наказателно дело в нарушение на чл. 6§1 ЕКЗПЧОС?

Като основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос се сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По така постъпилата от касатора-ищец касационна жалба не е постъпил отговор от П..

2. Постъпила е касационна жалба и от ответника - Прокуратурата на Република България, с която въззивното решение се обжалва в частта, в която е отменено решение № 260370 от 19.06.2024 г. на СГС, Първо ГО, 25 състав по гр.д 6276/2018 г. в частта му, в която е отхвърлен искът на „Ю.“ АД, Б. чрез адв. Е. Ф., за сумата от 67 593,60 лв. (шестдесет и седем хиляди петстотин деветдесет и три лева и 60 ст.) - обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от невъзможността за отдаване под наем на л.а. „М. Е.“, рама № W.(01) в периода м. 09.2015 г. - м. 04.2018 г. на основание чл. 2б от ЗОДОВ поради нарушаване на правото по чл. 6, ал.1 от ЕКЗПЧ за разглеждане и решаване в разумен срок по пр. пр. № 2022/2014 г. на РП - [населено място] и свързаните с тази преписка дела, включително НОХД № 455/2015 г. на РС - [населено място] и НОХД № 3170/2017 г. на СНС, заедно със законната лихва върху тази сума от 21.05.2018 г. до окончателното й изплащане и вместо това е осъдена Прокуратурата на Република България да заплати на „Ю.“ АД, Б. чрез адв. Е. Ф., сумата от 67 593,60 лв. (шестдесет и седем хиляди петстотин деветдесет и три лева и 60 ст.) - обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от невъзможността за отдаване под наем на л.а. „М. Е.“, рама № W.(01) в периода м. 09.2015 г. - м. 04.2018 г. на основание чл. 2б от ЗОДОВ поради нарушаване на правото по чл. 6, ал. 1 от ЕКЗПЧОС за разглеждане и решаване в разумен срок по пр. пр. № 2022/2014 г. на РП - [населено място] и свързаните с тази преписка дела, включително НОХД № 455/2015 г. на РС - [населено място] и НОХД № 3170/2017 г. на СНС, заедно със законната лихва върху тази сума от 21.05.2018 г. до окончателното й изплащане;

Решението се обжалва с доводи за неговата неправилност.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът П. се позовава на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следния въпрос: Следва ли ищецът да докаже при условията на пълно и главно доказване, че пропуснатата полза би настъпила реално, а не хипотетично? Касаторът-ответник твърди, че този въпрос е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС като сочи Тълкувателно решение № 3 от 12.12.2012 г. по тълкувателно дело № 3/2012 год., както и практиката на ВКС, съдържаща се в решение № 180 от 9.12.2020 г. по гр. д. № 527/2020 г., III г. о., ГК и решение № 150 от 05.01.2021 г. по гр. д. № 716/2020 г. IV г. о., ГК на ВКС.

По така подадената от П. касационна жалба не е постъпил отговор от насрещната страна.

Касационните жалби и на двете страни са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и са допустими.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение, съобрази следното:

Въззивният съд е посочил, че първоинстанционното производство е образувано по иск на „Ю.“ АД (Europcar SA), Б. за присъждане на сумата от 9 779,15 лв. (предявен като частичен иск от общия размер на претенцията от 19 558,30 лв.) - обезщетение за неимуществени вреди, причинени от нарушаване на правото на ищеца за разглеждане и решаване на наказателното производство по пр. пр. № 2022/2014 г. на РП - [населено място] и свързаните с тази преписка дела, включително НОХД № 455/2015 г. на РС - [населено място] и НОХД № 3170/2017 г. на СНС в разумен срок заедно със законната лихва върху тази сума от 11.05.2018 г. до окончателното й изплащане; съединен с иск за сумата от 27 010 лв. (предявен като частичен иск от общия размер на тази претенция от 29 337,45 лв.) - обезщетение за причинените му имуществени вреди, изразяващи в загуби, представляващи намалената стойност на автомобила в периода м. 09.2015 г. - м. 04.2018 г., заедно със законната лихва върху сумата 1 955,83 лв. (част от така предявения иск) от 21.05.2018 г. до окончателното й изплащане и заедно със законната лихва върху сумата 25 054,17 лв. (част от така предявения иск, с която е увеличен първоначалния му размер) от 10.03.2019 г. до окончателното й изплащане, както и по иск за заплащане на сумата от 75 104 лв. - обезщетение за причинените на ищеца имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от невъзможността да отдава автомобила под наем в периода м. 09.2015 г. - м. 04.2018 г., заедно със законната лихва върху тази сума от 21.05.2018 г. до окончателното й изплащане, като тези загуби и пропуснати ползи произтичат от нарушаване на правото на ищеца за разглеждане и решаване на наказателното производство в разумен срок (иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ). Съдът е посочил, че ищецът е претендирал в условията на евентуалност, в случай че бъдат отхвърлени исковете на посоченото основание, П. да бъде осъдена му заплати същите суми, но на основание чл. 49 ЗЗД.

По отношение на фактическата обстановка по спора въззивният съд е приел, че по делото е отделено за безспорно, че процесният автомобил е противозаконно отнет през 2014 г., като във връзка с това е образувано наказателното производство по пр. пр. № 2022/2014 г. на РП - [населено място]; че в рамките на това производство автомобилът е иззет и приобщен като веществено доказателство и върнат на ищеца в края на 2019 г.; че на страните е обявен като общоизвестен факт, че ищецът е част от търговски дружества, упражняващи дейността си под общото наименование Юръпкар (Europcar) с основна търговска дейност предоставяне на автомобили под наем; че производството по пр. пр. № 2022/2014 г. на РП - К. е продължило в производство по пр. пр. № 342/2015 г. на Специализираната прокуратура, водено във връзка с противозаконното отнемане на автомобила от собственика, като това наказателно производство многократно е било преобразувано и е сменяло подсъдността си. Съдът е отбелязал, че Прокуратурата е внесла два пъти обвинителен акт за посоченото деяние, като съдът е прекратявал съдебното производство и е връщал делото на прокурора, а след това е внесен и трети обвинителен акт (първият обвинителен акт е от 10.08.2015 г., вторият и третият са от 2017 г. и от 2018 г.). Въззивният съд е посочил, че видно от представените пред СГС постановления на прокурора от 20.04.2015 г., 09.06.2015 г., 03.12.2015 г. и 12.01.2016 г., както и от определение на СНС от 05.11.2019 г., прокуратурата е отказала да върне на ищеца иззетия като веществено доказателство по наказателното производство автомобил; че същият е върнат на ищеца след определението на съда от 05.11.2019 г.; че за периода, твърдян от ищеца - м. 09.2015 г. - м. 04.2018 г. автомобилът е бил задържан от Прокуратурата като веществено доказателство по наказателното производство. Съдът е коментирал, че от посоченото в представеното по делото писмо от 17.05.2016 г. от отдел „Криминална полиция“ на ОД на МВР - П. се установява, че към този момент по отношение на автомобила са били извършени всички необходими действия, свързани с разследването, поради което той не е бил необходим на разследването и че независимо, че преценката за това обстоятелство е на прокурора, в рамките на настоящото дело гражданският съд е този, който следва да направи извод дали задържането на автомобила е продължило в разумен срок. В тази връзка съдът е отбелязал, че възможността определена вещ да бъде задържана като веществено доказателство за нуждите на наказателното производство, уредена в чл. 111 НПК, без съмнение ограничава правото на собственост; че това ограничение е оправдано от обществения интерес да се разкрие извършителя на престъплението, за което е образувано наказателното производство; че Законът, предвид изискването на чл. 1 от допълнителния протокол на ЕКЗЧПОС за пропорционалност на ограничаващата правото на собственост мярка, е предвидил в чл. 111, ал. 2 НПК възможността вещите, иззети като веществени доказателства, да се върнат на правоимащите лица и преди завършването на наказателното производство, когато това няма да затрудни разкриването на обективната истина; че разследващите органи са длъжни да вземат мерки за осигуряване на своевременно, законосъобразно и успешно извършване на разследването според чл. 203, ал. 1 НПК; че те осигуряват провеждането на досъдебното производство в предвидените в процесуалния закон срокове (чл. 22, ал. 2 НПК); че при отпадане на необходимостта от оглед и техническо изследване на предмета, иззет като веществено доказателство, и когато това няма да попречи за разкриване на обективната истина, прокурорът не разполага с аргументирани съображения за неговото задържане, а следва да постанови връщането му на правоимащия. Въззивният съд е достигнал до извода, че такъв е разглежданият случай, тъй като при извършеното техническо обследване на вещта несъмнено е установено, че автомобилът е бил предмет на престъпление и е издирен действителният му собственик, поради което по отношение на него е отпаднала необходимостта от задържането му, тъй като е изпълнил своето предназначение с оглед обезпечаване на валидни процесуални действия по събиране на доказателства в хода на разследването, но вместо това прокурорът е отказал връщането на вещта, поискано с четири писмени молби от дружеството-ищец. Посочено е, че автомобилът на ищеца е задържан след 17.05.2016 г., без в този период във връзка с него да са извършени действия по разследването, според признанието на ОД на МВР - П. в коментираното по-горе писмо, а отделно от това първият обвинителен акт е от 10.08.2015 г., следователно още към този момент според Прокуратурата са били събрани всички доказателства, допустими за събиране в досъдебната фаза. С оглед на изложеното съдът е стигнал до заключението, че следва да се приеме, че действия с автомобила не са извършвани в твърдяния в исковата молба период от 09.2015 г. до 04.2018 г, поради което при тези факти въззивният съд е приел, че следва да се разгледат главните искове с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ за нарушаване на правото на ищеца по чл. 6, ал.1 от ЕКЗПЧОС за разглеждане и решаване на наказателното дело в разумен срок, тъй като ищецът е собственик на л.а. „М. Е.“, рама № W.(01) и от това произтича и неговото право да се позовава на чл. 2б от ЗОДОВ, тъй като не само страните в гражданско или наказателно производство, а и всяко лице, чиито права и задължения се засягат пряко от производството, има право на иск за вреди вследствие бавното разглеждане на засягащото го производство. Въззивният съд е посочил съдебна практика на ВКС, изразена в решение № 210/2015 г. по гр. д. № 3053/2014 г. на ВКС и решение № 150/2021 г. по гр. д. № 716/2020 г. на ВКС.

На следващо място въззивният съд е разгледал въпроса задържана ли е вещта на ищеца неразумно дълго в рамките на наказателното производство. За да даде отговор на този въпрос съдът е обсъдил практиката на ВКС (така решение № 66/2015 г. по гр. д. № 5813/2014 г. на III ГО, решение №76/2016 г. по гр. д. № 5721/2015 г. на III ГО, решение № 122/2020 г. по гр.д. № 610/2020 г. на III ГО, решение № 272/2020 по гр. д. № 924/2019 г. на IV ГО), че при преценка си за разумността на периода на разглеждане на съдебното производство, съдът следва да отчете сложност на делото, необходимостта от получаване на доказателства от чужбина, броя на лицата, участващи в производството, като за да прецени сложността на делото, съдът преценява естеството на фактите, които следва да бъдат установени, броя на участниците в производството и на свидетелите, нуждата да се получат документи по делото, естеството на необходимите доказателства, съединяването на делото с други дела, встъпването на други лица в процеса и т.н. Съобразявайки тези фактори, въззивният съд е приел, че наказателното производство в случая надхвърля разумните срокове за разследване на деянията, за които като обвиняеми са привлечени трети по настоящото дело лица, независимо от броя на участниците, необходимостта от международно сътрудничество за установяване на част от относимите факти, сложността на разследване на организираната престъпна група. От значение в случая е, че още след август 2015 г. и най-късно след 17.05.2016 г., нуждата от задържането на процесния автомобил е отпаднала, а той е върнат три години и седем месеца след втората дата. Съдът е приел, че в нарушение на чл. 111, ал. 2 от НПК ответникът не се е произнесъл веднага след отпадане на необходимостта процесният автомобил да бъде върнат на неговия собственик, поради което задържането е било без основание като по делото не се твърди да е налице пречката по чл. 113 от НПК, която да даде основание на прокуратурата да задържи автомобила, напротив, Прокуратурата е върнала л.а. „М.“ на ищеца като негов легитимиран собственик. По тези съображения въззивният съд е стигнал до генералния извод, че правото на ищеца от разглеждане на делото в разумен срок е нарушено като по повод останалите предпоставки за уважаване на исковете съдът е изложил допълнителни мотиви. По претенцията на ищеца, че забавеното наказателно разследване и връщане на неговия автомобил са довели до имуществени вреди от обезценката на автомобила за периода от септември 2015 г. до април 2018 г., като размерът на претенцията е 27 010 лева, ведно със законната лихва за частта от 1 955,83 лева от 21.05.2018 г., а за частта от 25 054,17 лева, ведно със законната лихва от 10.03.2019 г. до окончателното изплащане, съдът е приел, че е безспорно, както се твърди и в исковата молба, че автомобилът се е обезценил само в резултат на изтеклото време, водещо до остаряването му в технологичен и дизайнов аспект. Според въззивния съд липсва обаче причинна връзка между тази обезценка и разглеждането на наказателното производство, по което автомобилът е задържан като веществено доказателство, в неразумни срокове, тъй като независимо от висящото наказателно производство, автомобилът се обезценява и би се обезценил дори и ищецът да бе имал възможност да го ползва. Съдът е посочил, че нито в исковата молба, нито в уточняващата молба от 04.06.2018 г., се твърди обезценяване поради неправилно съхранение или по начин, който непременно е следвало да бъде съблюдаван от Прокуратурата, поради което, според въззивния съд, ако автомобилът се ползваше от ищеца, разумно е да се очаква, че щеше да бъде даван под наем на трети лица, в който случай също нямаше да зависи от ищеца дали да го държи на закрито – т.е. простата обезценка на вещта на ищеца не се дължи на действията на ответника, а на изминалото време и не се намира в причинна връзка със забавените действия на прокуратурата по връщането му. Предвид изложеното съдът е достигнал до извода, че исковете за заплащане на 27 010 лева, ведно със законната лихва за частта от 1955,83 лева от 21.05.2018 г., а за частта от 25054,17 лева, ведно със законната лихва от 10.03.2019 г. до окончателното изплащане следва да бъдат отхвърлени.

По така предявения иск за заплащане на 75 104 лева, ведно със законната лихва от 21.05.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение на основание чл.2б от ЗОДОВ за имуществени вреди, причинени от нарушаване на правото по чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС за приключване и решаване в разумен срок на наказателното производство, изразяващи се в лишаването от ползването на собствения на дружеството лек автомобил за периода 09.2015 - 04.2018 г., въззивният съд е приел, че ищецът е част от търговски дружества, упражняващи дейността си по общото наименование Юръпкар (Europcar) с основна търговска дейност предоставяне на автомобили под наем, а към момента на образуване на наказателното дело е бил даден под наем и невърнат на собственика от наемателя му. Въззивният съд е стигнал до извода, че вредите от неползването на автомобила са в пряка връзка с неговото невръщане, тъй като ако автомобилът беше върнат на собственика си, той щеше да го отдаде под наем, каквато е основната му търговска дейност. Ето защо съдът е приел, че е налице основанието по чл.2б от ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, претърпени от ищеца-юридическо лице, чиято вещ е била приобщена като веществено доказателство към висящо наказателно производство и не е била върната своевременно въпреки исканията в тази насока от собственика й и наличието на предпоставки за това – т.е. предявеният иск е доказан по основание. Съдът е обсъдил заключението на автотехническата експертиза, че за процесния период м. 09.2015 г. - м. 04.2018 г. средният пазарен наем за процесния автомобил възлиза общо на 75 104 лв., но тъй като, според съда, не може да се приеме със сигурност, че автомобилът ще бъде отдаван под наем всеки ден от месеца, включително и поради необходимостта от периодичното му техническо му обслужване, сумата, посочена от А., е намалена с 10% по реда на чл. 162 ГПК, поради което е прието, че искът за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи е основателен за 67 593,60 лв. Съдът е посочил, че е вярно становище на ответника, че пропуснатата полза не следва да е хипотетична, а реална, но тъй като дейността на ищеца включва последователно отдаване под наем на различни наематели, а не дългосрочен наем, за който логично няма твърдение да е бил прекратен поради действия на Прокуратурата, е приел искът за основателен.

По повод обезщетението за неимуществени вреди съдът е изложил съображения, че по делото няма доказателства за претърпени в действителност неимуществени вреди от ищеца, причинени от забавянето на наказателното производство, по което автомобилът му е бил задържан като веществено доказателство и забавеното връщане на неговата вещ като дори и да се приеме презумптивно, че забавеното правосъдие обичайно причинява вреди, въззивният съд е приел, че в тежест на ищеца е да докаже, че претендираните от него вреди, с оглед тежестта на нарушеното право на разглеждане на делото в разумен срок, са могли да възникнат / в този смисъл решение на Общия съд по дело Т-577/2014 г./. Според въззивния съд установено е, че автомобилът на ищеца е бил приобщен като веществено доказателство и от септември 2015 г. неоснователно задържан, но е достигнал до извода, че ищецът няма как да е претърпял описаните в исковата молба вреди - правна несигурност и очакване, които с оглед на същността на юридическото лице се изразяват в твърдяното от ищеца несигурност при планиране на търговската дейност и вземане решения по управлението на дружеството. В тази връзка съдът е коментирал, че няма доказателства, а и не може да се приеме по презумпция, че задържането на един автомобил може да причини такава несигурност и трудност във функционирането на дружество, което се занимава професионално с отдаването под наем на МПС. Ето защо въззивният съд е достигнал до крайния си извод, че предявеният иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за 9 779,15 лв. (предявен като частичен иск от общия размер от 19 558,30 лв.) следва да бъде отхвърлен като недоказан по основание.

Въззивният съд е коментирал, че поради разглеждане от въззивната инстанция на всички искове с правна квалификация чл. 2б от ЗОДОВ, не се е сбъднало условието за разглеждане на исковете с правна квалификация чл. 49 ЗЗД, поради което е приел, че решението на СГС следва да бъде обезсилено в частите, в които съдът се е произнесъл по искове с правно основание в чл. 49 ЗЗД; да бъде потвърдено в частта, в която са отхвърлени исковете с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за заплащане на следните суми: 9 779,15 лв. (предявен като частичен иск от общия размер от 19 558,30 лв.) - обезщетение за неимуществени вреди, причинени от нарушаване на правото за разглеждане и решаване на делото в разумен срок по отношение на наказателното производство по пр. пр. № 2022/2014 г. на РП - [населено място] и свързаните с тази преписка дела, включително НОХД № 455/2015 г. на РС - [населено място] и НОХД № 3170/2017 г. на СНС, както и за 27 010 лв. (предявен като частичен иск от общия размер от 29 337,45 лв.) - обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в загуби, представляващи намалената стойност на л.а. „М. Е.“, рама № W.(01), за периода м. 09.2015 г. - м. 04.2018 г. поради задържането му като веществено доказателство по посоченото наказателно производство, което не е разгледано и приключило в разумен срок; и да бъде отменено в частта, в която искът за обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от невъзможността за отдаване на посочения автомобил под наем в периода м. 09.2015 г. - м. 04.2018 г. поради задържането му като веществено доказателство по посоченото наказателно производство, което не е разгледано и приключило в разумен срок, е отхвърлен за сумата от 67 593,60 лв., заедно със законната лихва върху тази сума от 21.05.2018 г. до окончателното й изплащане, като следва да бъде потвърдено в отхвърлителната част за разликата до пълната претендирана сума от 75 104 лв., а в отменената част е приел, че на ищеца следва да се присъдят 67 593,60 лв., заедно със законната лихва върху тази сума от 21.05.2018 г. до окончателното й изплащане за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от невъзможността за отдаване на посочения автомобил под наем в периода м. 09.2015 г. - м. 04.2018 г. поради задържането му като веществено доказателство по посоченото наказателно производство заедно със законната лихва върху тази сума от 21.05.2018 г. до окончателното й изплащане. С оглед така изложените съображения въззивният съд е постановил своя краен съдебен акт.

По допускане на касационното обжалване настоящата касационна инстанция съобрази следното:

С постановеното от състав на Софийския апелативен съд въззивно съдебно решение съдът се е произнесъл и по трите обективно съединени искови претенции на ищеца като с така постъпилите касационни жалби и от двете страни в производството решението се обжалва и по трите заявени претенции. Една от исковите претенции на ищеца е за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата от 9 779,15 лв., предявена под формата на частичен иск от общия претендиран размер за сумата от 19 558,30 лв. По повод на тази претенция настоящата касационна инстанция съобрази следното:

Тълкувателното дело № 1/2023 година на Общото събрание на съдиите от Наказателната, Гражданската и Търговската колегии на Върховния касационен съд и Първа и Втора колегии на Върховния административен съд е образувано по искане от председателите на ВКС и ВАС с разпореждане от 17 юли 2023 г. за приемане на съвместно тълкувателно постановление по въпроса: „Допуска ли обективното ни материално право присъждане обезщетение за неимуществени вреди в полза на юридическите лица?“. Въпросът, на който следва да бъде даден отговор по това тълкувателно дело, е включен в предмета на настоящото касационно дело, поради което следва да се приеме, че са налице предпоставките на чл. 229, ал. 1, т. 7 във връзка с чл. 292 ГПК за спиране на производството по настоящото дело до приключване на посоченото тълкувателно дело. Въпреки обстоятелството, че настоящото производство е образувано по повод на три различни искови претенции, касационната инстанция приема, че не би могла да разгледа в настоящото производство по чл. 288 ГПК само претенциите за имуществена обезвреда, а да спре производството само по отношение на претенцията за обезщетение за претендираните от ищеца неимуществени вреди, поради обстоятелството, че и трите искови претенции са обосновани с една и съща фактическа обстановка по спора, а и претенцията за неимуществени вреди е във връзка със заявените претенции за имуществени вреди. Ето защо, с оглед изложеното, настоящото производство следва да се спре изцяло.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение